Дж. Д. Селинджър
Сиймор, запознаване (4)

Тъй като ми е малко неудобно да говоря от свое име, тази сутрин реших, и то в клас (докато се бях втренчил, боже прости ме, в невероятно прилепналите панталони на госпожица Валдемар), че най-благовъзпитано би било да дам първо думата на някой от родителите ми. А нима има някой по-подходящ за това от Правечната Майка? В случая обаче рисковете са огромни. Ако сентиментът не винаги успява да направи някои хора лъжци, то тази работа свършва безупречно естествената им неправдоподобна памет. Така например едно от най-слабите места на Беси беше ръстът на Сиймор. Мислено тя го виждаше като необикновен дългуч, тексаски тип, който все се навежда, за да мине през вратата. А истината е, че той беше висок пет фута и десет и половина инча^[1] — тоест нисък висок човек според съвременните поливитаминозни мерила. Той смяташе, че това е добър ръст. Нямаше слабост към високите. Когато близнаците надхвърлиха шест фута, известно време се питах дали няма да им изпрати съболезнователна телеграма. Мисля си, че ако беше жив сега, щеше да ходи вечно ухилен от радост, че Зуи, актьорът, не израсна много. Сиймор беше твърдо убеден, че истинският актьор има, нисък център на тежестта.

Това „вечно ухилен“ беше грешка от моя страна. Как ще го накарам сега да не се смее повече. Ще бъда много щастлив, ако някой друг искрен писател ме замести тук. Когато се залових с тази професия, първата ми работа беше да се закълна, че ще убивам всякакви усмивки и хиления на героите си. Жаклин се ухили. Едрият ленив Брус Браунинг се усмихна кисело. Младежка усмивка озари набръчканото лице на капитан Миттагесен. Отвратително. И все пак няма отърване. Затова ще започна с най-лошото, че да ми се махне: според мен Сиймор имаше много, много хубава усмивка за човек, чието зъбно състояние беше някъде между горе-долу и лошо. Това, което нито за миг не би ме обременило, е да опиша механиката на тази усмивка. Често пъти тя се изтегляше назад или минаваше напред, когато целият останал физиономичен трафик или беше спрял или се движеше в обратна посока. Сийморовото делко не отговаряше на стандарта, дори на семейния стандарт. Той можеше да изглежда сериозен, да не кажа погребален, когато се духаха свещичките на тортата на някой детски рожден ден. От друга страна, можеше да добие радостен вид, когато някое от децата му покажеше разкървавеното си рамо, одрано при плуване под сала. Технически погледнато, на него му липсваше обикновената усмивка, но въпреки това няма да сбъркам, ако кажа (дори това да дойде в повече), че нищо човешко не беше чуждо на неговото лице. Усмивката тип одрано рамо например понякога можеше да те извади извън кожата, особено ако одраното рамо е твое, но тя можеше и да те разсее, да ти отвлече вниманието от болката. Сериозният му вид на рождени дни и на гощавки не пречеше никому, както не пречеше никому и ухиленият му вид, когато се случеше да присъства на първо причастие. Казвате, че говоря така, защото ми е брат, но не сте прави. Хора, които изобщо не го познаваха или само слабо го познаваха, или просто го знаеха като радиознаменитост, действаща или в оставка, понякога оставаха смутени от някое негово изражение или от липсата на изражение, но това траеше само миг. И в повечето такива случаи жертвите изпитваха нещо близко до любопитство, но никога негодувание или озлобление. Обяснението не е толкова сложно: всяко негово изражение беше безхитростно. Когато възмъжа (сега май говоря така, защото ми е брат), той беше, кажи-речи, единственият човек с открито лице в района на Голям Ню Йорк. Ако някога съм виждал нещо хитро, неистинско в лицето му, то е било само в случаите, когато съзнателно забавляваше някои свои кръвни роднини в апартамента. Но дори това не ставаше всеки ден. Общо взето, Сиймор си хапваше от настроението с умереност, която липсваше на всички останали в къщата. Това, подчертавам, не означава, че настроението не е било важна съставка от храната му, а говори за друго — че обикновено той вземаше най-малкото парче. Дежурните семейни заяждания почти неизменно се падаха нему, ако го нямаше баща ни, и той обикновено ги гълташе с охота. За да бъда разбран напълно, ще дам достатъчно ясен пример: когато му четях на глас новите си разкази, той имаше непоклатимия навик при всеки разказ да ме прекъсва веднъж посред някой диалог и да ме пита дали ми е известно, че имам усет за ритъма и благозвучието на разговорната реч. Задавайки въпроса, той си придаваше дълбокомислен вид, което явно му доставяше удоволствие.

А сега Ушите. Всъщност аз имам цяло филмче за тях, макар и поиздраскано. Сестра ми Бу Бу, на единайсет години, скача като щура от масата по време на вечеря и минутка след това се връща с две халкички, изтръгнати от бележник със свободни листа. Окачва ги на ушите на Сиймор и е страшно доволна от ефекта, а той не ги сваля цяла вечер. Не е изключено да са му разранили ушите. Но тези обици не му отиваха. Боя се, че той нямаше уши на пират, а по-скоро уши на стар кабалист или стар Буда. Изключително дълги и месести в долната част. Помня как преди няколко години отец Уейкър, който се беше отбил вкъщи с черните си дрехи, ме попита, докато решавах кръстословицата в „Таймс“, дали ушите на Сиймор не водят началото си от династията Тан^[2]. Самият аз бих ги отнесъл към по-ранен период.

Отивам да си легна. Може би първо ще глътна малко алкохол в библиотеката и после право в леглото. Защо всичко това ме изтощи толкова? Ръцете ми са потни, стомахът ми ври. Честният човек нещо не е добре.

Остават очите и може би (казах може би) носът, изкушавам се да подмина останалите части от лицето и да пратя по дяволите всякаква изчерпателност. Не бих могъл да понеса обвинението, че не съм оставял нищо за въображението на читателя.

