Андреа Кейн
Последният херцог (12)

11

Дафни се съмняваше, че ще може да заспи отново. Обърна се по гръб и се загледа в тънката ивица светлина, която се процеждаше през прозореца на спалнята й, като се питаше дали това бяха първите лъчи на зората или последните остатъци от лунното сияние. Молеше се да е първото, тъй като й се струваше, че бе минала цяла вечност, откакто изгаси свещта и започна неуспешните си опити да заспи.

Тазвечерното безсъние бе напълно неочаквано, макар и не необяснимо. Обикновено нощните й будувания се дължаха на вечния й страх, че баща й може да нахлуе в стаята всеки момент и да започне поредния урок по „научаване на Дафни на изпълнителност“.

Тази нощ обаче не съществуваше подобна заплаха. Баща й беше далеч от Трагмор и това обикновено й осигуряваше здрав и спокоен сън. Но този път не стана нищо подобно. Вместо да се възползват от временното затишие, за да се успокоят, емоциите на младата жена бяха в пълен хаос.

Пиърс. Той владееше всичките й мисли. Умът й бе обсебен от неговата мистериозност и неговите тайни, сърцето й се свиваше от мъка заради него, духът й мечтаеше за свободата, която й бе обещал. А тялото й изгаряше от желание за нещо, което само той можеше да й даде. Как можеше един човек да придобие такава власт над нея? Като се имаше предвид обаче конкретният човек, подобен въпрос бе излишен. Със следващия си въпрос не можеше да се справи така лесно. Защо искаше да се ожени за нея Пиърс? Не само някои от причините, а всичките.

О, не се съмняваше, че това, което й беше казал, е самата истина, или по-точно — част от нея. Той желаеше да я предпази, кой знае откъде познаваше баща й достатъчно добре, за да е наясно и със склонността му към насилие. И, да, съществуваше и емоционалното привличане помежду им, още от самото начало. Да не говорим за физическото. Дафни никога не беше предполагала, че един мъж може да я накара да се чувства така, като че всичко в нея се разтопяваше и се превръщаше в лава от желание.

Имаше обаче още нещо. Усещаше го с такава сигурност, с каквато знаеше и че в миналото му имаше доста тъмни петна. Какво го бе накарало да й направи предложение точно сега? Той се владееше прекалено добре, за да зададе подобен, променящ целия му живот въпрос, без да бе обмислил всичко предварително. Бе прекалено очукан от живота, за да позволи симпатията и желанието да определят решенията му. Беше пуснал в изпълнение някакъв план, който щеше да унищожи не само баща й, ами и, като се имаше предвид омразата му към цялото висше общество, още доста благородници. Сега той самият също беше в техните редици, беше станал херцог. Това му даваше много повече козове от тези, с които бе разполагал досега. Козове, но и задължения. Дали именно придобиването на титлата не го подтикваше да си търси съпруга?

Не. Не и Пиърс. Беше прекалено непочтителен. Не би дал пукната пара за това, което е благоприлично. Херцог или не, ако решеше да не се жени — ами да, ако решеше да закара пет-шест куртизанки в Маркам, за да се забавлява с тях на моравата пред къщата, пред очите на всички — щеше да го направи.

Тогава коя част на пъзела липсваше?

Дафни хвърли поглед към часовника върху камината. Шест часа. Отхвърли завивките и скочи от леглото. За разлика от баща й, Пиърс непрекъснато настояваше да бъде такава, каквато е, да бъде активна участничка, а не потърпевша. Добре тогава. Беше време да потърси някои отговори. Не онези, които Пиърс не желаеше да й каже все още, а другите, които зависеха от самата нея и които щяха да определят бъдещето й. Щеше да отиде при единствения човек, който винаги й бе помагал и който, в безкрайната си мъдрост, я бе утешавал и водил през целия й живот.

* * *

Слънчевите лъчи точно започваха да огряват църквата, когато Дафни влезе в нея.

