Стивън Кинг
Кристин (32)

30. МУЧИ УЕЛЧ

Нощта бе тъмна и страшна;

колата се носеше по улицата прашна.

Вратите и отвориха се с трясък в миг,

чух нечий нечовешки крясък вик.

Бо Дидли

Последният ден на ноември се падна в четвъртък след Деня на благодарността. Същата вечер Джексън Браун пя пред препълнената с публика зала „Сивак Хол“ в Питсбърг. Както винаги, Мучи Уелч не пропусна това събитие. Замина за Питсбърг заедно с Ричи Трелони и с Ники Бълингам, но бързо ги загуби в тълпата, пред залата. Побърза да се заеме с обичайната си просия — дали защото хората бяха предварително разчувствани от предстоящия концерт, или просто им беше станал симпатичен с постоянното си присъствие (романтичният Мучи предпочиташе да вярва във второто), но тази вечер урожаят му беше добър — събра трийсет долара в дребни монети. Те издуваха джобовете му и докато вървеше, Мучи дрънчеше като детска касичка. Щастието му се усмихна и по-късно, защото веднага се намери някой да го вземе на автостоп — цял поток коли напускаше паркинга пред залата. Концертът свърши в единайсет и половина, а малко след един и петнайсет той вече беше в Либъртивил. На последната отсечка от пътешествието му го взе някакъв младеж, който пътуваше за Престънвил по шосе 63. Непознатият го свали на една от изходните рампи на магистралата „Кенеди“. Мучи реши да повърви пеша до бензиностанцията на Вандербергови и да се обади на Бъди. Репертън имаше кола, следователно щеше да си осигури транспорт до града. Навярно трябваше да изчака свършването на смяната на Бъди, което означаваше, че ще се прибере вкъщи едва на разсъмване, но все пак бе за предпочитане пред разходката в студената ноемврийска нощ. Освен това Репертън може да има някоя бутилка вино…

Вдъхновен от перспективата за алкохол, Мучи се затътри към бензиностанцията. Студът щипеше лицето му, а леденият вятър го пронизваше. Подкованите му обувки тропаха по безлюдния тротоар, сянката му се удължаваше и смаляваше под злокобната жълтеникава светлина на уличните лампи. До бензиностанцията оставаше малко повече от километър, когато съзря паркираната недалеч от него кола. Двойният й ауспух бълваше дим, който се кълбеше нагоре, за миг застиваше сред студения въздух, сетне бавно се разсейваше. На уличното осветление блестящата й никелирана решетка сякаш му се хилеше като изкривената уста на някой идиот. Мучи позна колата — беше плимут, боядисан в два цвята, които в полумрака изглеждаха като слонова кост и засъхнала кръв. Това бе Кристин.

Младежът се вцепени и я загледа с тъпо учудване, но все още не разбираше какво става и не изпитваше страх. Каза си, че не може да е Кристин — заедно с другите приятелчета бяха пробили радиатора й поне на десетина места и бяха изляли пълна бутилка вино в карбуратора. Накрая Бъди измъкна от колата си чувалче захар и го изсипа в резервоара на плимута, използвайки дланите на Мучи вместо фуния. И това бе само началото…

Бъди бе проявил невероятно въображение при унищожаването на колата на пицоликия. Когато свършиха, Мучи изпита удовлетворение и същевременно се изплаши. Едно бе сигурно — този автомобил нямаше да се движи поне половин година, а още по-вероятно щяха да го закарат направо на гробището. Следователно, това не бе Кристин — невъзможно бе да е тя. Навярно е друг плимут модел ’58.

Напразно за самозалъгваше. Знаеше, че е Кристин.

Той нерешително спря на безлюдния тротоар, премръзналите му уши стърчаха изпод дългата му коса, дъхът му се кълбеше в мразовития въздух.

Колата беше се обърнала с предницата към него, моторът й тихо боботеше. Невъзможно бе да се вид кой седи зад волана (ако изобщо там имаше някой). Автомобилът беше паркиран точно под уличната лампа и оранжевият й глобус се отразяваше в блестящото предно стъкло, като херметически фенер от диня, потопен в дълбочината на тъмен кладенец.