В едно-две поддаващи, се на описание отношения очите му приличаха на моите и на очите на Лес и Бу Бу, защото (а) цветът на очите на тези типове може да бъде определен скромно като много тъмна супа от волска опашка или като еврейско тъжнокафяво, и (б) защото всички ние имахме кръгове под очите, а в два случая — направо торби. С това обаче се изчерпват всички интрасемейни сравнения. Може би ще бъде малко некавалерско спрямо дамите от групата, но ако трябва да се гласува за най-хубавите очи в семейството, ще дам гласа си за Сиймор и Зуи. Въпреки че техните очи бяха съвсем различни, и не само по цвят. Преди няколко години публикувах един изключително досаден, запомнящ се, неприятно спорен и напълно безуспешен разказ за даровито момченце, което пътува с презокеански параход, и някъде в този разказ имаше подробно описание на очите на момчето. По едно щастливо съвпадение разполагам със същия разказ, който в момента е забоден с вкус на ревера, на банския ми халат. Цитирам: „Очите му, светлокафяви на цвят и не много големи, леко бягаха — лявото повече от дясното. Но не бягаха дотам, че да изглежда кривоглед или да се забелязва това от пръв поглед. Бягаха точно толкова, колкото да се отбележи този факт, и то само с уговорката, че човек би трябвало много дълго и сериозно да се замисли, преди да си каже, че повече биха му харесали, ако бяха по-прави, по-дълбоки, по-кафяви или по-раздалечени.“ (Дали да не спра за секунда, че да си поемем дъх?) Истината е (не се шегувам), че това изобщо не са очите на Сиймор. Неговите очи бяха тъмни, много големи и съразмерно разположени, да не говорим, че в тях нямаше и помен от кривогледство. Въпреки това най-малко двама от членовете на нашето семейство бяха убедени и го казваха, че с това описание съм се бил домогвал до очите на Сиймор; и дори намираха, че в известен смисъл съм се справил нелошо. В действителност над неговите очи се спускаше свръхефирен воал и се получаваше нещо като тук съм, няма ме — само дето нямаше никакъв воал и точно там е цялата мъчнотия. Друг един палав писател — Шопенхауер, се опитва в една от веселяшките си творби да опише подобни очи и забърква каша, която, драго ми е да го отбележа, по нищо не се различава от моята.

Така. Сега носът. Самоуспокоявам се, че няма много да боли.

Ако по което и да е време между 1919 и 1948 влезехте в някоя претъпкана стая, в която сме се случили ние със Сиймор, бихте познали може би само по едно — но със стопроцентова сигурност, — че сме братя. Носовете… е, и брадите, в смисъл предната част на долната челюст. Но брадите мога да прескоча лесно, като кажа, че у нас въпросната част почти липсваше. Носове обаче имахме, и то какви, а бяха и почти тъждествени: два големи, месести, провиснали израстъка, които нямаха нищо общо с нито един друг нос в рода с яркото изключение на носа на милия ни прадядо Зозо, който нос така стърчеше от една стара дагеротипия, че бая ме плашеше като малък. (И представете си, Сиймор, който никога не си правеше, тъй да, се каже, анатомични шеги, веднъж доста ме изненада, питайки се дали нашите носове — неговият, моят и на прадядо ни Зозо — не поставят същата дилема, каквато поставят някои бради, с други думи, къде ги слагаме като спим — над завивката или под нея.) Има опасност обаче всичко това да прозвучи твърде високомерно. Ето защо искам да заявя ясно — дори нахално, ако е нужно, — че те нямат нищо общо с романтичния израстък на Сирано. (А това, както и да го вземете, е опасна тема в този смел нов психоаналитичен свят, в който, кажи-речи, всеки знае кое е по-важно — носът на Сирано или неговите остроумици, и в който е организиран широк международен клиничен заговор с цел да се запушат устата на всички големоноси, които безспорно са мълчаливи душици.) Мисля, че единствената разлика, която заслужава да се отбележи в дългите и широки рамки на нашите два носа, е забележителната извивка надясно в средната част на Сийморовия нос — една допълнителна асиметричност. Сиймор винаги подозираше, че тъкмо тя бе причината моят нос да изглежда патрициански в сравнение с неговия. Той се сдоби с асиметрията, когато някой заплес от семейството тренираше удари с бейзболната бухалка в хола на стария ни апартамент на Ривърсайд Драйв. Носът му си остана тъй след злополуката.

Ура. Свърших с носа. Лягам си.