— Господин викарий? Там ли си?

Чеймбърс излезе да я посрещне с разтворени обятия. Усмивката му изчезна, щом видя избледняващите червени ивици на бузата й.

— Защо те е ударил Харуик?

— Няма значение.

— Разбира се, че има! — Викарият инстинктивно я сграбчи за раменете, като че искаше да й вдъхне сила. — Добре ли си? Да не би побоят на Харуик да е причинил някои странични ефекти?

Младата жена поклати глава.

— Не. Честно. Причината за моето посещение няма нищо общо с баща ми. Всъщност, той е в Лондон до утре, така че мога да прекарам колкото си искам време в твоята компания. Опитах се да доведа Ръсет, за да дойде с нас в училището, но той не пожела да върви с мен, щом разбра, че възнамерявам да изляза извън гората. Може би утре ще се опитам отново. Толкова искам да видя пак децата. Обещах им да ги посетя пак, този път с моето лисиче. Надявам се поръчката на майка да пристигне по време на отсъствието на баща ми, така че междувременно да мога да донеса и ботушите и вълнените шалове, а пък…

— Дафни — прекъсна я спокойно викарият. — Защо те удари баща ти? Задето идваш в църквата ли? Наказал те е, тъй като е научил за това, нали?

Мълчание.

— Да — отвърна най-после младата жена.

Чеймбърс си пое сепнато въздух.

— Искам да си вървиш. Веднага.

— Не чу ли какво ти казах? — попита Дафни, като стисна длани. — Баща ми ще се прибере едва утре.

— Но не всички негови съдружници са с него. Ако някой от колегите му те види тук, той несъмнено ще докладва на Харуик. Потръпвам само при мисълта за реакцията му, когато научи за поредното ти неподчинение, особено като се има предвид, че те е бил съвсем наскоро.

— Издържала съм на бащиния си гняв в продължение на двайсет години — отвърна младата жена. Докосна с пръсти белезите по бузата си и се запита за кой ли път как би реагирал викарият, ако знаеше докъде се простира в действителност бруталността на баща й, за раните, които й нанасяше умишлено на такива места, че да не се виждат. — И ще продължа да го правя, ако се налага. Не мога да престана да се виждам с приятелите си или да помагам на нуждаещите се. — Устните й се разтегнаха в нежна усмивка. — Но може да се окаже, че целият този спор е излишен.

— Излишен ли? Защо?

— Това именно е причината за моето посещение. Искам да споделя с теб нещо много важно. Всъщност, исках да поговоря за това още, когато започна. Моля ти се. Знам, че си зает, но може ли да ми отделиш малко време?

— Вниманието ми е изцяло твое толкова дълго, колкото желаеш. Знаеш добре това, Кокиче — и Чеймбърс направи знак с ръка, за да я покани да седне.

— Благодаря. — Дафни се отпусна върху пейката и насочи блесналите си очи към викария. — Не знам откъде да започна. Толкова много неща се случиха. Толкова се промениха. И аз се промених.

Той я гледаше напрегнато.

— Да не би тук да е замесен джентълменът, за когото говорихме миналата седмица? Пиърс Торнтън?

— Да — отвърна сепнато тя. — Откъде знаеш?

— Не е нужно да бъда пророк, за да различавам човешките емоции — усмихна се викарият. — Очите ти блестяха, когато ми разказваше за мистър Торнтън и конните надбягвания. Сега блестят по същия начин. — Той седна до нея и взе дланта й в двете си ръце. — Той харесва ли ти, дете?

— О, да — отвърна едва чуто младата жена. — Харесва ми. Той е мил и нежен и… — Тя се спря насред изречението си и се изчерви.

— Мисля, че разбирам — изкашля се викарият. — Кажи ми, Дафни, как реагира баща ти? Спомням си, ти спомена, че мистър Торнтън и маркизът имали някакви неразбирателства.

