Андреа Кейн
Последният херцог (15)

14

Последните слънчеви лъчи се готвеха да се скрият, когато вратата на църквата се отвори с трясък.

— Дафни! — Елизабет се спусна към дъщеря си, която крачеше самотно из празната църква и я прегърна.

— Мамо, добре ли си?

— Да, сега вече да, след като те видях. — Маркизата тревожно оглеждаше лицето на младата жена. — Толкова се притеснявах.

Погледът на Дафни срещна този на Пиърс, който тъкмо влизаше.

— Благодаря.

Той кимна сериозно.

— Пак заповядай.

— Разкажи какво се случи — помоли Елизабет. Баща ти беше като полудял от гняв, когато се спусна да те търси. Мистър Торнтън… простете, Негова Светлост каза, че се стигнало до размяна на удари. Освен това каза, че си искала да дойда при теб и че двамата сте щели да се жените.

— Шокирана ли си?

— Заради сватбата ли? Не. Само от спешността, с която се действа. — Въпреки, че беше объркана, маркизата се усмихна. — Ако си спомняш, вече знаех какъв ще бъде отговорът ти.

Щом чу това, младият мъж повдигна вежди и се усмихна доволно.

— Щастлив съм, че си решила в моя полза.

— Съмняваше ли се в това? — попита тихо Дафни.

— На моменти — да.

Елизабет отмести поглед от дъщеря си към Пиърс и попита:

— Къде ви откри Харуик и какво изобщо се случи?

— По-добре да седнеш, мамо — отвърна Дафни. И тя придърпа майка си към една пейка и се настани до нея. — Татко мисли, че с Пиърс вече сме женени.

Елизабет трепна.

— Защо мисли така?

— Вероятно защото аз му го казах — отговори младият мъж.

— Но защо? — Очите на маркизата се разшириха от ужас. — Да не би да ви е открил двамата заедно?

— По-лошо от това — промърмори дъщеря й. — Завари ме в училището. Точно се бях върнала след изпълнението на мисията, която обсъждахме — и тя погледна многозначително към майка си. — Спрях в селото първо при викария, а след това отидохме в училището. Вече се готвех да се връщам в Трагмор, когато баща ми се появи вбесен. Пиърс се намеси. Събитията започнаха да следват едно след друго и… — Тя се прекъсна и наклони въпросително глава към младия мъж. — Как така се озова там точно в решителния момент?

— Проследих те.

— От църквата ли?

— От Лондон.

— От Лондон? — възкликна Дафни. — А откъде знаеше?

— Бях в Трагмор призори, както ти обещах. Майка ти каза, че си излязла. Върнах се в града, за да свърша някои работи с намерението да се върна в имението на баща ти по-късно днес. Случайно те видях, когато каретата ти напускаше Лондон в посока към Нортамптън. Както знаеш, изгрях от нетърпение да узная какъв е отговорът ти на моето предложение. Така че те проследих. Пристигнах в църквата точно когато двамата с викария излизахте. Тъй като знаех отношението ти към селските деца, не беше трудно да се досетя къде отивате. Воден от инстинкта си тръгнах към училището. За щастие инстинктът ми не ме подведе.

Очите на Дафни светнаха, изпълнени с топлина.

— Както винаги, нали?

— Както почти винаги.

— Дафни — намеси се Елизабет, — какво накара херцога да излъже баща ти? Какво ти направи Харуик?

Дафни потръпна.

— Не това, което ми направи, а което възнамеряваше да ми направи. Никога не съм го виждала толкова ядосан. А после, след като Пиърс го информира, че вече сме женени, той направо обезумя. Изглежда реши, че всички участваме в някакъв заговор. Той се спусна към Трагмор… с намерението да те пребие и да анулира брака ни.

— Сега разбирам защо ме измъкнахте от къщи с такава скорост — произнесе на глас мислите си Елизабет, като насочи към младия мъж пълния си с благодарност и ужас поглед. — Благодаря ви, сър. Но в крайна сметка все пак ще трябва да се върна при съпруга си и неговия гняв.

