Стивън Кинг
Кристин (53)

16. ПЕТЮНИЯ

В очите ми топла кръв шуртеше,

но все пак любимата си успях да открия

и за последен път устни в нейните да впия.

Дж. Франк Уилсън и „Кавалиърс“

 

Изминах няколко пресечки, когато ми се наложи да спра — целият треперех и се задъхвах. Пуснах докрай парното, но и това не ми помогна. Обгърнах с ръце раменете си с надеждата да се сгрея. Имах чувството, че вместо кръв във вените ми тече ледена вода. Пред очите ми непрекъснато беше страшното, зловещо лице на Льобей. Арни бе казал: „Той е винаги в мен, винаги, освен когато…“ Какво? Когато шофира Кристин. Дори за Льобей е невъзможно да бъде на две места едновременно.

Най-сетне се поуспокоих и отново подкарах колата. Не съзнавах, че съм плакал, докато не надникнах в огледалцето и не видях мокрото си от сълзи лице.

Беше десет и петнайсет, когато спрях пред „автопарка“ на Джони Помбертън. Последният се оказа висок, широкоплещест мъж. Носеше зелени гумени ботуши и дебело яке на червени и черни карета. Върху плешивата си глава бе нахлупил стара шапка с омазнена козирка. Той вдигна очи към небето и промърмори:

— По радиото казват, че пак ще вали. Не бях сигурен дали ще дойдеш, момче, но за всеки случай ти я приготвих. Ето, погледни я — как ти се струва?

Измъкнах се от дастъра с помощта на патериците.

Солта, с която бе посипан паркингът неприятно скърцаше под гумените им накрайници, но поне знаех, че няма да се подхлъзна. Недалеч съзрях най-необикновеното превозно средство, каквото някога бях виждал. От него лъхаше странна, неприятна миризма.

Някога, много отдавна това е било камион, произвеждан от „Дженерал Мотърс“ — за това подсказваха инициалите ОМ върху сплесканата му муцуна, но сега представляваше странно возило, хибрид от най-различни коли. Не можеше да се отрече, че е огромно: решетката му се извиваше на близо два метра височина, надвисналата над нея кабина напомняше огромен шлем. Отзад, поставена върху четири двойни колела беше издължената, цилиндрична каросерия като цистерна. Само че никога досега не бях виждал боядисана в яркорозово цистерна. По дължината й с готически, високи близо шейсет сантиметра букви бе написано: „Петюния“.

— Шашнат съм — отвърнах. — Всъщност какво представлява тя?

Помбертън пъхна цигара в устата си, драсна клечка кибрит от нокътя на мазолестия си палец и отговори:

— Говносмукачка.

— Какво?

Едрият мъж се ухили и обясни:

— Осемдесет хиляди литра вместимост — нашата Петюния е истинска хала.

— Не ви разбирам.

Още веднъж погледнах камиона и внезапно се досетих каква е функцията му. В цялата ситуация имаше абсурдна, мрачна ирония, която Арни, старият Арни навярно би оценил.

Вчера бях попитал по телефона Помбертън дали има голям, тежък камион — явно това бе най-доброто, с което разполагаше. Четирите му боклукчийски коли обслужваха Либъртивил, а други две — Фили Хил. Джони обясни, че имал и „Грейдър“, но той се повредил точно преди Коледа. Сподели, че му било адски трудно да поддържа камионите си, откакто затворили гаража на Дарнъл.

Петюния действително беше цистерна — с нея изпомпваха септичните ями.

Обърнах се към Помбертън:

— Колко смятате, че тежи?

Той стъпка цигарата си на земята и попита:

— Празна, или пълна с лайна?

Преглътнах.

— Сега как е?

Джони Помбертън отхвърли назад главата си и се разсмя.

— Божичко, да не смяташ, че ще ти пробутам пълна с лайна цистерна? Петюния е чиста като бебе — саморъчно я измих с маркуч. Е, все още понамирисва, нали?

Миришеше и още как!

— Можеше и да е по-лошо — промълвих аз. Помбертън продължи:

— Родословното дърво на старата Петюния не ми е известно, но според сегашната си регистрация тя е девет тона БТ.

— Какво БТ?

— Брутно тегло. По магистралата е забранено да се карат превозни средства, по-тежки от десет тона. Предполагам, че без товар Петюния тежи към четири-пет тона. Има пет скорости, с двускоростен диференциал.