— Те се ненавиждат.

— Тогава…?

— Баща ми няма представа, че се виждам с Пиърс. Ако разбере, ще ме убие. Особено пък сега. — Тя си пое дълбоко въздух. — Господин викарий, Пиърс се появи на бала в Гантри преди три вечери. И направи едно наистина изключително съобщение. Току-що бе разбрал, че е херцог Маркам.

Чеймбърс премигна.

— Божичко! Какво откритие!

— Очевидно покойният херцог е бил бащата на Пиърс.

— И той не се ли свързал със сина си, за да му го каже сам?

Дафни се поколеба.

— Не, Пиърс е незаконно дете. Израснал е в приют, а след това сам си проправил пътя в живота.

— Изглежда е забележителен човек. Но аз съм малко объркан, Кокиче. Щом твоят Пиърс вече е член на аристокрацията, не виждам защо баща ти би имал нещо против.

— Този случай е по-особен. Спомняш ли си като ти казах, че според мен Пиърс държи по някакъв начин баща ми в свои ръце? — Тя изчака утвърдителното кимване на своя приятел, като си напомняше да внимава да не издаде прекалено много. Беше обещала на Пиърс да не разкрива пред никого отдавнашната история, която го свързваше с баща й, и възнамеряваше да удържи на думата си. — Е, очевидно издигането на Пиърс в обществото увеличи още повече опасенията на баща ми, а следователно — и неговата неприязън. Видях изписани по лицето му омраза и страх, когато чу съобщението на Пиърс.

— Дафни — смръщи вежди викарият, — ако това, което казваш, е вярно, възможно ли е интересът на херцога към теб да е свързан по някакъв начин с враждебността му към баща ти?

— Не — поклати убедено глава тя. — Макар да трябва да призная, че аз зададох същия въпрос на Пиърс. Но не трябваше да го правя. Вече знаех отговора. Това, което става между нас, е съвсем истинско и реално съществуващо.

Викарият повдигна внимателно брадичката на младата жена.

— Да не би да се влюбваш в него, дете?

Отговорът й я порази с проницателността си.

— Не мисля, че Пиърс би допуснал другояче. — Тя се усмихна, едновременно объркана и щастлива. — Да, господин викарий, започвам да се влюбвам в него.

— А той?

— Той ми предложи да се оженим.

— Да се ожените! — скокна на крака Чеймбърс. — Не е ли прекалено смело? В крайна сметка ти познаваш този човек съвсем отскоро.

— Знам, че не съм му безразлична, а и той иска да ме отведе от Трагмор… от баща ми — произнесе предпазливо Дафни, изгаряща от желание да може да каже всичко, и същевременно твърдо решена да не го направи. — Точно това имах предвид, когато ти казах, че притесненията ти са ненужни. С Пиърс ще бъда в безопасност.

— Разбирам. — Викарият погледна към нея. — Това означава ли, че решението ти е взето?

Мълчание.

— Кокиче — дръпна я той, за да се изправи. — Ако си сигурна в собствените си чувства и в тези на херцога, тогава какво те притеснява? Неодобрението на Харуик ли?

Очите на Дафни се напълниха със сълзи.

— Не. Господ да ми прости, но мнението на баща ми за Пиърс изобщо не ме вълнува. Не ме интересува дори, ако се обяви против женитбата ми и ме укори строго. Бог ми е свидетел, че това няма да бъде за първи път. Не, господин викарий, има нещо друго. Нещо много трудно за обяснение.

— Все пак се опитай.

Младата жена кимна и избърса сълзите по бузите си.

— Животът на Пиърс е сложна ключалка, заключена от трийсет години. Сърцето ми подсказва, че трябва да бъда много търпелива, тъй като само той самият притежава ключа и че ще ми го предложи, когато бъде готов за това, не по-рано. Разбирам това и го приемам. И ти би постъпил така, ако го познаваше. Не съм виждала в друг човек подобна учудваща дисциплина и самоконтрол. Чувствам го всеки път, когато сме заедно. Той като че се разкрива пред мен на малки, премерени дози, като в същото време ме прави напълно безпомощна и емоционално незащитена.

