Реймънд Чандлър
Високият прозорец (7)

7

Белфънт билдинг беше невзрачно осеметажно здание, прищипано между огромен зелен и хромиран универсален магазин за стоки с намалени цени и триетажен гараж с подземен паркинг, който вдигаше шум като клетки на лъвове в часа на хранене. Малкото тъмно и тясно фоайе бе мръсно като кокошарник. От указателя на стената ми стана ясно, че в сградата има доста свободни стаи. Само едно от имената ми говореше нещо и аз го знаех предварително. Срещу указателя голяма табела, опряна на стената — имитация мрамор, — гласеше: „Удобно място за цигарен щанд. Дава се под наем. Справки стая 316.“

Имаше два асансьора в решетъчни шахти, но явно само единият работеше, а и той бездействуваше в момента. Вътре на дървена табуретка, покрита със скатано зебло, дремеше старец с отпуснато чене и воднисти очи. Съдейки по вида му, седеше там от времето на Гражданската война, след като силно бе пострадал от нея.

Влязох, казах „Осмия“, той се пребори с вратата, дръпна лоста на таратайката и ние се задрусахме нагоре. Старецът лъхтеше тежко, сякаш мъкнеше асансьора на гръб.

Канцеларията на Илайша Морнингстар бе в дъното, срещу противопожарния изход. Две стаи със стъклени табелки на вратите, на които пишеше с олющена черна боя: „Илайша Морнингстар. Нумизматик.“ По-отдалечената гласеше: „Вход“.

Врътнах бравата и влязох в малко тясно помещение с два прозореца, очукано секретарско бюрце, няколко стенни витрини с потъмнели монети в полегати поставки с напечатани на машина пожълтели етикетчета под тях, две кафяви кантонерки в дъното до стената, никакви пердета на прозорците и прашносив килим, толкова изтъркан, че човек не би забелязал дупките, ако не се препънеше в някоя от тях. В дъното, срещу кантонерките, до очуканото бюрце, имаше отворена дървена врата. Оттам долитаха леки шумове, причинени от човек, който нищо не прави. Сетне сухият глас на Илайша Морнингстар се провикна:

— Влезте, моля! Влезте!

Влязох. Вътрешната стая бе също тъй малка, но затова пък съдържаше далеч повече вещи. Зелен сейф почти препречваше предната половина. Зад него, срещу вратата, масивна вехта махагонова маса, отрупана с потъмнели книги, стари оръфани списания и много прах. Прозорецът на отсрещната стена бе открехнат няколко сантиметра без никакво въздействие върху дъха на плесен. Имаше закачалка с черна омазана филцова шапка. Имаше три масички на високи крака със стъклени похлупаци и още монети под стъклата. Имаше тежко тъмно бюро с кожена повърхност. Върху него бяха разпръснати обичайните канцеларски принадлежности плюс златарски везни, две огромни лупи с никелирани рамки и бижутерски окуляр върху парченце гюдерия редом с жълта копринена кърпичка, оцапана с мастило.

Във въртящия се стол зад бюрото седеше възрастен мъж в тъмносив костюм с широки ревери и твърде много копчета. Имаше известно количество бяла коса на фитили, пусната достатъчно дълга, та да го гъделичка по ушите. Бледосиво плешиво теме се извисяваше високо над нея, като скала в морето. Мъх стърчеше от ушите му — достатъчно гъст за да завъди молци.

Очите му бяха черни, пронизващи, отдолу с кафявоморави торбички, набраздени от бръчки и вени. Бузите му лъщяха, а късият му остър нос изглеждаше като висял над доста чашки, обърнати на крак. Якичката, която никоя свястна пералня не би допуснала на своя територия, подпираше адамовата му ябълка, а черното стегнато възелче на тясната като канап вратовръзка надничаше изпод якичката като мишка, която се готви да излезе от дупката си.

— Секретарката ми трябваше да отиде на зъболекар — рече той. — Вие ли сте мисър Марлоу?

Кимнах.

— Моля, седнете — махна с тънката си ръчичка към стола пред бюрото. — Предполагам, че имате някакъв документ за самоличност?

Подадох му го. Докато го четеше, долових през бюрото специфичната му миризма. От него лъхаше на суха плесен като от сравнително чист китаец.

Той постави личната ми карта с лице към бюрото и сключи ръце върху нея. Острите му черни очички не пропускаха нито една подробност от лицето ми.

— Е, мистър Марлоу, с какво мога да ви бъда полезен?