Още не смея да погледна какво съм написал досега. Тази вечер усилено ме преследва старият професионален страх да не би да се превърна в изхабена машинописна лента, когато удари полунощ. Но ме успокоява мисълта, че не представям портрета на шейха на Арабия. Това, надявам се, е почтено и правилно. Същевременно моята несръчност и, да кажем, пристрастност, не бива да заблуждават никого и да го карат да мисли, че Сиймор е бил, според обичайната досадна терминология Привлекателен Грозен Мъж. (Това във всички случаи е крайно съмнителен етикет, използван обикновено от някои жени, реални или измислени, за да оправдаят безподобното си влечение към нечувано сладкодумни демони или понякога към зле възпитани баровци.) Ако е нужно да набивам тази тема — а аз вече я набивам, — трябва да кажа, че ние, макар и с известни разлики, бяхме две очевадно „грозновати“ деца. Господи, колко грозни бяхме. Ще ми се да отбележа, че външността ни „се подобри чувствително“, когато възмъжахме и лицата ни се „напълниха“, но наред с това държа да потвърдя и препотвърдя, че в детските и юношеските ни години много съвсем разумни хора се стряскаха и изпитваха болка, като ни видеха. Говоря, разбира се, за зрели хора, а не за тогавашните ни връстници. Повечето деца трудно изпитват болка — поне този вид болка. И освен това не са особено великодушни. Често пъти на детски празници се случваше някоя показно либерална майка да предложи да играем на поща; мога да свидетелствам, че двете най-големи деца на семейство Глас никога не получаваха писма — освен ако ролята на пощальон не се паднеше на едно момиченце, на което викахме Шарлот Капот и което, между нас казано, беше малко шантаво. Питате дали това пренебрежение ни е тревожело, така ли? Дали ни е причинявало болка? Премисли внимателно сега, писателю. Моят бавен, добре обмислен отговор е: почти никога. Ако става дума лично за мен, мога да дам три обяснения за това. Първо, ако не се броят два интервала на колебание, аз през цялото си детство вярвах — благодарение главно на Сиймор, но не само на него, — че съм нечувано очарователно и много способно момче, а пък ако някой мисли другояче, това никак не ме засяга, то си е за негова сметка. Второ (съмнявам се дали ще изтърпите), още преди да стана на пет години бях изпълнен с розова увереност, че когато порасна, ще стана суперписател. И трето, с незначителни отклонения, и то неискрени, винаги се радвах и гордеех, че по външност малко или много приличам на Сиймор. Колкото до него, нещата, както обикновено, стояха различно. Смешният му вид ту много го тревожеше, ту изобщо не го тревожеше. В първия случай се тревожеше не за себе си, а за други и във връзка с това сега се сещам за нашата сестра Бу Бу. Сиймор беше луд за нея. Това не е кой знае какво, защото той беше луд за всекиго от семейството и за много хора извън него. Както всички млади момичета, Бу Бу премина през един период — за щастие възхитително кратък, — когато припадаше и умираше поне два пъти на ден заради гафове и грешки на по-възрастните. В разгара на този период любимата й учителка по история беше влязла в час с петънце от торта на бузата си, което бе достатъчна причина Бу Бу да припадне на чина си. Много често обаче тя се прибираше вкъщи в такова състояние по други, не дотам дребни причини и именно тогава Сиймор сериозно се безпокоеше и тревожеше. Той особено се тревожеше за нея, когато, да речем, имахме гости и някой от тях пристъпеше към нас (към него и мен), за да ни каже: тази вечер сте много хубавички.

Такива или подобни неща ставаха нерядко, и Бу Бу все се случваше наблизо, готова да припадне и да умре.

Може би не би трябвало да гледам така леко на възможността да прекаля с темата за неговия образ, неговия физически образ. Готов съм да призная, че методите ми още не са достигнали пълното съвършенство. Изглежда наистина прекалявам с това описание. Сега виждам например, че съм обрисувал едва ли не всяка черта на лицето му, а още не съм се и докоснал до живота на това лице. Сама по себе си тази мисъл — неочаквана за мен — е зашеметяващ удар. И макар краката ми да са подкосиха от него, макар той да ме смаза, у мен остана непокътнато, здраво и читаво, едно убеждение, което нося от самото начало. Не, „убеждение“ не е точната дума. Това е по-скоро награда за боксьор, който търпеливо понася всички удари, грамота за издържливост. А аз имах предвид вещина, нещо като редакторско прозрение, придобито от всичките ми несполучливи опити през последните единайсет години да опиша Сиймор на книга, и тази вещина ми казва, че той не може да бъде изобразен с половинчати средства. От 1948 насам съм написал и изгорил театрално поне дузина разкази за него, някои от които — дали да го кажа? — доста живи и четивни. Но в тях Сиймор го няма. Обрисувай Сиймор с половинчати средства и всичко ще се превърне в лъжа. Може би артистична лъжа, може би дори изящна лъжа, но все пак лъжа.

Мисля, че трябва да остана още час, час и нещо. Тъмничарю! Имай грижата този да не си ляга.

Има толкова много неща, които не са за подценяване. Ръцете му например бяха много хубави. Колебая се да кажа красиви, защото никак не ми се ще да стигна до отвратителното съчетание „красиви ръце“. Дланите му бяха широки, мускулът между палеца и показалеца — неочаквано развит, „силен“ (не, се безпокойте, кавичките са ненужни), а пръстите му — по-дълги и по-тънки дори от Бесините; за средния му пръст сякаш беше нужен шивашки метър, за да се измери.

Мисля си за този последен пасаж. По-точно, за възхищението, с което той е пропит. И се питам до каква степен ми е позволено да се възхищавам от ръцете на брат ми, без това да предизвика съмнения у модните психоаналитици. В юношеските ми години липсата у мен на противоестествено полово влечение (с едно-две дребни изключения не по моя воля) често биваше предмет на клюки в учебните групи. Това ме кара да си спомня сега, може би малко по-живо, отколкото е нужно, че в една от своите пресолени и, не се съмнявам, подсказани й шеги Софя Толстая обвинява в хомосексуални наклонности бащата на своите тринайсет деца, застарелия мъж, който я е „безпокоил“ всяка вечер през целия им брачен живот. Общо взето, Софя Толстая е била според мен забележително неинтелигентна жена, а освен това моите атоми са така повредени, самото ми устройство е такова, че не съм склонен да вярвам, че крушката винаги си има опашка. От друга страна обаче, съм твърдо убеден, че всеки истински писател, дори бъдещият, е зареден с огромно количество мъжки и женски хормони. И ако той се присмива на писатели с невидими фусти, то е все едно че работи против себе си. Няма да говоря повече по този въпрос. За такъв вид доверчивост мога да бъда лесно и обилно обруган.

Не му е мястото тук да обсъждам гласа на Сиймор, неговия невероятен гласограмофон. Преди всичко нямам достатъчно простор да се разгърна. Засега ще кажа само с моя отблъскващ загадъчен глас, че неговият глас беше най-хубавият напълно несъвършен музикален инструмент, който можех да слушам с часове. Повтарям обаче, че предпочитам да отложа пълното описание на този инструмент.

