Реймънд Чандлър
Високият прозорец (13)

13

Поех на запад по Булеварда на залеза, пообиколих няколко улици, без да установя дали някой ме следи, паркирах до една дрогерия и влязох вътре в телефонната кабина. Пуснах монетата и поръчах на телефонистката разговор с Пасадина. Тя ми каза колко още монети да пусна.

Обади се ръбест и студен глас:

— Тук домът на мисис Мърдок.

— Филип Марлоу на телефона. Искам да говоря с мисис Мърдок.

Казаха ми да почакам. Сетне мек, но много ясен глас попита:

— Мистър Марлоу ли е? Мисиз Мърдок почива в момента. Можете ли да ми предадете каквото има?

— Не биваше да му казваш.

— Аз… на кого?…

— На оня лигльо, дето му плачеш в кърпичката.

— Как смеете!

— Толкоз по въпроса. А сега ме свържи с мисис Мърдок. Трябва.

— Добре. Ще опитам.

Ясният мек глас изчезна и аз чаках ли, чаках. Трябваше да я повдигнат, да я подпрат на възглавници, да издърпат бутилката портвайн от яката сива лапа и да закрепят слушалката в ръката й. Внезапно някой се прокашля в слушалката. Като товарен влак, минаващ през тунел.

— Тук мисис Мърдок.

— Можете ли да идентифицирате частната ви собственост, за която разговаряхме тази сутрин, мисис Мърдок? Искам да кажа, можете ли да я различите сред други досущ като нея?

— Хм… има ли и други като нея?

— Не може да няма. Доколкото ми е известно, десетки, ако не и стотици. Десетки със сигурност. Естествено, не ги знам къде са.

Тя се изкашля.

— Всъщност не я познавам кой знае колко добре. Предполагам, че при това положение не бих могла да я идентифицирам. Но предвид обстоятелствата…

— Точно за това Говоря, мисис Мърдок. За да се идентифицира, ще се наложи едцо проследяване на историята на пред мета и това неизбежно ще ви въвлече в цялата работа. Иначе няма да е убедително.

— Да. Сигурно сте прав. Защо? Да не би да знаете къде е?

— Морнингстар твърди, че я виждал. Твърди, че са му я предлагали да я купи — както вие подозирахте. Той отказал. Продавачът не бил жена — така каза. Това нищо не значи, защото ми описа най-подробно човека, който или е негова измишльотина, или го познава твърде добре. Така че продавачът може да е била жена.

— Ясно. Вече е без значение.

— Без значение ли?

— Да. Нещо друго имате ли да ми докладвате?

— Искам да ви задам още един въпрос. Познавате ли млад рус мъж на име Джордж Ансън Филипс? Набит, ходи с кафяв костюм и тъмна панамена шапка с шарена панделка. Днес така беше облечен. Твърдеше, че е частен детектив.

— Не. Защо трябва да го познавам?

— Не знам. Замесен е по някакъв начин в тази история. Според мен именно той се е помъчил да продаде предмета. Морнингстар се опита да се свърже с него, след като си тръгнах. Промъкнах се обратно в кантората му и подслушвах.

— Какво?!

— Промъкнах се.

— Без остроумия, мистър Марлоу. Друго имате ли?

— Да. Обещах да платя на Морнингстар хиляда долара, да ми върне… предмета. Каза, че можел да го откупи за осемстотин…

— И откъде възнамерявахте да вземете парите, ако смея да попитам?

— Аз само си приказвах. Този Морнингстар е голям шмекер. С него само така може да се разговаря. Пък и вие може да промените отношението си и да решите да платите. Няма да ви увещавам. Винаги можете да се обърнете към полицията. Но ако си имате причини да не замесвате полицията, това е единственият начин да си я получите обратно. Като я купите.

Сигурно щях да продължа в този стил още дълго време, без дори да знам какво се опитвам да кажа, ако тя не беше излаяла като тюлен, с което ми затвори устата.

— Всичко това е вече излишно, мистър Марлоу. Реших да се откажа от услугите ви. Монетата ми бе върната.

— Почакайте един момент — рекох аз. Оставих слушалката на поличката, отворих вратата на кабинката и напълних гърдите си с онова, което в дрогерията използуваха за въздух. Никой не ми обръщаше внимание. Отсреща продавачът в светлосиня престилка разговаряше с някого през щанда за цигари. Помощникът му бършеше чаши до машината за газирани напитки. Две момичета в панталони играеха на флипъра. Висок кльощав субект с черна риза и бледожълто шалче на врата прехвърляше списанията на стойката. Нямаше вид на гангстер.

Дръпнах вратата на кабината, вдигнах слушалката и казах:

— Някакъв плъх беше загризал обувката ми. Сега вече всичко е наред. Та казвате, че са ви я върнали. Толкоз просто. Как така?

— Надявам се, че не сте прекалено разочарован — рече ми тя с безкомпромисния си баритон. — Обстоятелствата леко ме затрудняват. Може да реша да ви дам обяснение, а може и да не ви дам. Тъй като не желая да продължите търсенето, задръжте аванса като цялостно разплащане.

— Нека се изясним — настоях аз. — Действително сте получили монетата — а не само обещание да ви я върнат, така ли?

— Естествено. Освен това вече се уморих. Така че ако вие…

— Момент, мисис Мърдок. Не е толкова просто. Разни неща се случиха.

— Утре заран можете да ми разкажете за тях — рязко ме прекъсна тя и затвори.

Измъкнах се от кабината и запалих цигара с надебелели, непохватни пръсти. Тръгнах през дрогерията. Продавачът този път беше сам. Подостряше молив с джобно ножче, много съсредоточен, смръщил вежди.

— Какво хубаво подострено моливче — рекох аз.

Той вдигна глава изненадан. Момичетата пред флипъра ме погледнаха изумено. Приближих се до тях и се погледнах в огледалото зад щанда. Имах учуден вид. Седнах на едно от високите столчета и поръчах:

— Двойно шотландско. Без вода.

Човекът зад щанда ме изгледа изненадано.

— Извинете, сър, това не е бар. Можете да си купите цяла бутилка на щанда за напитки.

— Вярно — казах. — Извинете, преживях шок. Малко съм замаян. Дайте ми едно кафе, слабо, и сандвич с много тънък резен шунка и стар хляб. Не, по-добре още да не ям. Довиждане.

Слязох от столчето и се запътих към вратата насред тишина, гръмка като цял тон въглища, падащи в шахта. Човекът с черната риза и жълтото шалче ме гледаше насмешливо зад един брой „Нова република“.

— Зарежи тази глупост и забий нос в нещо по-съществено, като порнографско списание — рекох му аз от чисто приятелски чувства.

Излязох. Зад мен някой каза:

— Холивуд е пълен с такива.