Дейвид Балдачи
Част от секундата (41)

40

След като кацнаха, Кинг и Джоун наеха кола и потеглиха към дома на Милдред Мартин, където пристигнаха привечер. Скромната къща се намираше в квартал за пенсионери без големи финансови възможности. Беше на около осем километра от погребалното бюро, откъдето бяха отвлекли Бруно.

Позвъниха и почукаха на вратата, но никой не им отвори.

— Не разбирам — каза Джоун. — Обадих се предварително.

— Да проверим отзад. Нали каза, че пиела? Може да се е оттеглила някъде с бутилката.

В малкия заден двор, покрит с неравни, обрасли с мъх плочки, откриха домакинята край стара плетена маса. Милдред Мартин пиеше, пушеше и се взираше доволно в градината си. Изглеждаше на около седемдесет и пет години, със сбръчкано от тютюна и слънцето лице, и в топлата привечер бе облечена с тънка памучна рокля и леки сандали. Косата й беше боядисана в оранжево, само тук-там при корените се мяркаше бяло. Кофичка с лимонова есенция под масата пръскаше аромат из въздуха, за да пропъжда комарите.

След като се представиха, Милдред каза:

— Обичам да седя тук, въпреки проклетите комари. По това време на годината градината направо сияе.

— Благодарим, че ни приехте — каза любезно Кинг. Беше изпълнил съвета на Джоун да махне превръзката.

Милдред им кимна да седнат и вдигна чашата си.

— Падам си по джина и мразя да пия сама. Какво да ви предложа?

Гласът й беше дълбок и дрезгав, трайно увреден от десетилетия злоупотреба с тютюна и алкохола.

— Коктейл „Скрудрайвър“ — каза Джоун и хвърли бърз поглед към Кинг. — Обожавам водка с портокалов сок.

— Уиски със сода — каза Кинг. — Да ви помогна ли?

Милдред се разсмя от сърце.

— О, можехте, ако бях с четирийсет години по-млада.

Тя се усмихна кокетно и пое към къщата с леко неуверена крачка.

— Изглежда, че е приключила с траура — подхвърли Кинг.

— Били са женени четирийсет и шест години и по всичко личи, че са имали стабилен брак. Съпругът й е починал на около осемдесет години, бил е болен от рак. Може би просто няма за какво да скърби.

— Казват, че Бруно смятал Бил Мартин за свой наставник. Защо?

— В началото на кариерата си като прокурор Джон Бруно работил под негово ръководство. Бил Мартин го научил на всичко.

— Във Вашингтон ли? — попита Кинг.

— Именно — отговори Джоун.

Кинг се огледа.

— Е, семейството не изглежда много заможно.

— От държавна служба не се забогатява, всички го знаем. А и Бил Мартин не се е оженил за богата наследница. След като се пенсионирал, дошли тук. Това е родното място на Милдред.

— Ако оставим носталгията настрана, не виждам какво би ме накарало да се върна.

Милдред се върна с две чаши върху поднос и седна.

— А сега сигурно ще искате да пристъпите направо към въпроса. Вече разговарях с полицията. Всъщност нищо не знам.

— Разбираме, мисис Мартин — каза Кинг, — но искахме да се срещнем и да поговорим с вас лично.

— Какъв късмет. Моля, наричайте ме Мили. Свекърва ми беше мисис Мартин, а тя е покойница от трийсет години.

— Добре, Мили, знаем, че си разговаряла с полицаите и че те са направили аутопсия на съпруга ти.

— Божичко, само си загубиха времето.

— Защо? — бързо попита Джоун.

Милдред я изгледа втренчено.

— Защото никой не го е отровил. Той беше стар човек с тежка форма на рак и издъхна мирно в леглото си. Ако не ме повали сърдечен удар в градината, и аз бих предпочела такава смърт.

— Знаеш ли за телефонното обаждане до Бруно?

— Да, и вече казах на полицаите, че не съм била аз. Провериха телефонните ми разпечатки. Май не ми вярваха.

Джоун се приведе напред.

— Да, но важното е, че според свидетели Бруно бил много развълнуван след разговора. Можеш ли да ни обясниш защо?

— Откъде да знам, след като не съм се обаждала? За жалост нямам телепатична дарба. Иначе досега да съм забогатяла.