Мучи за пръв път усети страх. Навлажни с език пресъхналите си устни и се огледа. Вляво се намираше магистралата, подобна на пресъхнало речно корито — в среднощния час шестте й платна бяха празни. Вдясно имаше магазин за фотоматериали, на чиято витрина се виждаше оранжево-червената реклама на „Кодак“. Мучи отново погледна към колата. Тя стоеше на същото място и двигателят й работеше на празни обороти.

Младежът понечи да извика, но гърлото му беше пресъхнало. При втория опит успя прегракнало да изрече:

— Хей, Кънингам!

Автомобилът не помръдна, сякаш се бе замислил. Димът продължаваше да излиза на кълба от ауспуха му, двигателят бръмчеше равномерно.

— Ти ли си, Кънингам?

Мучи предпазливо пристъпи напред. Подкованите му обувки се подхлъзнаха по тротоара, сърцето му биеше до пръсване. Отново се огледа с надеждата, че ще забележи някоя минаваща кола — невъзможно бе никой да не се движи по магистралата въпреки късния час. Но шестте платна бяха празни, само уличните лампи хвърляха оранжеви отблясъци върху безлюдния тротоар.

Мучи смутено се изкашля.

— Не ми се сърдиш, нали?

Изведнъж фаровете на Кристин се запалиха и го обляха с ярка светлина. Колата се стрелна към него, гумите изсвириха и оставиха черни следи по асфалта. Нахвърли се върху младежа с такава сила, че задницата й приклекна, също като на куче, което се готви за скок — куче, или вълчица.

Кристин се качи с външните колела на тротоара и стремглаво се понесе към Мучи. Шасито й стържеше по асфалта и от него хвърчаха искри.

Момчето изкрещя и се опита да отскочи встрани. Колата леко удари с калника си левия му глезен и откъсна парче месо. По крака му потече нещо топло и напълни обувката му. Колкото и да е абсурдно, но топлината на собствената му кръв го накара да осъзнае колко студена е нощта.

Отхвърча към магазина за фотоматериали и за малко не счупи витрината. На косъм оставаше да влети през стъклото и да се озове сред куп разпилени фотоапарати.

Внезапно дочу форсирането на двигателя и страховитото стържене на шасито по асфалта. Задъхан, погледна през рамо. В този момент Кристин мина по край него и Мучи видя… видя…

Зад волана не седеше никой.

Обзет от паника, той забрави ранения си крак и си плю на петите. Затича се към магистралата, но погледът му попадна на тясна алея между някакъв магазин и ателие за химическо чистене. Каза си, че е прекалено тясна за Кристин, само ако успее да се добере до нея…

Дребните монети лудешки дрънчаха в джобовете на панталоните и на войнишкото му яке. Спринтираше така, че коленете почти достигаха брадичката му. Подкованите му обувки трещахя по паважа, сянката му го преследваше.

Двигателят на Кристин изрева, затихна, сетне нададе вой. Гумите изскърцаха и Кристин се нахвърли върху Мучи Уелч, пресичайки магистралата под прав ъгъл. Момчето изкрещя, но викът му беше заглушен от неистовия вой на колелата, наподобяващ вопъл на обезумяла от гняв, жадна за мъст жена.

Сянката му вече не го преследваше, а тичаше пред него и се удължаваше. Мучи погледна във витрината на ателието и забеляза приближаването на колата, чиито фарове проблясваха като огромни жълти очи.

В последния момент той се опита да отскочи вляво, но Кристин направи същото, сякаш прочела последната му отчаяна мисъл. Набра скорост, безпогрешно връхлетя върху него и прекърши гръбнака му, тежките обувки изхвръкнаха от краката му. Запрати го в тухлената стена на магазина и той отново за малко не се вряза във витрината.

Ударът беше толкова силен, че тялото му отскочи обратно на улицата, като остави кърваво петно върху тухлите като върху попивателна. На другата сутрин ужасяващата снимка на окървавената стена щеше да се появи на първа страница на либъртивилския „Джърнъл Стандарт“.

