Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The High Window, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
hammster (2008)

Издание:

Реймънд Чандлър. Дългото сбогуване. Високият прозорец

Романи

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1985

Превод от английски: Жечка Георгиева, Радка Лавчиева

Редактор: Елена Матева

Художник: Николай Пекарев

Художествен редактор: Момчил Колчев

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Галя Луцова

Английска. Второ издание. Тематичен №23/95366/5637-292-85.

Дадена за набор м. август 1984 година. Подписана за печат м. декември 1984 година.

Излязла от печат м. февруари 1985 година. Поръчка №128. Формат 60×90/16.

Печатни коли 28. Издателски коли 28. УИК 33,41. Цена 3,76 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Набор ДП „Димитър Благоев“. Печат ДП „Г. Димитров“, София

Ч–820

 

Raymond Chandler

The Long Goodbye

Ballantine Books, New York, 1972

The High Window

Ballantine Books, New York, 1973

© Превод Жечка Георгиева, Радка Лавчиева, 1985

История

  1. — Добавяне

35

Беше три часът следобед и до вратата на апартамента ми бяха наредени пет парчета багаж, едно до друго на килима. Там беше моят жълт кожен куфар, здравата одраскан от двете страни от блъскане из багажниците на разни коли. Имаше два елегантни самолетни куфара и двата с инициали Л. М. Имаше един стар куфар, имитация на моржова кожа, с инициалите М. Д. И една чанта от изкуствен материал, каквато може да се купи от всяко магазинче за долар и четиридесет и девет цента.

Доктор Карл Мос тъкмо си беше излязъл, ругаейки ме, защото беше закъснял за следобедната си среща с ипохондриците. Сладникавият мирис на женската му цигара беше отровил въздуха. Прехвърлях в ума си, или по-скоро това, което беше останало от ума ми, отговора му на моя въпрос, за колко време ще се съвземе Мърл.

— Зависи какво имаш предвид под съвземане — отговори той. — Тя винаги ще си бъде с изопнати нерви и заспали физически инстинкти. От нея би излязла чудесна монахиня. Религиозният блян с неговата ограниченост, изострена чувствителност и мрачна чистота би бил за нея едно освобождаване от всичко. Но както вървят нещата от нея най-вероятно ще излезе една от онези кисели девственици, дето седят зад малки бюра в обществени библиотеки и слагат дати по книгите.

— Е, чак пък толкова — казах аз, но той само ми се ухили с мъдрото си лице и излезе. — Пък и откъде знаеш, че са девственици? — подхвърлих на затворената врата, но каква ли полза?

Запалих цигара, отидох до прозореца и след малко тя се появи от вратата на спалнята, застана там и ме загледа с очи, около които тъмнееха кръгове, и с бледо, успокоено личице без грим, само с начервени устни.

— Сложи си малко руж на бузите — казах й аз. — Приличаш на снежен човек.

Тя отиде и си сложи руж. Като се върна пак, погледна към багажа и каза тихо:

— Лесли ми даде назаем два от своите куфара.

Аз измънках: „Ъхъ“ и я огледах. Изглеждаше много добре. Беше обула чифт ръждиви панталони, елегантни обувки, шемизета в кафяво и бяло и бе вързала оранжево шалче. Не бе сложила очилата си. Големите й ясни очи с цвят на кобалт бяха леко замъглени, но по-малко, отколкото очаквах. Беше си опънала още по-силно косата, но не можех да й се бъркам.

— Ужасно ти досадих — каза тя. — Съжалявам много.

— Глупости. Аз говорих по телефона и с майка ти, и с баща ти. Страшно се радват. За осем години са те виждали само два пъти и вече са смятали, че са те изгубили.

— И аз се радвам, че ще ги видя — промълви тя, като гледаше надолу към килима. — Много мило от страна на мисис Мърдок, че ме пуска да си отида. Тя все не можеше да ме пусне за по-дълго.

Започна да движи неловко краката си, като че ли не знаеше къде да ги дене, както са в панталони, макар панталоните да си бяха нейни и сигурно и по-рано да се е изправяла пред същия проблем. Най-сетне стисна колене и сложи ръце върху тях.

— Ако имаме да си кажем нещо — започнах аз — или ако ти искаш да ми кажеш нещо, сега е моментът. Защото нямам намерение да прекосявам половината страна с нервна криза до себе си.

Тя захапа кокалчето на ръката си и ми хвърли един-два бързи погледа.

— Снощи… — започна, млъкна и се изчерви.

— Нека се върнем пак на въпроса — казах аз. — Снощи ти ми каза, че си убила Ваниър, а после, че не си го убивала. Аз зная, че не си. Така че въпросът е приключен.

Тя остави кокалчето си на мира, погледна ме твърдо, спокойно, уравновесено и ръцете върху коленете й не бяха вече напрегнати.

— Ваниър е бил мъртъв много преди да отидеш там. Отишла си да му занесеш пари от мисис Мърдок.

— Не, от мен — каза тя. — Макар че самите пари, разбира се, бяха на мисис Мърдок. Дължа й толкова, че никога не ще мога да й се отплатя. Разбира се, тя ми плаща малка заплата, но това едва ли…

Аз я прекъснах грубо:

— Това, че ти плаща малка заплата, е типично за нея, и че й дължиш повече, отколкото някога ще можеш да изплатиш, е също много вярно. Но това сега не е важно. Ваниър се е самоубил, защото са го хванали в изнудване. Това е известно със сигурност. А поведението ти снощи беше чисто театралничене. Получила си тежък нервен шок, като си видяла присмехулното мъртво лице в огледалото и този шок се е слял с друг един, от преди много време, а ти си драматизирала всичко по свой собствен извратен начин.

