Дейвид Балдачи
Част от секундата (16)

15

Мишел хвана вътрешен полет до Северна Каролина. Тъй като вече нямаше служебна карта и значка, трябваше да предаде пистолета и малкия нож, който носеше винаги, и да си ги вземе след кацането. Нае кола и пътува около час до градчето Боулингтън, разположено на около осемдесет километра от границата с Тенеси, в сянката на Грейт Смоуки Маунтинс. Както скоро откри обаче, от градчето не бе останало почти нищо. В доброто старо време цялата област разчитала на текстилната промишленост, обясни й един кореняк на бензиностанцията, където спря за малко.

— Днес произвеждат всичко това на безценица в Китай или Тайван вместо в Щатите — оплака се човекът. — А на нас тук не ни остана кажи-речи нищо.

Той подчерта коментара си, като изстреля в плювалника струя дъвкан тютюн, после й подаде бутилка сода, маркира покупката и върна рестото. Попита я за какво е дошла, но тя отговори сдържано:

— Просто минавам.

— Е, госпожо, за ваше сведение това място вече и за минаване не го бива.

Тя се качи в колата и подкара през опустялото западнало градче. Навсякъде виждаше старци, които седяха на прогнилите си веранди или тътреха нозе из занемарените дворчета. Когато достигна целта си, Мишел се запита защо преди осем години Клайд Ритър е сметнал за уместно да спре тук по време на предизборната си обиколка. Вероятно дори на гробището би спечелил повече гласоподаватели.

Разположен на няколко километра извън града, хотел „Феърмаунт“ беше не просто в окаяно състояние — изглеждаше тъй, сякаш само една-две опорни греди го деляха от срутването. Осеметажната сграда имаше висока ограда от телена мрежа. В архитектурно отношение хотелът представляваше смесица от стилове. Беше на повече от век и на места бе изграден в готически стил с кули, балюстради и фалшиви кулички, другаде се мяркаха типично средиземноморски белосани стени и червен керемиден покрив. Грозен е донемайкъде, реши Мишел. Дори изразът „пълна скръб“ бе твърде мек за това архитектурно страшилище.

По оградата висяха табели „Вход забранен“, но Мишел не видя нито пазачи, нито помещение за охраната. Отстрани на хотела откри пролука в мрежата. Преди да се вмъкне обаче, обучението й на таен агент я подтикна да огледа терена.

Местността наоколо беше почти съвсем равна, само зад хотела имаше лек наклон към оградата. Мишел прецени ъгъла на склона спрямо мрежата и се усмихна. Две години наред бе печелила щатския шампионат по дълъг и висок скок. С малко повече адреналин във вените, при попътен вятър и с помощта на този наклон би могла да прескочи проклетата ограда. Преди десет години навярно щеше да опита просто за развлечение. Сега обаче продължи обиколката и реши да навлезе в гората. Когато чу шум на вода, тя тръгна навътре сред гъстите дървета.

Само след няколко минути откри откъде идва шумът. Пристъпи до ръба на канарата и надникна надолу. До водата имаше десетина метра. Реката не беше много широка, но течеше бързо и изглеждаше доста дълбока. По отвесната скала стърчаха няколко тесни издатини, отрупани тук-там със заоблени камъни. Пред очите й един от тях се отрони, полетя надолу, заби се с плясък във водата и бързо бе отнесен от бурното течение. От тази гледка я побиха студени тръпки; никога не бе понасяла височините. Тя се завъртя и бързо тръгна назад под лъчите на гаснещия залез.

След като се промъкна през отвора в мрежата, Мишел тръгна към масивната предна врата, която се оказа заключена с катинар и верига. Тя заобиколи отляво, откри строшен прозорец и влезе през него. Електричество явно нямаше, затова бе донесла фенерче. Включи го и започна да оглежда наоколо. Мина през стаи, изпълнени с прах, влага, плесен, а вероятно и гризачи, ако се съдеше по тропота на ситни крачета. Видя преобърнати маси, угарки от цигари, празни бутилки и захвърлени презервативи. Очевидно изоставеният хотел сега служеше като своеобразен нощен клуб за малцината младежи, останали в Боулингтън.

Мишел бе донесла със себе си архитектурен план на хотела от досието, което й бе дал нейният приятел. Използвайки чертежа, тя бързо се отправи към фоайето, а оттам към вътрешната зала, където беше убит Клайд Ритър. Сега залата правеше впечатление с махагоновата ламперия, претруфените свещници и виненочервения мокет. Когато затвори вратата зад себе си, стана толкова тихо, че Мишел неволно изпита облекчение от тежестта на пистолета върху колана си. Вместо служебния пистолет, който й бяха отнели, носеше лек деветмилиметров „Зиг-Зауер“. Всеки федерален агент си имаше лично резервно оръжие.

