Реймънд Чандлър
Високият прозорец (28)

29

По „Ескамило драйв“ на разстояние само от четири преки имаше три големи завоя, кой знае защо. Беше много тясна улица, от една пресечка до друга имаше средно по пет къщи, а отстрани беше прихлупена от обрасли кафяви хълмове, по които в това време на годината не вирееше нищо друго освен градински чай и диви ябълки. При петата и последна пряка пътят правеше хубаво леко завойче наляво, захапваше основата на хълма и умираше без вопъл. В разстоянието между четвъртата и петата пресечка се бяха сместили три къщи — двете една срещу друга в началото на завоя, а третата в задънения му край. Именно тя беше къщата на Ваниър. В светлината на фаровете видях, че ключът бе все още в ключалката.

Беше тясна къща от английски тип, с висок покрив, оловни рамки на фасадните прозорци, гараж отстрани, пред който бе паркирано ремарке. Рано изгрялата луна меко светеше над полянката. Голям дъб растеше досами верандата. Сега в къщата нямаше светлини или поне не се виждаха от улицата.

Като се има предвид теренът, паленето на лампи във всекидневната през деня не беше неоправдано. Къщата сигурно беше доста мрачна, освен може би сутрин. Като закътано любовно гнездо тя имаше положителни черти, но като главна квартира на професионален изнудвач не бих й поставил висока оценка. Внезапната смърт може да стигне човека навсякъде, но Ваниър прекалено бе улеснил пътя й.

Завих в алеята за коли към къщата на Ваниър, дадох заден ход, за да се насоча с гръб към задънения край, после закарах колата до ъгъла и там паркирах. Върнах се по платното, защото нямаше тротоар. Входната врата беше от обковани с желязо дъбови летви, скосени в точките, където се съединяваха. Бравата беше обикновена, а не топка. От нея стърчеше плосък ключ. Натиснах звънеца и отекна далечен звън — като в празна къща посред нощ. Заобиколих дъба и насочих светлината на фенерчето към вратите на гаража. Вътре имаше кола. Върнах се, заобиколих къщата и погледнах към малкия двор без цветя, ограден с ниска каменна стена. Имаше още три дъба, под единия се мъдреха маса и два железни стола. В дъното имаше приспособление за горене на боклук. Преди да се върна пред къщата, осветих с фенерчето вътрешността на ремаркето. Вътре като че нямаше никой. Вратата му беше затворена.

Отворих входната врата, като оставих ключа в ключалката. Нямах намерение да правя никакви експерименти. Исках само да проверя каква е работата. Опипах за ключа на лампата, намерих го и го натиснах. Слаби лампи, две по две наредени по цялата дължина на стените, светнаха и тогава видях голямата лампа, за която говореше Мърл. Запалих я, после се върнах и загасих стенните светлини. Лампата представляваше порцеланов абажур с голяма крушка. Имаше три регулатора за силата на светлината. Превъртах копчето, докато я наместих на най-силното.

Стаята заемаше цялото пространство от фасадата до задната стена, където имаше врата, а вдясно — сводеста ниша. Малка трапезария заемаше част от помещението. Завесите, отделящи нишата, бяха дръпнати наполовина — зелени завеси от брокат, съвсем не нови. Камината се намираше в средата на лявата стена, а от двете й страни се виждаха библиотечни рафтове. Два дивана бяха поставени под ъгъл в единия край на стаята и имаше още: едно позлатено, едно розово, едно кафяво и едно златистокафяво кресло с табуретка за крака.

На табуретката лежаха жълти крачоли на пижама, голи глезени и крака, обути в тъмнозелени кожени чехли. Вдигнах поглед от краката — бавно, внимателно. Тъмнозелен халат на едри фигури, препасан с колан с пискюли. Под разтворения от колана нагоре халат се виждаше монограма върху джобчето на пижамата. В него — грижливо сгъната носна кърпа; подаваше се и крайче бельо. Жълт врат, главата извита встрани към огледалото на стената. Заобиколих и погледнах в огледалото. Изражението му действително беше цинично.

Лявата ръка лежеше между коляното и страничната облегалка на креслото, дясната висеше навън, краищата на пръстите докосваха килима. Докосваха се и до малък пистолет, около тридесет и два калибров, почти без дуло. Дясната страна на лицето бе подпряна на облегалката на стола, дясното рамо беше тъмнокафяво от кръвта, на десния ръкав също имаше кръв. Също и на стола. Много.

Не мисля, че главата се беше обърнала така по естествен начин. Някоя чувствителна душа не е могла да понесе гледката на дясната й страна.

Повдигнах крак и леко бутнах табуретката няколко сантиметра встрани. Петите на чехлите се плъзнаха неохотно по жакардовата повърхност, а не се поместиха с нея. Човекът беше вцепенен като дърво. Затова посегнах да докосна глезена му. Ледът не е бил толкова студен.

На масичката до десния му лакът стоеше полуизпита чаша с изветряло питие, пепелник, пълен с фасове и пепел. Върху три от фасовете имаше следи от червило. Яркочервено червило. Каквото слагат блондинките. До друго кресло имаше втори пепелник, а в него — кибритени клечки и много пепел, но без фасове.

Във въздуха тежък парфюм безуспешно се бореше с миризмата на смърт. Но макар и победен, все още беше там.

