Реймънд Чандлър
Високият прозорец (15)

15

Белите и червени кокалени фигури бяха строени върху шахматната дъска, готови за старт, с онзи напрегнат, компетентен и затруднен вид, който винаги имат в началото на партията. Беше десет часът вечерта, аз си бях у дома, с лула в устата, чаша уиски до ръката и нищо в главата освен две убийства и загадката как мисис Елизабет Брайт Мърдок си е възвърнала Брашъровия дублон, докато той е бил в джоба ми.

Разтворих отпечатаната в Лайпциг брошура с партии, разигравани на шахматни турнири, избрах един бляскав дамски гамбит, преместих бялата пионка на Д4 и на вратата се позвъни.

Заобиколих масичката, взех пистолета от сваленото крило на дъбовия секретер и тръгнах към вратата, като го държах ниско до дясното си бедро.

— Кой е?

— Брийз.

Върнах се при секретера, за да оставя пистолета, преди да отворя. Брийз стоеше все тъй едър и раздърпан, само че малко по-уморен. С него беше Спанглър, младото ченге със свежо лице. Те ме подкараха уж без да искат, обратно към всекидневната и Спанглър затвори вратата. Живите му млади очи шареха наоколо, а Брийз задържа старите си, по-тежки очи по-дълго върху лицето ми, после ме заобиколи и отиде при канапето.

— Огледай наоколо — рече с крайчеца на устните си. Спанглър остави вратата на мира, прекоси стаята, влезе в малката трапезария, надзърна, върна се и изчезна в коридора. Вратата на банята изскърца, стъпките му продължиха по-нататък.

Брийз свали шапка и попи с кърпа полуплешивото си теме. Отдалече се отваряха и затваряха врати. На килери. Спанглър се върна.

— Няма никой.

Брийз кимна и седна, като сложи панамената шапка до себе си. Спанглър видя пистолета върху секретера.

— Може ли да го разгледам?

— Вървете по дяволите и двамата!

Младият отиде при оръжието и тикна дулото под носа си, за да го подуши. Извади пълнителя, изхвърли патрона от цевта и го пъхна обратно в пълнителя. Остави го на бюрото, вдигна пистолета нагоре и през опразнената цев мина светлина. И като го държеше така, затвори едното си око и надникна вътре.

— Има малко прах — рече. — Не много.

— А ти какво очакваше? — попитах. — Рубини?

Той не ми обърна внимание, погледна Брийз и додаде:

— Според мен от този пистолет не е стреляно през последните двадесет и четири часа. Сигурен съм.

Брийз кимна, задъвка устна и заразглежда лицето ми. Спанглър сръчно сглоби отново пистолета, остави го и седна. Пъхна цигара между устните си, запали я и доволно изпусна дим.

— И без това знаем, че не е бил дълъг 38-калибров пищов — каза той. — Това тук ще пробие и стена. Няма начин куршумът да заседне в главата на човек.

— За какво става дума, момчета? — попитах аз.

— За какво може да става дума в нашия занаят? — отвърна Брийз. — За убийства. Седни. Отпусни се. Стори ми се, че чух гласове тук. Трябва да е било от съседния апартамент.

— Трябва — рекох аз.

— Винаги ли държиш пистолета върху бюрото си?

— Освен когато е под възглавницата ми. Или под мишницата ми. Или някъде, където, да ме убиеш, не мога да се сетя, че съм го оставил. Сега доволен ли си?

— Не сме дошли да се заяждаме, Марлоу.

— Това е добре. И затова шарите из апартамента ми и пипате вещите ми, без да поискате разрешение. Какво ще направите тогава, като се заядете? Ще ме съборите на земята и ще ме ритате в лицето?

— О, я стига — рече Брийз и се ухили. И аз му се ухилих. Всички се ухилихме. Сетне Брийз попита: — Може ли да използувам телефона?

Посочих му го с глава. Той набра и заговори с някой си Морисън:

— Брийз се обажда от… — Погледна към апарата и продиктува моя номер. — Кога да е. Марлоу се казва. Разбира се. Пет или десет минути е съвсем добре. — Затвори и се върна на канапето. — А на бас, че не се сещаш защо сме тук.

— Винаги очаквам да се отбие някой от събратята ми.

— Убийството не е смешно, Марлоу.

— Че кой твърди обратното?

— А ти не се ли държиш тъй?

— Не съм се усетил.

Брийз погледна към Спанглър и сви рамене. После загледа пода. Сетне бавно вдигна очи, като че му тежаха, и пак ме загледа. Бях седнал до масичката за шах.

— Често ли играеш шах? — попита, като погледна фигурите.

