Стивън Кинг
Кристин (17)

15. ФУТБОЛНИ НЕВОЛИ

Научих се на саксофон да свиря

и никой за това не ми придиря.

Цяла нощ пия уиски,

Сетне умирам, волана стиснал…

Стийли Дан

Започнахме училище и в продължение на една-две седмици не се случи нищо особено. Доволен съм, че Арни не разбра за отиването ми в гаража. Струва ми се, че това едва ли щеше да му хареса. Дарнъл удържа на думата си и запази посещението ми в тайна — може би си имаше собствени съображения. Обадих се на Майкъл един следобед, когато знаех, че Арни е в гаража. Съобщих му, че синът му работи по колата, но ще измине дълго време, преди тя да стане годна за преглед. Казах му още, че според мен Арни само си губи времето. Майкъл посрещна думите ми с облекчение и с изненада и с това всичко приключи… поне за известно време. Арни се появяваше и изчезваше от живота ми като предмет, който забелязваш с крайчеца на окото си. Срещахме се по коридорите, класовете ни учеха заедно три часа, от време на време той идваше у нас през почивните дни. Понякога ми се струваше, че нищо не се е променило. Но той прекарваше много повече време в гаража на Дарнъл, отколкото у нас, а в петъчните вечери, придружен от Джими Сайкс — глуповатият помощник на Дарнъл, заминаваше за Фили Плейнс. Двамата прекарваха катастрофирали спортни и състезателни коли, главно „Камаро“ и „Мустанг“, с избити стъкла и инсталирани под тях ролки за повдигане. Натоварваха ги на камион-платформа и ги докарваха при Дарнъл — ново попълнение за автомобилното гробище.

Някъде по това време Арни контузи гръбнака си. Контузията не беше сериозна, или поне така твърдеше той, но майка ми веднага забеляза, че приятелят ми е пострадал. Една неделя той дойде у нас, за да гледа по телевизията „Филис“, които тази година играеха доста добре. По време на третия ининг, приятелят ми стана, за да налее на двама ни но чаша портокалов сок. Майка ми седеше до татко на дивана и четеше книга. Вдигна поглед, когато Арни се върна от кухнята и попита:

— Арни, защо куцаш?

Стори ми се, че за миг лицето му изненадващо и неочаквано се промени и доби лукаво, почти виновно изражение, поне така ми се стори. Във всеки случай, дори да го е имало, то изчезна след секунда.

— Предполагам, че съм се контузил снощи, докато бях в Плейнс — обясни той и ми подаде чашата с портокалов сок. — Джими Сайкс за малко не изпусна последната таратайка, която се опитвахме да наместим в камиона. Представих си я как се изплъзва назад, след което двамата се мъчим поне още два часа, докато отново я натоварим. Подпрях я с рамо и я тикнах напред. Сега разбирам, че не е трябвало да го правя.

Обяснението ми се стори прекалено подробно за такава незначителна контузия, но може би отново грешах.

— Трябва повече да внимаваш — назидателно каза майка ми. — Бог…

Прекъснах я:

— Мамо, ще ни оставиш ли да гледаме мача на спокойствие?

— …ти е дал само един гръб — невъзмутимо продължи тя.

— Да, мисис Гилдър — покорно се съгласи Арни. Илейн царствено влезе в хола и попита: — Има ли още портокалов сок, или тъпоъгълниците са го изпили?

Извиках й нетърпеливо:

— Хайде, остави ни на мира!

На терена беше станал скандал поради съдийска грешка и заради Ели бях пропуснал най-интересното.

— Не викай на сестра си, Денис — промърмори баща ми, без да откъсне поглед от списанието, което четеше.

— Оставили сме и за теб, Ели — обърна се към нея Арни.

— Понякога ми се струва, че в теб има нещо човешко — заяви сестра ми и рязко се отправи към кухнята.

— Чу ли, в мен има нещо човешко, Денис! — прошепна ми Арни и се престори, че се разплаква от умиление. — Нещо човешко!

Може би случката ми напомни щастливите дни, когато винаги бяхме заедно, или просто си въобразявах, но ми се стори, че шеговитите му думи са изречени насила, че са някак си нереални и прикриват нещо друго. Скоро забравих за контузията на Арни, въпреки че през цялата есен той накуцваше.

Самият аз бях доста зает. Бях скъсал с мажоретката, но винаги намирах момиче, с което да изляза в съботните вечери, когато не бях преуморен от непрекъснатите тренировки. Треньорът Пъфър не беше отрепка като Дарнъл, но съвсем не бе цвете за мирисане. Подобно на повечето треньори в малките провинциални гимназии, той подражаваше на покойния Винс Ломбарди, чието мото беше: „Победата не е всичко, а нещо повече“. Странно, но много хора вярват в тази тънка философия. Бях доста заякнал през лятото, прекарано в работа на магистралата и навярно с лекота щях да изкарам футболния сезон, ако отборът ни печелеше. Но по времето, когато с Арни участвахме в първата кървава схватка с Бъди Репертън, разиграла се до „пушкома“ в началото на учебната година вече беше напълно ясно, че през този сезон на отбора ни не върви. Треньорът Пъфър не го свърташе от яд, защото през десетте му години в либъртивилската гимназия отборът никога не бе имал неуспешен сезон. Но през онази година му се наложи да претърпи унижение, което беше горчив урок за него, пък и за всички нас.