Огледах останалата част на къщата, като палех и гасях лампите. Две спални, едната мебелирана в светло дърво, другата в червен клен. Светлата, изглежда, не се използуваше. Хубава баня, облицована в бежови и тъмночервени плочки, и кабинка за душ със стъклена преграда. Кухнята беше малка. Мивката — задръстена с бутилки. Много бутилки, много чаши, много отпечатъци от пръсти, много улики. Или пък никакви в зависимост от случая.

Върнах се във всекидневната и застанах по средата, опитвайки се да дишам с уста, като се чудех какво ще стане, когато съобщя и за този случай. Да съобщя за него и да си призная, че аз съм открил трупа на Морнингстар и съм избягал. Ще бъде лошо, много лошо. Марлоу — три убийства. Марлоу — затънал до колене в трупове. И неспособен да даде никакво разумно, логично, благоприятно за него обяснение. И това няма да е най-лошото. От момента, в който проговоря, преставам да бъда свободен детектив. Приключвам с всякакви задачи и разследвания независимо какви са те.

Карл Мос може донякъде да се съгласи да закриля Мърл под мантията на Ескулап. Но може и да реши, че за нея в крайна сметка ще е по-добре да облекчи душата си от всичко, каквото й да е то.

Върнах се при жакардовия стол, стиснах зъби и хванах кичур коса, за да отместя главата от облегалката. Куршумът беше пробил слепоочието. Можеше да бъде и самоубийство. Но хора като Ваниър не се самоубиват. Изнудвачът, дори изплашеният изнудвач, изпитва чувство за власт и обича това чувство.

Пуснах главата му и се наведох да избърша ръка о мъха на килима. При навеждането забелязах ъгъла на някаква картина под долната полица на масичката до Ваниър. Заобиколих и я взех с носната си кърпа.

Стъклото беше спукано. Беше паднала от стената. Виждаше се гвоздейчето. Можех да предположа как е паднала. Някой, който е стоял отдясно на Ваниър, който дори се е навеждал към него, човек, познат, на Ваниър, от когото той не се е страхувал, внезапно е извадил пистолет и го е застрелял в дясното слепоочие. А после, изплашен от кръвта или от рипването на оръжието в ръцете му, убиецът отскочил назад към стената и съборил картината. Тя паднала в ъгъла, оттам се плъзнала под масата. А убиецът е бил прекалено предпазлив или уплашен, за да я пипне.

Погледнах я. Малка, неинтересна картина. Мъж в старинен жакет и тесни панталони, с дантели на ръкавите и кръгла кадифена шапка с перо, надвесен през прозорец, явно вика някому долу. Това долу не се виждаше на картината. Беше цветна репродукция на нещо, поначало ненужно.

Огледах по-внимателно стаята. Имаше и други картини, два доста свестни акварела, няколко гравюри — тази година гравюрите не са много на мода или може би греша? Общо шест. Е, може пък човекът да е харесвал тази картина, защо не? Мъж, наведен през висок прозорец. Много отдавна.

Погледнах Ваниър. Той няма да ми помогне ни най-малко.

Досегът на мисълта бе тъй лек, че за малко да я пропусна и да я оставя да отлети. Като докосване на перо, дори по-лек. По-скоро докосване на снежинка. Висок прозорец, мъж, който се навежда, преди много време.

Всичко за миг застана на мястото си. Мисълта внезапно жегна мозъка ми. От висок прозорец преди много време — преди осем години — мъж, който се навежда — още напред, прекалено — полита — към смъртта. Един мъж на име Форас Брайт.

— Мистър Ваниър — промълвих аз донякъде с възхищение, — добре го изиграхте, няма що.

Обърнах картината. На гърба бяха изписани дати и парични суми. Дати от преди почти осем години, суми предимно от по 500 долара, няколко по 750, две по 1000. Имаше направен сбор с дребни цифри: 11 000. Ваниър не бе получил последната вноска. Бил е мъртъв, когато е пристигнала. Не бяха много пари за осем години. Клиентът на мистър Ваниър здравата се е пазарил.

Картоненият гръб беше прикрепен към картината със стоманени игли. Две от тях бяха паднали. Разхлабих го и даже малко го скъсах. Между него и картината имаше бял плик. Запечатан, ненадписан. Вътре намерих две квадратни снимки и един негатив. Снимките бяха едни и същи. Мъж, силно наведен навън през прозорец, с отворена уста, крещящ. Ръцете му, опрени на тухления перваз на прозореца. Зад рамото му се мяркаше лицето на жена. Слабоват, тъмнокос мъж. Лицето му не се виждаше много ясно, нито пък лицето на жената зад него. Надвесен от прозореца, той крещеше или викаше нещо.

Стоях така със снимката в ръка и я разглеждах. Доколкото можех да видя, тя нищо не значеше. А знаех, че трябва да значи нещо. Но не можех да разбера защо. Продължих да я разглеждам. И изведнъж осъзнах, че нещо не беше в ред. Нещо съвсем дребно, но фатално. Разположението на ръцете на мъжа — устремени към ръба на перваза. Ръцете не се държаха за нищо, не се допираха до нищо. Сухожилията на китките докосваха ръба на перваза, но дланите се опираха във въздуха.

Той не надничаше. Той падаше.

Напъхах всичко обратно в плика, сгънах картонения гръб и го мушнах в джоба си. Скрих рамката, стъклото и картината във вградения гардероб под пешкирите.

Всичко това продължи прекалено дълго време. Пред къщата спря кола. Чух стъпки по алеята. Скрих се зад завесата в нишата.