Майн Рид
Ямайски марони (42)

Глава XLI
В ОЧАКВАНЕ НА ИЗГОРАТА

Тръгването на младия англичанин под водачеството на Куокоу беше сигнал, че е време черната дружина да се пръсва. По знак на главатаря негрите се разделиха на групички от по двама-трима и се насочиха в различни направления, изчезвайки в гъсталака все така безшумно, както и бяха изскочили из него.

На полянката остана единствено Кюбина с беглеца, свит на един пън до него. Капитанът на мароните постоя известно време опрян на пушката си, която един от четата му бе донесъл. Впил очи в пленника, ловецът размишляваше какво да предприеме във връзка с нещастния роб и сянката по лицето му говореше, че го измъчват някои въпроси.

Беглецът, от своя страна, бе вторачил в спасителя си поглед, в който се примесваше бодрост с униние, или по-точно — поглед, чийто израз се менеше в зависимост от промените в израза на лицето на марона. Надеждата все пак вземаше връх над тревогата. Макар и да не си даваше точна сметка какво става и защо ловецът го спаси от преследвачите, робът знаеше, че е избягал от ръцете на безжалостните хора, за да попадне сред люде, които изглеждаха не само милостиви, но и дружелюбни. Ако той можеше да отгатне точно какви мисли вълнуваха в момента спасителя му: дали да го предаде или не на същите хора, от които го беше отървал, или на техния не по-малко безчовечен господар; ако той можеше да си представи, че тоя въпрос занимава мислите на покровителя му, неговата тревога щеше да бъде по-силна от надеждата.

Капитанът на мароните бе изправен пред един трудно разрешим въпрос, който го караше да се колебае и двоуми. Трябваше да избира между дълга и човечността. От самото начало той се бе заинтересувал от чертите на пленника и сега, когато имаше възможност да ги разгледа по-внимателно и да наблюдава благородния му образ, мисълта, че се налага да върне роба на такъв коравосърдечен господар като оня, чиито начални букви бяха отпечатани на гърдите на беглеца, му ставаше още по-противна. Но дългът — законът на страната, договорът, с който мароните бяха обвързани — го заставяше да го стори. Неизпълнението му можеше да повлече тежко наказание.

Наистина Кюбина не би спазвал така покорно закона, ако времената бяха други, когато Трелоуни Таун не беше покорен, или по-точно предателски завзет, и неговите жители — най-безчовечно осъдени на изгнание.

Предателството беше променило нещата. Онези марони, които бяха успели да се спасят от принудителното изселване и да останат из планинските крепости, ако и да бяха запазили своята независимост, не представляваха вече мощен народ, а жалки останки, чиято слабост ги правеше не само изпълнителни към островните закони, но и жертва на тиранията и произволите на ония плантатори съдии, на които би скимнало да ги преследват. В това състояние се намираше и Кюбина и малката му чета, която се бе установила в Трелоунийските планини. Неволята и дългът заставяха следователно капитана на мароните да предаде заловения беглец. Ако не го направеше, ловецът излагаше на опасност собствената си свобода. Това му беше добре известно и без лютите закани на Рейвънър. А и интересът на марона съвпадаше с дълга. Нещо съвсем понятно, като се има предвид, че уловеният беглец представляваше плячка, за която се полагаше награда. Това съображение не би оказало никакво въздействие и мисълта за награда не би била изобщо решаваща, ако точно сега Кюбина не се нуждаеше от пари за една особена цел.

Тъй че три властни довода говореха в полза на връщането на роба: дългът, необходимостта и паричният интерес. Но един по-благороден стимул въставаше в гърдите на жълтия ловец — човечността. Щеше ли да надделее той над другите три?

Думите, които Кюбина бе прошепнал, преди да си тръгне Хърбърт, и известна готовност за неподчинение на закона можеха да събудят надеждата, че човечността ще победи.

Докато маронът стоеше и оглеждаше пленника си, желанието за непокорност се повтори в своеобразен неволен монолог и към него се присъедини едно друго съображение, което издадоха една-две случайно изплъзнали се фрази.

— Crambo! — промълви ловецът, служейки си с това испанско възклицание, което се срещаше още сред мароните в изопачена форма. — Та той прилича на Пола, сякаш й е брат! Сигурен съм, че е от същия народ, дори от същото племе. Два или три пъти той употреби думата „фулах“. А и цветът на кожата, ликът, косата — всичко прилича на нейните черти. Няма съмнение, че е фулах.

Последната дума Кюбина произнесе толкова високо, че тя достигна до ушите на беглеца.

— Йой, фулах, фулах! — възкликна робът и обърна умилителен поглед към ловеца. — No slave, no slave — не роб, не роб! — добави той, удряйки с ръка гърдите си при тези слова.

— No slave, no slave — не роб, не роб! — повтори маронът поразен. — Че това е английски. Те са го научили тая дума. „Не роб“? Какво иска да каже?

— Мене фулах, не роб! — отново зауверява младежът с движение като предишното.

— Нещо странно има тук! — промълви Кюбина замислено. — Какво иска да каже, като твърди, че не е роб, защото сигурно това иска да каже. Не може да не е роб, инак как ще попадне тук? Чух, че завчера свалили на сушата един товар роби и че старият евреин закупил по-голямата част или май целия товар. Тоя момък трябва да е от същия товар. Навярно той е научил тая дума на кораба. Може би иска да каже, че не е бил роб в родината си. Ех, несретник! Скоро ще почувствува разликата тук.

— Crambo! — поде отново капитанът на мароните след кратка пауза, през която той се вгледа внимателно в лицето на новопристигналия африканец. — Грехота е да направят роб от левент като него. Той сто пъти повече прилича на свободен човек, отколкото господарят му! Ах, боже, неблагодарна работа! Иска ми се да рискувам и да го спася от тежката участ! Пуста немотия, как ми трябват тия пари точно сега!

Когато тези мисли минаха през ума на Кюбина, лицето му грейна от благородство и гордост.

— Поне да не бяха се научили, че съм го заловил — продължи да разсъждава той. — Но управителят и ония испански страхливци знаят всичко и ще… Да правят, каквото щат… Във всеки случай няма да го предам, докато не видя Йола. Тя положително ще може да се разбере с него, ако е фулах. Тогава ще узнаем какво означават и тия думи „не роб!“. Хм! — възкликна момъкът гласно, когато погледна към небето. — Как лети времето! Нима е вече пладне? След някой миг и друг ще пристигне Йола. В дванайсет ни е срещата. Чакай да го скрия! А и тия мъртви псета трябва да махна оттук, инак ще се изплаши моята хрисима гургулица! Тук така се промени — кръв и димящ огън, че тя просто не ще познае старото място на срещите ни! Ей, фулах, ела насам! Мушни се тук и кротувай, докато не те извикам да излезеш!

За беглеца жестикулациите на ловеца бяха по-разбираеми от словата. Той схвана, че трябва да се скрие между високите корени на памуковото дърво и ставайки от пъна, изпълни послушно заповедта.

Капитанът на мароните хвана едното умряло куче за опашката и го повлече през полянката, после го захвърли в храстите. Връщайки се към памуковото дърво, той скри по същия начин и трупа на другото куче. Сетне предупреди роба да не мърда от скривалището си и се приготви да посрещне девойката, на която бе определил среща по обед.