Кожата му беше тъмна или поне с цвят, който клонеше към другия, безопасния край на жълтата тоналност, и необикновено чиста. Той изкара целия пубертет без нито една пъпчица и това хем ме озадачаваше, хем страшно ме дразнеше, защото с него ядяхме еднакво количество продавани на колички боклуци — или както майка ни се изразяваше, нехигиенична храна, приготвяна от мръсни хора, които дори не си мият ръцете — и пиехме еднакъв брой бутилки сода, а освен това той се миеше не по-често от мен. Ако трябва да кажа истината, миеше се много по-малко от мен. Защото беше толкова зает да следи дали другите — особено близнаците — се къпят редовно, че много често пропущаше собствения си ред. Това ме връща към не твърде удобната бръснарска тема. Един ден, когато отивахме да се подстрижем, той изведнъж се спря насред Амстердам Авеню и докато от двете ни страни фучеха леки коли и камиони, попита ме ще имам ли нещо против да се подстрижа без него. Придърпах го към тротоара (ех, защо не получавах по един петак всеки път, когато правех това) и му казах, че ще имам против. Беше му хрумнало, че вратът му не е чист. И искаше да спести на бръснаря Виктор неудобството да гледа мръсния му врат. А той наистина бе мръсен. Това не беше нито първия, нито последния случай, когато Сиймор пъхаше пръст под яката на ризата и ме караше да погледна. Тази зона обикновено се контролираше добре, както и би трябвало да бъде, но останеше ли без контрол — ужас.

Сега вече наистина трябва да си лягам. С пукването на зората Доайенът на девиците — много сладък човек — стигна до безвъздушно пространство.

Тук някъде трябва да влезе отвратителната тема за облеклото. Какво чудесно удобство би било за писателите, ако можеха да описват дрехите на героите си парче по парче, гънка по гънка. Какво ни пречи ли? Отчасти вероятността или да оставим на сухо читателя, когото изобщо не познаваме, или у нас да останат съмнения спрямо него: на сухо, когато не ни се вярва той да знае за хората и нравите толкова много, колкото ние знаем, и със съмнения, когато ни се струва, че той не е зареден с онези дребни, но не маловажни факти и данни, с които сме заредени ние. Така например, когато прелиствам при педикюриста списание „Пикабу“ и попадна на снимката на някоя многообещаваща американска личност — кинозвезда, политик или новоназначен президент на колеж — и тази личност е снимана в домашна обстановка с английска ловджийска куртка на гърба си, зайчар в нозете и картина от Пикасо на стената, трябва да ви кажа, че се отнасям със симпатии към кучето и съвсем културно към Пикасо, но ставам нетърпим, ако се наложи да правя изводи за английската куртка на гърба на известна американска фигура. И ако тази фигура не ми е станала противна още от пръв поглед, куртката казва решителната си дума. Тя винаги ме кара да мисля, че кръгозорът на въпросната личност се разширява с такава скорост, че на човек може да му се повдигне.

Но да минем нататък. Като по-големи момчета ние със Сиймор се обличахме ужасно — всеки по своему, разбира се. Малко е странно (наистина малко), че се обличхме толкова зле, защото като малки ни обличаха безпроблемно и незабележително. В началото на кариерата ни като наемни радиоизпълнители Беси ни купуваше дрехи от „Де Пина“ на Пето авеню. Само един бог знае как беше изнамерила този улегнал и достопочтен магазин. Брат ни Уолт, който беше много елегантен младеж, смяташе, че Беси е попитала първия срещнат полицай. Това предположение може би не е далеч от истината, защото когато бяхме малки, нашата Беси обикновено се допитваше по най-чепатите си проблеми до нюйоркското превъплъщение на друидите — регулировчика ирландец. Готов съм да допусна, че пословичният късмет на ирландците има нещо общо с откриването на „Де Пина“ от Беси. Но сигурно не само той. Майка ми например (това няма пряка връзка с предишното, но е хубаво) никога не е била книголюбител — в каквото и измерение да вземем тази дума. Въпреки това виждал съм я да влиза в една от най-изисканите книжарници на Пето авеню, за да купи подарък за рождения ден на един от братовчедите ми, и да излиза, да се появява с илюстрирано от Кай Нилсен издание на „На изток от слънцето, на запад от луната“; и който я познаваше, щеше да бъде сигурен, че тя се е държала с тичащите напред-назад продавачи възпитано, но малко отвисоко, като познавач. Но да се върна към въпроса как изглеждахме като младежи. Започнахме да си купуваме сами дрехите — независимо от Беси и независимо един от друг, — през първите години на второто си десетилетие. Като по-голям от мен, Сиймор се отдели първи, но когато и на мен ми дойде времето, успях да наваксам загубеното. Помня как едва навършил тринайсет години зарязах Пето авеню и се ориентирах към Бродуей — по-специално към един магазин, чиито сили бяха едва ли не вражески, но поне разбираха кога имат работа с роден познавач. През 1933, последната ни година в радиото, аз се явявах на вечерните предавания със светлосив двуреден костюм, богат на вата в раменете, среднощносиня риза с модерна холивудска яка и с по-чистата от двете еднакви минзухареножълти памучни вратовръзки, които пазех за официални случаи. Откровено казано, оттогава ми остана изисканият вкус към облеклото. (Мисля, че пишещият човек никога не може да се отърве напълно от старите си минзухареножълти вратовръзки. Рано или късно те цъфват в прозата му и той е безсилен да ги спре.) Сиймор, от своя страна, си избираше фантастично порядъчни дрехи. Но най-интересното е, че каквото и да купеше — особено пък костюм или връхна дреха, — то никога не му прилягаше. Изглежда, когато понечеха да му вземат мярка за евентуални поправки, той хукваше да бяга полуоблечен и непремерен. Всичките му сака или висяха като торби, или му бяха къси. Ръкавите или закриваха палците му, или едва стигаха до кокалчетата на китките му. Дъната на панталоните винаги граничеха с невъзможното. Понякога панталоните му вдъхваха страхопочитание, сякаш човек с 36-та мярка е пуснат — като картоф в чувал — в 42-а мярка. Но тук трябва да бъдат разгледани и други, далеч по-страшни страни на този въпрос. Влезеше ли веднъж в някаква дреха, той загубваше всякаква земна представа за нея — може би с изключение на някакво далечно, механично усещане, че не е гол-голеничък. И това не беше просто белег за инстинктивна или дори добре отгледана антипатия към онова, което в нашите среди наричахме Чудесно Облечен. Един-два пъти имах смелостта да отида с него на Покупки и сега, връщайки се мислено назад, ми се струва, че той купуваше дрехите си с недоловима, но изпълваща го със задоволство гордост — като млад брамачариа, сиреч новопокръстен в индуизма, който избира първия си набедреник. О, странни работи бяха тези. С дрехите на Сиймор все нещо ставаше точно тогава, когато той понечеше да се облича. Нормалната му практика беше да стои цели три-четири минути пред отворения дрешник и да оглежда своята половина от закачалката за вратовръзки, но направеше ли веднъж избора си, аз знаех (когато бивах толкова глупав, че да се въртя наоколо и да го гледам), че избраната вратовръзка е вече обречена. На бъдещия възел му беше писано или да не стои както трябва в отвора на яката — най-често падаше един пръст под горното копче, или, ако се случеше да попадне на мястото си, изпод яката отзад се подаваше недвусмислено част от връзката — като каишка на туристически бинокъл. Но по-добре ще е да изоставя тази голяма и трудна тема. Накратко дрехите му много често водеха цялото семейство до нещо много близко до отчаянието. Тук дадох само едно съвсем мимоходно описание. А темата има безброй вариации. Мога да добавя само за секунда, че не е леко изпитание да стоиш лете, да речем, край някоя от саксиените палми в „Билтмор“ в пиковия час за коктейли и да видиш как сюзеренът ти, очевидно доволен, че си го изчакал, изкачва стълбището на скокове, но с незатворен люк, тоест с разкопчан панталон.

