Стивън Кинг
Кристин (3)

1. КАК ЗА ПРЪВ ПЪТ ВИДЯХМЕ КРИСТИН

Хей, я погледни там!

Ето кола по моя вкус,

да я притежавам е чист лукс…

Тази кола е страхотна, човече,

в нея влюбих се вече.

Еди Кокрън

— Господи! — внезапно извика Арни Кънингам.

— Какво има? — попитах.

Зад очилата с метални рамки очите му бяха изцъклени, притискаше ръка към лицето си, така че дланта покриваше отчасти устата му. Изви главата си назад, сякаш бе прикрепена върху сачмени лагери.

— Спри колата, Денис! Върни се!

— Какво…

— Върни се, искам да я погледна отново.

Изведнъж разбрах.

— О, я зарежи тази работа — казах. — Ако имаш предвид това… нещо, което току-що отминахме…

— Върни назад! — почти изкрещя той.

Дадох на заден ход и си казах, че навярно се майтапи. Но той беше напълно сериозен. Бе налапал въдицата или, казано литературно, беше се влюбил.

Кристин беше трагична и никога няма да разбера Арни какво видя в нея през този ден. Лявата страна на предното стъкло представляваше паяжина от пукнатини, дясната задна част на купето беше ударена и под олющената боя се виждаше ръжда. Задната броня беше изкривена, капакът на багажника зееше и пълнежът на седалките стърчеше през няколко разреза на тапицерията. Като че ли някой се беше потрудил там с нож. Едната гума беше съвсем спаднала. Другите бяха изтъркани като галоши, виждаше се канавата. Но най-страшното бе, че под двигателя имаше тъмно петно от масло.

Арни се беше влюбил в плимут „Фюри“, модел 1958 година, от онези дългите, с големите перки. От дясната страна на предното стъкло, която беше здрава, се мъдреше стара, избеляла бележка: „Продава се“.

— Погледни я, Денис! — прошепна Арни. Тичаше около плимута като обезумял. Мократа му от пот коса прилепваше към черепа му. Пробва задната врата и тя се отвори със скърцане.

Обърнах се към него:

— Арни, будалкаш ме, нали? Май си слънчасал? Кажи ми, че е от слънцето. Ще те заведа вкъщи, ще те сложа под климатичната инсталация и ще забравим всичко това, искаш ли?

Говорех без особена надежда. Той умееше да се майтапи, но този път лицето му беше сериозно. Нещо повече, изглеждаше напълно откачил, което никак не ми хареса.

Арни не си направи труда да ми отговори. От отворената кола лъхна горещ, спарен въздух. Миришеше на старо масло и на нещо гнило. Арни като че ли не забеляза и това. Влезе и седна на разперената избеляла задна седалка. Едно време, преди двайсет години, трябва да е била червена. Сега беше бледорозова.

Протегнах се, издърпах малко от пълнежа, огледах го и сетне отбелязах:

— Изглежда така, като че ли руската армия я е прегазила по пътя си към Берлин.

Най-после той ме забеляза.

— Ъхъ… ъхъ. Но може да се оправи. Ще стане страхотна, Денис. Истинска красавица…

— Ей! Ей! Какво правите там, момчета? — изкрещя някакъв старец, който криво-ляво бе доживял до седемдесетата си годишнина. Възможно беше и да е по-млад. Стори ми се като човек, който не познава радостите на живота. Косата му беше дълга и оредяла. Олисялото му теме беше пример за разрастващ се псориазис.

Носеше зелени провиснали панталони и ниски кецове. Нямаше риза, а около кръста му беше омотано нещо, подобно на дамски корсет. Когато се приближи, видях, че е медицински колан. Веднага ми стана ясно, че за последен път го е прал някъде по времето, когато умря Линдън Джонсън.

— Какво искате бе, момчета? — гласът му беше писклив и рязък.

— Сър, тази кола ваша ли е? — попита го Арни. Въпросът му беше адски тъп. Плимутът бе паркиран на поляната пред бараката, от която се беше появил старецът. И без това гледката беше потискаща, но с плимута на преден план ставаше още по-неприятна.

— Какво, ако е моя? — попита дядката.

— Аз… — Арни преглътна, — аз искам да я купя.

