Майн Рид
Ямайски марони (77)

Глава LXXVI
БУРНА СЦЕНА

Щом излезе от Дупката на призраците, чифликчията тръгна, доколкото позволяваше пътеката, направо за в къщи. Той крачеше бързо, сякаш преди да си легне, му се налагаше да се занимае с някакъв въпрос. Въпреки късния или по-точно ранния час, защото наближаваше да се развидели, в погледа на евреина не личеше сънливост, а трескаво будно изражение, което издаваше намерението му да свърши някаква намислена работа, преди да се прибере за почивка.

Недомлъвките, които се изплъзваха от устните на Джесурън, докато вървеше из гората, говореха, че неговата тревога продължава. Сега, когато премисляше, той намираше неубедителни Чакровите уверения, които за момент бяха премахнали лошото му настроение. Магьосникът му бе давал неведнъж и по-рано обещания, които не бе удържал. Същото можеше да се повтори и със смъртното заклинание. Едновременно с това заключение изпъкна с пълна сила и опасността да не би плантаторът да се изплъзне и дълбоко скроеният Джесурънов план да завърши с позорно поражение.

Търговецът на роби знаеше взетите от негъра мерки във връзка със смъртното заклинание: бутилката с люто биле, която Синтия отнесе с кошницата си в къщи. Тази подробност коромантиецът съобщи, както подобаваше за случая, с нисък глас и точно тази част от разговора на двамата съзаклятници Кюбина не успя да подслуша.

Но на коромантиеца можеше да му изневери изкуството. Отварата можеше да не окаже желаното въздействие. Робинята можеше да не намери сгода да я даде на господаря си.

Като се имаше предвид колко рано ще тръгне пътникът — Синтия бе съобщила на Джесурън кога възнамерява да потегли кустосът, — едва ли щеше да се представи на мулатката удобен случай да поднесе на г. Воуан отровното питие. Кой знае дали мисълта за неизбежните последици, които предстоеше да настъпят, нямаше да изплаши жената. Ами ако белязаната жертва се усъмнеше в смесите, които приготовлява слугинята, и откаже да изпие смъртоносната напитка?

Имаше голяма вероятност кустосът да се спаси.

— От лъжицата до ущата път голям — повтаряше проклетият старик една от любимите си пословици. — Така е! — въздъхна той с огорчение при все по-натрапничавата представа за възможен неуспех.

— Божишко! — продължи той, мъчейки се да се самоутеши. — Не ще бъда лишен от отмъщение. То е съвшем сигурно, независимо дали кущосът ще отиде в Шпаниш Таун илц ще ощане в къщи. Уви! — завайка се отново чифликчията, — каква полза от това? Виж, да бях осуетил заминаването му, каква пешалба за моята Жудит, за мене лишно, стария Жейкъб Жесурън. Гощоприемната планина щеше да щане моя! Тя щеше да принадлежи на тоя млад приятел, той принадлежи на Жудит, Жудит принадлежи на мене. Жалко, ше плановете ми ще пропаднат, тошно когато вшишко нагласих.

— Ако пропаднат — изпъшка той, когато вероятностите за несполука се явиха пред въображението, му в нова яснота, — ако пропаднат, аш шъм разорен. Да! Жудит може да поишка да се ожени за него. Мижля, ше тя го обиша, страхувам се, че го обиша, а той не щрува колкото обущата, що носи на нозете си. Гошподи, не трябва да се допужне подобно нещо. Тя не трябва да продължава, докато не се види какво ще щане с кущоса. Ни крашка, ни крашка повеше. Трябва да я видя още тая нощ. Да, трябва да говоря с Жудит, преди да си легна.

Желанието да води проектирания разговор ускори крачките на евреина и той скоро стигна до сенките на черната грамада, която съставляваше чифлика му.

Щом го пусна черният вратар, който пазеше винаги затворената порта на двора, където се намираха робите, Джесурън се изкачи по дървените стъпала и се плъзна по верандата така безшумно, като че в къщата се промъква някакъв чужденец, а не нейният собственик. Предпазливостта бе изглежда подсказана от желанието да не бъде събуден един мъж, който спеше в една люлка близо до края на дългата галерия.

Чифликчията се насочи към една стая, от чиито жалузи се прокрадваше светлина. Там бе спалнята на дъщеря му.