— Разкажете ми за Брашъровия дублон.

— Ах, да — сети се той. — Брашъровият дублон. Интересна монета. — Повдигна длани от бюрото и сплете пръсти, като едновремешен семеен адвокат, който ей сега ще се впусне в граматически сложно обяснение. — В някои отношения това е най-интересната и ценна монета от ранната американска нумизматика. Което несъмнено ви е известно.

— Онова, което не ми е известно за ранните американски монети, ще запълни една енциклопедия.

— Нима? — учуди се той. — Искате ли да ви разкажа?

— Затова съм тук, мистър Морнингстар.

— Това е златна монета с приблизителна стойност двадесет златни долара, голяма колкото половин долар. Изработена за щата Ню Йорк през 1787 година. Не е сечена. До отварянето на първия монетен двор във Филаделфия през 1793 година монетите не са били сечени. Брашъровият дублон вероятно е бил пресован в калъп, а неговият създател е частен златар на име Ифрейм Брашър или Брашиър. Там, където се среща името, то е изписано Брашиър, но не и върху монетата. Не знам защо.

Извадих цигара и запалих. Надявах се да повлияе на дъха на плесен.

— Какво представлява методът на пресоването?

— Двете половини на калъпа са изгравирани върху стомана. След това се наслагват с олово. Златните слитъци се пресоват между тях в монетна преса. Сетне крайчетата са били подрязвани според нужното тегло и изглаждани. Ръбчета като сегашните не са се правели. През 1787 година не е имало машини за това.

— Бавничък процес.

Той кимна с островърхата си бяла глава.

— Твърде. И тъй като по онова време не можело да се получи втвърдяване на стоманените форми без някои изкривявания, матрицата се износвала доста бързо и се налагало да бъде изливана наново. Това съответно водело до леки промени в рисунъка, които се забелязват под силно увеличителна леща. Всъщност спокойно може да се твърди, че не съществуват две идентични монети според стандартите на съвременните методи на микроскопично изследване. Ясно ли се изразявам?

— Да — казах. — Донякъде. Колко такива монети съществуват и колко струват?

Той разплете пръсти, отново положи ръце върху бюрото и леко забарабани.

— Не знам колко от тях съществуват днес. Никой не знае. Няколко стотици, хиляда, а може и повече. Но сред тях истинска рядкост са непусканите в обръщение образци, в така нареченото „чисто“ състояние. Стойността им варира от две-три хиляди нагоре. Бих казал, че в този момент поради обезценяването на долара един такъв екземпляр, умело предложен от известен нумизмат, като нищо може да донесе десет хиляди, ако не и повече. В такъв случай монетата, разбира се, ще трябва да има достоверна биография.

— Аха — рекох аз, изпуснах бавно дим от дробовете си и го разкарах с длан по-далеч от възрастния ми събеседник отсреща. Нямаше вид на пушач. — А без достоверна биография и не тъй умело предложен — колко?

Той сви рамене.

— В такъв случай ще се подразбира, че монетата е придобита по незаконен път. Открадната или набавена чрез измама. Някои, редки монети наистина се появяват на най-невероятни места, по най-невероятно време. В едновремешна желязна кутия, в тайно чекмедже на бюрото-в стара къща в Източните щати. Е, не тъй често, съгласен съм. Но се случва. Знам за една изключително рядка монета, която изпаднала от тапицерията на старо канапе, когато го занесли за реставрация при майстор антиквар. А канапето не било помръдвано от една и съща стая на една и съща къща във Фол Ривър в Масачузетс цели девет-десет години. Никой не знаел как е попаднала там монетата А иначе съмненията за кражба биха били твърде силни. Особено тук, в тази част на страната.

Той отправи разсеян поглед към тавана. Аз го гледах недотам разсеяно. Видът му беше на човек, който умее да пази тайна, особено ако тайната е негова.

Той бавно сведе очи към мен и рече:

— Пет долара, моля.

— Ъ?

— Не ставайте смешен, мистър Марлоу. Всичко, което ви казах, може да се прочете в справочника на Фосдайк в градската библиотека. Вие обаче сте предпочели да дойдете тук и да ми отнемете от времето. За този вид услуги тарифата ми е пет долара.

— Ами, ако не платя?

Той се облегна назад и затвори очи. Съвсем лека усмивка трепкаше в ъгълчетата на устните му.

— Ще платите.

