Реймънд Чандлър
Високият прозорец (11)

11

След известно време на Брийз му писна да ме гледа и измъкна от джоба си пура. Разцепи с ножче целофанената й обвивка, обряза крайчето, старателно взе да я пали, като я въртеше на пламъка, отдръпна горящата клечка, замислено се втренчи в празното пространство и задърпа от пурата, за да се увери, че гори точно тъй, както му се искаше. После с бавно тръскане изгаси клечката и се пресегна да я остави на перваза на отворения прозорец. И отново взе да ме гледа.

— Ние с теб ще се спогодим — каза ми той.

— Чудесно.

— Не си на това мнение, но ще се спогодим. И не защото си ми харесал от пръв поглед. Просто така работя. Всичко да е ясно. Всичко да е разумно. Всичко да е кротко. А не като тази дама. Такива като нея цял живот си търсят белята, а като я намерят, за това е виновен първият мъж, в когото успеят да забият нокти.

— Насинил я е на едно-две места — рекох. — Това няма да я накара да си умре от любов по него.

— Виждам, че разбираш от жени.

— Не разбирам и това много ми помага в работата. Така съм непредубеден.

Той кимна и разгледа върха на пурата си. Извади хартийка от джоба си и прочете:

— „Делмар Б. Хенч, четиридесет и пет годишен, барман, безработен. Мейбел Мастърз, двадесет и шест годишна, танцьорка.“ Това е всичко, което знам за тях. И имам чувството, че няма какво друго да науча.

— Не мислиш значи, че е застрелял Ансън? Той ме изгледа без удоволствие.

— Братче, та аз току-що пристигам. — Извади визитна картичка от джоба си: — „Джеймз Б. Полък, застрахователен агент“. Какво значи това?

— В квартал като този е проява на лош вкус да използуваш собственото си име — рекох. — И Ансън е мислел същото.

— Че какво му е на квартала?

— Кажи-речи, всичко.

— Много ми се иска да чуя какво знаеш за убития.

— Вече ти казах.

— Пак ми кажи. На толкова неща се наслушах, че вече всичко обърках.

— Знам какво пише на визитната му картичка — че се казва Джордж Ансън Филипс, че се представяше за частен детектив. Стоеше в коридора до кантората ми, като излязох да обядвам. Влачи се подире ми до центъра на града, до фоайето на хотел „Метропол“. Аз го заведох там. Заговорих го и той си призна, че ме следи и че това било, защото искал да разбере дали съм достатъчно интелигентен, та да сме се сработели. Врели-некипели, естествено. По всяка вероятност още не е бил решил какво да прави и е чакал обстоятелствата да решат вместо него. Каза, че бил нает да свърши някаква работа, но в хода на разследването се усъмнил и искал да обедини сили с някой по-опитен от него, макар че ако питаш мен, той изобщо нямаше никакъв опит. Поне ако съдя по действията му.

— И единствената причина, за да се спре на теб, е, че преди шест години си разследвал някакъв случай във Вентура, докато той работел там като заместник-шериф.

— Това имам да кажа — отговорих.

— Не си длъжен обаче да държиш толкова на вече казаното — спокойно рече Брийз. — Винаги можеш да ни сервираш нещо по-добро.

— И това го бива. Бива го в този смисъл, че не може да не е вярно, щом звучи тъй зле.

Той кимна с голямата си тежка глава.

— Какво мислиш по въпроса?

— Огледахте ли кантората на Филипс? — попитах аз. Брийз поклати отрицателно глава.

— Според мен след огледа ще ви стане ясно, че е бил нает заради своята наивност. Казали са му да наеме тази стая под фалшиво име и да свърши нещо, което не се е оказало по вкуса му. Изплашил се. Имал нужда от приятел, от помощ. Фактът, че се е спрял на мен след толкова колебания и без да знае почти нищо за мен, говори, че не е познавал много хора от нашия бранш.

Брийз извади носната си кърпа и отново попи потта от главата и лицето си.

— Това обаче не обяснява защо е вървял подире ти като изгубено пале, вместо да дойде направо в кантората ти.

