Андреа Кейн
Последният херцог (10)

9

— Добре дошли, Ваше Височество.

Униформеният портиер се поклони и отиде да отвори широко желязната порта на имението Маркам, за да пусне екипажа на новия херцог.

— Благодаря — рече Пиърс. Насочил погледа си право напред, той хладно преценяваше стотиците акри земя, които се разкриваха пред него.

— Впечатляващо е, нали? — осведоми се Холингсби, без да сваля очи от безизразното лице на Пиърс.

— Земята ли? Или фактът, че е под мой контрол?

— И двете.

— В такъв случай отговарям с да и не. Да, земята е впечатляваща. Само един глупак не би се развълнувал от величието й. Колкото до факта, че я контролирам аз, това си е чиста случайност. Не съм я спечелил благодарение на ума или способностите си. Затова не се чувствам горд, че я притежавам.

Холингсби поклати смаян глава.

— Непрекъснато ме учудвате, Торнтън… ъ-ъ, Маркам.

Тази декларация предизвика доволните светлинки, които адвокатът бе очаквал да забележи в очите му при вида на новите му земи.

— Така ли? — усмихна се широко Пиърс. — Това е част от способностите ми. Притежавам таланта да изкарвам хората от равновесие и много се гордея с него. — Той се облегна назад на седалката. — Тъй като виждам, че не знаете как да се обръщате към мен, нека да изясним този въпрос. В продължение на трийсет години бях Пиърс Торнтън. И възнамерявам да си остана Пиърс Торнтън.

— Фамилното ви име е Ашфорд — възпротиви се Холингсби.

— Името на баща ми беше Ашфорд. Не и моето. Ако нищожното ми образование ми казва правилно, отсега нататък трябва да очаквам да се обръщат към мен с Ваше Височество или Маркам. Така ли е?

— Точно така.

— Тогава ме наричайте Торнтън. Или с малкото ми име, Пиърс.

— Но вие току-що казахте…

— А защо да не бъда различен? — повдигна предизвикателно вежди младият мъж. — Или сте прекалено обсебен от правилата на висшето общество, за да рискувате подобно нещо?

— Какво означава това?

— Харесвам ви, Холингсби. Мисля, че сте почтен, честен човек. Мисля също така, че сте толкова скучен, че сам сте отегчен до смърт от себе си.

— Ами, аз… — Адвокатът изглеждаше напълно сащисан.

— Кажете ми истината — наведе се към него Пиърс. — Замислял ли сте се някога какво би станало и как бихте се почувствал, ако нарушите всички тези строги правила, които определят живота ви? Да казвате това, което желаете, да постъпвате така, както искате?

— И да загубя като клиенти всички видни джентълмени в Англия.

— Няколко, най-вероятно. Но повечето ще останат. И знаете ли защо? Защото представителите на висшето съсловие ще бъдат принудени да ви дадат нещо повече от поверените вам сделки, нещо, което ще ви осигури подкрепата им до края на живота ви.

— И то е?

— Своето уважение.

Настана тишина, която бе прекъсната от гръмогласния смях на Холингсби.

— Учите ме как да играя на комар.

— Не. Уча ви как да бъдете самият себе си. — Младият мъж изви устни. — И как да играете добре на комар.

Адвокатът наблюдава известно време със сериозно и замислено изражение събеседника си.

— Служа на най-богатите, най-известните благородници от каймака на обществото — заразмишлява на глас той. — Те ми плащат много пари, разчитат на правните ми умения, включват ме в своите светски сбирки. Но дори от това да зависи животът ми, не мога да се сетя даже за един от тях, когото бих нарекъл свой приятел — поклати глава и се усмихна. — Вие определено сте най-непочтителният, най-нетрадиционният бунтовник, когото съм срещал, абсолютна противоположност на онези, в чиято компания се намирам обикновено — усмивката му стана по-широка, — но, гръм и мълния, вие ми харесвате, Торнтън. Вие може би сте точно огънят, нужен да стопли един старомоден възрастен човек като мен.