— Не, няма да е нужно — поклати глава Пиърс. — Заедно с титлата си наследих и пет огромни, понастоящем необитаеми имения. Изберете, което желаете. От вас се иска само да се преместите в него. Останалото е моя работа.

В очите й проблесна надежда, но почти веднага изгасна.

— Харуик ще ме открие.

— Несъмнено. Но няма да успее да премине охраната, която ще сложа да пази избраното от вас имение. — Устните на младия мъж потрепнаха. — Има известно предимство в това да израснеш на улицата. Така човек се среща с всевъзможни хора.

— Но според закона…

— И се научава да не обръща внимание на закона, когато се наложи.

— Аз… Благодаря ви, Ваше Височество.

— Пиърс — поправи я той. — В крайна сметка само след час ще бъдем едно семейство. Мисля, че няма да има нищо нередно да не бъдем чак толкова официални един към друг.

Вратата откъм олтара се отвори.

— Кокиче, разрешителното е готово. Освен това успях да събера доста диви цветя за букета ти и да намеря достатъчно свещи, за да осветим църквата както се полага за такъв случай. — Викарият спря рязко. — Елизабет — спусна се към нея. — Добре ли си?

Този път усмивката на маркизата достигна дори до очите й.

— Прекрасно е, че те виждам, Алфред. Да, добре съм. Благодарение на херцога… на Пиърс.

— И на Бога — измърмори викарият, без да отделя погледа си от Елизабет, сякаш искаше да се увери, че наистина е жива и здрава. Най-после си пое дълбоко въздух и погледна към двамата млади. — Ами в такъв случай да започваме с венчавката, какво ще кажете?

И той отвори с артистичен жест книгата си.

— Скъпи възлюблени…

Неостаряващи думи, вечни и трогателни. Дафни усещаше, че ръцете й треперят и чу несигурния си глас, който повтаряше обета й. Внезапно я обзе порой от емоции: благоговение, недоверие, възбуда, учудване. Но не и съмнение. И страх. Не и когато ставаше дума за Пиърс.

Когато достигна момента от церемонията, свързан с размяната на халките, викарият направи пауза.

— За малко да забравя — промърмори под носа си той. Бръкна в джоба си и извади оттам красива сребърна панделка, на която висяха завързани заедно за веки веков две тесни халки. — Тези пръстени означават много за мен. — Той се изкашля. — Пазих ги в продължение на години, сякаш ли съм знаел, че един ден ще свършат добра работа. И този ден дойде — подаде халката на Пиърс. — Заповядайте. За мен би било истинско удоволствие, не, привилегия, ако скрепите обета си, като поставите този пръстен на ръката на Дафни.

Видимо развълнуван, младоженецът прие подаръка на свещеника.

— Благодаря, господин викарий — прошепна Дафни и избърса сълзите от бузите си. Като през мъгла видя, че майка й също плачеше. — Халките са не само красиви. Стойността им е неизмерима, тъй като идват от вас. — Тя се обърна към Пиърс, сложи дланта си в неговата и загледа как той постави пръстена на безименния й пръст. После бавно вдигна поглед, за да срещне този на съпруга си.

— Обявявам ви за съпруг и съпруга — чу гласа на викария тя.

В църквата настъпи гробна тишина.

Пиърс обхвана нежно лицето на Дафни в дланите си и тя бе смаяна от откритието, че неговите ръце също трепереха, когато се надвеси да я целуне.

— Сега вече си моя, Снежно пламъче — прошепна едва чуто той. — Никой повече няма да ти причини нищо лошо. — После се изправи и протегна ръка към викария. — Благодаря ви. Вие сте наистина такъв, какъвто ви представяше Дафни и дори нещо повече.

— Връщам ви комплимента — стисна топло протегнатата ръка Чеймбърс. — Пожелавам ви живот, изпълнен с радост — след това целуна Дафни по върха на главата. — Бъди щастлива, Кокиче.