Причината да дойде тук не се криеше в някакво нездраво любопитство. Имаше някои интересни съвпадения, които я заинтригуваха. Отвличането на Бруно също бе станало в затънтено земеделско градче недалече оттук. Онази сграда също беше стара, макар и не хотел, а погребално бюро. Твърдо вярваше, че в заговора срещу Бруно трябва да е имало и вътрешен съучастник. А след всичко, което бе узнала за убийството на Ритър, започваше да се убеждава, че и там е играл роля вътрешен човек. Може би тук щеше да открие нещо, което би й помогнало да се справи със собствените си проблеми; поне така се надяваше. Във всеки случай беше по-добре, отколкото да седи в хотелската стая и да си трови нервите.

Мишел приседна на една малка масичка в ъгъла и разгърна досието, в което имаше точна схема за положението на всички действащи лица през онзи съдбоносен ден. После пристъпи на мястото, където бе стоял Шон Кинг точно зад Клайд Ритър. Плъзна поглед из залата и отбеляза къде е бил единият агент от тайните служби, после още един и още един. Припомни си подробностите: тълпата стояла зад въжето, а Ритър се протягал през него да поздравява хората. На разни места из залата имало няколко души от екипа на кампанията. Мишел бе видяла на видеозаписа Сидни Морс да бяга с писъци както всички останали. Дъг Денби, шефът на предизборния щаб, стоял близо до вратата. Убиецът Арнолд Рамзи бил в дъното на залата, но постепенно си проправил път през тълпата, докато застанал пред жертвата си. Носел плакат с надпис „Приятел на Клайд“ и изглеждал съвсем безобиден — такъв го видя дори опитното око на Мишел, докато гледаше видеозаписа.

Мишел се озърна надясно към вратите на асансьорите. Представи си, че е Шон Кинг, и започна да се оглежда наляво-надясно, наблюдавайки залата сектор по сектор. Протегна ръка напред, сякаш докосваше потния гръб на Ритър и се престори, че говори по микрофона. После също като Кинг се озърна надясно и задържа поглед; мислено отброяваше секундите. В тази посока нямаше нищо забележително освен асансьорите. Тихият звън, който бе чула, трябва да идваше от тях.

Внезапен трясък я стресна дотолкова, че тя измъкна пистолета и рязко се завъртя, готова да стреля по сенките. Задъхана и разтреперана, Мишел седна на пода. Стомахът й се свиваше. Бързо осъзна, че подобен звук е нещо съвсем нормално в един изоставен порутен хотел; просто бе долетял в най-неподходящия миг. Тя неволно се изуми от хладнокръвието на Кинг — да преживее същата изненада, а след това, макар и ранен, да запази присъствие на духа, за да извади оръжието си и да застреля въоръжен човек. Дали тя би могла да пренебрегне болката в ръката си и настъпилия хаос и да стреля? Сега, когато отчасти бе преживяла сама ситуацията, уважението й към Кинг нарасна още повече.

След малко тя се окопити, погледна асансьора и после отново надникна в папката. Проблемът беше, че според официалната версия този асансьор се водеше изключен и охраняван от тайните служби по време на произшествието. Не се полагаше да има никакъв звън. И все пак тя го бе чула. А вниманието на Кинг наистина бе приковано към това място или поне в тази посока. Макар той да твърдеше, че просто се е разсеял, Мишел се питаше дали не е имало нещо повече. Тя погледна една снимка на залата, направена по времето на убийството. Подът беше покрит с паркет — мокетът бе сложен по-късно. Мишел стана, извади ножа, определи на око мястото и сряза паркета. След като откъсна парче с размери около метър на метър, тя освети с фенерчето оголеното място.

Тъмните петна още личаха. Почти невъзможно е да изчистиш дървото от кръв. Налага се да смениш паркета и управата на „Феърмаунт“ бе предпочела да сложи отгоре мокет. Кръв от Кинг и Клайд Ритър, каза си тя; кръвта им се бе смесила завинаги. Стана и отиде до стената зад мястото, където бе стоял Кинг. Естествено, вече нямаше и следа от куршума, който бе убил Клайд Ритър и наранил агента, преди да се забие в бетона. След убийството на Ритър стените бяха покрити с дебела махагонова ламперия. Това пак беше своеобразен опит за прикриване, сякаш собствениците на хотела са се надявали да заличат станалото. Но това не им бе помогнало — скоро след инцидента хотелът беше закрит.