„Огън ли?“ — усмихна се Пиърс. Точно така го бе нарекла Дафни снощи в градината. Е, ако той беше огън, тя пък бе искрата, способна да го възпламени.

— Торнтън? Да не би да ви обидих?

— Хм? Не, разбира се, че не. — Младият мъж се опита да не мисли поне за известно време за случилото се предишната вечер. — Напротив, накарахте ме да се почувствам добре, че не съм сбъркал в преценката си за вас. Помислите само за всичко, което бихме могли да научим един от друг. Вие ще ми помогнете да не излизам от херцогския коловоз, а аз ще ви науча да поемате рискове и понякога да излизате от вашия ограничен и малък свят.

— Къщата е точно пред нас — прекъсна го Холингсби и посочи натам. — Погледнете.

Пиърс се вгледа безмълвно във внушителната готическа постройка, като си мислеше, че изглежда почти напълно така, както си я бе представял — с размери на дворец, но лишена от топлина, с поредица от кулички и остри върхове, заобиколена от многоцветна, грижливо поддържана градина.

— Великолепна е, нали?

— Предпочитам собственото си жилище.

— Торнтън, къщата ви в Уелингбъро ще се побере само в трапезарията на Маркам.

— Вярно. Но топлотата и комфорта в нея струват много повече от цялото величие на Маркам. Повярвайте ми, Холингсби, когато човек е прекарал по-голямата част от живота си на улицата, домът за него е изключително ценен дар.

Адвокатът се изкашля смутено.

— Простете. Не исках да…

— Не са нужни прошки — увери го с безизразен тон младият мъж. — Просто отбелязах, че терминът „великолепен“ е също относителен.

— Съгласен съм. — Холингсби намести жилетката си, докато каретата стигна в края на алеята и спря пред главния вход.

Конете още се движеха, когато вратата се разтвори широко и от нея се изсипа цял орляк лакеи, за да пренесат багажа на новия херцог до стаите му. Един висок мъж с достопочтен вид и с униформа, остана край входа да чака, изпълнен с почитание, появата на господаря си.

— Това е икономът ви, Лангли — прошепна Холингсби в ухото на Пиърс. — Служи на баща ви в продължение на трийсет години.

— Разбирам — кимна младият мъж и тръгна напред, за да се запознае с човека, за когото му бе говорил адвокатът.

— Ваше Височество — поклони се дълбоко Лангли. — Добре дошли в новия ви дом. Ще бъда горд да ви служа, както служих на баща ви.

— Благодаря, Лангли — протегна ръката си Пиърс. — А аз ще разчитам много на познанията ти за имението и прислугата, докато сам се ориентирам в обстановката.

Икономът се бе вторачил изумено в новия си господар.

— Давай. Стисни десницата. Чувал съм, че ръцете на херцозите приличали много на дланите на смъртните и по форма, и по строеж.

— Не мога, сър.

Пиърс се усмихна широко.

— Опитай.

Бавно, като че се присягаше към горяща пещ, Лангли протегна десницата си. Пиърс я сграбчи.

— Чудесно. Ти току-що премина успешно две много важни за мен проверки.

— Проверки ли, сър? — Икономът изтегли ръката си и избърса потното си чело с носната си кърпа.

— Да. Ти доказа, че си и старателен, и находчив. Не мисля да работя с хора, които не могат да си вършат работата или пък нямат въображение. Сега вече вярвам, че двамата с теб ще се сработим чудесно.

— Благодаря, Ваше Височество. — Икономът явно не бе наясно какво точно бе сторил, но бе очарован, че го бе направил. — Желаете ли първо да си починете след пътуването, или предпочитате веднага да се срещнете с прислугата?

Пиърс едва не се изсмя на глас. Пътуване ли? Разстоянието от Уелингбъро до Нортамптън беше едва десет мили. Беше изминавал десеторно по-дълги маршрути в нощите, когато Бандита правеше ударите си.

— Слава богу, изобщо не съм уморен. Бих се радвал да се запозная с останалите обитатели на Маркам.

— Добре, Ваше Височество. — Лангли се поклони отново, този път със здраво стиснати зад гърба ръце. — Веднага ще ги извикам.