— Не. От време на време се будалкам с някоя партия, докато размишлявам.

— Не се ли играе от двама души?

— Аз разигравам партии от минали турнири, които са записани и отпечатани. За шаха има цяла литература. Понякога решавам и задачи. Те по същество не са истински шах. Защо сме се разприказвали за шаха? Ще пийнете ли?

— Не точно сега — отвърна Брийз. — Говорих с Рандъл за теб. Много добре те помни във връзка с някакъв случай на плажа. — Размърда крака по килима, сякаш бяха много уморени. Тежкото му състарено лице беше набраздено и сиво. — Той каза, че ти не би убил човек. Каза, че си свястно момче, момче на място.

— Много мило от негова страна — рекох.

— Каза, че вариш хубаво кафе, че сутрин ставаш късничко, че имаш склонността да остроумничиш и че трябва да вярваме на всяка твоя дума, стига да могат да я потвърдят петима свидетели.

— Мътните да го вземат — рекох аз.

Брийз кимна, сякаш бях казал точно това, което е искал от мен. Не се усмихваше и не беше груб, просто едър, солиден мъж, който си върши работата. Спанглър бе облегнал глава назад и с притворени очи наблюдаваше дима от цигарата си.

— Рандъл каза, че трябва да сме нащрек с теб. Че не си толкова умен, за колкото се имаш, но си от хората, на които все нещо се случва, а такъв човек може да ни навлече много повече бели от някой умник. Нали разбираш — това са негови думи. А на мен ми се виждаш готино момче. Обичам всичко да е чисто и ясно. Затова ти разправих, каквото знам.

Казах, че е много мило от негова страна.

Телефонът иззвъня. Погледнах към Брийз, но той не помръдна, затова се пресегнах и вдигнах слушалката. Беше момичешки глас. Стори ми се смътно познат, но не можах да се сетя откъде.

— Мистър Филип Марлоу?

— Да.

— Мистър Марлоу, аз съм в опасност, голяма опасност. На всяка цена трябва да се видим. Кога можете?

— Тази вечер ли? — попитах аз. — С кого говоря?

— Казвам се Гладис Крейн. Живея в хотел „Норманди“, на Рампарт. Кога ще можете…

— Искате още тази вечер ли да дойда? — попитах, като все се опитвах да разпозная гласа.

— Аз…

Телефонът прещракна и гласът в слушалката заглъхна. Стоях, стиснал я в ръка, смръщил вежди, с поглед, вперен в Брийз. Лицето му бе изпразнено от всякакъв интерес.

— Някакво момиче каза, че било в опасност — рекох. — Линията прекъсна.

Натиснах вилката и зачаках пак да звънне. Двете ченгета не продумваха и не помръдваха. Прекалено мълчаливи, прекалено неподвижни.

Телефонът пак звънна, аз отпуснах вилката и казах:

— Искате да говорите с Брийз, нали?

— Ъхъ — рече мъжки глас, леко изненадан.

— Хайде, продължете с номерата си — станах от стола и отидох в кухнята. Чух, че Брийз отвърна нещо съвсем кратко и слушалката бе върната върху вилката.

Измъкнах от килера бутилка „Четири рози“ и три чаши. Извадих от хладилника лед и газирана вода, налях от двете в чашите, сложих лед, внесох ги върху поднос и го поставих върху ниската масичка пред канапето, където седеше Брийз. Взех две от чашите, подадох едната на Спанглър, а другата отнесох при моето кресло.

Спанглър държеше чашата неуверено, пощипваше долната си устна с два пръста и гледаше Брийз — да види дали оня ще приеме.

Брийз ме изгледа тежко. После въздъхна. После вдигна чашата, отпи, пак въздъхна и поклати глава полуусмихнат — също като човек, комуто поднасят чашка, за която умира, която е точно по вкуса му, а първата глътка е като надникване в по-чист, по-слънчев и по-светъл свят.

— Май бързо загряваш, мистър Марлоу — рече той, облегна се назад в канапето и съвсем се отпусна. — Сега можем да пристъпим към работата.

— Не и по този начин — казах аз.

— Ъ?

Той свъси вежди. Спанглър се наведе напред и ни загледа умно и внимателно.

— Карате случайни мацки да ми се обаждат и да ми говорят врели-некипели, та после да твърдите, че са ми чували гласа еди-кога си и еди-къде си.

— Момичето наистина се казва Гладис Крейн — заяви Брийз.

— И тя тъй рече. За пръв път я чувам.

— Добре де, добре — показа ми Брийз дланта на луничавата си ръка. — Не се опитваме да ти погодим незаконни номера. И се надяваме и с теб да е така.

