Андреа Кейн
Последният херцог (21)

20

— Да не си си изгубила ума? — беснееше Пиърс.

— Ни най-малко. Ти изброи твоите причини. А сега ми позволи да ги видя лично.

— Дафни — бореше се да се овладее, — ти не разсъждаваш. Това не е разходка из гората. Нито пък е някоя от статийките, които изрязваш от „Таймс“. Това е…

— Хитрост, ловкост, инстинкт — довърши вместо него съпругата му. — Научих се от теб и на хитрост, и на ловкост. Колкото до инстинкта, ти сам нееднократно си го възхвалявал като несравним. — Тя му се усмихна дяволито, с поруменели от вълнение бузи. — Освен това си възпявал често великолепните ми, макар и скрити, ум, огън и страст. Честно казано, мисля, че през последните седмици те излязоха от нелегалност.

Дъхът на младия мъж секна. За първи път си даде сметка за невероятните изменения, която бракът им бе предизвикал у Дафни. Беше погълнат до такава степен от собствената си метаморфоза, че не бе забелязал доколко основна бе промяната, станала с нея.

По някое време през изминалите шест седмици, неговата нежна гъсеничка се бе превърнала в пеперуда.

— Пиърс? — Съпругата му се изправи и тръгна към него, забравила за голотата си. — Знам, че ще мога да се справя. И искам да го направя. Позволи ми да го направя.

В сърцето на младия мъж се сблъскваха противоречиви емоции, всяка една от които сама по себе си беше изумителна. Нежеланието да стори това и желанието да я предпази от всякакви евентуални опасности бяха нещо познато, именно те не му бяха позволили да каже истината на своята любима. Но сега се беше появил и нов, неизвестен, но не по-малко мощен копнеж. Възбудата Дафни да бъде рамо до рамо с него беше невероятна, а нуждата да сподели с нея вълнението и радостта от грабежа и неговите резултати — неустоима. Никога не бе очаквал, че някой ден ще изпита подобни чувства. Но не можеше да отрече, че те бяха тук.

Младата жена веднага усети нерешителността му.

— Ще сложа тъмновиолетовата си рокля. Цветът й е толкова тъмен, че ще се слее с нощта. Ще прибера косите си и ще покрия главата си с маска. Единствената разлика помежду ни ще бъде само по-ниският ми ръст.

Последното твърдение накара съпруга й да се засмее, вперил поглед в толкова женствените й и така голи форми.

— Точно този аргумент няма да ти помогне, скъпа моя. Уверявам те, на никой няма да му е трудно да ни различи.

Дафни почервеня.

— Ще бъда облечена и ще нося къса черна пелерина. Освен това няма да изглеждаш така подозрителен, ако съм с теб. При нужда ще можем просто да махнем маските си и да се престорим, че сме двама от гостите на Бенчли.

В очите на младия мъж проблеснаха заинтригувани светлинки, които изчезнаха почти веднага заедно с усмивката му.

— Снежно пламъче — притисна я в обятията си той. — Имаш ли представа какво означаваш за мен?

— Тогава го направи заради мен — настоя тя и притисна устни към гърдите му. — Вземи ме с теб! Дай ми възможност да разбера какво чувстваш, когато ограбваш някой мръсник като Бенчли. И да споделя радостта ти, когато децата от някой приют се възползват от твоите умения. Пиърс — вдигна поглед към него тя, — моля те!

— Трябва да съм полудял — промълви той, като пълнеше шепите си с косите й.

Очите на Дафни светнаха победоносно.

— Благодаря ти — прошепна тя.

* * *

— А сега запомни. След като оставим каретата в онази горичка пред железните порти…

— Запомних — прекъсна го Дафни и стисна маската в скута си, когато конете наближиха имението на Бенчли. Тя потръпна от възбуда и се уви по-плътно с наметалото си. — Отиваме пеш дотам, без да произнасяме нито дума. Инструментите и пистолетът са в твоя джоб, а торбата е пришита към подплатата на шлифера ти. Заобикаляме къщата и се приближаваме към задната й част, далеч от крилото, където спят собствениците, гостите и прислугата. Избираме подходящия прозорец — най-вероятно на гърба на зимната градина, — след което изрязваш стъклото и се промъкваш вътре. После ми помагаш да вляза на свой ред. От зимната градина отиваме направо в килера, а след това към библиотеката и кабинета. Най-накрая се качваме по стълбите към спалните.