Ще ми се да проследя за минутка тази стълбоскачаща история, като вървя по дирите слепешката, без да давам четири пари къде ще ме изведат. Той изкачваше на скокове всички стълби. Просто ги връхлиташе. Рядко съм го виждал да изкачва стълбище по друг начин. А това ме довежда до тема като живост, жизненост, жизнеспособност, за която може и да се кая. Не мога да си представя (не мога лесно да си представя), че в наши дни ще се намери човек — с евентуалното изключение на някои крайно ненадеждни докери, неколцина запасни офицери от армията и флота и много момченца, полагащи старателни грижи за своите бицепси, — човек, който да вярва на старите, широкоразпространени клевети, че поетите били кекави. Въпреки това искам да заявя (най-вече защото толкова много военни и физкултурници ме броят за един от любимите си разказвачи), че за да се стигне до окончателния вариант на едно първокласно стихотворение, е нужно голямо количество чисто физическа издръжливост, а не само психическа енергия и желязна воля. Уви, твърде често добрият поет се превръща в жалък пазител на своето тяло, но аз вярвам, че поначало то е траен материал, на който поетът може да разчита. Брат ми беше горе-долу най-безуморният човек, който съм познавал някога. (Изведнъж се сещам за часа. Още няма полунощ и в главата ми се върти мисълта да се смъкна на пода и да пиша, легнал по гръб.) В момента ми идва наум, че никога не съм виждал Сиймор да се прозява. Разбира се, той сигурно се е прозявал, но аз не съм го виждал. И положително не се е въздържал от благоприличие; вкъщи прозявките не бяха подложени на преследване. Аз редовно се прозявах, знам го, и спях повече от Сиймор. Но дори като малки и двамата не спяхме много. Към средата на нашата радиокариера — това ще рече в годините, когато всеки от нас носеше в задния си джоб най-малко три библиотечни карти, протрити като стари паспорти — светлината в нашата спалня рядко угасваше по-рано от два-три часа след полунощ, ако не броим кратките, но съдбоносни минути, в които старши сержант Беси минаваше на нощна проверка. Когато се запалеше по нещо, когато проучваше нещо, Сиймор, още дванайсетгодишен, беше в състояние да не спи две-три пощи поред, и то без да му личи. Но загубата на повече сън, изглежда, се отразяваше на кръвообращението му — ръцете и краката му изстиваха. След третата безсънна нощ той вдигаше поне веднъж глава от работата си, за да ме попита не усещам ли какво ужасно течение става. (Никой в нашето семейство, в това число и самият Сиймор, не беше чувствителен на течение.) Или ще стане от креслото или от пода — където четеше, пишеше или размишляваше — и ще отиде да провери дали някой не е оставил прозореца на банята отворен. Освен мен, само Беси разбираше кога Сиймор не е спал дълго. Познаваше по чорапите. От времето, когато той премина от подколенки към дълги панталони, тя току повдигаше маншетите му, за да провери дали случайно не е с два чифта ветроупорни чорапи.

Тази вечер влизам в ролята на Сънчо за самия себе си. Лека нощ! Лека нощ на всички вас, отвратително необщителни хора.

Много и много хора на моята възраст и с моя доход, които пишат спомени за починалите си братя във възхитителната форма на полудневник, никога не си дават труд да ни съобщят датата и местонахождението си. Никакво желание за съдействие. Аз съм се зарекъл да не допусна да се случи с мен такова нещо. Днес е четвъртък и отново се намирам в ужасното си кресло.