Лицето на старчока светна. Гневът му се стопи, очите му лукаво и алчно пробляснаха, устните му потръпнаха. Сетне той широко се усмихна. В този миг усетих вледеняващ страх, прииска ми се да сграбча Арни и да го повлека след себе си. Нещо се появи в очите на стария човек, някаква загадъчна светлина, която ме накара да изтръпна.

— Добре де, тъй трябваше да кажеш — обърна се дядката към Арни. Протегна ръка и приятелят ми я стисна. — Името ми е Льобей. Роланд Д. Льобей. Офицер от запаса.

— Арни Кънингам.

Старецът раздруса ръката му и небрежно ми махна за поздрав. Бях извън играта, той си беше хванал жертва. Все едно, че Арни вече му беше връчил портфейла си.

— Колко? — попита прителят ми, сетне изрече най-голямата глупост: — Колкото и да поискате за нея, няма да е достатъчно.

Изстенах мислено. Все едно, че бе добавил и чековата си книжка към портфейла.

За миг усмивката на Льобей помръкна и той подозрително присви очи. Навярно се питаше дали не го будалкат. Втренчи се в откритото, замечтано лице на Арни за белези на коварство, после зададе фаталния въпрос:

— Синко, имал ли си кола досега?

Побързах да се намеся:

— Има „Мустанг Мач II“. Родителите му му я купиха. Колата е със скоростна кутия „Хърст“, суперакумулатор и може да стопи асфалта на първа скорост. Тя…

— Не — промълви Арни. — Едва тази пролет взех шофьорска книжка.

Льобей многозначително ме изгледа и изцяло насочи вниманието си към жертвата. Сложи ръце на кръста и се протегна. Усетих вонята на пот.

— В армията имах проблем с гърбината — каза той. — Пълна нетрудоспособност. Докторите така и не можаха да ме оправят. Ако някой ви попита какво му е лошото на тоя свят, момчета, отговорете му: докторите, комунягите и чернилките радикали. От трите най-гадни са комунягите, веднага след тях са докторите. И ако ви питат кой ви го е казал, кажете му — Роналд Д. Льобей. Тъй вярно, сър!

Докосна стария, ожулен капак на колата с неописуема нежност.

— Туй е най-добрата кола, дето съм имал. Купих я през септември 1957. По онова време новите модели излизаха през септември. Цяло лято ти показват снимки на коли под чергила и под брезенти и накрая умреш да знаеш какви има отдолу. Не като сега — гласът му изразяваше презрение към долното време, което беше доживял да види. — Нова, новеничка си беше тя. Миришеше на нова кола, а туй е май най-хубавата миризма на света. — Замисли се и добави: — Освен може би женската.

Погледнах към Арни и прехапах устни, за да не избухна в смях. Арни изненадано ме изгледа. Старецът като че не ни забелязваше; витаеше в своя изпълнен със спомени свят.

— Носих униформа трийсет и четири години — каза той, като продължаваше да глади капака на колата. — Влязох на шестнайсет, през 1923. Гълтах прахоляка на Тексас, скивал съм въшки колкото омари в бардаците на Ногалес. През Втората световна съм виждал мъже, на които карантията се показва през ушите. Беше във Франция. Вътрешностите излизат през ушите им. Представяш ли си, синко?

— Тъй вярно, сър — каза Арни. Мисля, че не беше чул и дума от брътвежите на Льобей. Пристъпваше от крак на крак, като че ли ужасно му се ходеше до клозета. — Питах ви за колата…

— Ходиш ли на университет? — изведнъж излая Льобей. — Там, в Хорликс?

— Не, сър, уча в либъртивилската гимназия.

— Добре — мрачно каза Льобей. — Стой далеч от колежите. Пълни са със защитници на чернилките, които искат да подарят Панамския канал. „Генератори на мозъци“ им казват. А пък аз им викам „Генератори на педерасти“.

Загледа се с любов в колата, наклонила се върху спадналата си гума, чиято олющена боя проблясваше под лъчите на късното следобедно слънце.

— Контузих си гърба през пролетта на 57-ма — промълви той. — Още тогава в армията цареше пълен хаос. Измъкнах се таман на време. Дойдох си в Либъртивил и започнах да си търся автомобил. Не бързах. Накрая отидох в автосалона на Норман Коб — там, дето е сега алеята за боулинг, от другата страна на „Мейн стрийт“ — и си поръчах тая кола тук. Рекох — искам я в червено и бяло, последен модел. Червена като на пожарна. И я получих. Когато я докараха, имаше само шест мили на километража. Тъй вярно, сър.

