Андреа Кейн
Последният херцог (23)

22

— Лангли, сигурен ли си, че никакви посетители не са пристигнали в Маркам тази сутрин?

— Никакви, Ваше Височество — увери икономът Дафни, стиснал зад гърба облечените си в ръкавици ръце.

Младата жена неспокойно прехапа устни.

— Изпратих съобщението на мама и на викария преди повече от четири дни. Днес е петият и вече е почти обяд. Къде, за бога, се бавят още? — Тя наклони глава. — Може да не си чул каретата им?

— Напълно невероятно, мадам, като се има предвид, че не съм се отделял от входната врата, откакто се е съмнало.

Дафни премигна.

— И защо?

— С ваше позволение, Ваше Височество, нямах възможност. След като ме помолихте за първи път на зазоряване, наблюдавам алеята, която води към къщата.

— О, Лангли, извинявам се. — Младата жена се разкъсваше между смеха и смущението. — Безсрамно злоупотребих с теб. Моля ти се, иди да се насладиш на прекрасните кифлички на готвачката и на чаша чай. Аз ще те заместя.

— Разбира се, че няма да ме заместите, мадам — рече натъртено икономът. — Негово Височество даде строги нареждания, предвид деликатното ви здраве, да не ви оставяме да помагате на прислугата, както имате обичай да правите.

— Деликатното ми здраве ли? — повтори Дафни. — Аз съм бременна, Лангли, а не фатално болна.

Лангли почервеня при директното споменаване на този факт.

— Аз само следвам нареждания, Ваше Височество.

— О, боже — завъртя очи младата жена. — Добре. Ще кажа на готвачката да ти донесе нещо за хапване.

— Ще ви бъда много благодарен за това. А междувременно ще продължа да наблюдавам алеята, водеща към главния вход. Ако видя майка ви или викария, можете да бъдете сигурна, че ще ви известя незабавно.

— Благодаря, Лангли. — Дафни се усмихна признателно и се запъти към кухнята.

Готвачката се намръщи, когато я видя.

— О, Ваше Височество — смъмри я тя, без да се церемони. — Херцогът даде строги нареждания.

— Знам, знам. Нямам намерение да повдигна дори кутрето си, предвид деликатното положение, в което се намирам — въздъхна тя. — Не се безпокой. Просто дойдох да помоля да дадеш нещо за хапване на Лангли. Бедният дебне на вратата вече повече от пет часа. Ако не сложи нещо в устата си, скоро ще припадне.

Щом разбра, че господарката й няма намерение да оспорва нарежданията на съпруга си, готвачката се успокои, напълни една чиния с топли кифлички и се зае с чая.

— Би трябвало и вие да хапнете нещо от това, мадам. Едва се докоснахте до закуската си.

Стомахът на Дафни се сви.

— Не, благодаря.

— Трябва да поддържате силите си, пък и тези на бебето. Ето — и тя й подаде чиния с две от въпросните тестени изделия. — Изяжте поне това — и без да слуша протестите й, готвачката я изпъди от кухнята, след като се увери, че е взела чинията.

Докато се движеше из вестибюла, младата жена се оглеждаше за някое по-прикрито местенце, където да остави нежеланата ароматна закуска. В същото време се опитваше отчаяно да не си поема дълбоко въздух, за да не усеща уханието, тъй като в момента това можеше да има неприятни последици. С всяка следваща стъпка се убеждаваше, че ще изгуби борбата.

— О! Извинете, мадам. — Мери, най-малката дъщеря на главния градинар, изскочи от класната стая точно в мига, в който Дафни мина пред нея. Момиченцето спря рязко и само леко докосна широките поли на херцогинята. — Простете, Ваше Височество. Не ви видях.

Вълните, носещи желанието да повърне, следваха неумолимо една след друга.

— Мери, не са нужни извинения. — Тя преглътна с усилие.

Стеснителното дванайсетгодишно момиченце премигна при вида на явното неразположение на Дафни.

— Току-що свършихме часовете. Не знаех, че сте отпред. — Тя започна бавно да отстъпва. — Не исках да се блъсна във вас.

— Ти не се и блъсна. — Макар да не се чувстваше добре, разбираше, че трябва да намери начин да убеди Мери в нейната невинност. — Мери, заповядай — и тя внезапно пъхна чинията с кифличките под носа на смаяното дете. — Готвачката направи допълнително от тях. Хапни си.