Кристин потегли на заден ход, внезапно спря и леко поднесе, сетне с рев отново се втурна напред. Мучи лежеше на земята с пречупен гръбнак и напразно се мъчеше да стане — крайниците му отказваха да се подчинят, постепенно губеше съзнание.

Обля го ярка светлина.

— Не! — прошепна той и усети, че устата му е пълна със счупени зъби. — Н…

Колата се стрелна към него, прегази го, подхвърли го като парцалена кукла и отново даде на заден ход. Спря за миг като че размишляваше, моторът й форсираше и затихваше.

Сетне отново се нахвърли върху младежа. Блъсна го, качи се на тротоара, поднесе, даде на заден ход и пак го прегази.

Стрелна се с рев напред.

И назад.

И напред.

Фаровете й проблеснаха, от ауспуха й изригваше горещ синкав дим.

Безформената купчина на улицата вече не приличаше на човешко същество, а на раздърпана парцалена кукла.

За последен път Кристин потегли на заден ход, спря, направи завой, с пълна скорост прегази неподвижното тяло посред улицата и се понесе към магистралата. Ревът на форсиращия й двигател отекна в стените на околните сгради. След миг, един по един прозорците светнаха. Хората, които живееха над магазините си, занадничаха към улицата, за да разберат какъв е този шум и дали е станала някаква катастрофа.

Единият фар на Кристин беше счупен, другият, облян с кръвта на Мучи, светкаше и гаснеше на пресекулки. Решетката на радиатора бе хлътнала навътре и беше приела формата на тялото на нещастния младеж — също като страховита посмъртна маска. С увеличаване на скоростта, кръвта върху капака се плисна ветрилообразно. Ауспухът гърмеше — единият заглушител беше вън от строя.

Милометърът продължаваше да се върти обратно, сякаш незнайно как Кристин се връщаше обратно във времето, като оставяше след себе си не само злополучната си жертва, но всичко, което се бе случило.

Първо се промени ауспухът — гръмливият звук внезапно затихна, сетне напълно замря.

Вадичките кръв по капака започнаха да се стичат към предницата, противно физическите закони, все едно, че превъртаха някакъв филм назад.

Повреденият фар престана да примигва и засвети равномерно, след миг проблесна и другият, счупен при удара в тялото на Уелч, стъклото се съедини като по магия с тихо пропукване — все едно, че дете настъпваше тънък слой лед върху локва вода.

От предницата долетя приглушено прашене като че някой стискаше кутийка от бира. Хлътналата решетка на Кристин започна да се изправя. Дори механик с петдесет-годишен трудов стаж не би се справил по-добре.

Колата зави по „Хамптън Стрийт“ още преди първите обитатели на околните домове, събудени от писъка на гумите й, да се доближат до останките на Мучи. Достигнала предния ръб на капака, кръвта изчезна, както драскотините и вдлъбнатините по ламарината. Докато Кристин безшумно се приближаваше към гаража на Дарнъл, се дочу приглушено пращене — изглади се последната вдлъбнатина на предния капак, с който колата бе блъснала Мучи.

Кристин изглеждаше като нова.

Сиря пред голямата врата в средата на тъмната, притихнала сграда. Върху левия й сенник беше прикрепена пластмасова кутийка — уредът за дистанционно управление, подарен от Уил Дарнъл на Арни, когато последният започна да му докарва пратките с контрабандни цигари и напитки. Може би това бе „златния ключ за кенефа“, както обичаше да се изразява шишкото.

В тишината се разнесе тихо бръмчене и вратата на гаража се повдигна с дрънчене. Автоматично се запалиха няколко слаби крушки.

Копчето за фаровете само се превъртя и те изгаснаха. Кристин безшумно се плъзна по изцапания с масло циментов под на гаража и се отправи към клетката си. След трийсет секунди външната врата автоматично се спусна надолу. Осветлението се изключи и гаражът отново потъна в мрак.

Изведнъж ключът за запалването се превъртя наляво. Моторът изгасна. Коженият ключодържател с инициали Р. Д. Л. се полюшна и спря.

Кристин се притаи в клетката си и в мрака се чуваше само тихото цъкане на изстиващия двигател.