— Не се качваме — поправи я през стиснати зъби Пиърс, — а се качвам. Сам. Недей да спориш, Дафни — пресече я той. — Истинско предизвикателство е дори човек да се приближи до къщата, като се има предвид колко умели са пазачите, с които се хвалеше Бенчли. Цялата сграда е препълнена със спящи гости. Най-малкият шум би могъл да ги разбуди. Работата на долния етаж ще свършим заедно. След това ти ще останеш да пазиш, докато аз освободя виконтесата от кутията й с бижута и оставя смарагда на възглавницата на съпруга й.

— Какво ще кажеш за гостите? Ако съдя по изложбата от всевъзможни бижута, които видях на бала, дамите явно са дошли тук с пълни кутии със скъпоценности.

Младият мъж повдигна ъгълчето на устата си.

— Доста си дръзка, а? Страхувам се, че съм създал чудовище. Много добре, Снежно пламъче. Ако изпълним безпроблемно всичко, за което говорихме, ще посетим и крилото за гостите. Ти ще останеш в началото на коридора, докато аз си присвоя всички дрънкулки, до които успея да се добера.

— Превъзходно.

— Само като си помисля колко се тревожех заради чувствата ти към Бандита. Та ти буквално живееше чрез него.

— Все още — поправи го Дафни, като го галеше по ръката. — Живеех чрез него и тогава, и сега. — Палава усмивка. — Много авторитетен вид имаш в черно.

— Ще запомня това. — Младият мъж стана отново сериозен и премести юздите в едната си ръка, за да прегърне съпругата си през кръста с другата. — Изпълнявай всичко точно както го правя аз. Следвай ме, в случай, че се наложи да променим някои подробности от нашия план. И, Снежно пламъче, най-вече бъди предпазлива. Това не е игра, колкото и вълнуващо да е. Това е нещо напълно реално. И изключително опасно.

— Знам това. И няма да те разочаровам. Бог ми е свидетел, ти също никога не си ме разочаровал. — Собствените й думи я накараха да се сети за още нещо. — А, като стана дума, искам да ти благодаря, макар сега да не е най-подходящият момент, че се съгласи да вземем Сара. То значи страшно много за мен.

— Успях да разбера — погледна скришом към съпругата си той. — Струва ми се, че симпатията ти към нея е породена от нещо по-дълбоко и по-силно от просто съчувствие към нейните неудачи.

— Точно така. И скоро ще се убедиш, че и за теб ще може да се каже същото — впери поглед в суровия му профил Дафни. — Двете със Сара сме се срещали и преди. Първоначално не си дадох сметка за това, осъзнах го едва след като влязох в стаята й. — Тъй като Пиърс повдигна въпросително вежди, тя продължи с обясненията си. — Когато излязох от балната зала, станах свидетелка на една грозна сцена между Сара и лейди Бенчли, в резултат на което момичето бе уволнено. Сърцето ме заболя заради нея.

— И я последва, за да я утешиш — предположи, изпълнен с нежност, съпругът й.

— Да. Тогава я видях отблизо — същите онези очи… — преглътна развълнувано Дафни. — Пиърс, това беше момичето, за което ти бях говорила, същото, което се бе вкопчило в парцаливата си кукла, когато бях осемгодишна и баща ми ме замъкна в приюта.

Младият мъж изви рязко глава.

— Искаш да кажеш, че Сара е израснала в „Дома на вечната надежда“?

— Да. Майка й я изоставила там и после се самоубила. През целия си живот Сара не е имала на кого да се опре. Това беше моят шанс. Моят и твоят.

— Несъмнено. Постъпила си правилно.

— Искаше ми се да я поканя като наш гост, но тя е прекалено горда, за да приеме милостиня. Затова се сетих, че след като сама се е научила да говори на правилен английски, би могла да направи същото и за децата в Маркам. Помисли само какъв пример би било за останалите това, каква надежда би посяло в душите им.

Пиърс целуна съпругата си по главата.

— Моето красиво, жалостиво Снежно пламъче.

— Възнамерявах да ти обясня всичко това веднага след като приключихме с планирането на тазвечерната кражба, но… — и тя се изчерви.

— Но забравихме за всички останали, погълнати един от друг — заключи той с пресипнал от спомена за интимните мигове помежду им глас.