Сетне презрително се изхрачи на земята.

Надникнах през рамото на Арни към километража. Стъклото беше мътно, но все пак прочетох смайващите цифри: 97 432. И шест десети. Боже мой!

Обърнах се към Льобей:

— А защо продаваш колата, щом толкова много я обичаш?

Старецът злобно ме изгледа с мътните си очи:

— Хитрееш ли, синко?

Не отговорих, но и не сведох очи.

Стояхме втренчени един в друг няколко мига (Арни изобщо не ни обръщаше внимание, а влюбено галеше една от задните перки), после дъртакът заяви:

— Не мога да карам вече. Гърбината ме боли. И очите са зле.

Изведнъж схванах — или поне така ми се стори. Ако ни бе казал верните дати, значи беше на седемдесет и една. А на тази възраст в нашия щат е задължително да се явяваш на очни прегледи всяка година, за да ти подновят книжката. Навярно лекарят му бе забранил да кара кола или старецът не се бе явил на прегледа от страх. И в двата случая резултатът щеше да е един и същ. Вместо да се подложи на такова унижение, той беше обявил плимута за продан. А после колата бързо започнала да се скапва.

— Колко искате за нея? — отново попита Арни. Явно нямаше търпение да мине под ножа.

Льобей вдигна очи към небето, сякаш да провери дали има признаци за дъжд. След това отново погледна към Арни и му отправи широка, любезна усмивка, която обаче твърде много приличаше на злобната гримаса, предназначена за мен.

— Исках й триста — каза той. — Но ми изглеждаш добро момче. За теб ще сваля на двеста и петдесет.

— Боже мой — възкликнах.

Но той вече бе набелязал жертвата си и знаеше точно как да вбие клин помежду ни. Както казваше дядо ми, беше от стара коза яре.

Изведнъж се разбърза и заяви:

— Добре, щом не я искаш. Аз трябва да си гледам филмчето в четири и половина. Никога не изпускам „Краят на нощта“. Добре си побъбрихме, момчета. Чао.

Арни ми хвърли поглед изпълнен с такава болка и гняв, че отстъпих крачка назад. Тръгна след стареца и го хвана за рамото. Когато заговориха, не чувах всичко, но ми стигаше и онова, което виждах. Дъртакът се правеше на обиден. Арни говореше сериозно, с вид на човек, който се извинява. Льобей изрази надежда Арни да разбера, че не позволява да обиждат колата, возила го безопасно години наред. Приятелят ми се съгласи. След много фасони старецът благоволи да се върне обратно. И отново усетих, че в него има някаква преднамерена злоба… все едно студеният ноемврийски вятър да е мислещо същество. Едва ли има по-точно сравнение.

— Ако тоя каже още една дума, направо се отказвам — заяви Льобей и посочи с кокалестия си, мазолест пръст към мен.

— Няма, няма — побърза да каже Арни. — Триста ли казахте?

— Да, мисля, че толкова…

— Нали смъкна на двеста и петдесет! — извиках аз.

Арни втрещено ме изгледа, навярно се боеше, че старецът ще си тръгне отново, но явно Льобей реши да не рискува. Рибата беше вече почти захапала въдицата.

— Така да бъде — примирено въздъхна той. Отново ме погледна и видях, че се разбираме — не ме харесваше, а колкото до мен, чувствата ни бяха взаимни. И тримата мълчахме. Льобей ме наблюдаваше. Извърнах поглед към едно малко момче, което се опитваше да се самоубие с отровнозелен скейтборд. Някъде излая куче. Две петнайсетинагодишни момичета минаха покрай нас; кикотеха се и притискаха куп книги от библиотеката към набъбващите си гърди. Единственото ни спасение бе, че щяха да ни дават заплатите чак на другия ден. При наличие на време, даже само на двайсет и четири часа, лудостта му можеше да премине. Арни започваше да ми напомня на Тоуд, на Тоуд Хол.

Когато ги погледнах отново, Арни държеше две петачки и шест банкноти по един долар — очевидно цялото съдържание на портфейла му.

— Какво ще кажеш за чек? — попита той. Старецът иронично го изгледа и не му отвърна.

— Напълно валиден! — запротестира Арни. — Има покритие.