Платих. Извадих банкнотата от портфейла си, станах, наведох се над бюрото и я раздиплих грижливо точно пред него. Погалих хартийката с пръсти като коте.

— Пет долара, мистър Морнингстар.

Той отвори очи и погледна банкнотата. Усмихна се.

— А сега — казах аз — да поговорим за онзи Брашъров дублон, който някой се е опитал да ви продаде.

Очите му леко се разшириха.

— Ах, нима някой се е опитвал да ми продаде Брашъров дублон? И защо според вас този някой би го сторил?

— Нуждаел се е от пари. И не е искал да му задават прекалено много въпроси. Знаел е или пък е открил по някакъв начин, че сте от бранша и че сградата, където се намира кантората ви, е запусната бърлога, където много неща са допустими. Знаел е, че сте възрастен човек, който няма да прави резки движения — от здравословни съображения.

— Не е ли знаел твърде много? — сухо ме сряза Морнингстар.

— Знаел’ е достатъчно, за да сключи сделката. Също както и ние с вас. И нито едно от тези неща не е било трудно за научаване.

Той забучи кутрето си в едното ухо, завъртя го и го извади заедно с малка тъмна бучка. Обърса го небрежно о сакото си.

— И вие вадите всички тези заключения само защото съм телефонирал на мисис Мърдок и съм я попитал дали Брашъровият дублон се продава?

— Естествено. На нея самата й минала същата мисъл. Логично е. Както ви казах по телефона, знаели сте, че тази монета не е за продан. Ако изобщо разбирате от занаята си. А виждам, че добре го владеете.

Той се поклони едва забележимо. Не че се усмихна, но изглеждаше доволен, колкото може да е доволен човек с такава нелепа външност.

— Да речем, че някой предложи да ви продаде монетата — продължих аз — при съмнителни обстоятелства. Вие ще искате да я купите, ако можете да я получите евтино и ако разполагате с необходимата сума. Но ще пожелаете да научите какъв е произходът й. А дори и да сте напълно сигурен, че е открадната пак ще я купите, стига да я получите на достатъчно ниска цена.

— Ах, нима, нима?

Изглеждаше развеселен, но не много.

— Разбира се, че ще я купите, ако сте добър търговец. А пък аз бих казал, че сте. Купувайки монетата на ниска цена, вие избавяте собственика или неговата застрахователна компания от безвъзвратна загуба. Те с готовност биха ви изплатили разноските. Това се практикува постоянно.

— Значи Брашъровият дублон е бил откраднат — отряза той.

— Не ме цитирайте. Това е тайна.

Този път за малко да бръкне в носа си. Усети се навреме. Вместо това рязко отскубна косъм от едната си ноздра и смръщи лице. Вдигна го и го погледна. Премести поглед от косъма към мен и каза:

— А колко ще плати клиентът ви за възстановяването на монетата?

Надвесих се над бюрото и го дарих с циничната си усмивка.

— Хилядарка. А вие колко платихте?

— Вие сте изключително съобразителен млад човек — рече той.

После лицето му се разкриви, брадичката му се затресе и гърдите му взеха да се издуват и свиват със звук, сякаш оздравяващ след дълго боледуване петел се учи отново да кукурига.

Той се смееше.

Спря чак след известно време. Лицето му отново стана гладко, очите му се отвориха — черни, пронизващи и хитри.

— Осемстотин долара — рече. — Осемстотин долара за непускан в обръщение Брашъров дублон!

Изкикоти се ликуващо.

— Добре. У вас ли е? Ще спечелите двеста долара. Съвсем честно е. Бърз оборот, благоразумна печалба и без усложнения за нито една от страните.

— Не е тук — каза той. — За глупак ли ме вземате? Извади от сакото си стар сребърен часовник, закачен на черен ланец. Присви очи, за да разчете циферблата.

— Да кажем, утре сутринта в единадесет — рече. — Елате с парите. Монетата може да е тук, може и да не е. Ако съм доволен от поведението ви, ще уредя въпроса.

— Съгласен съм — казах и станах. — Трябва да осигуря някак си парите.

— Нека бъдат употребявани банкноти, — рече той почти замечтано. — Двадесетачки ще свършат добра работа. Тук-таме по някоя петдесетачка няма да навреди.

Ухилих му се и се запътих към вратата. По средата на стаята се обърнах, върнах се обратно, опрях ръце на бюрото и се наведох към него.

— Как изглеждаше тя?

Той ме зяпна тъпо.