— А… благодаря ви, мадам — усмихна се неуверено момиченцето. — Аз…

Младата жена така и не чу края на думите й. Спусна се като стрела към тоалетната до учебната стая, която бяха направили съвсем наскоро.

Не беше яла нищо днес, но тялото й сякаш не знаеше за този факт и стомахът й непрекъснато се надигаше в знак на протест. Най-после гаденето престана. Тя се отпусна безсилно на колене и подпря глава на студената стена.

— Опитай това. Ще ти помогне.

Сара й подаде хладен компрес през отворената врата.

— Сложи го на челото си и постой неподвижно една-две минути. Неприятното усещане ще премине.

Дафни с благодарност прие мокрото парче плат и го притисна до пламналото си лице.

— Така. А сега дишай дълбоко и се отпусни.

Гаденето изчезна така внезапно, както се бе появило. Младата жена вдигна глава и премигна.

— Не чувствам нищо.

Сара се усмихна криво.

— Бъди спокойна, пак ще се появи. Вероятно още утре. — Тя протегна ръка и помогна на Дафни да се изправи. — Ела да седнеш в класната стая. Не си си изяла закуската, нали? — попита тя, докато я водеше от тоалетната към осветената от слънцето класна стая.

Дафни премигна от изненада и поклати глава.

— Така и предположих. Вероятността да ти стане лошо е много по-голяма, когато стомахът ти е празен. Яж прости храни, но никога не пропускай хранене, дори да не се чувстваш гладна — посъветва я Сара.

— Нима причината за неразположението ми е толкова очевидна? — попита херцогинята, като се разположи на един стол.

— Само за онези, които вече са преживели нещо подобно. Видях зеленикавия цвят на лицето ти, когато се спусна към тоалетната. Моят беше подобен през последните няколко седмици.

— Струва ми се, че в това има логика — прошепна Дафни, усетила нещо като разочарование.

— Защо? Да не би да искаш да пазиш в тайна състоянието си?

— О, не — усмихна се младата жена. — Не бих могла да го направя, дори да исках. Всички слуги вече са предупредени от неспокойния ми съпруг. Но за теб е друго — надявах се да мога да ти го кажа сама.

— И защо? — попита заинтригувана Сара.

— Защото двете с теб сме свързани по някакъв необясним начин. Изглежда самата съдба е определила да се срещнем и да имаме общи моменти в живота си — първо в „Дома на вечната надежда“, после в Бенчли, а сега и двете носим по едно и също време първото си дете. Може би е глупаво, но си мисля, че ни е определено да се движим по паралелни пътища. Заради нас самите, и заради нашите деца — усмихна се Дафни. — Кой знае защо ми е много приятно да знам, че и двете ще създадем нов живот по едно и също време.

— Благодаря — отвърна Сара, видимо трогната. — Това е прекрасна мисъл.

— И напълно откровена — погледна я изпитателно херцогинята. — Чувстваш ли се щастлива в Маркам?

— О, да — проблеснаха очите на Сара. — Никога не съм предполагала какво удоволствие ще изпитвам като уча децата, докато двамата със съпруга ти не ми предоставихте тази възможност. Да имам този шанс, без да ме критикуват или да ми се подиграват… — Младата учителка спря да говори за момент. — Питам се дали можеш да си представиш какво означава това за мен.

— Мога и си го представям — наклони глава Дафни. — Но искам да осъзнаеш колко много даваш ти самата на другите в замяна на полученото. Не само на децата, които се оживиха невероятно още след първите дни от твоето обучение, а и на мен. — Свела поглед към своята рокля, чийто край мачкаше в ръцете си, младата жена добави: — Баща ми е ужасен човек, Сара, със сигурност си го спомняш. Никога не ми разреши да общувам с момичета на моята възраст. Забраняваше ми дори да посещавам местния викарий, който беше единственият ми приятел. Ако имах възможност да се смея с моя връстница, да бъбря, да споделям… щеше да бъде прекрасно. Как ти се струва подобно приятелство?

— Молиш ме да станем приятелки?!

— Какво толкова чудно има в това? — попита озадачена Дафни.

— Честно казано, Ваше Височество, нямаме нищо, което да ни свързва.

