Майн Рид
Ямайски марони (58)

Глава LVII
СРЕЩА НА ПОГЛЕДИ

Докато Хърбърт Воуан размишляваше, светлината отново се появи и постепенно разбули лицето на братовчедка му. Той не можа да устои да не я погледне.

По време на затъмнението образът й бе променил цвета и изражението си. Момъкът забеляза промяната. Тя дори го озадачи. Преди да заговорят и по време на беседата руменина покриваше бузите на девойката, погледът и излъчваше гордост; високомерие, съчетано с всички признаци на предизвикателно безразличие, се излъчваше от нея.

Сега всичко се бе изгубило. Очите на Кейт продължаваха да блестят, но с по-мек зрак; пастелна бледост покриваше бузите й, сякаш мракът бе отнел розовата им краска; надменният вид бе изчезнал напълно. Заменил го бе израз на умора или по-скоро на страдание.

„Въпреки това лицето й остава миловидно, както винаги, изглежда дори още по-миловидно“ — помисли си Хърбърт.

На какво се дължеше неочакваната промяна? Коя беше причината? Откъде нахлу мъчителната мисъл, която изби по бледите страни и свитите, потрепващи устни? Щастието на някой друг ли я караше да страда? Смиджи изглеждаше щастлив, много щастлив, ако се съдеше по неговите често повтаряни възклицания „ай, ай!“.

Тази ли беше причината за изражението на безкрайна тъга?

Така го изтълкува момъкът.

Той направи ново усилие да потисне в себе си същия дух, който смяташе, че бушува и в братовчедка му. Хърбърт продължаваше да мълчи, без да може да свали поглед от моминското изтерзано, но свидно лице.

Той продължаваше да се взира и въздишка се изтръгна от гърдите му. Девойката не я чу, както той не долови нейната. И двамата бяха сякаш тласкани от някакъв таен инстинкт на взаимно привличане.

Момъкът успя да овладее вълнението си и се готвеше да каже дружески слова, когато младото момиче вдигна очи и срещна погледа му. За пръв път през разговора очите им се срещнаха. Досега Кейт бе следила Хърбърт само крадешком.

Двамата останаха няколко мига с приковани един в друг погледи, подчинени на неудържима притегателна сила.

Не си продумаха дума. Дъхът им замря. Времето беше много скъпо, за да разговарят. Те четяха в очите си — тези верни огледала на душата и правдиви тълкуватели на сърцето — разрешението на най-съдбоносната загадка в съществуването си.

Безмълвните въпроси бяха непринудени и взаимни, незасенчени от кокетство. Те бяха смели и безстрашни като самата невинност, несмущавани от външни наблюдатели. Какво ги интересуваше затъмнението? Какво значение имаха за тях слънцето и месецът, и гаснещите звезди? Какво ги интересуваше цялата вселена? Още по-малко, много по-малко ги засягаха човешките същества, които се намираха близо до тях.

Бяха ли благодарни на този взаимен взор? Положително — в противен случай те не биха продължавали да се гледат.

Но не за дълго: не за дълго душите им се сляха. Едно око ги дебнеше — окото на прекрасния демон.

Ах, прелестна Джудит, твоят флирт те провали. Твоето лукавство се обърна срещу тебе.

Златният светлик на слънцето отново заля Дяволската канара и разбули фигурите на четиримата: еднакво млади и еднакво влюбени, но само двамина обичани.

Връщането на деня не донесе радост на Джудит Джесурън.

То и разкри погледа на взаимно разбирателство, който тя е бърз остър вик прекъсна.

Горчива мъка отрови нейния горд дух.

Изкусна в мълчаливия говор на очите, тя прочете във взора на Хърбърт Воуан, устремен в братовчедка му, един израз, който я прониза и изтръгна от устните й вопъл.

Мигновено задявката със Смиджи престана. Еврейката изостави най-безцеремонно франта, който продължи да се залисва сам със своите астрономически наблюдения.

Разговорът не се водеше вече на двойки, а премина изведнъж в трио и накрая се възвърна към началния квартет, прекъснат не след много от внезапна раздяла на двойките.

Джудит първа предложи да си ходят и първа тръгна. Тя слезе от Дяволската канара в по-малко игриво настроение, отколкото я бе изкачила, проклинайки в душата си затъмнението и случайността, която я отведе на тази толкова злополучна наблюдателница.

Хърбърт Воуан, естествено, бе принуден да я придружи.

С наслада момъкът би продължил мълчаливия дует на погледи, с радост той би се застоял на върха, но неговата вежливост му налагаше да изпълни волята й.

Известна неохота, когато той понечи да слезе от скалата, издаде досадата, която той изпитваше от прибързаното тръгване.

Ако разговорът между братовчедите бе продължил, кой знае дали те не биха се разделили с по-голямо взаимно разбирателство вместо студеното, бездушно сбогуване при разлъката.

Смиджи и Кейт Воуан отново останаха сами на върха на чуката и самомнителният любовник беше сега свободен да продължи своята сърдечна изповед.

Би могло да се допусне, че контето ще коленичи отново и ще довърши ролята, която така неприятно бяха прекъснали.

Нещата обаче не се развиха така. Духът му изглежда също претърпя промяна. Като че ли и той долови някакъв обрат.

Изостави го видът му на висше самочувствие, както му изневери изненадата, на която той разчиташе, защото сега слънчевият лик, забравил затъмнението, беше съвсем ясен и красивите речи, приготвени за по-предишен час, станаха безпредметни и неподходящи.

Дали тези съображения повлияха на франта или някакво предчувствие, че предложението на сърцето и ръката му точно в този момент биха били изложени на известна опасност да бъдат отхвърлени, не ще се узнае никога, понеже само Смиджи беше в състояние да ги разкрие, ала той не остави писмени спомени за причината.

Едно е сигурно, че любовното обяснение не се състоя на Дяволската канара в деня на слънчевото затъмнение, а се отложи без определен срок за някой бъдещ случай.