Той недоверчиво изгледа патериците ми и запали нова цигара.

— Е, ще се справиш ли?

— Разбира се — възкликнах с престорен оптимизъм. — Стига съединителят да не е много стегнат.

А на ум си казах, че още по-важно е, докога ще издържи кракът ми.

— Твоя си работа — не ти се бъркам. — Той лукаво ме изгледа. — Ако платиш в брой, ще ти направя десет процента отстъпка от цената — досещаш се, че не отчитам тези плащания в данъчната служба.

Отворих портфейла си и приготвих три двайсетачки и още толкова десетачки.

— Колко казахте, че е таксата за един ден?

— Примерно деветдесет долара.

Безмълвно му подадох парите — бях се приготвил да платя сто и двайсет.

— Какво ще правиш с колата си?

Господи, напълно я бях забравил!

— Имате ли нещо против да я оставя тук? Само за днес.

— Дадено. Може и за цяла седмица. Само че я сложи в задния двор и остави ключовете, за да я преместя, ако се наложи.

Закарах дастъра в задния двор, където от снега стърчаха различни автомобилни части, подобно на заровени в пясъка кости. Обратният път до Петюния ми отне цели десет минути. Щях да се движа по-бързо, ако стъпвах на левия си крак, но не смеех — пазех го за съединителя.

Приближих се до цистерната и сърцето ми се сви от страх. Не се съмнявах, че тя ще спре Кристин, при условие, че успея да я подкарам и че Льобей приеме предизвикателството ми. Никога досега не се бях качвал на такова чудовище, въпреки че през лятото Брад няколко пъти ми разреши да покарам булдозера в края на работния ден.

Помбертън стоеше с ръце, пъхнати в джобовете на работните си панталони и внимателно ме наблюдаваше. Пристъпих към камиона, хванах дръжката на вратата и се подхлъзнах. Той понечи да ми помогне.

— Ще се справя и сам.

— Дадено, момче.

Отново наместих патериците под мишниците си и запъхтяно отворих вратата. Хванах се с лявата ръка за дръжката от вътрешната й страна и, стъпил само на десния си крак, като щъркел, хвърлих патериците в кабината и ги последвах.

Забелязах, че ключовете са на таблото. Дръпнах вратата, леко натиснах съединителя — слава Богу, засега нямах силни болки — и завъртях ключа. Петюния изрева като разярен звяр.

Помбертън се приближи и извика:

— Малко е шумна, нали?

— Да — изкрещях в отговор.

— Сетих се за нещо, момче. Съмнявам се, че имаш категория „И“.

Буквата „И“ на шофьорската книжка означаваше, че си изкарал допълнителен изпит за управление на тежкотоварни камиони. А пък аз (за огромен ужас на майка ми) имах само разрешително за каране на мотоциклет.

Ухилих му се от високата кабина.

— Не се сетихте да проверите, защото изглеждам адски благонадежден, нали?

Той също се усмихна.

— Прав си.

Леко форсирах двигателя — от ауспуха се разнесоха два последователни гърмежа, като че някой стреляше с минохвъргачка.

Помбертън продължи:

— Имаш ли нещо против да ми обясниш за какво ти е камиона? Е, може да не ми отговаряш — знам, че не е моя работа.

— Ще го използвам за това, за което е предназначен.

— Какво?

— Ще изчистя едни лайна.

 

Докато се спусках по хълма, доста се изплаших — дори без товар, камионът беше много тежък. От високата кабина виждах покривите на другите коли. Когато минах през центъра на Либъртивил, се почувствах като кит в езеро със златни рибки, най-вече заради крещящорозовия цвят на цистерната, при вида на която минувачите се усмихваха. Започнах да усещам болки в левия крак, но нямах време да мисля за него, защото цялото ми внимание беше съсредоточено в шофирането на огромния камион сред натовареното движение — налагаше се да спирам почти на всеки светофар. Петюния не беше със сервоволан, което правеше задачата ми още по-трудна.

Завих по Уолнът и спрях на паркинга зад „Уестърн Ауто“. Предпазливо слязох от високата кабина, затворих вратата и подпирайки се на патериците, изкуцуках до задния двор на магазина.

Освободих от медальона ключовете на Джими и срещу долар и осемдесет цента получих по два дубликата от всеки. Сложих новите ключове в единия си джоб, а в другия — онези на Джими, отново закачени на медальона.