— Позволявам си да не се съглася с теб. Според мен имаме много общи неща. С изключение на общественото ни положение, което е чиста случайност. Предлагам да намериш поне още една разлика между нас.

Последва лъчезарна усмивка.

— Ти спечели. — Усмивката изчезна и Сара сведе глава, като внимателно премисляше всяка своя дума. — Иска ми се да бъда твоя приятелка, наистина, много ми се иска. Но, честно казано, не съм сигурна, че знам как да го сторя. Никога не съм споделяла нито смеха си, нито тайните си с когото и да било.

— Може би просто досега не си срещнала човек, който да го е заслужавал.

Този път усмивката беше тъжна.

— Не допускам лесно хората до сърцето си. И да си призная, никой още не ме е приел в своето.

— Дори и Джеймс ли? — попита тихо Дафни.

— Джеймс. — Очите на Сара се замъглиха от сълзи. — Струва ми се, че той беше изключение. Но в крайна сметка се оказа, че чувствата помежду ни не са били достатъчно силни.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Той пребледня като платно, когато му казах, че съм бременна. После измърмори нещо от рода на това, че трябвало да размисли. От тогава не съм го виждала.

— Може да е бил смаян. Фактът, че ще става баща, особено ако не го е очаквал, сигурно го е объркал.

— „Неочакван“! — повтори Сара. — Възможно е. Но, както ти казах още в Бенчли, той ми даде ясно да разбера какви са намеренията му още в самото начало. Неспокойният му дух не може да бъде опитомен, нито пък би позволил какъвто и да било компромис със своята независимост.

— Обичаше ли те?

— По свой начин — да.

— Казал ли ти го е някога?

Отново по лицето й пробягна тъжна сянка, предизвикана от спомените.

— Да, на няколко пъти.

— Сара — изправи се младата жена. — Джеймс знае ли къде да те намери?

Сара се обърна.

— Не разбираш ли, Ваше Височество. Той не желае да ме намери.

— Името ми е Дафни, а ти не отговори на въпроса ми.

— Не… Дафни. Няма представа къде да ме открие. Освен, разбира се, ако не попита в кръчмата, в която работех и където се запознахме. Когато станах камериерка в Бенчли, аз оставих новия си адрес на съдържателя на кръчмата.

— Разбирам. — Херцогинята я наблюдаваше замислено. Искаше й се да зададе още въпроси, но усещаше нежеланието на своята събеседничка. Въпреки това в главата й започваше да се оформя една идея и вече нямаше търпение да открие Пиърс, за да я сподели с него. — Е — изкашля се тя, — трябва да отида да се уверя, че Лангли е изял кифличките на готвачката. — Последва усмивка. — Сигурна съм, че реакцията му към тях е била доста по-добра от моята.

Сара излезе с усилие от размислите си.

— Първо иди в кухнята и си вземи чаша слаб чай и някакъв сладкиш. И го изяж. В противен случай ще прекараш и остатъка от деня в гадене и повръщане.

— Убеди ме — засмя се младата жена. — И, Сара? Моля те, помисли за предложението ми. Ще бъда горда да те нарека моя приятелка.

Учителката кимна колебливо.

— Благодаря… Дафни.

Развълнувана, Дафни затвори вратата след себе си, твърдо решена да доведе до край изпълнението на плана си.

— Лангли! — Тя спря до главния вход.

Икономът въздъхна търпеливо.

— Още няма знак от тях, Ваше Височество.

— Нямах намерение да те отегчавам пак, Лангли — увери го младата жена. — Просто исках да се уверя, че си ял.

— Ядох. Три кифли и две чаши чай. Вече съм достатъчно подсилен, за да продължа да наблюдавам доста след пладне.

— Ти си истинско съкровище, Лангли. Благодаря ти.

— Няма защо, мадам.

— Имаш ли представа къде е Пиърс?

— Струва ми се, че херцогът е в кабинета си, Ваше Височество. Спомена, че ще пише последните инструкции за работниците.

— Прекрасно. Отивам да го потърся. — Дафни изкачи три стъпала, но се олюля и премигна, за да проясни главата си. — Лангли, би ли помолил готвачката да изпрати чаша слаб чай и парче лек сладкиш в кабинета на Пиърс?