— Да — отвърна Дафни, като си играеше с маската. — Пиърс, разказах на Сара за теб, за „Дома на вечната надежда“. При дадените обстоятелства това й помогна да се пребори с отчаянието си. Ядосан ли си?

Той повдигна рамене.

— Никога не съм пазил в тайна миналото си. Единственият човек, с когото умишлено се пазех да обсъждам подробностите около него, беше баща ти и ти знаеш добре каква е причината за това.

Младата жена кимна и наведе глава напред.

— Има още нещо, което трябва да знаеш. Сара е бременна.

Секунда мълчание.

— Разбирам. Казала ли е на бащата?

— Той очевидно не иска да има нищо общо нито с нея, нито с бебето.

— Интересно защо това не ме изненадва — промърмори Пиърс, а в гърдите му се пробудиха горчиви спомени.

— Но също както е било с майка ти, Сара желае това дете. Много го желае. Твърдо е решила да го дари с всичкото постоянство и преданост, на които самата тя не е могла да се порадва.

— И точно така и ще направи. — Младият мъж подкара конете към завоя, който щеше да ги отведе в Бенчли. — Ще направим всичко, което можем, за да й помогнем.

— Знаех, че ще кажеш това. — Дафни въздъхна с облекчение и облегна глава върху рамото на съпруга си. Усети почти незабележимото напрягане на тялото му. — Пристигнахме — рече на глас тя.

— Да. — Пиърс подкара екипажа в една закътана горичка. След като направи това, той се обърна към жена си. — Снежно пламъче, напълно ли си сигурна, че желаеш да направиш това? Все още имаш възможност да промениш намерението си.

— Абсолютно съм сигурна — целуна го леко по брадичката тя. — Още повече, че Бандита на тенекиената чаша не може да изпълни удара си тази нощ без мен. — Дафни се потупа по джоба. — Смарагдът е в джоба ми, не забравяй. Както виждаш, промяната в намеренията ми не е правилното решение. Нито за теб, нито за мен. Така, а сега предлагам да свършим по-бързо с превземането на непревземаемата крепост на Бенчли.

Очите на младия мъж се изпълниха с възхищение.

— Много добре, госпожо Бандит.

Сложи черните си ръкавици и надяна маската на главата си, като я намести така, че да може да вижда. Взе маската на своята съпруга, изчака я да сложи ръкавиците си и да прибере косите на тила си, и надяна маската върху нейната глава, а след това й помогна да я постави възможно най-удобно. След това я уви в черното наметало, така че да прикрие женствените й форми.

След това я огледа, като се стараеше да бъде максимално обективен, за да се увери, че никой не би разпознал в обвитата в черно фигура неговата съпруга.

— Как изглеждам? — прошепна Дафни, като умишлено преправи гласа си.

Пиърс се усмихна под маската си.

— По-добре, отколкото очаквах — скочи леко на земята, обхвана съпругата си през кръста и я свали от каретата. — Да вървим.

Тръгнаха между дърветата, като внимаваха да не се движат по пътеката, водеща към главния вход — не искаха да оставят и най-слаби следи от обувките си по нея.

Двама едри пазачи се бяха облегнали на желязната порта. Младият мъж спря и даде знак на Дафни да изчака зад гърба му. После вдигна един едър камък и хвърли с всичка сила. Той падна на земята в далечния край на оградата.

— Какво, по дяволите, беше това? — изръмжа единият от пазачите и бръкна в джоба си, за да извади пистолета.

— По-добре да отидем да проверим.

Пиърс извика на помощ несравнимия си усет за избиране на най-подходящия момент. Използва мига, в който охраната се бе отдалечила достатъчно от поста си, за да не може да ги забележи, но не и толкова далеч, че да решат да се връщат. Напрегнатият слух му казваше, че съпругата му го следваше. Изчака я, за да й помогне да се промъкне между железните колони. Пред очите им се разкри обширното имение, осветено от пълната луна.

Младият мъж поведе Дафни към къщата, като избираше местата, където имаше повечко дървета. Приведени двамата се движеха ниско над цветните лехи, като от време на време спираха, за да се ослушат дали бдителните пазачи не ги преследваха.

Опитът бе научил Пиърс да се спуска напред почти в мига, в който охраната е минала край него, тъй като точно тогава тя беше най-уверена и спокойна за района, който току-що беше огледала. Въоръжен с тези знания, той определяше безпогрешно всяко тяхно придвижване, като така се приближаваха все по-близо и по-близо до заспалата сграда.