— Погледни от друг ъгъл, Мили — настоя Джоун. — Бруно и твоят съпруг някога са били добри познати, но пътищата им отдавна са се разделили. И все пак щом някой му се обажда от твое име с молба за среща, веднага го обзема вълнение. Трябва да са му казали нещо правдоподобно. Нещо, което Бруно логично да свърже с теб или съпруга ти.

— Може човекът просто да му е казал, че Бил е мъртъв. Надявам се това да го е развълнувало. В края на краищата двамата бяха приятели.

Джоун поклати глава.

— Не, Бруно вече е знаел. Проверихме. Преди телефонния разговор не е възнамерявал да посети погребалното бюро.

Милдред извъртя очи нагоре.

— Виж, това не ме изненадва.

— Защо мислиш така? — попита Кинг.

— Няма да го увъртам. На мен Джон Бруно не ми допадаше, макар че Бил го боготвореше. Бил беше с двайсет и пет години по-възрастен и пое ролята на негов наставник. Не казвам, че Бруно нямаше способности, но нека се изразя така: той винаги постъпваше както му е изгодно, а за другите пет пари не даваше. Ето например — намира се само на двайсет минути път от покойния си наставник, а дори не му хрумва от едното благоприличие да спре за малко кампанията и да дойде да отдаде последна почит. Разбира се, докато някой не му се обажда, уж от мое име. Е, какво повече да ви разправям за Джон Бруно?

— Предполагам, че ти нямаше да гласуваш за него — каза с усмивка Кинг.

Милдред се разсмя гърлено и сложи ръка върху неговата.

— О, скъпи, толкова си симпатичен. Направо ми се ще да те сложа във витринка и да те гледам по цял ден.

Тя не отдръпна ръка след тези думи.

— Първо би трябвало да го опознаеш — подхвърли сухо Джоун.

— Чакам с нетърпение.

— Помниш ли по кое време точно започна да изпитваш неприязън към Джон Бруно? — попита Джоун.

Милдред вдигна празната си чаша и вътре издрънча бучка лед.

— Какво имаш предвид?

Джоун погледна записките пред себе си.

— По времето, когато твоят съпруг е ръководил прокуратурата във Вашингтон, били разкрити някои нередности, които довели до отмяна на редица присъди и провал на няколко обвинения. Било много грозна история.

Милдред запали нова цигара.

— Беше отдавна. Почти не си спомням.

— Сигурна съм, че ще си спомниш, ако се постараеш — твърдо отсече Джоун. — Бъди така добра да спреш да се наливаш. Много е важно. Много.

— Хей — намеси се Кинг, — я не нападай жената. Тя ни прави услуга. Не е длъжна да ни казва каквото и да било.

Милдред отново го хвана за ръката.

— Благодаря, скъпи.

Джоун се изправи.

— Знаеш ли какво, защо не вземеш да довършиш разпита сам, а аз ще запаля цигара и ще разгледам хубавата градина. — Тя взе пакета цигари на Милдред. — Може ли да задигна една?

— Взимай, скъпа, защо да умирам сама?

— Да, наистина защо, скъпа?

Джоун се отдалечи и Кинг смутено погледна Милдред.

— Понякога е малко рязка.

— Рязка? Направо си е кобра с токчета и червило. Наистина ли работиш за нея?

— Да. И научавам много неща.

Милдред се озърна към Джоун, която в момента изтръскваше пепелта от цигарата си над един розов храст.

— Само не забравяй да си държиш ръката на ципа на панталона, когато тя е наоколо, инак, току-виж, някоя сутрин откриеш, че ти липсва нещо много важно.

— Ще го имам предвид. Дай сега да си поговорим за онези истории в службата на съпруга ти. Усещам, че имаш определено мнение за това, нали? Всъщност в крайна сметка той е подал оставка именно заради онези нередности, прав ли съм?

Милдред вирна глава, макар че гласът й трепереше.

— Той пое вината заради отговорния пост, който заемаше и защото беше човек на честта. Вече няма мъже като Бил Мартин. Също като Хари Труман, той смяташе, че носи цялата отговорност. За добро или зло.

— Искаш да кажеш, че пое вината, макар грешката да не е била негова?

— Трябва ми още едно питие, преди да си строша някоя коронка с тоя проклет лед — каза тя и понечи да стане.