— Ни най-малко. Веднага ще се погрижа за това. — Икономът смръщи вежди. — Но първо ще ви придружа до кабинета. Изглеждате доста отслабнала, за да се справите сама.

Този път младата жена не се възпротиви и с благодарност се облегна върху ръката на Лангли, докато вървяха по коридора.

— Влез — отвърна на почукването Пиърс.

— Простете, Ваше Височество — започна да обяснява Лангли. — Но херцогинята…

— Дафни… — Младият мъж скокна още преди икономът да бе свършил да говори, прекоси стаята и обви ръка около кръста на съпругата си. После тревожно огледа бледото й лице. — Какво има?

— Нищо — увери го тя. — Просто постъпих глупаво, като пропуснах закуската. Лангли любезно ми предложи да предаде на готвачката да ми донесе нещо за хапване.

— Отивам, сър — побърза да излезе икономът.

Пиърс вдигна младата жена и я занесе до един мек, тапициран стол. В последния момент се отказа да я сложи върху него, обърна се внезапно, седна и я притисна към гърдите си.

— Сега мога да бъда сигурен, че ще останеш малко на едно място. Дявол да го вземе, Снежно пламъче, как да се оправя с теб?

— Отговорите на този въпрос са неограничени по брой — пошегува се тя и се сгуши в рамото му. — Ти сам ме научи на това. Добре съм — добави Дафни, за да заличи тревогата от лицето му. — Просто не съм яла.

— Аз сам ще те нахраня. След това ще те заведа в спалнята ти, за да поспиш. От зори не си спряла за момент да ходиш насам-натам.

— Нямам търпение да разбера дали нещо не се е случило между мама и викария.

— Двамата с Лангли ще изпратим да те повикат в мига, в който пристигнат. Нали, Лангли? — обърна се той многозначително към иконома, който току-що бе влязъл отново в кабинета с поднос в ръце.

— Без никакво съмнение, Ваше Височество. — Лангли се изчерви леко, когато видя своята господарка, седнала в скута на съпруга си, но не каза нищо повече, просто постави закуската върху близката маса. — Ще поръчате ли нещо друго, милорд?

— Не. Благодаря.

— Няма защо. А сега, ако ме извините, трябва да се върна на мястото си край входа. — В очите му проблеснаха весели искрици. — Един истински часовой никога не напуска поста си.

Вратата след него се затвори. Изминаха няколко секунди, изпълнени с мълчание, преди младата жена да обърне невярващ поглед към своя любим.

— Как мислиш, да не би Лангли току-що да се пошегува?

Пиърс се засмя.

— Да, Снежно пламъче, и на мен така ми се стори. Освен това се поизчерви, когато те видя в обятията ми. Лангли изглежда започва да се поотпуска. Надявам се след месец-два да спре да стиска ръцете зад гърба си, когато вляза в стаята. — Младият мъж се присегна и, все още усмихнат, взе парче сладкиш от подноса. — Яж — нареди той и го приближи до устните на съпругата си.

— Да, Ваше Височество. — Тя отдаде шеговито чест и се подчини. — Пиърс, искам да обсъдя нещо с теб…

— Не преди поне две от тези парчета сладкиш да изчезнат от чинията — прекъсна я той. — И толкова чаши чай.

— Добре тогава. — Дафни задъвка покорно и откри смаяна, че Сара имаше право. Дори малко от подходящата храна правеше чудеса. — Чувствам се прекрасно — заяви четвърт час по-късно тя.

— Добре. Значи е време да поспиш.

— Чакай — хвана ръката на съпруга си тя. — Преди да ме отнесеш до леглото, обеща да изслушаш това, което исках да ти кажа.

— Да, вярно — въздъхна Пиърс и отново седна. — Добре, Снежно пламъче, слушам те.

— Става дума за Сара. Пиърс, Джеймс й липсва страшно много. А по начина, по който говори за него, се убеждавам, че и двамата са били истински влюбени един в друг.

— И все пак той я е изоставил, когато разбрал, че е бременна — стисна челюсти младият мъж. — Знаеш добре отношението ми към подобен род действия.

— Знам го. — Дафни го погали по тила. — Но помисли за момент, ами ако сърцето на Джеймс не е съгласно с първоначалното му решение? Ами ако е осъзнал колко безчувствено е постъпил и колко много му липсва Сара?

— За какво намекваш?