— Струва ми се, че е по-добре да се откажете от идеята да карате Лангли да се обръща към вас с малкото ви име — отбеляза сухо Холингсби, щом икономът забърза нататък. — Не мисля, че би я възприел.

— Очевидно сте прав — засмя се тихо Пиърс, като се разхождаше из огромния вестибюл и оглеждаше мраморните колони и скъпите статуи. — Само украшенията в тази стая биха изхранили цели пет-шест гладни семейства в продължение на години.

— Както казах, баща ви беше изключително богат човек.

— И аз така мисля.

— Прислугата ви очаква в библиотеката, Ваше Височество — обяви Лангли.

Прислугата ли? Пиърс би нарекъл по-скоро армия повече от стоте униформени слуги, наредени с изправен гръбнак покрай стената в библиотеката.

— Първо — вашият камериер, Бедрик.

— Добре дошли, Ваше Височество — поклони се слабият мъж с квадратна брадичка. — С радост бих ви служил.

— Бедрик. Радвам се — отвърна новият херцог.

— Мисис Гейтс, икономката — продължи Лангли, като посочи към приятната сивокоса жена, която царуваше над безкрайната върволица от слугини.

— Мисис Гейтс.

— Ваше Височество. — Последва реверанс.

След това дойде ред на кочияша и главния градинар, а после — на цяла гвардия от лакеи, пажове, коняри, градинари, пазачи на дивеча, слугини, камериерки, готвачки и помощнички в кухнята.

— Какво, по дяволите, е правил баща ми с всички тези хора? — прошепна на ухото на адвоката Пиърс, докато кимаше и се усмихваше. — Та нали е бил сам, дори без съпруга?

— Те са задължително условие за положение в обществото, Торнтън. — Адвокатът бе изчакал с отговора си, докато новият херцог поздрави и разпусна прислугата си. — Големият брой на слугите е доказателство за мястото в обществото и финансовото състояние.

— Но Маркам е живял напълно изолирано! — възкликна младият мъж и погледна към отдалечаващите се хора, които отиваха да се заемат със съответните се задължения. — Защо би се интересувал от социалните си позиции човек, обрекъл се по собствена воля на отшелнически живот? — Още докато говореше, той направи знак на събеседника си да не му отговаря. — Не е нужно. Това са пак неписаните правила на благородническото съсловие.

— Ако задържането на толкова много слуги е проблем за вас, можете да освободите част от тях — отбеляза Холингсби.

— И да ги изхвърля на улицата ли? — отвърна буйно младият мъж. — Да ги принудя да търсят работа там, където няма такава? Да ги оставя да загинат от мизерия? В никакъв случай. Лангли! — извика след оттеглящия се иконом той.

— Ваше Височество?

— Бих искал да получа пълен списък с имената на прислугата и задълженията на всеки един от тях. Изминалият половин час ме обърка дотолкова, че вече не си спомням и моето име, да не говорим за техните. Знам, че това, което искам от вас, е доста отегчително, но може би двамата с мисис Гейтс бихте могли да го свършите за няколко дни.

— Разбира се, сър. Ще желаете ли още нещо?

— Не засега. С изключение може би на нещо за ядене и пиене за моя гост? — погледна въпросително към Холингсби той.

— За мен — нищо — отвърна адвокатът. — Трябва да побързам да се върна у Гантри преди сервирането на вечерята. В противен случай графът ще разбере, че не съм присъствал на лова. — Зъбите на Холингсби проблеснаха. — Но ще му мине. Това, което получих днес тук, е далеч по-важно от възможността да яздя в компанията на глутница хрътки. Радвам се, че ме поканихте да ви придружа, Торнтън.

Очите на Пиърс светнаха.

— Разбирам и ви благодаря за сътрудничеството. А сега Лангли ще се погрижи каретата ми да ви върне сред празненствата.

— Но само до утре рано сутринта. Не мога да си позволя да пренебрегвам повече време задълженията си. Ще се върна в Лондон и веднага ще се свържа с вас.

— Очаквам с нетърпение този момент.