— Така е — съгласих се. — Не обяснява.

— А ти можеш ли да го обясниш?

— Не. Не съвсем.

— И все пак? Как би се опитал да го обясниш?

— Вече го направих по единствения начин, който ми е известен. Колебаел се е дали да ме заговори. Чакал е да стане нещо и то да реши вместо него. Аз свърших тази работа, като го заговорих пръв.

— Прекалено е просто — не се съгласи Брийз. — Толкова е просто, че смърди отдалеч.

— Може и да си прав.

— Та значи в резултат на този малък разговор във фоайето на хотела един съвсем непознат човек те кани у дома и ти връчва ключа си. Защото искал да разговаря с теб.

— Да.

— А защо не ти го каза още там?

— Бързах за среща.

— Делова?

Кимнах.

— Аха. Върху какво работиш?

Поклатих глава и не отговорих.

— Става дума за убийство. Ще се наложи да ми кажеш.

Пак поклатих глава. Той порозовя.

— Виж какво — рече напрегнато. — Длъжен си.

— Съжалявам, Брийз, но както потръгнаха нещата, съвсем не съм убеден в това.

— Известно ти е, разбира се, че мога да те прибера в участъка като важен свидетел — небрежно подхвърли той.

— На какво основание?

— На основание на това, че ти си намерил трупа, че си се представил на домоуправителя под фалшиво име и че не даваш задоволителен отговор за връзките ти с убития.

— Ще го направиш ли? — попитах.

— Имаш ли си адвокат? — усмихна се той накриво.

— Познавам няколко. Нямам постоянен адвокат на договор.

— А от нашите шефове познаваш ли някого?

— Не. Разговарял съм с един-двама, но може и да не ме помнят.

— Но имаш връзки в кметството и така нататък, нали?

— Я ми разкажи за тях. Ще ми е приятно да те послушам.

— Слушай, брат — рече той сериозно. — Все някакви приятели трябва да имаш. Не може без това.

— Имам един добър приятел в главното полицейско управление, но не бих искал да го забърквам в тази работа.

Той повдигна вежди.

— Че защо? Май ще имаш нужда от приятели. Блага дума от познат полицай може да свърши добра работа.

— Той ми е личен приятел. Не го използувам и не се крия зад гърба му. Ако загазя, няма да му направя голяма услуга.

— А в криминалното познаваш ли някого?

— Рандъл. Ако е още в Централното криминално управление. Веднъж имахме вземане-даване във връзка с един случай. Но не си пада много по мен.

Брийз въздъхна, размърда крака и зашумоли с вестниците, които бутна от стола.

— Вярно ли е всичко това, или само се пишеш хитрец? Имам предвид важните клечки, които не познаваш.

— Вярно е. Хитър е начинът, по който използувам истината.

— Не е толкова хитро да го заявиш така направо.

— Аз пък мисля, че е.

Той обхвана с луничавата си лапа цялата долна половина на лицето си и стисна пръсти. Когато ги отмести, по страните му останаха кръгли червени отпечатъци. Гледах как постепенно избледняват.

— Защо не се омиташ и не оставиш човек да си гледа работата? — тросна ми се той.

Станах, кимнах и се запътих към вратата. Брийз каза зад мен:

— Дай си домашния адрес.

Дадох му го. Той го записа.

— Довиждане — рече погребално. — Да не напускаш града. Ще ми трябват показанията ти — може би още тази вечер.

Излязох. Отвън на площадката стояха двама униформени полицаи. Вратата отсреща беше разтворена и един човек снемаше отпечатъците от пръсти. Долу в коридора се натъкнах на още двама полицаи, по един във всеки край. Не зърнах рижия управител. Излязох през входната врата. Линейката тъкмо потегляше. От двете страни на улицата се тълпеше народ — не колкото би се събрал в някой друг квартал.

Тръгнах по тротоара. Някакъв мъж ме дръпна за ръкава.

— Кво е станало, приятелче?

Издърпах си ръката, без да отговоря, без да вдигна очи, и продължих надолу по улицата към колата си.