— Сара ми каза, че когато променила местоработата си, оставила в кръчмата, в която работила преди това, новия си адрес. Но този адрес вече не е валиден. Нито пък виконт Бенчли има представа, че понастоящем тя е при нас.

— Виконт Бенчли ли? — изсмя се сухо младият мъж. — Това копеле не би помогнало на Джеймс, дори да знаеше къде се намира Сара. Да даде информация на някакъв обикновен човек, не аристократ? Немислимо!

— Тогава значи ще ми помогнеш.

— За какво да ти помогна? Няма да принуждавам този мъж да признае детето си. Ако няма достатъчно достойнство да го стори сам, тогава Сара би била по-добре без него.

— Абсолютно си прав — съгласи се съпругата му. — И никога не бих искала от теб да направиш подобно нещо. Единственото, за което те моля, е да изпратиш някой от твоите хора да оставят съобщение във въпросната кръчма къде се намира понастоящем Сара. В такъв случай, ако Джеймс има почтени намерения, той би могъл да ги осъществи.

— Напълно справедливо.

— И още едно нещо — вдигна умолително очи към любимия си Дафни. — Ако Джеймс се появи, бихме ли могли да намерим някаква работа за него тук, в Маркам? Сара е толкова щастлива тук. Децата я обожават, аз — също. Искам тя да остане при нас.

— Дадено — прокара свитите си пръсти по бузата й Пиърс. — Как е възможно една толкова крехка жена да има такова огромно сърце?

Тя целуна връхчетата на пръстите му.

— Няма как да бъде другояче, ако иска да бъде достойна за твоята любов.

До ушите им достигна звукът от забързани стъпки, последвани от далечен тропот на копита.

— Ваше Височество — почука отвън Лангли. — Идва някаква карета.

Дафни скочи от коленете на съпруга си и се спусна да отвори вратата.

— Мама и викарият ли са това?

Икономът премигна.

— Не съм сигурен. Дотичах тук в мига, в който забелязах приближаващия се екипаж. Беше прекалено далеч, за да различа пътниците в него.

— Тогава да отидем да видим заедно. — Тя се обърна към Пиърс, който също бе станал и се бе приближил до тях. — Сънят ми ще трябва да почака.

— Но само за малко — съгласи се той.

Младата жена пристигна на входната врата точно на време, за да види как Чеймбърс помага на майка й да слезе от каретата.

— Добре дошли. Най-после.

Изпълнена с гордост, Елизабет се спусна да прегърне дъщеря си.

— О, Дафни, не мога да повярвам. Ще имаме бебе! — и тя обхвана лицето на дъщеря си, като я оглеждаше внимателно. — Изглеждаш прекрасно. Малко отслабнала, може би, но щастлива и сияеща.

— Ти също. — Дафни оглеждаше майка си с не по-малко внимание и бе смаяна да открие, че Елизабет изглеждаше с десетина години по-млада, отколкото само преди няколко седмици.

— В бележката си пишеше, че не се чувстваш добре — промърмори разтревожена маркизата. — Толкова ли е зле положението?

— От време на време. И най-неочаквано. Внезапно ми се завива свят и започва да ми се повръща, но изчезва също така бързо. А в останалото време се чувствам прекрасно.

— Е, радвам се, че ме повика. Че ни повика — добави тя, като се усмихна на викария.

— Кокиче — взе ръцете й в своите Чеймбърс. — Много съм щастлив. Дай боже, детето ти да бъде благословено с добро здраве и радостни дни. То вече е благословено да има двама прекрасни родители, които ще го обичат с цялото си сърце.

— О, господин викарий, толкова се радвам, че и двамата сте тук — прегърна го младата жена. — От няколко дни очаквам пристигането ви.

— Трябваше да украся както трябва къщата в Рътланд, преди да тръгна — обясни Елизабет. — След като ще посрещна Коледа с вас, исках да създам празнична обстановка за прислугата. Всички бяха толкова добри с мен — усмихна се тя. — Признавам, че пристигнахме в Маркам още преди около час, но ни задържа един ваш приятел.

— Приятел ли?