Младата жена прегърна първо него, а след това и майка си, като се чувстваше замаяна и объркана.

— Върви — рече Чеймбърс, забелязал замъгления й поглед. — Двамата с новия ти съпруг имате нужда да останете насаме.

— Мамо? — обърна се към майка си младоженката.

— Ще вземем майка ти в Маркам — отвърна Пиърс. — Докато уредя необходимото, тя ще бъде в най-голяма безопасност там.

— О, не — поклати глава Елизабет, като продължаваше да бърше очите си. — Няма да се натрапвам. Не и тази нощ. Вашата първа брачна нощ.

Младият мъж се усмихна широко.

— Няма опасност да се натрапите. Ще ви оставя в сръчните ръце на прислугата, като им дам строги указания да отговарят на всички евентуални посетители, че ни няма вкъщи и да не приемат никого. А след това двамата с Дафни ще отидем в моя дом в Уелингбъро.

— В такъв случай приемам.

— Прекрасно. Тогава нека да тръгваме, преди маркизът да започне да претърсва Нортамптъншир, за да ви открие. — Пиърс се намръщи. — Не искам да се движим по главния път, за да не налетим на него.

— В младостта си яздех доста добре — рече Елизабет. — И, макар през последните години да нямах възможност да практикувам, сигурна съм, че все още мога да пресека гората с убийствена скорост на гърба на кон. Възседнала коня, не с дамско седло — и тя погледна дяволито младия мъж. — Това разрешава ли нашия проблем?

— Започвам да разбирам на кого прилича Дафни — усмихна се той. — Всъщност, моля се да не ни оставите с Дафни далече зад вас.

— Ще го имам предвид. — Елизабет се обърна към викария и усмивката й се стопи. — Благодаря ти, Алфред — произнесе тихо тя. — Мисля, че знаеш, какво означават за мен любовта и грижите, които полагаш за Дафни.

— Може би Дафни не е единствената, която сега ще може да започне отново живота си — отвърна Чеймбърс. — Може би е дошло и твоето време.

— Възможно е. — Маркизата стисна ръцете му. — Господ да те благослови — прошепна тя.

— Благодаря ви, господин викарий — повтори тържествено Пиърс. — Вратите на Маркам и на Уелингбъро ще бъдат винаги отворени за вас.

— Идвай да ни видиш — настоя Дафни, като прегърна за последно викария. — Моля те.

— Не би и могла да ме спреш — погледна часовника си и ги побутна към вратата. — А сега тръгвайте.

* * *

Два часа по-късно младоженците влязоха в жилището на Пиърс в Уелингбъро. Младият мъж слезе от коня си, вдигна Дафни от седлото и я постави на земята.

— Вече сме си вкъщи — рече простичко той.

Дафни се усмихна и погледна с очевидно одобрение семплата постройка.

— Радвам се. Думата „дом“ е нещо ново за мен. Никога не съм живяла в истински дом. Само в къща.

Очите на Пиърс потъмняха от вълнение.

— Хайде да влизаме.

Младата жена влезе в дневната и погълна с поглед и очевидно удоволствие сдържаната мебелировка.

— Прекрасно. И толкова прилича на теб: солидно, непретенциозно и изумително мъжествено.

— И това е само дневната — подразни я пресипнало Пиърс, като се приближи зад гърба й.

Дафни затвори очи и се облегна назад, търсейки сигурност в силата, която се излъчваше от него.

— Чувствам се нервна. Не е ли смешно? В продължение на години издържах да живея с жесток и непредвидим баща, поемах глупави рискове, които имаха печални резултати и се омъжих за човек, когото познавам едва от две седмици, без да се предам на нервни пристъпи. А сега, когато ми предстои нощта, за която съм мечтала, за която съм копняла, сърцето ми бие до пръсване, а стомахът ми се е свил на топка. Абсурдно, нали?