Часът е един без четвърт след полунощ, а аз седя тук от десет и се мъча, докато физическият облик на Сиймор е все още на страницата, да намеря начин да го представя като спортист и играч, без да разгневя онези, които ненавиждат спорта и игрите. С отчаяние и отвращение разбирам, че не мога да навляза в темата, ако преди това не се извиня. Преди всичко, все пак се числя към английската катедра, а най-малко двама от нейните членове са на път да станат модерни поети в рамките на утвърдения репертоар, трети пък е литературен критик с огромно обаяние сред академичните среди тук, по Източното крайбрежие, и доста внушителна фигура между специалистите по творчеството на Мелвил. В разгара на сезона на бейзболните мачове за професионалисти тези тримата (както можете да се досетите, те имат страшна слабост към мен) току търчат към телевизора и бутилката студена бира, ама така търчат, че всеки да ги разбере. За жалост разрушителният ефект на това камъче, което хвърлям в градината на бейзболните запалянковци, не е толкова голям, защото и моята градина е уязвима. Самият аз цял живот съм бил запалянко по тази игра и нито за миг не се съмнявам, че някоя област от черепа ми прилича на дъното на птичи кафез, нацвъкано с останките от някогашните спортни секции. Всъщност (това е последната свойска дума в отношенията писател — читател) една от причините да ме държат повече от шест години в радиото беше може би обстоятелството, че знаех всичко за и около бейзбола и можех да говоря дори за събития, станали когато съм бил едва двегодишен. Дали все още не ми заиграва нещо под лъжичката, когато става дума за тези неща? Нима не съм скъсал със спомена за онези младежки дни, когато бягах от Действителността и тичах по Трето авеню, за да се добера до убежището си на игрището? Не ми се вярва. Може би защото съм четиридесетгодишен и мисля, че е крайно време всички писатели, които отдавна не са момчета, да бъдат помолени да напуснат игрищата и арените. Чакайте, знам! Господи, сега знам защо се колебая да представя Естета като Атлет. Не съм се сещал за това от години, но все едно, ето отговора: имаше едно изключително интелигентно и симпатично момче на име Къртис Колфийлд, което се подвизаваше с нас в радиото, а впоследствие загина при един от десантите в тихоокеанския район. Един ден се замъкнахме с него и Сиймор в парка и там видях как хвърляше топката, сякаш беше с две леви ръце — като момиче; и сега е пред очите ми изражението, което доби лицето на Сиймор при звука на моя подигравателен смях, не смях, ами цвилене. (Как да обясня този дълбокомислен анализ? Да не би да съм минал към Другата страна? Да си окача ли нова табелка?)

Хайде стига. Сиймор обичаше спорта и игрите, били те на закрито или на открито, и самият той беше изключително добър или изключително слаб играч — средно положение почти нямаше. Преди две години сестра ми Франи ме осведоми какъв бил един от най-ранните й спомени: тя лежала в детското кошче с балдахин (предполагам — като инфанта) и гледала как Сиймор играе с някого пинг-понг в дневната. Мисля, че детското кошче с балдахина е всъщност очуканото старо креватче на колелца, с което сестра й Бу Бу имаше навика да я разхожда из целия апартамент и да я блъска в касите на вратите, докато тя не нададеше рев. Напълно възможно е обаче като малка тя наистина да е гледала как Сиймор играе пинг-понг и никак не е изключено незапомненият от Франи, очевидно безцветен негов противник да съм бил аз. Когато играех пинг-понг с него, лицето ми обикновено загубваше всякакъв цвят. Все едно че насреща ми играеше ухилена самата многоръка Кали, без изобщо да се интересува от резултата. Той блъскаше, сечеше и се мъчеше да забие всяка втора или трета топка, независимо дали тя е висока или ниска. Така горе-долу три от пет негови удара пращаха топката или в мрежата, или адски далеч от масата, тъй че не се получаваше никаква игра. Този факт обаче не привличаше неговото нераздвоено внимание и той винаги оставаше изненадан и се извиняваше, когато противникът му най-после изгубеше търпение и се оплачеше, че трябва да гони топката из цялата стая, под креслата, под кушетката, под пианото и в онези гнусни местенца зад книгите по полиците.

Тенис играеше не по-малко устремно и отвратително. А играехме често. Особено през абсолвентската ми година в колежа в Ню Йорк, където той беше вече преподавател. Много и много дни, най-вече през пролетта, изпитвах едва ли не ужас от хубавото време, защото знаех, че всеки миг някой младеж ще коленичи театрално в нозете ми и ще ми предаде бележка от Сиймор: днес времето е прекрасно, дали да не поиграем тенис? Отказвах да играя с него на университетските кортове, защото се страхувах, че някой от моите или неговите приятели — особено някой от съмнителните му колеги — може да го види как играе. Ето защо обикновено ходехме на кортовете на Деветдесет и шеста улица, старо наше свърталище. Една от най-безплодните военни хитрости, която съм измислял, беше да държа ракетата и гуменките си у дома, а не в шкафчето в колежа. Но тя имаше и своята добра страна. Обикновено се радвах поне на мъничко съчувствие, докато се преобличах, и често пъти някой от братята или сестрите ми ме съпровождаше милостиво до входа, за да ми прави компания, докато чакам асансьора.

Той беше направо нетърпим при всички игри на карти, всички без изключение — трупа, покер, казино, белот, сантасе, бридж, двайсет и едно и т.н. Но игрите му на трупа бяха достойни за наблюдение. Обикновено играеше с близнаците, когато бяха малки, и току ги ръчкаше да го подпитват какви карти има или се покашляше многозначително, държейки картите си така, че да се виждат. В покера също беше звезда. Когато наближавах двайсетте, минах през един кратък период, когато играех моя си, много напрегната и несполучлива игра, чиято цел беше да стана отракан човек, светски човек. През този период често канех хора на покер. Не по-малко често в играта се включваше и Сиймор. Нужни бяха известни усилия, за да не разбереш кога той е пълен с асове, защото в такива случаи се ухилваше като великденски заек с пълна кошница яйца, както се изразяваше сестра ми. Но което е още по-лошо, имаше навика да държи кента или фул, или още по-силна карта и да не качва, дори да не обявява, ако насреща му седеше някой, който му беше симпатичен и държеше само чифт десетки.