— Да. Наблюдаваше ни от безопасно разстояние как влизаме през главния вход, но очевидно ме позна и се приближи към пътя, като ме гледаше с надежда. Не можех да го разочаровам, особено когато имам толкова радостен повод за празнуване, какъвто е предстоящото раждане на моето първо внуче. Затова накарах Алфред да спрем дори преди да сме стигнали къщата. В момента твоят приятел си прави пиршество с дивите ягоди и къпини, които донесох от Рътланд и които бях предназначила за пай.

Дафни завъртя очи.

— Ръсет много добре знае кой ще го поглези, мамо. Несъмнено е развълнуван от идването ти.

— Ти като че ли не го глезиш — отбеляза сухо Пиърс. — Тази лисица яде повече от мен — целуна ръката на Елизабет. — Ние сме по-доволни дори от Ръсет да ви приемем в дома си.

— Но поради друга причина, надявам се — отвърна с шега на шегата му тя.

Лангли се плъзна незабелязано покрай тях, за да се заеме с внушителния брой чанти в колата.

— Мамо, сигурна съм, че си спомняш Лангли от първото си посещение тук — и младата жена го побутна гордо напред. — Той е незаменим член на семейството.

— Как сте, Лангли?

Икономът преглътна няколко пъти, преди да отвърне:

— Добре, милейди.

После се поклони, но не преди Дафни да успее да забележи вълнението в очите му.

— Познаваш се и с мистър Чеймбърс — припомни любезно тя.

— Радвам се да ви видя пак, Лангли — рече викарият.

— Добре дошли, сър. — Нов поклон, след който икономът се изправи, възвърнал напълно хладнокръвието си. — Бихте ли ме извинили. Трябва да повикам няколко лакеи, за да пренесат багажа.

Викарият се загледа след отдалечаващата се фигура на Лангли.

— Отново си извършила едно от твоите вълшебства, Кокиче.

Младата жена повдигна тънките си вежди.

— Какво имаш предвид?

— Вълшебство, което става още по-красиво поради факта, че е неосъзнато и се предлага спонтанно — отбеляза Пиърс, като я гледаше, изпълнен с нежност.

— Точно така — съгласи се Чеймбърс.

— Какво си мърморите вие двамата? — попита Дафни.

— Нищо, Снежно пламъче — и съпругът й взе ръката й и я сложи върху своята. — Ще разведем ли нашите гости из къщата? В известен смисъл това е първото им посещение в Маркам. Предишния път майка ти остана едва ден и половина, скрита в стаята си. Колкото до викария, едва бяхме привършили десерта, когато ти набързо сложи край на визитата му, като припадна. — Младият мъж се усмихна на Чеймбърс. — Както можеш да се досетиш, вече разбрахме причината за това неразположение.

— Да, вашият бъдещ наследник е съобщавал за своето създаване.

— Една обиколка звучи обещаващо. — Елизабет погледна разтревожена дъщеря си. — Сигурна ли си, че ще издържиш това, скъпа?

— Чувствам се прекрасно, мамо. Наистина.

— Дафни ще бъде с нас само през първите няколко минути — обяви Пиърс с нетърпящ възражения глас. — Ще започнем със стаята, с която Дафни се гордее най-много — новата ни класна стая. След това ще се качим на втория етаж, за да я придружим до спалнята й, където тя ще поспи — нещо, от което има голяма нужда. Съгласна ли си, Снежно пламъче?

— Имам ли друг избор?

— Не.

* * *

Небето на запад бе засияло в оранжево, когато Елизабет внесе поднос в стаята на дъщеря си.

— Събуди ли се, скъпа? — попита тя, докато се приближаваше към леглото.

Младата жена се протегна и седна.

— Божичко! Колко е часът?

— Четири и половина. Беше изтощена. — Маркизата постави таблата върху нощното шкафче и седна на края на леглото. — А сега сигурно си гладна. Донесох ти бульон, малко пиле и прясно изпечен хляб.

— Звучи превъзходно. — Дафни подстави подноса върху коленете си и започна да се храни лакомо. — Не мога да си обясня защо съм толкова гладна — успя да изрече тя, докато дъвчеше.

— Защото сега ядеш за двама. Напълно естествено е да желаеш повече.

„Да желае повече“. Думите на майка й й припомниха защо, всъщност, бе повикала майка си. Младата жена замислено остави вилицата.

— Мамо, спомняш ли си утрото, когато ти казах за предложението на Пиърс?

— Разбира се.