— Не. — Пиърс я обхвана през кръста и покри шията й с целувки. — Бих казал — напълно разбираемо, и красиво, и честно. — Обърна я към себе си, без да я изпуска от обятията си. — Няма да ти причиня болка, Снежно пламъче — прошепна той, като погали устните й със своите.

— Знам. — Младата жена въздъхна блажено. — Просто се питах дали няма да се събудя и да открия, че всичко е било сън, че последните няколко часа никога не са били действителност.

— Не сънуваш — увери я той и вдигна ръцете й така, че да обгърнат врата му. — Обещавам ти. Всичко е напълно реално и както трябва да бъде.

Тя вдигна очи към него. Вярата, която видя в тях, бе толкова абсолютна, че гърдите му се свиха от вълнение.

— Знам, че всичко е както трябва — прошепна тя. — Кой знае как, но винаги съм го знаела. Просто не искам да те разочаровам.

— Не би могла — отвърна на честността й с честност младият мъж. — Би ли се почувствала по-спокойна, ако знаеш, че аз също се притеснявам.

Дафни премигна изумена.

— Ти ли? Но защо?

— Защото нищо досега не е било от такова значение за мен. Защото никоя жена не е означавала толкова много за мен. — Той спря да говори, след което произнесе следващите няколко думи така, като че изричаше смъртна присъда. — Защото има неща, които трябва да споделя с теб, преди да те отведа в леглото си. Неща, които биха могли да променят отношението ти към тази нощ.

Младата жена замислено се вгледа в лицето му.

— Ще попълниш липсващите части и ще ми кажеш истинската причина за прибързаната ни женитба ли?

— Не — поправи я той и поклати буйно глава. — Ще попълня липсващата част. Но това няма нищо общо с желанието ми да бъдеш моя жена, нито пък с прибързаната ни церемония. Нямах намерение да ти давам зор да застанеш така скоро пред олтара. Това е дело единствено на баща ти. Колкото до желанието ми за теб, — погали деликатната извивка на кръста й той, — мисля, че знаеш колко силно те искам под моя покрив, под моя закрила — очите му се присвиха — и под мен.

По тялото й премина тръпка.

— Но това не е всичко. Почувствах го от мига, в който ми направи предложение.

— Покойният херцог Маркам… — Той се поколеба за миг. — Баща ми поставил няколко условия към завещанието. Две от тях са свързани с наследяването на неговите титла и богатство. Първо, трябва да поема не само титлата на херцог Маркам, а и всички свързани с това отговорности за период от две години. И второ, през този период трябва да създам законен наследник за титлата. Ако изпълня двете условия, ще мога да продължа да си живея както преди като обикновен гражданин, а не като аристократ и въпреки това да запазя правата си на имението Маркам.

— А ако не ги изпълниш?

— Губя всичко.

— Разбирам. — Дафни сведе поглед и дългите мигли докоснаха бузите й.

— Проклетата титла не ми трябва. Струва ми се, че трябва да го знаеш. Но имам нужда от него — поради причини, които не мога да ти обясня напълно. — Погледна сведената й глава и стисна безпомощно зъби. — Мога да си представя какво си мислиш. Дадох ти неоспоримо основание да се съмняваш във всичките ми уверения в любов. Няма земна причина, която да те накара да ми вярваш и въпреки това те моля да го сториш. Разбираш ли сега защо се опасявах да споделя с теб всичко това?

Дафни повдигна ресниците си и младият мъж бе смаян от сълзите, които блестяха в очите й.

— Да. — Тя постави ръката си на челюстта му и цялото му напрежение като че се изтече по пръстите й. — Не си искал да ми кажеш, защото си се страхувал да не ме загубиш. И въпреки това ми го каза — и то преди консумирането на нашата връзка — макар да си тръпнел от притеснение как ще реагирам. — На устните й се появи трепетна усмивка. — Поел си този риск не в твоя полза — нещо немислимо за един добър комарджия. И защо? Заради чувствата ти към мен. Любов и уважение. Никой досега не ме дарявал с такъв ценен подарък. Благодаря ти, Пиърс.