Когато се озова пред вратата, бащата почука тихо и извика в полушепот: „Жудит!“

— Ти ли си, стари рави? — запита нечий глас отвътре и бързите стъпки, които се чуха, издадоха, че или еврейката още не си е легнала, или че се е наспала и е вече на крак.

Вратата се открехна и достойният отец на будната рожба се промъкна в стаята.

— Е-е — почна Джудит, когато Джесурън влезе вътре. — Не ще те питам къде си ходил, драги татко. Някаква сделка с роби, предполагам. Но аз за какво съм ти притрябвала, та ме караш досега да те причаквам. Наближава да съмне и, да си призная, страшно ми се спи.

— Ах, Жудит, милишка — простена бащата. — Вшишко се обърка, вшишко!

— То личи от оклюмалия ти вид. Какво те тревожи, скъпи татко?

— Ах, Жудит, не ме огорщавай ж думите си. Имам нещо важно да ти кажа, преди да отида да шпя.

— Говори тогава бързо, че и на мене очите ми се затварят. Какво има, моля ти се.

— Добре, Жудит, милишка. То е, ше не трябва повеше да се задяваш ш тоя млад приятел.

— Кой млад приятел имащ предвид, човече?

— Вожан, ещещвено. Младия Вожан!

— Охо, сега запя на друг глас. Какво те прихвана?

— Имам си пришини, Жудит. Пришини си имам.

— Кой ти каза, че се задявам с него. Не, татко, напротив, държа се съвсем сериозно.

— Нямах това предвид, Жудит.

— Какво тогава, старче? Кажи да разбера!

— Ишкам да кажа, ше не трябва да задълбочаваш повеше нещата ж младежа. Тошно така! Докато не науша нещо по-положително за него. Мижлех, ше ще бъде богат. Жнаеш, така мижлех, дъще, но открих тая нощ, тошно тая нощ, ше може би той не ще щрува и шилинг. Жледователно, Жудит, ти не би могла и да помижлиш да се жениш за него — и не трябва да мижлиш, докато не щане яжно положението му.

— Татко — рече еврейката, като изостави внезапно шеговития тон и заговори сериозно, — много е късно. Не те ли предупредих, че тарантулата може сама да се хване в клопката, която готви за другите. Поговорката излезе вярна. Аз съм твоя нещастен паяк.

— Нима говориш сериожно, Жудит? — разтревожи се бащата.

— Да! Отвъд спи мухата — и дъщерята посочи с очи към койката в галерията, — спокойна, че не ще й сторя никакво зло. Даже да е толкова беден, колкото изглежда, че е; дори да е толкова незначителен, колкото последният роб от чифлика ти, за мене той е достатъчно богат. И ако не стане мой съпруг, вината ще бъде негова, не моя.

Гордият уверен глас на еврейката се разколеба при последните думи. Условността на заключителното изречение и известна нерешителност в изражението на лицето подсказваха, че тя все още не е сигурна в лицето на Хърбърт Воуан.

Въпреки вниманието му на бала и онова, което се бе случило оттогава, нея продължаваше да я измъчва загнездилото се в душата й съмнение.

— Никога, Жудит — отсече властно чифликчията. — Да не си и помижлила за подобно нещо. Ти не трябва да се жениш за бедняк. Никога!

— Бедняк, не ще и дума, ала това не трогва ни него, ни мене.

— Ще те лиша от нажледство — закани се евреинът, давайки воля на отмъстителната си ярост.

— Прави, каквото щеш. Лиши ме, щом ти е угодно. Но помни, старче, че ти пръв почна играта и че ти ме накара да участвувам в нея. Ако сега има опасност да изгубиш заложеното, каквото и да е то, знай, че рискуваш да загубиш и мене, ако той…

Независимо каква щеше да бъде недоизречената мисъл, която премина в този вълнуващ момент през Джудитината глава, тя й причини страдание, както пролича от спусналата се над красивите й вежди сянка.

Не е известно дали тя щеше да довърши или не речта си. Гневният баща я прекъсна:

— Сега няма да шпоря ш тебе, Жудит. Върви да шпиш, момише. Върви да шпиш. Жнай, ше държа на думата си! Ако тоя голтак ощане просяк, той никога не ще се ожени за теб ж мое съгласие. А беж мое съгласие той не ще подуши шилинг от парите ми. Разбираш ли, Жудит?

Без да изчака дъщиния отговор, който беше не по-малко предизвикателен от заплахата му, евреинът избърза да излезе от стаята на Джудит и се повлече по верандата.