Излязох през предната врата на „Мейн Стрийт“ и се запътих към закусвалня „Либъртивил“, където имаше телефонни автомати. Забелязах, че небето още повече е притъмняло и е надвиснало над улиците. Помбертън беше прав — отново щеше да вали сняг.

Влязох в закусвалнята, поръчах си кафе и кифла, развалих монети за телефона и отидох в кабината. Несръчно затворих вратата зад себе си и се обадих на Лий. Тя вдигна слушалката още след първото позвъняване.

— Денис! Откъде се обаждаш?

— От закусвалня „Либъртивил“. Сама ли си?

— Да. Татко е на работа, а мама отиде да пазарува. Денис… за малко щях да й разкажа всичко. Представих си как спира пред супермаркета, пресича паркинга и… страхувам се, въпреки твърдението ти, че Кристин няма да предприеме нищо, докато Арни не напусне града. Разбирам, че си прав и все пак… Знаеш какво имам предвид, нали?

— Да — отвърнах и си спомних как вчера вечерта закарах Ели до магазина, въпреки че кракът много ме болеше.

— Денис, невъзможно е да се живее така — направо ще полудея. Нали не си се отказал от плана си?

— Не. Остави бележка на майка си. Пиши, че заминаваш за известно време — нищо повече. Когато не се прибереш за вечеря, родителите ти ще се разтревожат и ще се обадят у нас. Може би ще решат, че сме избягали и тайно сме се оженили.

— Прекрасна идея! — възкликна тя и се разсмя така истерично, че ме побиха тръпки. — Веднага идвам.

— Хей, още нещо. Потърси някакво болкоуспокояващо лекарство, или нещо подобно.

— Мисля, че имаме дарвон. Кракът ли те боли, Денис?

— Малко.

— Колко малко?

— Няма страшно, не се притеснявай.

— Да не лъжеш?

— Не. Ще си почивам, едва когато всичко свърши. Идвай по-бързо.

Лий се появи точно когато поръчвах втора чаша кафе.

Носеше обточена с кожа канадка и избелели джинси, натъпкани в стари ботуши. Видя ми се много сексапилна и привлече погледите на повечето мъже в заведението.

— Изглеждаш чудесно — промълвих и я целунах по слепоочието.

Тя ми подаде шишенце със сиворозови желатинови капсули.

— Но ти не си добре, Денис. Заповядай.

Сервитьорката, жена на средна възраст, с посивели коси, донесе кафето. Част от течността се бе изляла в чинийката. Чашата приличаше на островче сред кафяво езерце.

— Защо не сте на училище? — попита сервитьорката.

— Днес ни пуснаха по-рано — заявих аз. Тя недоверчиво ме изгледа.

— Кафе, ако обичате.

Лий седна и свали ръкавиците си. Сервитьорката презрително изсумтя и се отдалечи, а Лий се приведе към мен и прошепна:

— Ще бъде адски забавно, ако ни спипа отговорникът по дисциплината.

— Права си.

Забелязах, че въпреки поруменялото от студа лице, тя изглежда уморена — под очите й имаше сенки, като че не беше спала предишната нощ.

— Е, какво ще правим?

— Ще унищожим чудовището. Елате да ви покажа колесницата ви, мадам.

— Боже мой! — възкликна Лий и се втренчи в боядисаната в розово Петюния, която се извисяваше като великан на паркинга, а фолксвагенът и шевролетът от двете й страни приличаха на джуджета. — Какво е това?

— Говносмукачка — отвърнах и едва се сдържах да не прихна.

Лий озадачено ме изгледа и избухна в истеричен смях. Помислих си, че това ще й се отрази добре. Докато й разказвах за скандала с Арни, лицето й посърна и се състари силно стиснатите й устни побеляха.

— Петюния изглежда малко абсурдно, но…

— Меко казано! — извика Лий и продължи да се смее.

— … но ще свърши работа.

— Сигурно. И някак си подхожда за…

— И аз си помислих същото.

— Студено ми е, да тръгваме — рече Лий. Покатери се в кабината и сбърчи нос.

— Уф, че отвратително!

— Скоро ще свикнеш и няма да ти прави впечатление. Подадох й патериците, с мъка се изкачих и седнах зад волана. Допреди няколко минути имах чувството, че в ле — вия ми крак се забиват остри нокти, но сега болката беше попреминала от двата дарвона, които изпих в закусвалнята.

— Денис, ще издържиш ли?

— Трябва да издържа — казах аз и решително затворих вратата.