От гърдите му се изтръгна стенание.

— Дафни — притисна я към себе си, заровил устни в косите й. — Господи, колко си ми нужна.

— Ти също си ми нужен — прошепна едновременно срамежливо и страстно младата жена. — Само ми кажи какво да правя.

Цялото му тяло се стегна, докато се бореше със следващото си предложение.

— Снежно пламъче. Това, което трябва да се случи между нас… винаги има начин да променим нещо.

Тя се отдръпна леко и го погледна озадачена.

— Какво означава това?

— Ти си рядка и безценна скъпоценност, към която са се отнасяли извънредно жестоко и едва сега ще има възможност да разбере какво значи да бъде обичана и ценена. Ако имаш нужда от време, има начини…

— Да не би да искаш да кажеш, че не възнамеряваш да ме любиш тази нощ?

Пиърс трепна.

— Дали искам да кажа… Не. Не, определено не искам да кажа нищо такова. — Неспокойният му поглед я обгърна от глава до пети, а чертите на лицето му се изостриха от желание. — Страхувам се, че подобна благородна постъпка не е по силите ми.

— Какво тогава имаше предвид?

— Имах предвид, че за мен ти си много повече от съд за семето ми. Ако не се чувстваш готова да имаш дете, има начини да го избегнем.

Дафни наклони въпросително глава.

— Как?

— Мога да внимавам, за да не изпусна спермата си в теб.

— Как така? — Младата жена изглеждаше по-скоро озадачена, отколкото смутена. — Това няма ли да намали удоволствието ти?

— Ще го преживея. Правя го от години.

— Не мога да разбера.

Той се усмихна горчиво.

— Аз съм копеле, Дафни. Израснах на улицата, без да знам нито кой е баща ми, нито кога ще мога да ям отново. Заклех се пред себе си никога да не причиня подобно нещо на друго човешко същество.

— И няма да го причиниш — отвърна нежно Дафни. — Ние сме законно женени. Ако сега зачена, нашето дете няма да бъде копеле.

— Причината за въздържанието ми е различна в нашия случай, но не и по-малко важна. Ако и когато имаме дете, искам решението да бъде взето и от двамата, а не само от мен, и още по-малко от завещанието на покойния ми родител.

— Разбирам — кимна младата жена и започна да разкопчава горното копче на ризата му. — Е, в такъв случай, ако този разговор най-после е приключил — тя се бореше със следващото копче, като се усмихваше неустоимо на съпруга си, — струва ми се, че говорихме предостатъчно през първата си брачна нощ. — Тя прокара пръсти под ризата, за да усети топлината на кожата му. — А сега, ако обичаш, ще ме любиш ли?

Невинният въпрос и колебливото й докосване изпълниха с истински огън слабините му и унищожиха и последните останки от иначе желязната му самодисциплина.

— Боже! — Сля устните си с нейните и потъна в сладостта, която му предлагаше устата й с нетърпението на удавник. Разкопча последните копчета, а после хвана ръката й, постави я върху твърдите си, покрити с косъмчета гърди и я поведе по тях с галещо движение. — Желая те толкова много, че всеки момент ще се пръсна.

— Покажи ми как да ти доставям удоволствие — промълви тя, докато галеше леко като с перо горещата му кожа.

Това вече беше прекалено силно.

— По-късно. — Пиърс я вдигна на ръце и пресече стаята само с няколко големи крачки. — Много по-късно. А сега няма да издържа дори да отидем до леглото.

Спря пред дивана и се наведе да вземе брокатените възглавници, които нареди една по една върху пода. После постави Дафни върху това импровизирано ложе и легна до нея, като я покри с тялото си.