— Кое да е така?

— Да не ни погаждаш нещо незаконно. Като например да криеш нещо.

— Че защо да не крия нищо от вас? Да не би вие да ми плащате заплатата?

— Виж какво, Марлоу, дай да не загрубяваме.

— Аз не загрубявам. И през ум не ми минава да загрубявам. Достатъчно добре познавам ченгетата, за да не загрубявам. Хайде, казвайте, каквото имате за казване и без номера като това обаждане.

— Ние разследваме убийство — започна Брийз. — И сме длъжни да правим всичко за целта. Ти откри трупа. Ти си говорил с човека. Поканил те в апартамента си. Дал ти ключ. Твърдиш, че не знаеш за какво е искал да говори с теб. Решихме, че може би, като мина малко време, си поразмислил и си си спомнил.

— С други думи, първия път съм ви излъгал.

Брийз се усмихна уморено.

— Достатъчно си опитен и знаеш, че хората винаги лъжат, когато се отнася до убийство.

— Проблемът е как ще разбереш, че вече не те лъжа?

— Щом думите ти станат смислени, всичко ще е наред.

Погледнах към Спанглър. Той толкова се беше навел напред, че всеки момент щеше да падне от стола. Сякаш мислеше да скочи. Не се сетих защо му е да скача, затова реших, че сигурно е възбуден. Отново погледнах към Брийз. Беше възбуден като дупка в стената. Между дебелите си пръсти държеше увита в целофан пура и разцепваше обвивката с джобно ножче. Наблюдавах го как обелва целофана, обрязва края на пурата с ножчето и го прибира, като преди това го изтрива о панталоните си. Наблюдавах го как драсва клечка кибрит, внимателно пали пурата, като я върти на пламъка, отдръпва горящата клечка и всмуква дълбоко, докато се увери, че пурата е запалила добре. Сетне изгаси клечката с тръскане и я сложи до смачкания целофан върху стъкления плот на ниската масичка. След това се облегна назад, придърпа нагоре крачола на панталона си и мирно запуши. Всяко движение беше съвършено същото, както когато запали пура в апартамента на Хенч и както всеки път, когато ще пали пура. Такъв си беше и това го правеше опасен. Не опасен като истински умен мъж, но далеч повече от бързо палещ се младок като Спанглър.

— Днес за пръв път се запознах с Филипс — рекох. — Не броя думите му, че ме знаел от едно време от Вентура, защото не си го спомням. Срещнахме се точно така, както ти казах.

Той ме следеше и аз го притиснах. Искаше да говори с мен, даде ми ключа си, отидох в апартамента му, отключих си — след като не ми отвори, както той ми бе заръчал. Беше мъртъв. Повикахме полиция и вследствие на редица обстоятелства, които нямат никакво отношение към мен, под възглавницата на Хенч бе намерен пистолет. Пистолет, с който е било стреляно. Казах ви всичко това и то е самата истина.

— След като си открил трупа, си слязъл долу при домоуправителя, някой си Пасмор, и си го убедил да се качи горе с теб, без да му кажеш, че оня е убит. Дал си на Пасмор чужда визитна картичка и си споменал скъпоценности.

Кимнах.

— С хора като Пасмор и общежития като онова си струва да не дрънкаш наляво и надясно. Интересуваше ме Филипс. Помислих си, че Пасмор ще ми каже нещо, ако не знае, че е мъртъв, и че няма да ми каже нищо, ако знае, че всеки момент полицията ще се нахвърли отгоре му. Това е — друго няма.

Брийз отпи от чашата си, дръпна от пурата и рече:

— Ето какво искам да си изясня: всичко, което току-що ни каза, може да е вярно, а ти пак да не говориш истината. Не знам дали ме разбираш.

— Например? — попитах аз, като много добре го разбирах.

Той потупа коляното си и ме загледа изотдолу. Не с враждебност, не дори с подозрение. Просто като кротък човечец, който си гледа работата.

— Например ти работиш върху някакъв случай. Не знаем какъв. Филипс си е играел на частни ченгета. И той е работел върху някакъв случай. Следял те е. Как да разбера, освен ако ти не ми кажеш, дали вашите два случая не се преплитат някъде? А ако се преплитат, това вече е наша работа. Така ли е?

— И така може да се погледне на въпроса — казах аз. — Но това не е единственият начин и не е моят.

— Не забравяй, че става дума за убийство, Марлоу.