Най-после достигнаха тъмната смълчана цел. Той стисна ръката на съпругата си и посочи към зимната градина. След това се запъти крадешком към нея. Напрегната и нетърпелива, Дафни го последва.

Както бе предрекъл любимият й, прозорците на оранжерията бяха широки. Всеки един от тях бе подсилен със специални резета в краищата си. Младият мъж спря само за момент, за да се увери, че няма никой наоколо, извади ножа си и само след десетина секунди вече бе отрязал достатъчно голямо парче стъкло, за да промуши ръката си през отвора. Присегна се, дръпна резетата в двата края и миг по-късно скочи леко на пода в зимната градина. След това се обърна и помогна на Дафни да влезе.

Двамата мълчаливо събуха обувките си и замряха за момент, за да се ослушат за някакви подозрителни звуци. Нищо.

Запалиха една свещ и се запътиха на пръсти към килера. Посрещна ги блестящото сребро. Младият мъж кимна доволно и посочи към по-дребните и ценните предмети, които имаше смисъл да отнесат със себе си.

Следващата им цел беше библиотеката. Дафни издърпа чекмеджето на бюрото, извади касата и се готвеше да я пъхне обратно, когато съпругът й я хвана за китката, за да я спре. Като омагьосана го наблюдаваше как отваря някакво скрито отделение на бюрото, извади оттам дебела пачка банкноти и златна кутийка за емфие, пусна ги в торбата си и тръгна към вратата.

Вестибюлът беше нереално тих. Дълбоката тишина се нарушаваше само от камбанката на стария стенен часовник, отмерващ часа.

Пиърс остави младата жена в една ниша край стълбището. Хвана я за раменете и я погледна многозначително, за да й припомни, че трябваше да го чака тук. Тя кимна рязко и измъкна смарагда от джоба си.

Съпругът й взе скъпоценния камък, обърна се и се заизкачва бавно по стълбите, като стъпваше в единия край на стъпалата, за да избегне дори най-слабото пропукване. Гъвкавите му движения отново извикаха в представите на Дафни образа на силна грациозна пантера. След пет минути той отново бе при нея. Потупа лекичко кутията с бижута в торбата, за да покаже на любимата си свършената от него работа.

Младата жена проточи въпросително шия към крилото със стаите за гостите и той кимна в знак на съгласие.

Пред всяка една от спалните Пиърс се ослушваше за някакви звуци, идващи отвътре. Влизаха само в онези от тях, равномерното дишане на чиито обитатели ги уверяваше, че са заспали, и чиито врати бяха или отключени, или можеха да бъдат отключени с бързо завъртане на ножа му.

Когато двамата напуснаха крилото за гостите, торбата им пращеше от кутийки с бижута, сребърни прибори и банкноти.

Готвеха се да напуснат сградата, когато Дафни откри нещо като малък салон, който се намираше по-встрани от останалите стаи в едно уединено коридорче край зимната градина. Тя стисна ръката на съпруга си и посочи с глава към богато орнаментираната заключалка на дървената врата на салона.

Младият мъж се приближи и се намръщи под маската си. Никога досега не бе виждал нещо подобно — ключалката беше направена от тежка метална плоча, която заемаше доста голяма част от повърхността на вратата. Върху нея бе закрепена напълно облечена човешка фигура, стиснала оръжие в ръцете си. Никъде обаче не се виждаше дупката на ключалката.

Дафни се надигна на пръсти, за да достигне до ухото на любимия си и проговори за първи път откакто бяха преминали оградата.

— Толкова сложна ключалка. Какво ли може да се крие зад нея?

Пиърс, очевидно заинтригуван, кимна, наведе се и се вторачи в човешката фигурка. Някъде под нея бе единственото логично място. Но къде по-точно? Прокара изпитателно пръсти по металната плоча.

Съпругата му гледаше с огромен интерес. Присегна се импулсивно към статуйката и натисна първо ръката й, след това оръжието и най-накрая — крака. Усети, как той помръдна под ръката й. Отново натисна ботушчето, този път по-силно. Очевидно някаква пружина се освободи, фигурката вдигна крака си и разкри ключалката.

Младият мъж обърна глава и Дафни едва не се засмя на глас, когато видя изумлението в очите му. След като дойде на себе си, той извади ножа си, пъхна го в ключалката и отвори вратата.