Първият ни мач за сезона, който винаги беше с „Тигрите от Люнбърг“, се игра на девети септември. Трябва да кажа, че Люнбърг отговаря точно на името си и е едно нищо и никакво градче с малка гимназия в най-западната част на окръга. Все още чувам бойния вик на привържениците на Либъртивил: „Кажете, много ли е гот да стъпиш в кравешко лайно!“, последван от ироничен припев: „Да-вай-йй-йй, Люнбърг!“

Бяха изминали двадесетина години, откакто момчетата от Люнбърг бяха побеждавали либъртивилския отбор, но този път те се справиха отлично и напълно заслужено ни разгромиха. Играех ляво крило и в края на първото полувреме бях абсолютно сигурен, че от ударите но гърба ще ми останат белези за цял живот. До този момент резултатът беше 17–3. Мачът свърши при 30–10. Запалянковците от Люнбърг обезумяха от радост. Изтръгнаха гредите от вратите, като че отборът им беше спечелил местния шампионат, и на рамене изнесоха своите момчета от игрището.

Нашите привърженици, дошли със специални автобуси, оклюмали седяха на скамейките под жаркото есенно слънце и изглеждаха сломени. Когато влязохме в съблекалнята, треньорът Пъфър, смъртноблед и някак си замаян, предложи да коленичим и да помолим Богинята за помощ през следващите месеци. Тогава разбрах, че неприятностите не са свършили, а едва сега започват.

Паднахме на колене, въпреки че всички изпитвахме болки по цялото си тяло, бяхме контузени и уморени до смърт и единственото ни желание бе да застанем под душовете и да измием миризмата на загубата. Въпреки това се подчинихме на заповедта му и в продължение на десет минути го слушахме как обяснява положението на Всевишния, като завърши с обещание, че ще изпълним задълженията си, ако Той изпълни своите.

Следващата седмица тренирахме по три часа под жаркото слънце, вместо обичайните час и половина-два. Вечер падах като пребит в леглото и в съня си чувах гръмливия глас на треньора: „Удари този левак! Удряй! Удряй!“ Правехме кросове, докато усетех, че краката ми ще се разложат, а белите ми дробове ще се подпалят. Един от защитниците. Лени Барнс, получи лек слънчев удар и треньорът благоволи да го освободи от тренировки до края на седмицата.

Срещахме се с Арни в училището, понякога в края на седмицата той идваше у нас и оставаше на вечеря. Понякога в неделя следобед гледахме заедно мачове по телевизията, но иначе почти не се виждахме. Бях прекалено зает, въпреки че цялото тяло ме болеше, успявах да се завлека до училището и на тренировка, след това се прибирах вкъщи и сядах да уча. Но да се върнем към футболните ми неволи. Струва ми се, че най-много страдах от начина, по който съучениците ми гледаха мене, Лени и другите ми съотборници. Трябва да ви кажа, че фразата „духът на училището“ е чиста глупост. Измислена е от училищните директори, които си спомнят как на младини са прекарвали страхотно съботните следобеди на стадиона, но предпочитат да забравят, че доброто им настроение се е дължало на факта, че са били пияни, надървени, или и двете. „Духът на училището“ навярно би се проявил единствено при провеждане на кампания за узаконяване на марихуаната. Повечето ученици изобщо не се интересуват от футбол, баскетбол или от лека атлетика. Мислят само как да се набутат в колеж, в нечии гащи, или в някоя каша. Познатата песен — бизнесът преди всичко.

Независимо от всичко. На всяка цена. Въпреки това, свикваш да си победител, и смяташ, че ще продължи вечно и го приемаш като нещо съвсем нормално. Години наред либъртивилската гимназия се славеше със страхотния си футболен отбор. За последен път бяха губили шампионата, (ако не се смяташе сегашния сезон) преди двайсет години, през хиляда деветстотин шейсет и шеста. Ето защо през седмицата, последвала загубата от Люнбърг нашите привърженици все още не се тръшкаха и не скърцаха със зъби, но ни зяпаха обидено и озадачено по училищните коридори, а някои дори ни освиркваха на редовното петъчно събиране. Освиркванията накараха треньора да се изчерви като рак. Той покани тези „Плачковци“ и „двулични приятели“ на стадиона в събота следобед, за да наблюдават и реванша на века.