— Струва ми се, че е издигнал тези стени, за да не бъде наранен. Това не ме изненадва, като се има предвид мъчителното му детство.

— Не, не е изненадващо. Но кажи ми, господин викарий, какво трябва да мисля, когато този дисциплиниран и контролиращ се така добре мъж внезапно прави нещо толкова важно като предложение за женитба? — Дафни поклати глава. — Противоречието е зашеметяващо. Дори прекалено.

— Разбирам объркването ти — започна Чеймбърс. — Следващият ми въпрос е: изрази ли тревогата си пред херцога?

Младата жена кимна отново.

— Той настоява, че предложението не е направено импулсивно, а го е обмислял дълго преди това.

— И ти не му вярваш, така ли?

— Не. Да. Донякъде. Вярвам, че желае да се ожени за мен. Просто имам натрапчивото чувство, че има и други причини, освен тези, които ми изброи. — Тя умолително се вгледа в лицето на викария. — Помогни ми. Винаги си го правил.

Усмивката на приятеля й бе изпълнена със съжаление.

— Вярата ти в мен надхвърля възможностите ми, Дафни. Отговорите за някои неща трябва да търсим в самите себе си.

— Но аз не мога.

— Не можеш ли? Погледни в сърцето си, Дафни. Не откри ли вече там онова, което търсеше?

Устните й потрепериха, докато осмисляше думите на свещеника.

— Да — прошепна най-после тя.

— Добре. — Той свали очилата, за да разтрие очите си и да махне невидимите прашинки, накарали го да се просълзи. — По всичко личи, че бъдещето ти е избрано от този, който има най-голямо право да го стори. Ти самата — и той върна очилата на мястото им. — Въпреки това, моля да ми дадеш възможност да видя този щастливец, комуто си дарила сърцето си.

— О, ще го направиш ли? — светна лицето на младата жена. — Твоята благословия е от такова значение за мен — прегърна го импулсивно тя. — Благодаря ти, господин викарий. Утре Пиърс ще дойде пак в Трагмор за отговора ми. Тогава ще уредя да се срещнете.

— Херцогът дава ли си сметка колко зле би приел новината за сватбата ви Харуик? И колко може да се ожесточи баща ти?

— Да, струва ми се, че да.

Викарият наклони въпросително глава.

— Ти така и не уточни на какво се дължи омразата помежду им. Как са се кръстосали за пръв път пътищата на баща ти и на херцога?

— Пиърс отказва да говори по този въпрос — отвърна прямо младата жена, благодарна, че викарият я бе попитал „как“, а не „кога“. — Затова не знам точно какво има помежду им. Но ми се струва, че са засегнати парите на баща ми.

— Какво те кара да мислиш така?

— Защото няма какво друго да се използва срещу баща ми. Единственото, от което се страхува, са финансовите и обществени смущения. И имам причина да подозирам, че е притеснен от недостиг във финансите.

Приятелят й повдигна вежди.

— Харуик? В материално затруднение?

Дафни кимна.

— Очевидно това е причината и да хукне към Лондон непосредствено след завръщането ни от Гантри. Искал е да си осигури парите от застраховката за откраднатите бижута колкото може по-скоро.

— Материалните блага са от огромно значение за баща ти, Кокиче. Но фактът, че иска да получи това, което мисли, че му се полага по право, не означава, че има парични затруднения.

— Така е. Но само това не би ми дало основание да правя подобни заключения. Поведението му по пътя за Гантри беше необичайно. Вместо да се държи тиранично, той беше нервен и разсеян и спомена нещо, че трябвало да се омъжа за някой богат джентълмен, който да го спаси от примката около врата му.