Имах си хас да няма. Бяхме работили цяло лято за „Карсън Брадърс“ на разклонението на път 1–376, което местните хора твърдо вярват, че никога няма да бъде завършено. Арни казваше, че общинските власти на щата Пенсилвания обявили наддаване за завършване на работата по 1–376 наскоро след приключването на Гражданската война. Не че се оплаквахме. През това лято много момчета получаваха мизерни заплати или не можаха да си намерят работа. Ние печелехме добре, взимахме даже и извънредни часове. Отначало бригадирът Брад Джефрис, се колебаеше да приеме такъв завързак като Арни, но накрая реши да го назначи като сигналист; момичето, което беше възнамерявал да наеме, беше забременяло и хукнало да се жени. През юни Арни започна като сигналист, но полека-лека се захвана и с по-тежката работа, благодарение на ината и решителността си. Това беше първата му истинска работа и не искаше да се изложи. Брад беше много доволен, а лятното слънце даже помогна да позавяхнат пъпките по лицето на Арни. Навярно причината беше в ултравиолетовите лъчи.

— Сигурен съм, че има, синко, — каза Льобей — Ама аз искам цялата сума, нали разбираш?

Не знаех дали Арни разбира, но на мен ми беше пределно ясно. Няма нищо по-просто от това да се спре изплащането на чек в местната банка, ако тази ръждива таратайка се скапе по пътя до вкъщи.

— Проверете в банката — отчаяно възкликна Арни.

— Няма да стане — каза Льобей и зачеса подмишницата си над мърлявия корсет. — Наближава пет и половина. Банката отдавна е затворена.

— Тогава депозит? — каза Арни и подаде шестнайсетте долара. Изглеждаше напълно откачил. Едва ли ще повярвате, че момче, почти на възраст да гласува, може да се развълнува толкова заради някаква скапана бричка. Самият аз не можех да го проумея. Само на Роналд Д. Льобей това сякаш му се видя в реда на нещата, навярно на неговата възраст вече нищо не можеше да го учуди. Едва по-късно разбрах, че странната му увереност се дължи на друга причина. Във всеки случай, дори някога в жилите му да е текла топла кръв, сега се бе превърнала в ледена вода.

— Трябва да дадеш поне десет процента — каза Льобей. Рибата вече беше хваната, след миг щеше да я хвърли в коша. — Ако получа десет процента, ще я задържа двайсет и четири часа.

— Денис — обърна се Арни към мен. — Можеш ли да ми заемеш девет долара до утре?

Имах дванайсет в портфейла и не се канех да ходя никъде. Лятото, прекарано в разкарване на пясък и в копане на канавки, ми помогна да съм в отлична форма за предстоящия футболен сезон, но поради умората почти не излизах. Напоследък дори не бях агресивен в усилията си да чукам мажоретката. Бях богат, но самотен.

— Портфейлът ми е в колата. Ела с мен и ще проверя с какви пари разполагам — заявих аз.

Льобей смръщи чело, но разбра, че успехът на сделката зависи от мен. Вятърът развяваше къдравата му бяла коса. С вид на собственик той се облягаше върху капака на плимута.

Двамата с Арни тръгнахме към улицата, където беше паркирана моята кола — „Дастър“, модел 1975. Прегърнах приятеля си и внезапно си спомних един дъждовен есенен ден преди повече от дванайсет години: двамата седим в неговата стая със стария черно-бял телевизор. Не обръщаме внимание на анимационния филм, а рисуваме с водни боички. Споменът ме натъжи и поизплаши. Разбирате ли, има дни, когато ми се струва, че човек е най-щастлив като шестгодишен. Тази възраст отминава бързо, като насън.

— Имаш ли пари, Денис? Ще ти ги върна утре следобед.

— Ъхъ, имам — отвърнах. — Но, за Бога, какво правиш, Арни? Тази стара трошка е за боклука. Старецът няма нужда от парите, а ти не си благотворително дружество.

— Не схващам. Какво искащ да кажеш?

— Той те ментосва. Будалка те, защото му доставя удоволствие. Ако закара тази бракма при Дарнъл, няма да вземе и петдесет долара за частите й. Тя е пълен боклук.

— Не. Не е. — Ако не беше пъпчивото му лице, приятелят ми щеше да изглежда съвсем обикновен. Но Бог дава всекиму поне по една хубава черта и мисля, че при Арни това бяха очите. Обикновено скрити зад очилата му, те бяха красиви и интелигентни, сиви като облаците в мрачен есенен ден. Ставаха адски проницателни, когато се случваше нещо, което го интересуваше, но сега бяха студени и замечтани. — Въобще не е боклук.