Тя ме погледна срамежливо и кимна с меднорусата си глава в знак на съгласие.

— И не си блъснала Хорас Брайт от никакъв прозорец — добавих аз.

Лицето й трепна тогава и силно пребледня.

— Аз, аз…

Ръката й се вдигна към устата и остана там, а ужасените й очи ме гледаха над нея.

— Нямаше да говоря за всичко това, ако доктор Мос не ми беше казал, че може и че най-добре още сега да си изясним нещата. Струва ми се, че си си втълпила, че си убила Хорас Брайт. Имала си повода и удобния случай и за секунда може би и желанието да се възползуваш от тази възможност. Но не е в характера ти. В последния момент нещо би те спряло. Само че в този последен момент не си издържала и си припаднала. Той не е паднал сам, разбира се, но не си ти тази, която го е блъснала.

Замълчах за миг и наблюдавах как ръката й се отпуска при другата и как двете се вплитат и се стискат една друга.

— Внушили са ти, че ти си го блъснала — продължих аз. — Много внимателно, съвсем умишлено и с хладна жестокост, която може да се открие само у някои жени, когато става въпрос за друга жена. На теб не би ти минало през ума да свържеш мисис Мърдок с понятието ревност, като я гледаш каква е сега, но ако търсиш подбуда, това е истинската. Тя е имала и по-добра, разбира се: петдесет хиляди долара застраховка за живот, последните трохи от едно прахосано богатство. Изпитва странна, дива любов към сина си, типична за жени като нея. Тя е студена, озлобена, безскрупулна и те е използувала без милост, без жалост като резерва в случай, че Ваниър някога се раздрънка. Ти си била просто една изкупителна жертва. Ако искаш да се измъкнеш от този мъртъв, полусъзнателен живот, който водиш, трябва да разбереш и да повярваш онова, което ти казвам. Знам, че не е лесно.

— Това е абсолютно невъзможно — промълви тихо тя, за гледана в носа ми. — Мисиз Мърдок винаги е била чудесна с мен. Вярно, че не си спомням много добре какво се случи тогава, но не бива да разправяш такива ужасни неща за хората.

Извадих белия плик, който бях намерил на гърба на картината на Ваниър. Две фотографии и един негатив. Застанах пред нея и сложих една от фотографиите в скута й.

— Добре, погледни тогава. Снел го е Ваниър от отсрещния тротоар.

Тя погледна.

— Я! Та това е мистър Брайт! Снимката не е много добра. А това е мисис Мърдок — тогава беше мисис Брайт, точно зад него. Мистър Брайт изглежда ядосан.

Тя вдигна поглед към мен с някакво кротко любопитство.

— Ако тук изглежда ядосан — казах аз, — би трябвало да го видиш няколко мига след това, когато е летял надолу.

— Когато какво?

— Виж какво — казах аз, този път вече отчаян, — на снимката се вижда как мисис Елизъбет Брайт Мърдок блъска първия си съпруг от прозореца на кабинета му. Той пада. Погледни как са разположени ръцете му. Той крещи от ужас. Тя е зад него и на лицето й е изписана ярост или нещо подобно. Не разбираш ли? Това е именно доказателството, което Ваниър е имал през всичките тези години. Мърдокови никога не са видели снимката и никога всъщност не са вярвали в съществуването й. Но тя съществува. Открих я снощи, по една случайност, не по-малка от случайността, когато е била направена снимката. Което е доста справедливо. Започваш ли да разбираш?

Тя погледна към снимката още веднъж и я остави настрана.

— Мисиз Мърдок винаги е била чудесна към мен — каза.

— Тя е направила от теб една изкупителна жертва — рекох с леко напрегнатия глас на театрален режисьор по време на несполучлива репетиция. — Тя е една умна, безкомпромисна, търпелива жена. Познава добре комплексите си. Тя дори би изхарчила долар, за да запази друг долар, нещо, което малцина биха направили. За това й свалям шапка. Бих искал да я цапардосам с шапката, след като я сваля, но ми пречи доброто възпитание.

— Да — каза тя. — Значи така.

И видях, че не беше чула и половината от онова, което и казах, а в онова, което беше достигнало до съзнанието й, не беше повярвала.

— Не показвай това на мисис Мърдок. Ужасно ще я разстроиш.

Станах, взех снимката от ръката й, скъсах я на парченца и я хвърлих в кошчето.

— Може би ще съжаляваш някога, че я скъсах — казах, без да споменавам, че имам още една снимка от негатива. — Може би някоя нощ, след три месеца, след три години, ще се събудиш и ще разбереш, че съм говорил истината. И може да ти се прииска да хвърлиш още едно око върху тази снимка. А може и да греша. Може да се разочароваш, че в крайна сметка не си убила никого. Няма значение и в двата случая. А сега ще слезем долу, ще се качим в моята кола и ще отидем в Уичита при родителите ти. Не мисля, че ще се върнеш при мисис Мърдок, а може и тук да греша. Но няма да говорим повече за това.

— Аз нямам никакви пари — каза тя.

— Мисиз Мърдок ти изпраща петстотин долара, в джоба ми са.

— Страшно мило от нейна страна.

— По дяволите — казах аз, отидох в кухнята и гаврътнах една чаша за из път. Но не ми помогна. Само събуди у мен желание да се покатеря по стената и да изгриза тавана.