— Младата жена, която ви предложи монетата.

Той ме изгледа още по-тъпо.

— Добре — рекох. — Не е била млада жена. Имала е помощник. Мъж. Как изглеждаше той?

Морнингстар сви устни и отново съгради, с пръстите си купол.

— Средна възраст, набит, висок около метър и седемдесет, тежък около осемдесет кила. Представи се като Смит. Облечен беше в син костюм, черни обувки, зелена риза и вратовръзка, без шапка. От горното джобче на костюма се подаваше носна кърпичка с кафяв бордюр. Косата му беше кестенява и прошарена. На темето му имаше плешиво петно колкото доларова монета, а от едната страна на ченето му се спускаше белег, дълъг около пет сантиметра. Струва ми се, че беше от лявата страна. Да, от лявата.

— Не е зле — рекох. — А какво ще кажете за дупката на десния му чорап?

— Пропуснах да му събуя обувките.

— Недопустима небрежност.

Той не отговори. Само се гледахме втренчено, полулюбопитни-полувраждебни, като нови съседи. После изведнъж се затресе пак в своя смях.

Петдоларовата банкнота, която му бях дал, все още лежеше пред него на бюрото. Стрелнах ръка към нея и я грабнах.

— Вече няма да ви трябва — казах. — След като взехме да боравим с хилядарки.

Смехът му секна отведнъж. После сви рамене.

— В единадесет сутринта — повтори. — И без номера, мистър Марлоу. Не си въобразявайте, че не знам как да се браня.

— Надявам се, че знаете, защото си играете с барут. Излязох, изтрополих през празната стая, отворих вратата и я затръшнах, като останах вътре. Би трябвало стъпките ми да отекнат отвън, но неговото прозорче към коридора беше затворено, а на идване почти не бях вдигнал шум с гумените си подметки. Надявах се да си припомни този факт. Прокраднах се назад по протрития килим и се пъхнах зад вратата, между нея и малкото секретарско бюро. Детски номер, но понякога минава, особено след продължителен умен разговор, пълнен със светски финес и тънко остроумие. Като финтиране при футбол. А не минеше ли номерът, щяхме да си подметнем още няколко саркастични забележки.

Мина. Известно време нищо не чух, освен дето един нос се изсекна. После, както си седеше самичък, отново се отдаде на характерния си смях на болен петел. Сетне се чу покашляне. Изскърца въртящ се стол, чуха се стъпки.

Една мръснобяла глава надникна в предната стая на сантиметри от рамката на вратата. Стоях вкаменен, в стаена възбуда. Главата се дръпна назад, четири мръсни нокътя хванаха ръба на вратата и я дръпнаха. Тя щракна, затвори се. Поех си дъх и долепих ухо до дървената повърхност.

Въртящият се стол отново изскърца, Чу се гръмко прещракване на телефонна шайба. Метнах се към апарата на секретарското бюро и вдигнах слушалката. Набраният номер вече даваше сигнал. Иззвъня шест пъти. После чух мъжки глас:

— Да?

— Общежитието „Флорънс“ ли е?

— Да.

— Бих искал да говоря с мистър Ансън от стая 204.

— Почакайте, ще проверя дали си е в стаята.

Двамата с мистър Морнингстар зачакахме. От другата страна долиташе ревът на пуснато с пълна сила радио, което предаваше бейзболен мач. Личеше, че не е досами телефона, но беше достатъчно гръмогласно.

После долових приближаването на глухи стъпки, острото пропукване при вдигането на слушалката и гласът каза:

— Няма го. Нещо да му предам?

— Ще се обадя по-късно — рече мистър Морнингстар.

Затворих бързо, моментално се плъзнах към външната врата, отворих я безшумно, като падащ сняг, и я затворих по същия начин, като я придържах, преди бравата да щракне, така че шумът от затварянето да не бъде чут от метър разстояние.

Вървях по коридора, заслушан в тежкото си учестено дишане. Натиснах копчето на асансьора. После извадих визитната картичка, която Джордж Ансън Филипс ми бе дал във фоайето на хотел „Метропол“. Не я прочетох в истинския смисъл на думата. Нямаше нужда да поглеждам, за да се подсетя, че на нея бе написано „Стая 204, общежитие «Флорънс», 128, Корт стрийт“. Просто стоях и почуквах с нокът по картичката, докато чаках асансьорът да се изкачи, пъхтящ като тежкотоварен камион по остър тесен завой.

Часът беше четири без десет.