— Ще те любя, докато и двамата останем без дъх — обеща той, без да се отделя от устните й. Повдигна главата й и разпростря светлокестенявите й плитки като златно ветрило. Прокара пръстите си надолу по страничната извивка на шията и раменете, като поглъщаше всяко леко потрепване с диво задоволство, нещо така ново за него, както и треската, която го изгаряше. Устата му се отдели от нейната, за да започне да прави огнена диря надолу по шията и гърдите й. Мушна ръка под тялото й, без да спира да я целува, разкопча копчетата, докато най-накрая от съкровището, за което изгаряше, го делеше единствено долната й риза.

Справи се бързо с това препятствие, като издърпа надолу едновременно роклята и бельото. Освободи първо едната, а после и другата ръка на Дафни, а след това кръстоса дланите й зад врата си.

— Колко си красива — прошепна младият мъж, докато разголваше гърдите й за погледа и докосването си. — Страшно, несравнимо красива.

Видя, че дишането й се учести и връхчетата на гърдите й настръхнаха под изгарящия му поглед. Бавно, много бавно сведе глава, обхвана едно зърно в устата си и започна да го гали с език. Дафни извика и изви неволно гръбнак, а пръстите й се впиха в копринените му коси. Пиърс я гали и целува, докато буквално подивя. Бе обсебен от вкуса и уханието й. Повдигна задъхан глава и погледна поруменялото й лице и учудването в очите й.

— Не спирай! — Младата жена се размърда неспокойно и несъзнателно се изпъчи, предлагайки му другата си гърда.

Той удовлетвори молбата й на секундата. Внезапно тези ласки вече не бяха достатъчни и за двамата.

Пиърс се изправи, изрита обувките от краката си и изхлузи сакото и разтворената риза със същата хищническа грациозност, която съпътстваше всяко негово движение. После се отпусна на колене и измъкна роклята на Дафни, заедно с долната риза, фустите и чорапите.

След миг тя беше напълно гола и лежеше пред него като прекрасна, неземна богиня.

Младата жена се протегна нервно, смутена от изгарящия поглед, с който я поглъщаше, разкъсвана между желанието да прикрие голотата си и не по-слабата жажда да се хвърли в обятията му.

Очите им се срещнаха.

— Вие сте безупречна, мисис Торнтън — рече прегракнало Пиърс. Усетил несигурността й, той се протегна и взе дланите й в своите. — Виждаш ли как треперя? — промълви той, като я остави да почувства трепета, породен от силното му желание. — Чувствам се като неопитен ученик. Ето така ми действаш — целуна дланите й той. — Не се отдръпвай от мен, Снежно пламъче. Ако не те взема, ще умра.

— О, Пиърс! — Младата жена освободи ръцете си и ги плъзна по гърдите до раменете му. — Аз пък се чувствам така, сякаш в момента умирам. Така копнея за теб.

— Наистина ли? — Той се отпусна на пода до нея и я притисна в обятията си, като умишлено потъркваше гърди в чувствителните й връхчета и се опиваше от стенанията и потръпванията й. — Боже, колко харесвам начина, по който отвръщаш на ласките ми. — Целуна я отново. Двамата сляха езиците и дъха си и не след дълго вече не бяха на себе си.

Пиърс поглъщаше любимата си с ръце, галеше с огнени милувки краката и вътрешната страна на бедрата й, а самоконтролът му се люлееше във въздуха само на една тънка нишка.

Дафни несъзнателно я изтъняваше все повече, като инстинктивно разтваряше бедра. Пръстите му намериха това, което му предлагаше. Беше топла и влажна и напълно готова за него. Това го накара да обезумее. Пъхна единия си пръст в нея и изохка, усетил съпротива.

— Толкова си стегната — рече дрезгаво той и пъхна и другия си пръст, за да я подготви. — Толкова мъчително стегната, и гореща, и… — Младият мъж прекъсна, неспособен да говори повече.