Съпругата му му подаде свещта, за да може да влезе пръв в тъмната стая. Мебелировката не ги впечатли — две канапенца, фотьойл, масичка за чай и бюфет — най-обикновен салон.

Пиърс озадачено се приближи до масата за чай и прокара по повърхността й облечените си в ръкавици ръце, за да провери дали няма нещо по-особено по нея. Изправи се, поклати глава. Без да обръща внимание на другите мебели, той се отправи към бюфета и повтори същата процедура.

Внезапно се отвори някакво чекмедже. Младата жена прехапа устни, за да не извика. Насреща им проблясваше голяма касичка за бижута с размерите на книга, украсена с безчет многоцветни скъпоценни камъни, всеки един от които сякаш бе по-голям от предишния. Стойността й беше неоценима.

Пиърс триумфиращо повдигна съкровището от мястото му и внимателно затвори чекмеджето, преди да пусне плячката в торбата и да даде знак на съпругата си да излизат.

Кракът на фигурката веднага се поддаде на натиска, но езичето на ключалката не влезе на мястото си. Объркан, младият мъж се опита да натисне ботушчето в противоположната посока. После, тъй като този опит също завърши неуспешно, бутна и другото ботушче. Отново нищо.

Внезапно Дафни бе обзета от предчувствие за надвиснала опасност. Тя се огледа страхливо наоколо, но не видя друго, освен мрак, не чу друго, освен тишина. Въпреки това, тревогата не я напускаше.

— Да вървим — прошепна тя и дръпна любимия си.

Той кимна, като в същото време натисна шапката на фигурката.

Втората пружина се отпусна, в резултат на което шапката падна върху очите на статуйката, а резето влезе на мястото си.

До ушите им достигна заплашително ръмжене.

— Кучето. — Младата жена си припомни с ужас отвратителното животно, което бе разкъсало роклята на Сара предишната вечер.

— Хайде. Да вървим. — Пръстите на Пиърс се впиха в ръката й и той я помъкна към зимната градина.

Избухна ожесточен лай, последван от звука на тичащи по мраморния под лапи.

— Дувър? Какво има? — дочу се откъм площадката на втория етаж съненият глас на виконт Бенчли.

— Побързай — изкомандва Пиърс, когато достигнаха целта си.

— Кой е там? — Бенчли очевидно бе чул бягащите им стъпки, защото той на свой ред също се спусна към тях.

— Бягай — нареди шепнешком младият мъж, като почти едновременно вдигна обувките им от пода и вдигна любимата си да излезе през прозореца. — Чакай ме край пътя.

— Не — поклати буйно глава тя, разбрала намерението му да се пожертва заради нея. — Няма да тръгна без теб.

— Идвам веднага. А сега върви.

Секунда по-късно Дафни усети студения нощен въздух по бузите си и земята под краката си.

— Бягай, дявол да го вземе — процеди през стиснатите си зъби съпругът й, докато на свой ред се измъкваше през отворения прозорец.

Точно застана до нея, когато прозвуча изстрелът.

Пиърс се хвана за рамото, а от устните му се отрони сподавено стенание.

— Къде си, проклето копеле? — беснееше виконтът и се надвеси навън, за да огледа района. — Няма да избягаш. Не и този път.

С цялата сила, на която бе способна, младата жена притисна и себе си, и любимия си към стената и затаи дъх в очакване.

В мига, в който главата на Бенчли се скри вътре, тя хвана ръката на съпруга си.

— Добре ли си?

— Трябва да се измъкнем от имението — успя да изрече той, а по пръстите му закапа кръв. — Преди Бенчли да успее да предупреди охраната.

— Но ти си…

— Нямаме време. — Още не беше довършил думите си и цялата къща се оживи, а нощният покой бе нарушен от гласове и светлини. — Да вървим — борейки се с острата болка в рамото, Пиърс хвана любимата си за ръката и я помъкна към края на сградата.

От безопасността ги деляха цели акри ширнала се равна земя.

— Никога няма да успеем да се промъкнем покрай всички тези хора — рече задъхана Дафни, като оглеждаше ужасено огромната градина, осветена от пълната луна.

— Имам идея — промърмори съпругът й. — Това, което ти предложи малко по-рано. — С едно-единствено сръчно движение свали маската си и направи същото с маската на младата жена. Бързо ги напъха в джоба на шлифера си, след което развърза кестенявите плитки на своята любима и ги пусна свободно по раменете й.