— И ти мислиш, че е възможно твоят херцог да е тази примка?

— Или свързан по някакъв начин с онова, което я е създало. Да, мисля, че е напълно възможно. Но това са само мои предположения. Опитах се да разбера от Пиърс, но засега той избягва тази тема.

— Хм. Да, трябва да призная, че очаквам с нетърпение да се запозная с твоя загадъчен герой.

Думите, които употреби викарият, накараха Дафни да се усмихне.

— Да, господин викарий, аз също очаквам с нетърпение да се запознаеш с моя загадъчен герой.

* * *

Пиърс се чувстваше всичко друго, освен герой. Остави втората си чаша кафе и без да обръща внимание на ранните утринни слънчеви лъчи, започна да ходи напред-назад из спалнята си и да се пита за стотен път от полунощ насам, когато се бе отказал окончателно от опитите си да заспи, защо не бе отвел със себе си Дафни, когато бе имал тази възможност. Вместо това бе постъпил глупаво, като й бе дал два дни за размисъл с надеждата, че сърцето й щеше да я убеди да приеме предложението му. И по този начин я бе оставил в ръцете на баща й.

Внезапно рискът му се стори прекалено голям, още повече, че доверието му в Холингсби започна да намалява. Ами ако бе преувеличил способностите на адвоката? Какво щеше да стане, ако Холингсби не успееше или не пожелаеше да задържи маркиза в Лондон?

Пиърс постави с трясък чашката върху нощната масичка и прокара пръсти в косите си. Отговорът от адвоката, който бе получил късно снощи, с нищо не бе успокоило тревогите му. О, да, той бе приел неочакваното предизвикателство и се бе съгласил да направи всичко възможно, за да задържи Трагмор един-два дни. Но в края на писмото си го предупреждаваше, че маркизът не е нито глупав, нито може да бъде манипулиран лесно, така че не даваше никакви обещания.

По дяволите! Младият мъж се отпусна върху един стол и се загледа с невиждащ поглед през прозореца, през който вече бе започнала да навлиза утринната светлина. С цената на големи усилия укроти донякъде емоциите си и си наложи да мисли рационално.

Всъщност, в този случай главното не бяха способностите на Холингсби. Дори, ако адвокатът се окажеше неубедителен съдружник, Трагмор нямаше да бърза да се прибере у дома при положение, че знаеше за предстоящото посещение на Пиърс и заплахата му да си възвърне дълговете. Не, маркизът щеше да остане в Лондон колкото се може по-дълго, поне до обяд на следващия ден, за да избегне справедливото си наказание. Но нямаше да успее в това. Тъй като Пиърс щеше да го изчака, като предвкусваше удоволствието от предстоящото си съобщение. След което Дафни щеше да бъде негова.

В този момент се обади съвестта му, напомняйки му, че Дафни знаеше само част от истината. Това обаче бе най-важната част, тази, в която ставаше дума за взаимните им чувства. Но това не променяше факта, че тя заслужаваше да знае всичко, в това число и условията в завещанието на Маркам.

Опасението да не я прогони обаче го бе накарало да замълчи. Доверието й в него бе още ново, крехко. Все пак бе успял да я убеди, че няма нищо общо с борбата му с маркиза. Последното нещо, което желаеше, бе да събуди отново нейното недоверие в самата себе си и да я накара да мисли, че за него тя е просто помощно средство за създаването на нужния наследник. А ако това станеше, щеше да я загуби — и духа й, и доверието й, и ръката й. При даденото положение не му оставаше друго, освен да се моли чувствата й към него да превъзмогнат страха и схващането й, че има някакви ангажименти към баща си.

Ангажиментите на Дафни към баща й. Това бе интересна тема за размисъл.