— Това лошо ли е? — попита Дафни и несъзнателно стегна мускулите си около пръстите му в нея. — Защото то не зависи от мен…

— Боже! — Пиърс се отдели за момент от нея само колкото да махне последните останали по него дрехи. — Не, не е лошо. Прекрасно е! Ти си прекрасна! — Вече се наместваше между бедрата й. — Нужно ти е повече време, по-дълга подготовка. А аз не мога да ти ги дам — подпря се на ръце и допря слабините си в гостоприемната й топлота. — Дафни, сега ще вляза в теб. Ще… — отметна назад глава и изохка, усетил как мускулите й се разтягат. — Ще ти причиня болка, Снежно пламъче. А се заклех никога да не го правя. — Проникна малко по-дълбоко, докато бедрата му се движеха ритмично, независимо от волята му. — Поеми ме сега! Господи, съжалявам! Дафни… — и той натисна безжалостно, усети, как девствената й ципа не издържа напора му и той влезе докрай в нея.

Дафни извика. Кратката остра болка се превърна в усещане за изпълване и тя осъзна, че Пиърс беше в нея.

Силните пламенни емоции заличиха и последните следи от безпокойство и се превърнаха в учудване, когато любимият й започна да се движи в нея. Мускулестото му тяло се движеше с бързи силни тласъци напред-назад.

— Движи се с мен — произнесе дрезгаво той и повдигна краката й около кръста си. — Боже, Дафни, не мога да спра.

Увлечена от страстта на съпруга си, от неговата сила, младата жена се надигна, за да се срещне с него, като се притисна силно. С всяко следващо движение го придърпваше все по-дълбоко в себе си и скоро изпита силно физическо удоволствие, от което й се стори, че ще умре.

— Да — изръмжа в ухото й Пиърс, сграбчи я за хълбоците и я притисна здраво към тялото си, докато тя не извика името му. — Точно така. Пак! Да, така! Ах, боже, Дафни!

В главата му избухна някакво червено сияние, което разруши всички защитни стени, с които се бе обградил и го лиши от всякакво подобие на самоконтрол. Изгарящ от желание, той проникваше дълбоко в съпругата си, мълвейки името й, докато водеше и двамата все по-близо и по-близо към кулминацията.

— Пиърс! — Младата жена заби нокти в гърба му, обзета от непознато усещане, което се надигаше в нея и като че ли заплашваше да я разкъса. — Аз…

— Да. — Усетил напрежението, обхванало тялото на Дафни и стягането й около него, Пиърс разбра много по-добре от самата нея, че се намираше съвсем близо до бясната вихрушка, към която се бяха устремили. Издигна се по-високо и умишлено се отмести леко, така че при следващия тласък да се докосне до нея и отвън, и отвътре. Без да отделя поглед от трескавото й изражение, той проникна рязко в нея, като я разпъна силно и същевременно се потърка в най-чувствителното й място.

Целият свят избухна. Младата жена извика и тялото й се разтърси от серия спазми, които я изпълниха с еуфорични усещания, прекалено остри, за да ги понесе. И които стиснаха Пиърс с огнени пръсти, прекалено убийствени, за да издържи. Немислимо беше да се отдръпне. С диво ръмжене младият мъж проникна дълбоко в нея с усещането, че ще се пръсне, а семето му премина от неговото в нейното тяло като бурен поток. Притисна Дафни към себе си и й се отдаде напълно, отвръщайки на всяка нейна контракция с огън, изливайки цялата си душа в утробата й.

След това настъпи тишина. Единственият звук в стаята беше учестеното им дишане. Пиърс дойде на себе си пръв.

— По дяволите — промърмори задъхано той, смаян от безпрецедентната си пълна загуба на контрол. С малкото сила, която му бе останала, надигна глава: — Снежно пламъче, добре ли си?

Дафни се усмихна, затворила очи.

— Ти трябва да ми кажеш. Добра ли съм?

Обхвана го задоволство, непознато както силната страст, която изпитваше. Той се търкулна върху възглавниците, като увлече и младата жена със себе си.

— Не — прошепна Пиърс, като я полюляваше в обятията си. — Не си добра. Ти си великолепна.