Тя отиде до служебната зона зад рецепцията. До едната стена имаше големи канцеларски шкафове, а по бюрата все още лежаха хартии, писалки и други дребни принадлежности, сякаш мястото бе изоставено насред работен ден. Провери шкафовете и с изненада откри, че са пълни. Зае се да преглежда съдържанието им. Макар че по време на убийството в хотела несъмнено бе имало компютри, личеше, че са поддържали и резервна документация на хартия. Това донякъде я улесняваше. Като си светеше с фенерчето, тя най-сетне откри материалите за 1996 година, а след това и за конкретния ден на посещението. Всъщност единствената документация бе от 1996 и началото на 1997 година. Предположи, че хотелът е бил закрит скоро след убийството и никой не си е направил труда да разчисти.

Екипът на Ритър бе останал една нощ във „Феърмаунт“. Кинг се бе настанил в хотела заедно с всички останали. От документацията ставаше ясно, че е отседнал в стая 304.

Мишел се изкачи по главното стълбище до третия етаж. Нямаше ключ, но си носеше комплект шперцове и вратата бързо поддаде. За един обучен федерален агент няма прегради. Влезе вътре, огледа се и не откри нищо освен онова, което можеше да очаква — пълен безпорядък. Забеляза междинна врата към съседната стая, номер 302. Мина през нея и видя съвършено същата гледка.

Слезе долу и вече се канеше да напусне, когато й хрумна нещо. Върна се в канцеларията и потърси списъка на служителите. За нещастие този път удари на камък. Позамисли се, после провери плана на хотела, откри главния домакински сектор и се отправи натам. Попадна в просторно помещение, изпълнено с лавици по стените, празни маси и голямо бюро. Мишел прегледа бюрото, после провери големия канцеларски шкаф до стената в дъното. Там откри каквото търсеше — няколко пожълтели мухлясали листа с имената и адресите на работниците по поддръжката. Взе списъка и се върна в канцеларията да потърси телефонен указател. Но единственият, който намери, бе отдавна остарял и следователно безполезен. Когато отново излезе в нощния мрак, тя с изненада откри, че е била в хотела повече от два часа.

Настани се в мотел и използва телефонния указател от стаята, за да провери дали някоя камериерка от списъка на служителите все още живее в района. Откри три имена — на същите адреси както по време на инцидента. Започна да звъни. На първия телефон не й отговориха и тя остави съобщение. Следващите обаждания се оказаха по-успешни — и двата пъти се свърза с бившите камериерки. Мишел се представи като авторка на документални филми, работеща по сценарий за политическите убийства и дошла да потърси хора, запознати с атентата срещу Ритър. За нейна изненада и двете жени казаха, че с радост ще участват в подобен филм. А може и да не е толкова изненадващо, помисли си тя — какво друго има да се прави тук? Мишел си уговори срещи с тях за следващия ден. После отскочи да хапне набързо в една крайпътна закусвалня в типично западняшки стил, където само за десет минути трима дангалаци с каубойски шапки опитаха да се запознаят с нея. Още първите двама я отегчиха дотолкова, че когато се появи третият, тя продължи да държи сандвича с едната ръка, а с другата извади пистолета и злополучният кандидат незабавно си плю на петите. О, колко е хубаво да си търсена. След вечерята седна в стаята си и около два часа обмисля въпросите, които щеше да зададе на жените. През това време й позвъни третата камериерка и също се съгласи да поговорят на другия ден. Докато заспиваше, Мишел се зачуди накъде всъщност е тръгнала с цялата тази история.

* * *

Пред мотелската й стая спря старият буик — с все тъй раздрънкан ауспух, бълващ зловонни синкави облачета. Шофьорът изключи двигателя и остана да седи неподвижно, приковал поглед във вратата на Мишел. Гледаше тъй съсредоточено, сякаш можеше да надникне през стените, а може би дори и в мислите на младата жена.

Утре се очертаваше интересен ден. Човекът беше предвидил, че Мишел Максуел ще дойде да проведе свое собствено разследване. Сега, след като това наистина стана, трябваше да действа деликатно. Той грижливо бе съставил списъка на мишените си и не желаеше да го разширява излишно. Плановете обаче се променяха в зависимост от ситуацията; тепърва щеше да се изясни дали Максуел е станала мишена, или не.

Оставаше още много работа, тъй че една млада и любопитна сътрудничка на тайните служби можеше да се превърне в сериозен източник на заплаха. Човекът се поколеба дали да не я убие още сега, дори посегна надолу към своето предпочитано оръжие. Докато стягаше пръсти около студения метал, той поразмисли още малко и хватката му се отпусна.

Не беше добре подготвен, а смъртта й в момента можеше да доведе до множество усложнения. Той просто не действаше по този начин. И тъй, Мишел Максуел щеше да поживее още един ден. Мъжът включи буика на скорост и потегли.