Тя определено бе проявила любопитство във връзка с подробностите около възвръщането на загубите от грабежа. И в това нямаше нищо учудващо. Тъй като вече се бе убедил в силата на нейните инстинкти, младият мъж предполагаше, че се е досетила за финансовите затруднения на баща си. Нещо повече, напълно бе възможно да е стигнала до заключението, че Пиърс е свързан по един или друг начин с тези затруднения. Това, което не знаеше и за което очевидно се опитваше да се досети, бяха причините, накарали го да постъпи по този начин.

Питаше се дали щеше да разбере, ако й разкажеше ужасната история, която го свързваше с маркиза. Ако ставаше въпрос за когото и да било другиго, освен Дафни, той дори не би помислил да направи подобно нещо. Но неговото жизнено Снежно пламъче с великодушно сърце и безкрайно състрадание, може би щеше да разбере безпомощността и униженията, които бе принуден да изживее, омразата, която гореше в душата му.

Да, но мъжът, когото възнамеряваше да съсипе, бе нейният баща. Дали същата състрадателност нямаше да я накара да симпатизира и на маркиза? Дали чувството за дълг към баща й нямаше да промени отношението й към него?

Ако съдеше по предишните й действия, отговорът беше не. В крайна сметка, нали тя беше помогнала да Пиърс да ограби собствената й къща? Нали бе рискувала, за да го спаси от гнева на Трагмор? Не. Не беше така. Мъжът, на когото беше помогнала, бе Бандита на тенекиената чаша. Кръвта му пламна от тази напълно лишена от логика ревност и младият мъж стисна юмруци. Това беше лудост. Човекът, от когото ревнуваше, не съществуваше, а беше приказен герой, когото сам бе създал.

Фактите не успяха да го успокоят. За първи път Пиърс пожела дегизировката му да не беше така безупречна, да не беше зачулен, маскиран и обвит в черно от глава до пети, когато Дафни се бе събудила. Искаше му се нощният мрак да не бе обгърнал стаята й и той самият да бе използвал повече от една свещ, за да се освети по-добре. Може би, ако я бе прегърнал и й бе говорил с естествения си глас, вместо с онова маскировъчно ръмжене, тя щеше да го познае. Да познае ли? И какво щеше да узнае, помисли си сепнато младият мъж. Една истина, която се бе заклел никога да не издава? Една истина, която щеше да изложи на риск както всичко, за което се бореше, така и човека, който я е открил.

Боже, той наистина си беше загубил ума. Дори Дафни да бе действително увлечена по Бандита, той не можеше да стори нищо във връзка с това. Поне засега. Веднъж само да се оженеше за нея, само да я имаше в леглото си. Пиърс преглътна с усилие, чувствайки как всичко в него се стяга от желание. Тогава щеше да я накара да забрави за проклетия герой на бедните.

Младият мъж стана, все така замислен, прекоси стаята и отвори чекмеджето на бюрото си. Присегна се към скритата дъсчица и измъкна малката прекрасна перла, която бе извадил от огърлицата на Дафни — неговият спомен от кражбата у Трагмор и знакът, който възнамеряваше да остави на мястото на следващия грабеж. Повъртя перлата между пръстите си, като наблюдаваше как отразява утринната светлина и се опитваше да се пребори с напрежението и безпокойството си. Имаше само един изход за това — да насочи енергията си за извършването на нещо полезно, нещо, което би отклонило мислите му от Дафни временно, докато отиде в Трагмор да си я поиска.

Грабеж. Това бе идеалното решение. Въпросът беше — кого.

Устните на Пиърс бавно се разтегнаха в усмивка, докато наблюдаваше скъпоценния камък в ръката си и си припомняше невероятно богатия асортимент от бижута, които бе видял на бала в Гантри. Несъмнено те бяха само една незначителна част от онова, което собствениците им бяха оставили в домовете си. Спомняше си ясно думите на Холингсби, че партито щяло да продължи няколко дни. А това означаваше, че висшето общество все още се веселеше там. Като бе оставило именията си без господари… И дало безкрайни възможности на Бандита на тенекиената чаша.