— Пиърс, ти си ранен. Да не си си изгубил ума? — зяпна от изумление тя.

— Вероятно — разкопча наметалото й с болезнена гримаса и го омота около двама им, така че те се озоваха в нещо като любовен пашкул. — Петната от кръвта не се виждат вече, нали?

— Да, но…

— Добре. Същото се отнася и за нетрадиционното ми облекло и тазвечерната ни плячка. А сега си сложи обувките — и той пъргаво обу първо нея, а след това и себе си. Веднага след това младият мъж излезе от сянката, като помъкна и съпругата си. — Прави каквото правя аз. Върви.

— Пиърс…

— Снежно пламъче — впери поглед в обърканите й лешникови очи той, а по тялото му пробяга болезнен спазъм, — имай ми доверие.

Тя кимна немощно и тръгна редом с него, чувствайки се на косъм от истерията.

Откъм градината се дочуха викове и към тях се понесе бежешком група от охраната, като се приближаваше все повече и повече.

— Отпусни се — прошепна в косите на съпругата си Пиърс. Изчака, докато двама от пазачите се приближиха достатъчно, притисна я към тялото си и прилепи устните си към нейните.

— О, извинете, сър.

Младият мъж вдигна глава, явно ядосан.

— Да?

Часовоят запристъпва смутено от крак на крак.

— Съжалявам, че ви прекъсвам…

— Наистина. — Пиърс притисна покровителствено своята любима към натежалия си от скъпоценности шлифер. — Не би било зле да проявите малко по-голяма дискретност.

— Разбирам, сър — намеси се другият пазач, като междувременно на лицето му се смениха три нюанса на червеното. — Но лорд Бенчли току-що беше ограбен.

— Ограбен? — възкликна шокирано младият мъж. — Боже мили? И какво са взели?

— Още не знаем подробности, сър.

— А, в такъв случай е по-добре веднага да се върна в стаята си в крилото за гостите, за да се уверя, че нищо от вещите ми не липсва.

— Разбира се. Но първо… — прокашля се смутено човекът от охраната, — случайно да сте забелязали нещо или някой със съмнителен вид?

— Не, не мога да кажа, че съм видял. Ти видяла ли си, скъпа? — обърна се към Дафни той.

Кой знае откъде намери нужната сила, но все пак успя да отговори:

— Не. Но всъщност, аз и не съм се оглеждала — направи пауза за по-голям ефект. — Моля ви, милорд, ще оценя високо жеста ви, ако ме върнете веднага в къщата. Ако съпругът ми открие отсъствието ми… — Тя деликатно не довърши изречението си.

— Разбира се, миличка. — Младият мъж изгледа многозначително пазачите. — Сигурен съм, че ще ни извините. Бих искал да съпроводя дамата до стаята й, преди да е станало някакво непоправимо зло.

— На всяка цена, сър. Извинявайте, че ви задържахме.

И охраната се спусна нататък.

Десет минути по-късно Пиърс помогна на съпругата си да мине през главната порта, след което двамата се насочиха към пътя. По това време той вече бе блед като платно и нищо не бе в състояние да скрие кървавите петна по шлифера му и стичащата се надолу по дланта му кръв.

— Охраната, която стоеше преди тук — рече той, като премигна, за да проясни зрението си, — сега трябва също да са вътре и да оглеждат всяко кътче от имението — пое си с усилие въздух и се облегна на едно дърво. — Всичко ще бъде… наред.

— Стой тук — нареди Дафни.

Без да изчака за отговор, тя се запъти бежешком към горичката, където бяха скрили каретата си. Само след няколко минути се върна, за да вземе съпруга си, чиито сили се топяха бързо.

— Каретата. Прекалено си я… приближила — запротестира младият мъж.

— Не ми пука — обви ръка около кръста му тя. — Колкото по-скоро се качиш в каретата, толкова по-скоро ще тръгнем. Хайде, помогни ми.

Пиърс успя да се довлече до предната седалка. Дафни се качи след него, опъна юздите и конете ги понесоха из нощта.

* * *

— Ами ако слугите се събудят? — промърмори Пиърс, докато съпругата му отчасти го дърпаше, отчасти го мъкнеше нагоре по стълбите в Маркам.