В този момент започнах да разбирам, че работата не е само във внезапното желание на Арни да притежава кола. Никога преди не се бе интересувал от автомобили, предпочиташе да се вози на моя дастър и да плаща част от бензина или пък да кара велосипеда си с три скорости. Едва ли му бе необходима кола, за да вози гаджетата; доколкото ми е известно, Арни никога не беше имал приятелка. Тук имаше нещо друго. Приятелят ми сякаш бе влюбен.

Посъветвах го:

— Поне го накарай да я запали пред теб, Арни. И вдигни капака. Под колата има петно от масло. Струва ми се, че блокът е пропукан. Не бива да…

— Ще ми заемеш ли девет долара? — очите му бяха приковани в моите.

Предадох се. Извадих портфейла си и му подадох парите.

— Благодаря, Денис.

— Направо се закопаваш, човече.

Не ми обърна никакво внимание. Прибави моите девет долара към неговите шестнайсет и се върна при Льобей. Подаде му парите и старецът внимателно ги преброи, като плюнчеше палеца си, сетне каза:

— Да сме наясно, ще я пазя само двайсет и четири часа.

— Да, сър, благодаря — рече Арни.

— Ще вляза да ти напиша разписка — заяви дядката. — Как ти беше името, войнико?

Арни се поусмихна.

— Кънингам. Арнолд Кънингам.

Льобей изсумтя и тръгна през пожълтялата трева към задната врата на бараката. Градинската порта беше от онези модерни алуминиеви врати с вдлъбната буква в средата — голямо Л в този случай.

Опитах се да вразумя приятеля си.

— Слушай, този тип е странен. В него има нещо…

Но Арни вече не беше до мен. Седеше зад волана на колата. На лицето му беше изписано предишното въодушевление.

Заобиколих колата и намерих лостчето за капака на двигателя. Дръпнах го и капакът се повдигна с ръждиво изскърцване, което ми напомни звуковите ефекти от филми на ужасите. Разхвърчаха се микроскопични метални парчета. Акумулаторът беше стар, марка „Олстейт“, наконечниците му бяха така корозирали, че не се виждаше кой е положителният и кой — отрицателният полюс. Изтеглих въздушния филтър и мрачно погледнах четирицилиндровия карбуратор, черен като минен забой.

Свалих капака и погледнах Арни, който седеше и нежно прокарваше ръка по километража, разграфен до абсурдните 120 мили в час. Нима някога колите са вдигали толкова?

— Арни, мисля, че блокът е пропукан. Не те лъжа. Тази кола е скапана, братче. Напълно скапана. Ако ти трябва возило, за същите пари ще намерим много по-добро. Сериозно ти говоря — много по-добро.

— Колата е на двайсет години — промълви той. — Даваш ли си сметка, че това я прави истинска антика?

— Ъхъ — казах. — Автомобилното гробище зад гаража на Дарнъл е пълна с такива „антики“.

— Денис…

Вратата хлопна. Льобей се връщаше. Още по-добре, по-нататъшните разговори бяха безсмислени. Може и да не съм най-чувствителното човешко същество на света, но разбирам кога съм излишен. Арни беше полудял по колата и не можех да го разбера. Мисля, че никой не би могъл.

Льобей му връчи разписката със замах. На лист от бележник беше написано с леко разкривен старчески почерк: Получени от Арнолд Кънингам 25,00 долара като 24-часов депозит за плимут ’58, Кристин. Следваше подпис.

— Какво е това Кристин? — попитах, като мислех, че не съм прочел правилно или пък той е сбъркал.

Старецът стисна устни и повдигна леко рамене, сякаш очакваше да му се присмея… или ме предизвикваше да го сторя.

— Колата се казва Кристин — отвърна той, — винаги така съм й викал.

— Кристин — каза Арни. — Харесвам ми. А на теб, Денис?

Оказа се, че проклетата бракма имала име! Това вече беше прекалено.

— Какво мислиш, Денис, харесва ли ти?

— Не — отговорих. — Щом трябва да носи някакво име, защо не я кръстиш „Беда“?

Навярно го обидих, но не ми пукаше. Отидох да го чакам при моята кола; проклинах се, че не избрах друг път за вкъщи.