— Смяташ, че Бруно е виновен, нали? Той е напуснал Вашингтон, преди да стане напечено, съсипал е кариерата на мъжа ти и е станал шеф на прокуратурата във Филаделфия. А там си спечелил слава с присъди по нашумели дела, уредил се изгодно в голяма адвокатска фирма и накрая хвърлил око на Белия дом.

— Виждам, че си си подготвил домашното.

— Но съпругът ти е продължил да му се възхищава, значи не е споделял твоето мнение, нали?

Милдред отново седна.

— Бил беше добър юрист, но не умееше да преценява хората. Едно му признавам на Бруно: винаги знаеше какво да каже и как да постъпи. Знаеш ли, че позвъни тук да съобщи на Бил, че се кандидатира за президент?

Кинг я погледна с изненада.

— Наистина ли? Кога беше това?

— Някъде преди два месеца. Аз вдигнах телефона. Като чух гласа му, едва не паднах. Исках да му кажа каквото заслужаваше, но се въздържах. Прехапах си езика. Побъбрихме като стари приятели. Той разправи какви велики дела бил извършил, как чудесно си живеел във висшите кръгове на Филаделфия. Едва не повърнах. После дадох телефона на Бил и двамата разговаряха известно време. А всъщност Бруно само искаше да злорадства, да му натрие носа. Да покаже, че се е издигнал много над Бил.

— А аз предполагах, че Бруно не ви се е обаждал от години.

— Е, това беше единственият телефонен разговор и аз ужасно се подразних.

— Бил каза ли нещо, което би подтикнало Бруно да дойде в погребалното бюро?

— Не. Бил почти не успя да вземе думата. Вече беше много отпаднал. А аз определено не казах нищо, което да развълнува Бруно. Макар че много исках, повярвай ми.

— За онези истории във Вашингтон.

— И много други неща.

— Не са ли ти попадали доказателства?

— Бруно беше юрист, знаеше как да прикрива следите си. Неговото лайно никога не миришеше. Плю си на петите много преди нещата да излязат наяве.

— Е, доколкото виждам, ти не съжаляваш, че е изчезнал.

— Да върви по дяволите. Дори се надявам вече да е при тях.

Кинг се приведе напред и този път сам положи ръка върху нейната.

— Мили, много е важно. Макар че аутопсията на съпруга ти не даде категорични резултати, има някои признаци, че може да е отровен с метанол. Разбираш ли, такова отравяне би било прикрито от балсамирането. Цялата история почна с неговата смърт и изпращането на тялото в погребалното бюро. Похитителят на Бруно не би оставил това на случайността. Твоят съпруг е трябвало да попадне там в точно определено време, тоест да умре на конкретна дата.

— Така разправят и онези от ФБР, но аз ти казвам, че никой не може да е отровил Бил. Аз щях да разбера. Всеки ден бях при него.

— Само ти? Той е бил много болен, преди да умре. Не ти ли помагаха? Не идваше ли някой? Може да е било от лекарствата.

— ФБР взе всички лекарства за анализ и не откриха нищо. Аз се хранех със същото, пиех същата вода. И съм много добре.

Кинг се облегна назад и въздъхна.

— Някой се е представил за теб в погребалното бюро.

— Чух. Е, аз харесвам черното, отива ми на косата. — Тя погледна полупразната чаша на Кинг. — Ще искаш ли още едно? — Той поклати глава. — Бил не се отказа от уискито до самия край. Това бе едно от малкото удоволствия, които му оставаха. Държеше си специални запаси от двайсет и пет годишно „Макалан“. — Тя се изкиска. — Всяка вечер си пийваше по малко. Беше на изкуствено хранене, но аз му сипвах в маркуча със спринцовка. За яденето пет пари не даваше, но на уискито си държеше и пак доживя до осемдесет. Не е зле.

— Бас държа, че и ти имаш добри запаси.

Тя се усмихна.

— Какво друго ми остава на тая възраст?

Кинг сведе очи към чашата си.

— А ти пиеш ли уиски?

— Не близвам. Нали ти казах, падам си по джина. Уискито е като разредител за боя. Ако искаш да си прочистиш синусите — моля, пий го колкото щеш.

— Е, благодаря още веднъж. Пак ще се чуем. Приятна вечер.

Кинг стана и понечи да се обърне. Зърна Джоун с цигара и чаша в ръцете и изведнъж застина.

Разредител за боя?

Той рязко се завъртя.

— Мили, ще ми покажеш ли специалните запаси на Бил?