— Тогава ми каза някои неща… неща, от които ставаше ясно, че някога си била принудена да не послушаш сърцето си и сега съжаляваш за това решение. Спомняш ли си?

Елизабет сведе поглед и започна да си играе със завивките.

— Да, спомням си.

— Това не е моя работа, но въпреки това трябва да те попитам. Мистър Чеймбърс има ли нещо общо с това?

Смаяна, маркизата вдигна очи.

— Откъде знаеш това?

— Не го знам. Пиърс се досети. Той е невероятно прозорлив. — Дафни се приведе напред. — Обичаше ли го, мамо?

— Да, много — кимна, изпълнена с мъка, майка й.

— И той те е обичал. — Нямаше нужда от потвърждение. — Какво стана? Защо се омъжи за баща ми? Как можа… — Тя не довърши думите си.

— Как съм могла да избера отвратителен мъж като баща ти пред прекрасен човек като Алфред ли? — въздъхна майка й, вперила някъде в пространството невиждащия си поглед. — Чудя се дали би могла да си представиш колко пъти съм се питала същото през всички тези години. Може би Господ е искал да стане така, за да се родиш ти.

— Благодаря ти — прошепна младата жена. — Но това не е отговор. Когато си се омъжила за татко, ти си нямала представа колко и какви деца ще бъдат създадени от този брак. Така че, защо?

Елизабет се изправи бавно и се приближи до прозореца.

— Бях на петнайсет години, когато срещнах Алфред. Той беше на двайсет и три. В нашето село се състоя малко тържество в чест на новата църква. Отидох и аз с родителите си. Той беше там, млад свещеник, посветил се на хората и Бога. Струва ми се, че се влюбихме един в друг още в мига, в който се видяхме. — Последва пауза. — За нещастие моите родители нямаха намерение да дадат единствената си дъщеря на някакъв беден викарий, чиито амбиции не бяха насочени към печелене на богатства, а към реализирането на чужди за тях идеали. Ако Алфред си беше поставил за цел да се изкачи сред редиците на висшето духовенство, тогава може би щяха да размислят. Но той нямаше такъв стремеж и те не искаха и да чуят за него. През следващото лято, по време на първото ми участие в лондонските балове, ми бе представен баща ти. Той беше богат, с титла и преуспяващ. Поиска ръката ми и баща ми му я даде.

— А викарият?

— Алфред ме прегръщаше, докато плачех и ме успокояваше, когато споделях пред него, че се страхувам да предизвикам родителите си. А след това ме пусна да си вървя. — Елизабет попи лекичко с кърпичката ъгълчетата на очите си, за да ги избърше от сълзите в тях. — Никога след това не съм виждала дотолкова лишена от себичност постъпка.

Дафни преглътна с усилие буцата, заседнала в гърлото й.

— Двамата мислехте ли да се жените?

— Разбира се. Прекарвахме цели часове, в които си представяхме съвместния живот: дома, в който щяхме да живеем заедно, пълен с нашите деца; градините, които щяхме да засадим с жълти рози. Жълтите рози, — гласът на Елизабет потрепна, — бяха специалният подарък за мен от Алфред. Носеше ми ги винаги, когато ме посещаваше. Те се превърнаха в символ на красотата на нашата любов.

Внезапно, поразена от друго откритие, младата жена вдигна лявата си ръка и се вгледа в деликатната сребърна халка на четвъртия си пръст.

— Пръстенът, който ми даде викарият, за да можем двамата с Пиърс да скрепим брачния си обет…

Елизабет се усмихна, изпълнена с трепет.

— Това бе трогателният начин, по който Алфред предаде във ваши ръце чудото на нашата любов. Молеше Господ да даде на двама ви с Пиърс това, което бе отказал на нас.

— О, мамо. Значи първоначално халката е била предназначена за теб.

— Да — отвърна задавено маркизата. — Дафни, обичах го с цялата си душа, както и той — мен. Но аз просто не можах… не бях достатъчно силна — и тя завря лице в дланите си.

— Толкова съжалявам. — Дафни се измъкна от леглото и прегърна майка си, сякаш искаше да поеме част от болката й.

— Не би трябвало да плача. Това бе толкова отдавна.

— Но ти все още го обичаш. Както и той — теб.

Мълчание. След малко Елизабет вдигна глава, а по бузите й се стичаха сълзи.

