Майн Рид
Ямайски марони (96)

Глава XCV
ДОКЛАДЪТ НА СИНТИЯ

Синтия не закъсня да се отзове на поканата на евреина, който имаше влияние върху нея. Това влияние не беше така мощно, както обаянието на магьосника; то не беше и така тайнствено, защото се дължеше на парите. Мулатката обичаше парите, както повечето от хората. Парите са източник на наслади, а робинята имаше слабост към развлеченията.

Синтия намери много скоро повод да прескочи до чифлика — още повече че господарят отсъствуваше. Но дори и да си бе в къщи, тя лесно щеше да съчини някакво оправдание или по-скоро щеше да се измъкне, без каквото и да е извинение.

В дните, които описваме, робството в Западна Индия, и по-специално на остров Ямайка, бе изменило своя характер. Гласът на Уилбърфоурс и на Кларксън бе проникнал до най-отдалечените кътчета на острова и робите от плантациите се вслушваха вече в шепота, който им обещаваше близко освобождение. Търговията с роби бе забранена и се очакваше, че скоро ще бъде премахнато и робството.

Надеждата за спасение вдъхваше смелост на черните роби и угодническото подчиняване на прищевките на господаря и бича на надзирателя, познато в миналото, почваше да изчезва. Нерядко робите се „самоотлъчваха“ с дни и се връщаха, без да се страхуват от наказания. Понякога направо бягаха завинаги. Метежите по плантациите се бяха превърнали в обичайно явление и често завършваха с пожарища и кървави сблъсквания. Не една банда бегълци се укриваше из непристъпните планински дебри, където — въпреки усилията на властта и създадената охрана, поверена на някогашните избягали роби, превърнали се по-късно в марони, които изпълняваха сега малко нехайно задълженията си — бегълците се бореха отчаяно за независимостта си и поддържаха съществуването си чрез дребни кражби или по-едри грабежи. С новите бегълци се повтаряше историята на първоначалните марони, докато по отношение на самите марони белите бяха приложили мъдрото, но безнравствено правило: „Остави крадеца да лови крадците“ — и им бяха възложили да преследват и да ловят избягалите роби.

При подобни условия на робство дръзката Синтия не бе жената, която би се срамувала да поиска разрешение за излизане или би се страхувала да се измъкне без позволение. Затова почти веднага след връщането на Синия Дик тя се яви в чифлика.

Сведенията, които донесе, макар и да не обясняваха къде се намира изчезналият книговодител и на какво се дължи отсъствието му, бяха твърде интересни за евреина, тъй като му разкриха подробности, които го изпълниха със задоволство.

Джесурън бе научил от Синия Дик, че кустосът е заминал, но сега узна от мулатката допълнителната подробност, че преди да тръгне, плантаторът бе изпил лютото биле. Робинята го бе сипала в налетия за изпроводяк суизъл.

Вестта бе особено важна заради тревогите, които чифликчията бе почнал да изпитва във връзка с испанските си наемници. Ако заклинанието свършеше своята работа така бързо, както бе заявил Чакра, смъртта щеше да превари злодеите и щеше да направи излишно изпълнението на опасната им задача.

Синтия съобщи и друга интересна подробност. Отзарана, след като господарят й тръгнал на път, тя се видяла с Чакра. С магьосника тя се уговорила да се срещнат на обичайното място за свиждане в зависимост от заминаването на кустоса. Понеже плантаторът потеглил за Савана, робинята се явила при коромантиеца, за да го осведоми за събитията около отпътуването на г. Воуан. Синтия допускаше, че Чакра е хукнал по петите на кустоса. Магьосникът не й казал, че смята да го стори. Но тя считаше, че негърът има подобно намерение. По време на разговора той изтървал някоя и друга дума, даваща на мулатката основание да направи това предположение. А и при раздялата, вместо да се върне в бърлогата си, в Дупката на призраците, той се отправил към пътя за Савана.

Това бе най-същественото от Синтиевия доклад и след като получи добро възнаграждение за донесението, робинята се прибра в Гостоприемната планина.

Въпреки задоволството, което получените сведения донесоха на Джейкъб Джесурън, те далече не разведриха смутения му дух.

Хърбърт Воуан продължаваше — все така необяснимо — да отсъствува. Часовете летяха, свечери се, а от него нямаше и вест. Търговецът на роби, както и дъщеря му почнаха все по-силно да се тревожат.

Джудит бе озадачена и измъчена. Съмнението, че Хърбърт има среща с братовчедка си Кейт, се бе поразсяло от онова, което тя видя и не видя, защото еврейката че се върна в къщи направо от Дяволската канара. Съгледвачката остана известно време да дебне около планинската чука, очаквайки, че ще се мерне сам Хърбърт. И тъй като той не се вести, нито се откри някаква диря от него, Джудит с облекчение заключи, че подозрението й в края на краищата е само рожба на въображение и че няма никаква уговорена среща между братовчедите. Кейтиното изкачване на Дяволската канара изглеждаше малко странно, ала Смиджи бе последвал годеницата си и еврейката не дочу онази част от разговора, в която франтът призна, че случайността му помогнала да открие къде се е дянала младата креолка.

Размишленията помогнаха на ревнивката да укроти наранения си дух, но само до известна степен, защото Хърбъртовото отсъствие бе зла прокоба, особено когато Джудит си припомни избухналото напоследък между нея и момъка сблъскване.

Еврейката не се разкайваше за злодеянието, което бе наумила и което несъмнено щеше да извърши, ако Смиджи не бе се явил така навреме на сцената. Изтръгналите се от устните на девойката слова издаваха достатъчно ясно с какво е заета мисълта й. Макар че мъжът, чието име младата креолка помена, не присъствуваше лично, съгледвачката бе уверена, че Кейт е нейна съперница.

Ако Джудит бе извършила престъплението, може би щеше да изпита угризения, ала за своите помисли ревнивката не съжаляваше ни най-малко. Страстта, по-необуздана от всеки друг път, я заслепяваше.

Когато ездачката се прибра в къщи, баща й не получи особени обяснения. Дъщерята му разказа само, каквото намери за уместно да му повери. Фактът все пак, че тя не бе срещнала по време на ездата книговодителя, правеше още по-трудно разбираемо изчезването му.