В спортовете на открито също беше бутнитрън — поне в четири от пет такива спорта. Когато учехме в началното училище и живеехме на ъгъла на сто и десета и Ривърсайд Драйв, почти всеки следобед играехме на някоя импровизирана игра или на страничните улички (детски бейзбол, хокей с ролкови кънки), или по-често — на полянката близо до статуята на Лайош Кошут (американски или обикновен футбол). Сиймор имаше особен маниер на игра в хокея и футбола, маниер, крайно неприятен за съотборниците му: ще се спусне в атака — често пъти блестяща — към вратата на противника и изведнъж ще се закове, за да даде възможност на вратаря да заеме неуязвима позиция. Американски футбол рядко играеше, а когато играеше, то ставаше само при недостиг на един играч в единия или другия отбор. За разлика от него аз постоянно играех тази игра. Насилието не ми беше противно, ами изпитвах смъртен страх от него, тъй че нямах друг избор освен да играя; дори организирах тези идиотски мачове. В редките случаи, когато Сиймор играеше американски футбол, нямаше начин да се знае предварително към актива на отбора ли ще мине той или към пасива. Много често, когато не достигаше играч, изборът падаше първо върху него, защото беше бърз в краката и отличен в носенето на топката. Ако след като хванеше топката не му хрумнеше да отдаде сърцето си на играча, който налиташе да му я отнеме, това се вписваше в актива на отбора. Но както казах, никога не се знаеше дали ще бъде полезен, или вреден за делото. Веднъж, в един от редките сладостни мигове, когато съотборниците ми с неохота ме оставиха да поема топката, Сиймор, който играеше от противниковата страна, ме обърка тотално, защото се изпречи насреща ми с такова радостно изражение, сякаш това бе най-неочаквана среща, в която имаше пръст самото провидение. Аз се заковах като пирон и, разбира се, в това време някой се метна отгоре ми и ме заби в земята. Удължих твърде много тази тема, съзнавам го, но точно сега не мога да спра. Както казах, имаше и игри, в които Сиймор бе изключително добър. Дори непростимо добър. С последното искам да кажа, че във всеки спорт и всяка игра има една степен на съвършенство, която решително не приемаме, ако тя е достигната от някой „нередовен“ противник, от някое „копеле“ — схванато копеле, фукливо копеле или чисто и просто стопроцентово американско копеле; това включва широк диапазон — от този, който неизменно ни бие по всички линии въпреки евтината си или дори долнопробна екипировка, до победителя, на чието лице съвсем ненужно са изписани щастие и доброта. Едно от провиненията на Сиймор в игрите, които той владееше, беше неговата схванатост — едно, но много съществено. Имам предвид, по-конкретно три игри: ступбол, топчета и билярд. (С билярда ще се занимая друг път. За нас той беше не само игра, а едва ли не и протестантска реформация. Ние играехме билярд преди и след всяко съдбовно събитие в младежките ни години.) Ступболът, за сведение на провинциалните читатели, е игра с топка, която се играе с помощта на външно входно стълбище или на фасадата на жилищна сграда. Ние я играехме тъй: някой хвърляше силно гумената топка срещу гранитния цокъл, висок половин човешки ръст, който красеше фасадата на нашия блок — странна, но много разпространена в Манхатън архитектурна приумица, в която се смесваха йонийски и коринтски стил. Ако никой от противниците не успееше да докосне топката във въздуха при отскока й към другата страна на улицата, тогава нашият отбор си пишеше известен брой точки. Ако пък някой я докоснеше, което ставаше по-често, тогава мятащият излизаше от играта. Но най-много решаващи за победата точки се пишеха, когато топката прелетеше безпрепятствено цялата улица и се удареше в отсрещната сграда. По наше време доста често се случваше топката да достигне отсрещната сграда, но много рядко отскокът й биваше толкова бърз и рязък, че никой да не може да я докосне. Сиймор винаги постигаше такъв отскок, а с това и победа за отбора. Когато някое от другите момчета постигнеше подобна победа, това се смяташе за случайност — щастлива или нещастна в зависимост от кой отбор си ти самият, — но случеше ли се Сиймор да изпорти топката, това вече се смяташе за цял куп случайности. Но най-важното, а и по-близко до темата, е това, че той хвърляше топката по безподобен начин. Всеки от нас — повечето бяхме десняци, както и той — заставаше малко наляво от нащърбената повърхност и хвърляше топката със силно странично движение. Само Сиймор заставаше точно срещу въпросната повърхност и зафучваше топката със замах отгоре надолу — движение, което напомняше чудовищно грозните му и безуспешни забивания на пинг-понг и тенис. Миг след това тя профучаваше над главата му, при което той само леко се навеждаше, и изчезваше сякаш в небитието. Ако някой се опиташе да хвърли топката по същия начин (било самостоятелно, било под усърдното ръководство на Сиймор), той или отпадаше от играта, или проклетата топка го фрасваше право в лицето. Стигна се до положение никой от квартала да не иска да играе ступбол с него — та дори и аз. През този период той или хващаше някоя от сестрите ни, за да й разяснява тънкостите на играта, или играеше соло, и то много ефектно — топката достигаше отсрещната сграда, отскачаше от нея и така точно се връщаше към него, че той дори не променяше позицията си, за да я улови. (Да, да, прекалено много раздух този въпрос, но след близо трийсет години просто не мога да устоя на изкушението.) Той беше не по-малко страшен в играта на топчета. При нашата своеобразна игра, който играеше пръв, търкулваше или хвърляше топчето си на шест-седем крачки покрай бордюра на някоя тихичка улица, където нямаше паркирани коли. От същото място вторият се опитваше да удари топчето със своето. Той рядко сполучваше, защото толкова много неща можеха да отклонят топчето от пътя му към целта — неравностите на улицата, самият бордюр, някоя изплюта дъвка и какво ли още не от стотиците отпадъци, характерни за страничните нюйоркски улици. Ако вторият играч пропуснеше целта при първия опит, топчето му обикновено се спираше някъде наблизо до топчето на първия, за когото след това не беше никак трудно да го удари. От сто такива игри Сиймор печелеше осемдесет или деветдесет, независимо дали играеше първи, или втори. При дългобойна стрелба той хвърляше топчето си така, че то описваше изящна парабола и попадаше точно в целта. Но и при тази игра стоежът и движенията му бяха толкова нескопосни, че можеха да те подлудят. Когато се мереше надалеч, всеки друг от квартала мяташе топчето изотдолу, а Сиймор го изхвърляше някак странично, и то само с движение на китката — горе-долу, както се мята плосък камък по водна повърхност. И тук всички опити за подражание се оказваха катастрофални. При такова хвърляне топчето изобщо не можеше да бъде насочено към целта.