— Връщам ти комплимента — зарови нос във врата му тя. — Точно както очаквах — истински рай.

Чувството за вина бе изместено от нежност.

— Възнамерявах да се отделя от теб преди…

— Аз обаче не възнамерявах да те пусна — усмихна се, завряна плътно до влажната му кожа, тя. — Беше прекалено хубаво, за да го изживея сама. Исках да бъдеш с мен.

— Никога не съм губил контрол до такава степен — промърмори по-скоро на себе си той. — Дявол да го вземе, нямаше да мога да изляза от теб, дори да бяха опрели пистолет в главата ми.

— С мен можеш да губиш контрол, Пиърс — прошепна тя. — Знам, че никога преди не си поемал подобен риск. С мен обаче не рискуваш нищо. Аз никога не бих ти причинила мъка или болка.

Единствено стягането на мускулите му й даде да разбере, че я беше чул.

— Трябва да поспим — рече най-после той. — Утре ще отидем в Трагмор, за да вземем нещата ти.

Тя потръпна от страх.

— Ще отидем?

— Да, двамата.

— Но татко…

— Аз ще се разправям с него. — Той се присегна, взе сакото си и го използва като завивка. — Няма да те оставя тук, да бъдеш готова жертва за евентуалната му атака. В Трагмор поне ще бъда до теб, ако реши да напада. И, можеш да ми вярваш, Дафни — устата на младия мъж се разтегна в тънка усмивка, — маркизът няма да прекрачи определени граници, щом съм там.

— Той се страхува много от теб.

— Би трябвало. Аз го притежавам.

Дафни премигна учудено.

— Какво означава това?

— Това означава, че полиците му с просрочено плащане надминават доста богатствата му. Тоест, всичко, което притежава, принадлежи на оня, който ги е откупил. А този някой съм аз. — Усмивката на Пиърс не достигна до очите му. — Това означава, че аз съм паякът, а той — мухата.

— Разбира се — кимна младата жена и лицето й се озари от разбиране. — Това обяснява всичко: паричните затруднения на баща ми, грубостта му с прислугата и изключителния страх и омраза, които изпитва към теб. Възнамеряваш ли да го разориш? — Тя сякаш изпитваше по-голямо любопитство, отколкото тревога.

— Това би ли те разстроило.

— Зависи как го направиш. И защо.

— Предостатъчна причина би бил дори само начинът, по който го видях днес да се отнася към теб.

На лицето й отново се появи смаяното изражение от преди малко.

— Не съм си и представяла, че бих могла да се чувствам така сигурна и спокойна, или пък че някой би бил толкова загрижен за мен, че да ми осигури това.

Младият мъж прокара пръсти в косите й и я целуна нежно.

— Както ти казах, Снежно пламъче, никой повече няма да ти причини болка — извърна поглед, като се опитваше да не се засмее. — Звучи комично в моята уста, нали? Като се има предвид, че само преди десет минути точно аз ти причиних болка.

— Не, не си ми причинил болка. Ти предизвика в мен прекалено хубави усещания, за да мога да ги опиша. Тази мигновена болка бе прекалено ниска цена за великолепните изживявания, към които беше прелюдия.

Лицето на Пиърс отново се озари от нежност.

— Следващия път ще удължа удоволствието ти, така че ще ти бъде още по-хубаво, обещавам.

— Не би могло да бъде по-хубаво от това, което вече изживях. — Тя обви ръце около врата му. — Но като заговорихме за обещания, си припомних обета ти да ме научиш как да ти доставям удоволствие. И освен това стана въпрос, че ще ме любиш, докато и двамата останем без дъх. — Усмивката й беше наистина ослепителна. — Е, доколкото виждам, май и двамата си дишаме, а?

Младият мъж я придърпа върху себе си, като едновременно ръмжеше и се смееше, и покри устата, която го предизвикваше, със своята.

— Не за дълго, Снежно пламъче. Не за дълго.