Останал сам, младият мъж започна да оглежда неспокойно мраморните коридори, като се питаше къде в този мавзолей човек можеше да намери едно топло, спокойно местенце за размисъл.

— Искате ли да ви донеса нещо за пийване, Ваше Височество? — появи се отново Лангли.

— Всъщност… да, Лангли. Бих искал да намеря и някое удобно местенце, където да се насладя на напитката. Да имаш някакво предложение?

— Зелената стая е доста приятна, сър. Тя е почти малка и успява да хване доста от следобедното слънце. Това добре ли е?

— Звучи чудесно. Ще пия брендито си в зелената стая. — Пиърс се намръщи. — Как се стига там?

— Надолу по коридора, шестата врата вдясно — отвърна икономът.

Както се оказа, зелената стая бе възможно най-близкото до представата на Пиърс за дневно помещение, което бе видял до този момент в Маркам. Отпусна се върху богато украсения с пискюли диван и облегна назад глава, като я повдигаше само от време на време, за да отпие от чашата си.

Имаше да върши много неща, а времето, с което разполагаше, бе сравнително малко.

Партито в дома на Гантри щеше да продължи още няколко дни, но от Дафни бе разбрал, че баща й възнамеряваше да си тръгнат на следващия ден. Не беше трудно да предвиди какво щеше да последва по-късно. Щом се завърнеше в имението си, Трагмор щеше да пребие дъщеря си до загуба на съзнание.

Още щом Дафни му беше обяснила коя е причината маркизът да я удари, младият мъж бе разбрал, че Трагмор все още не беше свършил. Познаваше го добре, беше го наблюдавал как действа в продължение на години. Ако кучият син можеше да се ядоса толкова, че да удари дъщеря си на публично място с риск да предизвика скандал, не смееше да помисли какво би сторил, след като я отведе в затвора на дома им.

По дяволите! Пиърс стовари юмрука си върху кадифената възглавничка. Как да възпре бруталността на Трагмор, без да изложи на по-нататъшен риск Дафни? Ако се противопоставеше открито на маркиза, мръсникът щеше да си го върне, но не на Пиърс, който го превъзхождаше както по размери, така и по сила, а на дъщеря си. И както бе отбелязала Дафни, законът беше на страната на баща й. Единственият начин да се отърве от жестокостта на Трагмор, бе като напусне дома му. А единственият начин да напусне бащиния си дом, бе като се омъжи.

Може би трябваше да й направи предложение снощи, когато гореше, изпълнена с нежност в обятията му, а тялото й бе започнало да се пробужда. Може би бе направил грешка, че изчака, за да й даде време.

Но същевременно беше прекалено рано. Тя едва се бе научила да му вярва, бе започнала да се освобождава от задръжките. Ако я уплашеше в началото, може би по-късно нямаше да има друга възможност да си възвърне доверието й. А той беше прекалено добър комарджия, за да поеме подобен глупав риск. Освен това имаше още едно нещо.

Пиърс бе прекалено горд и искаше Дафни да пожелае да се омъжи за него по собствено желание, а не за да избяга от баща си.

Трябваше да я ухажва постепенно, нежно. И в същото време нямаше време за това, тъй като не знаеше как по друг начин би могъл да я спаси от агресивността на маркиза. Освен това Трагмор не би го допуснал като претендент за ръката на Дафни. Можеше да бъде принуден, разбира се. Но това отново оставяше Дафни без свобода да избира, което той не можеше да допусне. Как можеше да я защити? Каква хитрина да използва?

Първото плащане на Трагмор!

Младият мъж изправи гръбнак, като се чудеше как не се бе сетил досега за това. Беше предупредил, че ще се върне в края на седмицата, за да си вземе част от парите, които Трагмор му дължеше. Много добре, щеше да се появи там отново. Утре. И по време на посещението си щеше да стори невъзможното. Щеше да се види със своята любима насаме, да й спомене предпазливо за брак и да отвлече вниманието на баща й достатъчно, за да може, без да компрометира сигурността й, да спечели време и същевременно да осигури безопасността й.

Как щеше да го постигне, нямаше представа. Но до сутринта вече щеше да знае.