— Някои чувства, струва ми се, никога не се променят, независимо, че така би било много по-добре. Абсолютно си права. Любовта и на двама ни с Алфред изобщо не е намаляла. Но това се отнася и за ограниченията, които от години ни разделят. Бях и продължавам да бъда съпруга на Харуик.

— Преди може би — напомни й Дафни. — Но сега? Сега си съпруга на баща ми само по име. Дори вече не живееш в дома му.

— Това не променя факта, че двамата с него сме дали обет. И нито Алфред, нито аз бихме се съгласили да оскверним нашата любов, като нарушим този обет. В очите на Бог и на хората аз принадлежа на Харуик.

— Не и ако Пиърс успее в това, което е предприел.

Маркизата въздъхна.

— Виждам, че съпругът ти е споделил с теб невероятните си планове относно моето бъдеще.

— Бъди спокойна, мамо. Когато Пиърс се захване с нещо, всички прегради са преодолими. А той е твърдо решен да постигне този развод заради теб. Така че, моля те, не губи вяра.

В очите на Елизабет проблеснаха неуверени искрици надежда.

— Как бих могла? Пиърс не е единственият сигурен, че ще успее да извърши подобен невероятен подвиг. Алфред е не по-малко уверен. Когато си заобиколен с вярата на Пиърс в самия себе си и вярата на Алфред в Пиърс, е трудно да останеш скептик.

— А междувременно… — стисна ръцете на майка си младата жена. — Ти си щастлива, нали, мамо? Виждам го по лицето ти. Далеч си от баща ми, от неговата грубост, на сигурно място в Рътланд. — В очите й блеснаха дяволити светлинки. — Където, както разбирам, викарият те е посещавал.

Елизабет се изчерви като ученичка.

— Да, вярно. Оставаше само по няколко минути, през които само бъбрехме. Но магията е все още тук. Изобщо не е изчезвала през всичките тези години. — Бузите й отново порозовяха. — И всеки път ми носи букет от жълти рози.

— Колко романтично! Почти толкова романтично, колкото и фактът, че след повече от двайсет години, мистър Чеймбърс така и не е намерил друга жена, на която да дари сърцето си. Единствено ти — преди, сега и за в бъдеще.

Маркизата се усмихна на думите на дъщеря си.

— Никога не съм предполагала, че ще те чуя да възхваляваш красотата на любовта, при положение, че израсна в подобна атмосфера. Струва ми се най-големият ми страх беше, че никога няма да можеш да повярваш в един мъж дотолкова, че да си позволиш да го обикнеш. Но всичко това вече се промени, нали?

— Из основи.

— Радвам се — рече простичко Елизабет и обхвана брадичката на Дафни. — Прилича ти да бъдеш влюбена. Както и състоянието на бъдеща майка. Не е нужно да те питам дали Пиърс е във всички отношения това, което си се надявала да бъде.

— Дори повече от най-смелите ми мечти — отвърна младата жена и се усмихна вътрешно при спомена за всички радости, с които я бе дарил бракът й, неща, които майка й никога не би могла да проумее. Убийствената красота на начина, по който я любеше Пиърс, задъханата авантюристичност на факта, да бъдеш съпруга на Бандита на тенекиената чаша и, не можеше да не го признае, несравнимото вълнение да ограбва богаташки домове, заедно с него.

Всичко, което й бе обещал в деня, в който й бе направил предложение, беше изпълнено, осъзна внезапно Дафни. Беше обещал да я освободи от затвора, в който живееше, а то означаваше много повече от това да я измъкне от бруталните лапи на баща й.

То означаваше… струваше й се, че дори сега чува думите му, прошепнати с жар в гората в Трагмор, докато изброяваше всичките й лица, които възнамерява да освободи: „Твоя прекрасен дух, твоя огън, твоята невинност. Цялата теб“.

Е, бе успял. Кой знае кога през последните два месеца Дафни Уиндам бе разцъфнала в Дафни Торнтън.

— Потъна в мисли — промърмори Елизабет и върна дъщеря си към действителността — и с възможно най-очарователна усмивка на лицето. За какво размишляваш?

— За Пиърс — прошепна развълнувано Дафни. — Той ме освободи, мамо, точно, както ми бе обещал — несъзнателно допря длан до корема си — и, с божията помощ, двамата с бебето ще освободим на свой ред него.