Стивън Кинг
Кристин (37)

1. КРАТКА ИНТЕРЛЮДИЯ

Закарай стария крайслер в Мексико, момче…

„Зи Зи Топ“

В либъртивилската гимназия нямаше особени промени, освен че треньорът Пъфър беше сменен от треньора Джоунс и вместо футбола, сега на мода беше баскетболът. Но всъщност нищо не се беше променило — баскетболистите на гимназията не се справяха много по-добре от футболистите. Единственият светъл лъч беше Лени Баронг, който владееше три спорта и чиято първа любов беше баскетболът. Той упорито се трудеше на игрището, за да спечели мечтаната университетска стипендия.

Сенди Галтън внезапно и без предупреждение напусна града. Майка му, четирийсет и петгодишна пияница, която изглеждаше петнайсетина години по-стара, не се обезпокои особено много от изчезването на Сенди. По същия начин реагира и по-малкият му брат, който беше най-големият търговец на наркотици в прогимназията. В училището се разпространяваше романтичната история, че Сенди е забегнал в Мексико. По-прозаично настроените твърдяха, че Бъди Репертън му имал зъб и Сенди предпочел да изчезне, за да се спаси от отмъщението му.

Наближаваше Коледа и ваканционно настроените гимназисти като че нямаха сили да учат. Както обикновено общият успех катастрофално спадна. Учениците закъсняваха с предаването на домашните си по литература, някои от които изглеждаха направо преписани от учебника (все пак, колко горнокурсници биха се сетили да нарекат „Спасителят в ръжта“, завладяващо класическо произведение, описващо следвоенното младо поколение?). Класните работи обикновено се пишеха наполовина или въобще не се довършваха, все повече гимназисти биваха отстранени за няколко дни, защото се целували с момичетата по коридорите, или пушели марихуана. С една дума, учениците от либъртивилската гимназия си позволяваха малко разнообразие преди празника и бяха в повишено настроение.

С изключение на Лий Кабът. За пръв път в живота си се бе провалила на изпит и беше получила тройка по машинопис. Напълно логично, защото изобщо не можеше да се съсредоточи, непрекъснато си мислеше за Кристин — спомняше си как индикаторите на таблото се превърнаха в очи на хищник и я наблюдаваха, докато се задушаваше.

Но за повечето гимназисти последната седмица преди Коледната ваканция беше период на веселие, през който им се опрощаваха провинения, заради които обикновено биха ги отстранили от занятия за няколко дни. Най-коравосърдечните учители „пускаха по някоя единица повече“. Сдобряваха се момичета и момчета от месеци заклети врагове, поради въображаеми или действителни обиди. Може би най-показателен за всеобщото веселие беше фактът, че бяха видели мис Ратпак, горгоната от занималнята, да се усмихва… и то няколко пъти.

Денис Гилдър, който все още беше в болницата, също беше в повишено настроение — сега не бе прикован към леглото и макар гипсиран, можеше да ходи с патерици. Физиотерапията вече не му се струваше толкова мъчителна. Докато се движеше по болничните коридори, украсени със сърмени гирлянди, и с безвкусни картини на религиозна тема, патериците му потракваха в тон с коледните песни, които звучаха от високоговорителите.

Беше настъпило затишие, кратка интерлюдия, период на спокойствие. По време на безкрайните си разходки по коридорите Денис си казваше, че положението може да е по-лошо — много, много по-лошо.

Не след дълго най-лошите му очаквания се оправдаха.