— Трябва да се примирим с тази вероятност. — Тя го поведе към стълбищната площадка, като се молеше да се доберат без инциденти до неговата спалня. Пътуването до тук бе истински кошмар, тъй като любимият й бе в някакво полусъзнание. Никога досега не се беше чувствала толкова благодарна, че е достигнала целта си, както тази нощ, когато влязоха в Маркам.

Със сила, за чието съществуване никога не бе подозирала, младата жена помъкна Пиърс по коридора. Щом влязоха в стаята му, тя заключи вратата зад тях. Стомахът й се сви тревожно, когато той се отпусна безсилно върху леглото.

Приближи се веднага до него, отметна напоеното с кръв наметало и предпазливо махна шлифера и ризата му. После донесе леген с вода и започна да почиства раната, като същевременно се опитваше да прецени сериозността й.

— Повърхностна рана. — Болката и слабостта не попречиха на младия мъж да забележи паниката, изписана по лицето на неговата любима и се опита да я успокои. Обърна глава и се вгледа замаян в кървящото си рамо. — Куршумът само ме е одраскал.

— Слава богу. Но въпреки това загуби много кръв. — Дафни продължи почистването, твърдо решила да не издава тревогата си.

Ръцете й затрепериха, когато изплакна парчето плат и водата почервеня като кръв.

— Дафни — хвана я със здравата си ръка съпругът й, — нищо ми няма. Чувствам се само малко безсилен.

— Ще привържа засегнатото място — рече с треперлив глас тя, стана и се запъти към скрина. — Превръзката ще сложи край на кървенето — взе няколко чисти носни кърпи и се върна до леглото. Внимателно започна да превързва рамото му, като го стягаше с възможно най-голямата сила, която нямаше да причини ненужна болка на Пиърс.

Зави й се свят. Опитвайки се да се овладее, младата жена отиде да налее чаша бренди.

— Това ще поуспокои болката — обясни тя.

Изпълнен с благодарност, младият мъж изпи на един дъх алкохола. Облекчението настъпи почти веднага.

— По-добре ли е така? — попита Дафни, като галеше бузата му с ледените си треперещи пръсти.

Той кимна и допря устни до дланта й.

— Преживявал съм и по-лоши неща. — Погледът му падна върху захвърления шлифер. — Томпсън! Той ме очаква в Лондон.

— Томпсън ли? — смръщи чело младата жена. — Мистър Томпсън? Бижутерът?

Съпругът й се усмихна.

— Ъхъ. Онзи, който купи брошката ти за неочаквано висока цена.

— Откъде знаеш…? — започна Дафни, но не довърши думите си, защото внезапно осъзна истината. — Бил си там!

— Нещо повече, аз съм гордият притежател на въпросната грозна брошка — засмя се той, макар да се чувстваше доста замаян. — Държа се забележително за новак.

— Томпсън — започна да разсъждава на глас младата жена. — Той купува откраднатите бижута, нали?

— Страстна, красива и умна.

— Ето как си разбрал, че ще дарявам парите на училището. — Всички парчета набързо отидоха на местата си. — Проследил си ме от магазина на мистър Томпсън. Откъде беше сигурен, че ще избера именно него, за да продам мамината брошка?

— Не бях сигурен — погали пръстите й Пиърс. — Не беше дори опит да улуча, а чиста, щастлива случайност.

— Кога те очаква мистър Томпсън?

— Преди зазоряване.

— А кой приют възнамеряваше да посетиш?

Мълчание.

— Пиърс, кажи ми.

— „Вярно сърце“ — беше неохотният отговор.

— В източния край на Лондон. Знам го — пое си дълбоко въздух Дафни. — Ще се измия и преоблека. След това ще взема плячката и още нещо към нея, ще отида в Лондон и ще свърша и двете. Ще се върна около обяд — потупа замислено брадичката си. — Ще кажа на прислугата, че си болен и имаш нужда от пълно усамотение и почивка. Така никой няма да те безпокои по време на отсъствието ми. Пропуснах ли нещо?

— Да — изправи се с усилие до седнало положение съпругът й. — Нямам намерение да ти позволя да сториш това.

Младата жена се надвеси над него и го целуна по устните с най-нежната си целувка, като благодареше на Бога, че го бе пощадил.

— Героичният ми съпруг — измъкна ножа от джоба му, повдигна полите си и го напъха на безопасно място под фустите си. — Страхувам се, че нямаш избор.

* * *

Пиърс крачеше нестабилно из спалнята, когато Дафни влезе в стаята му, малко след като бе ударил дванайсет часа.