— Не забравям. А ти не забравяй, че доста време вече се мотая из този град, повече от петнайсет години. Достатъчно съм се нагледал на убийства. Някои бяха разкрити, някои не можеха да бъдат разкрити, трети можеха, ама не бяха. А две-три бяха разкрити погрешно. Плащат на някой да поеме вината и твърде е вероятно това да се с знаело или да е имало сериозни подозрения, че е така. И да са си затваряли очите. Но да оставим това. Случва се, но не често. Виж например делото Касиди. Сигурно си го спомняш, а?

Брийз погледна часовника си.

— Уморен съм. Дай да забравим случая Касиди. Да се придържаме към случая Филипс.

Поклатих глава.

— Искам да подчертая нещо важно, затова заговорих. Да разгледаме значи случая Касиди. Много богат човек, мултимилионер. Имаше голям син. Една нощ полицията бе повикана в дома му и младият Касиди бе намерен по гръб на пода, с окървавено лице и дупка от куршум в слепоочието. Секретарят му лежеше също по гръб в съседната баня, с глава, подпряна на втората врата на банята, от която се излиза в коридора, с догорял фас между пръстите на лявата ръка — съвсем малка, изгоряла почти до основи угарка, опърлила кожата между пръстите му. До дясната ръка лежеше пистолет. Застрелян в главата, не от упор. Голямо пиене било паднало. От настъпването на смъртта изминали четири часа, а домашният лекар се намирал там през трите часа на това време. Та какво установихте за случая Касиди?

Брийз въздъхна.

— Убийство и самоубийство по време на пиянски гуляй. Секретарят откачил и застрелял младия Касиди. Чел съм го май във вестниците. Това ли искаше да чуеш от мен?

— Чел си го във вестниците — повторих аз. — Но не е било така. Нещо повече — и полицията е знаела, че не е било така, и от прокуратурата са знаели, така че криминалните експерти на прокуратурата са били отстранени от разследването за броени часове. Дори нямаше разследване. Затова пък всеки криминален репортер в града и всяко ченге от криминалния отдел знаеше, че Касиди е стрелял, че Касиди е бил откачил от пиене, че секретарят се опитал да го вразуми, не сполучил и в последния момент направил опит да избяга, но не бил достатъчно бърз. В упор е бил застрелян Касиди, а не секретарят. Секретарят бил левак, а в момента на изстрела в лявата му ръка е имало цигара. Но дори и да не си левак, няма да прехвърлиш цигарата си най-небрежно в другата ръка и да застреляш човек. Може да го правят каубои в уестърните, но не и секретарите на богаташите. А какво са вършили роднините и домашният лекар през четирите часа, преди да извикат полиция? Уреждали са разследването — да бъде съвсем-съвсем повърхностно. И защо не са правени проби за барут на ръцете на убитите? Защото не им е трябвала истината. Касиди беше твърде голяма клечка. А си беше убийство от чиста проба, така ли е?

— И двамата са били мъртви — каза Брийз. — Какво значение има, дявол да го вземе, кой кого е застрелял?

— А случайно да си се замислял, че секретарят на Касиди може да е имал майка или сестра, или любима, или и трите заедно? Че тяхната гордост, вяра и любов е била ей това момче, което изведнъж се оказва откачен алкохолик, защото таткото на шефа му имал стотина милиона.

Брийз бавно повдигна чашата си, бавно допи съдържанието й, бавно я постави на масичката и бавно я завъртя върху стъкления плот. Спанглър седеше скован, с грейнали очи и уста, полуотворена в скована усмивчица.

— Нали искаше да подчертаеш нещо — рече Брийз.

— Докато вие, момчета, не сте господари на своите души, няма да сте господари и на моята. Докато не може да ви се има доверие винаги и във всичко, по всяко време и при всякакви условия да изровите истината и да раздадете възмездие по справедливост — докато не дойде това време, аз имам право да се вслушвам в собствената си съвест и да закрилям клиента си както преценя за най-добре. Докато се уверя, че няма да му причините повече вреда, отколкото ще сторите добро на истината. Или докато не ме завлечете пред някой, който да ме накара да проговоря.

— Говориш като човек, който се опитва да заглуши гласа на съвестта си — заяви Брийз.

— По дяволите. Дайте да си налеем още по чашка. А след това ще ми разкажеш за момичето, дето накарахте да ми се обади.

Той се ухили.

— Това е една мацка, която живее в стаята до Филипс. Една вечер го чула да се разправя с някого пред вратата. През деня работи като разпоредителка в киното. Помислихме си дали не е чула твоя глас. Забрави тая история.

— Какъв е бил гласът?

— Такъв един гадничък. Каза, че хич не й харесал.

— Сигурно затова сте решили, че трябва да съм бил аз. Взех трите чаши и ги отнесох в кухнята.