Не знам дали „плачковците“ и „двуличните приятели“ дойдоха на стадиона, но аз бях там. Играехме на собствен терен срещу „Мечките“ от Ридж Рок. Това е миньорски град и учениците от местната гимназия са груби селяндури, злобни, грозни и яки простаци. Миналата година нашият тим едва успя да ги елиминира в надпреварата за регионалната титла: тогава някакъв спортен коментатор каза, че победата не се дължи на по-добрата игра, а на факта, че треньорът ни има възможност да избира между повече ученици. Повярвайте, че Пъфър побесня, когато го чу. Но тази година на „Мечките“ им вървеше — разбиха ни на пух и прах. През първата част Фред Дан напусна терена поради мозъчно сътресение, през втората закараха Норман Алепо в общинската болница със счупена ръка. А през последната „Мечките“ направиха три поредни тъчдауна, два — от пънтери. Крайният резултат беше 40–6. Не ще бъде нескромно, ако спомена, че аз отбелязах и шестте. Но това не ми пречеше да съм реалист и да осъзнавам, че просто имах късмет.

Последва още една седмица, изпълнена с изтощителни тренировки. Пъфър непрекъснато крещеше: „Удари онзи левак!“ Един ден тренирахме близо четири часа и когато Лени каза, че все пак трябва да ни остане малко време за уроците, имах чувството, че Пъфър ще го опердаши. Треньорът бе добил навика непрекъснато да прехвърля връзката с ключове от едната в другата си ръка и ми напомняше капитан Куиг от „Бунта на Кайн“. Смятах, че най-точният показател за характера ти е как понасящ загубите. Пъфър, който през цялата се кариера не беше имал губещ сезон, реагираше на сегашното положение с объркана, безмислена ярост, подобно на тигър в клетка, дразнен от жестоки деца.

Следващият петък — мисля, че беше двайсет и втори септември, обичайното събиране след седмия час беше отменено. Едва ли някой от съотборниците ми съжаляваше: и без това беше глупаво да седиш като истукан, докато дванайсет подскачащи мажоретки за хиляден път те представят на зрителите. Но все пак това беше зловещ признак. Същата вечер треньорът ни нареди да се върнем в гимнастическия салон, където в продължение на два часа ни прожектираше видеозаписи на подобните ни загуби от „Тигрите“ и от „Мечките“. Навярно целеше да ни амбицира, но странно защо се почувствах подтиснат. В нощта преди втория мач на собствен терен, сънувах нещо странно. Не беше кошмар, като онзи, от който се изтръгнах с писък, събуждайки цялата къща, но все пак беше… неприятен. Играехме с филаделфийските „Дракони“, над стадиона духаше силен вятър. Възторжените викове на публиката, гръмогласният, променен от високоговорителите глас на Чъби Маккарти, който съобщаваше тъчдауните и ярдовете, дори звуците на ударите, които си разменяха играчите — всичко това отекваше някак странно и приглушено на фона на неспирния, монотонен вятър.

Лицата на зрителите по трибуните изглеждаха жълтеникави, и недействителни, подобни на китайски маски. Мажоретките танцуваха и подскачаха като навити кукли. Небето беше необикновено сиво и покрито с облаци. Отборът ни губеше. Треньорът Пъфър крещеше някакви наставления, които не чувахме. „Драконите“ ни се изплъзваха, топката неизменно беше в тяхно владение. Лени Баронг изглеждаше така, сякаш го измъчваше страхотна болка. Потръпващите му устни бяха извити надолу като на трагична маска.

Блъснаха ме, събориха ме на земята и ме прегазиха. Лежах на тревата, гърчех се и се опитвах да си поема дъх. Вдигнах очи и забелязах Кристин, паркирана на лекоатлетическата писта. Беше чисто нова и блестеше, сякаш само преди час беше излязла от автосалона.

Арни седеше на покрива й в лотосова поза (скръстил крака като някой Буда) и ме зяпаше невъзмутимо. Изкрещя ми нещо, но монотонният вой на вятъра почти заглуши думите му. Стори ми се, че вика: „Не бой се. Ще се погрижим за всичко. Не бой се, всичко е наред.“ Питах се за какво ще се погрижат, докато лежах на терена (който в съня ми се бе превърнал в изкуствена зелена настилка) и се опитвах да си поема дъх. Бандажът се впиваше между краката ми, точно над тестисите ми. Ще се погрижат, но за какво? За какво?

Не получих отговор. Жълтите фарове на Кристин злобно проблясваха, а Арни си седеше на покрива й сред непрестанния, напорист вятър.

На следващия ден излязохме на терена и достойно се борихме за честта на добрата стара гимназия. Онова, което последва, не беше толкова страшно, както в съня ми. Никой не беше контузен, дори в третата част настъпи момент, когато ми се стори, че може би ще победим. Сетне полузащитникът на „Драконите“ извади късмет с няколко дълги паса. Като не върви — не върви. Отново загубихме. След мача треньорът Пъфър остана неподвижен на скамейката и дори не ни погледна. Предстояха ни още две срещи, но той вече се бе признал за победен.