— Какво правиш? — попита тя и затвори вратата зад себе си. — Раната ти…

— … е в чудесно състояние — довърши той и се запъти към нея. — Смених превръзката преди един час. Вече не кърви. Ще се оправя. Какво съм правел ли? Тревожех се за теб — и той буйно я обгърна със здравата си ръка и я притисна към себе си. — Дълго те нямаше. Слава богу, че си жива и здрава.

Съпругата му обви ръце около кръста му.

— Такива думи от човек, който не вярва в молитви? — промълви тя и допря бузата си до неговата.

— Томпсън опита ли се да направи нещо неетично? Да те изиграе например? Или да се усъмни в теб? Да те нарани по някакъв начин?

— Не. Всъщност, бе доста развеселен от цялата ситуация. — Дафни извади ножа и го подаде на любимия си с дяволита усмивка. — Всъщност, дори ми предложи работа.

— Много забавно. А как мина с приюта? Имаше ли някакви трудности?

— Не, не и не. — Тя докосна предпазливо превръзката му. — Кажи ми, че си добре.

— Вече съм добре. — Младият мъж зарови устни в косите й. — Боже, щях да полудея.

— Разбирам те. Аз се чувствах точно по същия начин.

Във въздуха увисна тежко мълчание.

— Пиърс, за малко да те убият.

Той стисна клепачи и преживя отново мига, когато бе решил, че са го хванали и когато бе неспособен да мисли за друго, освен за това, че ще изгуби Дафни. Когато за първи път от трийсет години, животът му бе от по-голямо значение от каузата му. И когато внезапно и ярко си бе дал сметка колко много имаше да губи.

— Чух изстрела — рече сподавено младата жена. — Видях, че са те улучили и единственото, за което можех да мисля, бе… — Тя прекъсна за момент, докато се овладее. — Не, няма да направя това — пое си дълбоко въздух. — Имам нужда от теб, Пиърс. Но освен това те и обичам. Не мога… няма да те моля да се откажеш от това. Знам колко силна е връзката ти с децата. Господ ми е свидетел, тяхното щастие е не по-малко важно за мен, отколкото за теб. Така че, каквото и решение да вземеш, аз ще го уважа и ще се осланям на Бога да те върне жив и здрав при мен — и тя взе ръцете на съпруга си в своите. — Ето — завърши с болезнен шепот тя.

Младият мъж отвори очи на време, за да види как остави един голям сапфир в дланта му.

— Не уточни кой камък искаш да оставя — обясни тя. — Затова накарах мистър Томсън да извади това от касичката за бижута. Надявам се, че одобряваш избора ми.

Пиърс помисли, че ще се задуши от вълнение. Остана дълго неподвижен, вперил очи в блестящия камък, трогнат от всеотдайността на своята съпруга, впечатлен още по-силно от факта, че решението, което бе търсил така отчаяно, само го бе намерило.

— Изключително впечатляващ камък — отвърна той със странно задавен глас. — Ще го сложим в чекмеджето с моите вратовръзки като таен символ на нашето незабравимо общо извършено престъпление. — Палците му избърсаха сълзите по бузите й. — Време е — рече сериозно той. — Отсега нататък Бандита на тенекиената чаша ще се придържа само към втората част на своя ритуал. Веднъж месечно ще оставям тенекиена чаша с пари в някой приют. Ако ме хванат, ще обясня странния начин, по който проявявам великодушието си с влиянието на всички вдъхновяващи статии за Бандита на тенекиената чаша, които съм прочел. Бандита в оставка. Разликата с моя предшественик обаче ще бъде в това, че моите действия ще бъдат напълно законни. И не могат нито да ме застрелят, нито да ме обесят, задето раздавам собствените си средства, нали?

Дафни се засмя безмълвно през сълзи.

— Трябва ли да мисля, че одобряваш плана ми? — Забелязал въпроса в очите на съпругата си, Пиърс поклати глава. — Не правя това заради теб, Снежно пламъче. — Той хвърли сапфира върху леглото и протегна към нея празната си ръка, сякаш й предлагаше тяхното бъдеще в нея. — Правя това, заради самия себе си.

— Не, Пиърс — възпротиви се нежно Дафни, хвана ръката му и я допря до корема си, за да сподели с него новото чудо в живота им. — Правиш това, заради нашето дете.