Мисля, че част от съзнанието ми е нахално насочена към следващата история. Не съм се сещал за нея от години.

Една вечер, в онзи мъгливо-сантиментален четвърт час, когато нюйоркските улични лампи току-що са запалени, а стоповете на колите се запалват — едни светят, други още не, — играех на топчета с едно момче на име Айра Янкоър в другия край на страничната улица, която излизаше точно при нашия блок. Бях осемгодишен. Използвах техниката на Сиймор или поне се опитвах да я използвам — странично хвърляне и стремеж към хубава парабола. И губех непрекъснато. Непрекъснато, но безболезнено. Защото в този час нюйоркските градски момчета не са по-различни от момчетата в Охайо, които, прибирайки в обора последната крава, дочуват далечната свирка на влака. В този вълшебен четвърт час, ако губиш топчета, значи губиш топчета, нищо повече. Струва ми се, че и Айра беше обаян от този час и ако е така, той ще да е печелил топчета и нищо повече. В този покой и в пълна хармония с него долетя гласът на Сиймор, който ме викаше. Той ми подейства като приятна изненада — я, във всемира имало и трети човек! — и към това усещане се добави съзнанието, че този трети е не друг, а Сиймор. Обърнах се кръгом, а и Айра, мисля, стори същото. Ярките светлини под брезентовия навес пред нашия блок току-що бяха запалени. Сиймор стоеше на самия край на тротоара отпред, с лице към нас, поразкрачен, с ръце, пъхнати в диагонално прорязаните джобове на подплатеното с овча кожа палто. Тъй като светлината падаше откъм гърба му, лицето му оставаше в сянка. Беше на десет години. От начина, по който бе застанал на бордюра, от положението на ръцете му, от… е, добре, от величината на самото х разбрах, както го разбирам и сега, че и той бе изпаднал под силното въздействие на вълшебния час. „Можеш ли да не се мериш чак толкова? — изрече, стоейки все тъй на бордюра. — Колкото и да се мериш, ако го удариш, ще бъде чист късмет.“ Той говореше, общуваше, без да наруши чудния покой. Но аз го наруших. Съвсем съзнателно. „Как ще е късмет, щом се меря?“, възразих не много високо (въпреки курсива), но с малко повече раздразнение в гласа, отколкото всъщност изпитах. Той не отговори веднага, само стоеше закрепен на бордюра и ме гледаше, доколкото разбирах, с обич. После каза: „Късмет ще е, разбира се. Нали ще се радваш, ако улучиш топчето му, топчето на Айра? Кажи де, няма ли да се радваш? А щом ще се радваш, значи не си очаквал да го улучиш. Значи, има някакъв късмет в цялата работа, има доста голяма доза случайност.“ Той слезе от бордюра все още с ръце в джобовете и тръгна замислен към нас. Но не прекоси бързо здрачната улица, или поне не оставяше такова впечатление. Към нас се приближаваше сякаш платноходка. Честолюбието обаче е едно от най-бързоподвижните неща на света, тъй че преди Сиймор да ни бе доближил съвсем, аз казах припряно на Айра: „Тъмно е вече“, с което разтурих играта.

Това малко пентименто, или дявол знае какво, ме накара да се изпотя буквално от глава до пети. Пуши ми се, но пакетът е празен, а не ми се става от креслото. Господи, каква благородна професия е тази. Доколко добре всъщност познавам читателя? Какво и колко мога да му кажа, без да внеса излишен смут и в неговата, и в собствената си душа? Мога да му кажа следното: за всеки от двама ни е отредено място в сърцето на самия читател. Допреди минута бях виждал своето четири пъти в живота си. Сега е петият. Мисля да се изтегна на пода за около половин час. Моля да ме извините.

Това ми звучи много подозрително, като текст на театрален афиш, но след последния театрален пасаж няма как да избягам от него. Сега е три часа по-късно. Проспал съм ги на пода. (Но аз съм си същият, скъпа баронесо. Господи, какво ли сте си помислили за мен? Ще ми разрешите ли, моля, да позвъня за бутилчица доста интересно вино? То е от моето лозе и може би вие ще…) Искам да оповестя — колкото е възможно по-живо, — че каквато и да е причината за Смута, предизвикан преди три часа, аз не бях, не съм и никога не съм бил под въздействието на собствените си способности (моите собствени малки способности, скъпа ми баронесо) да възстановявам почти изцяло миналото. В мига, в който се превърнах или сам направих от себе си мокър парцал, вниманието ми не беше съсредоточено толкова върху думите на Сиймор или пък върху самия Сиймор. Онова, което ме порази и дори смаза, беше внезапното осъзнаване на факта, че Сиймор е моят велосипед от „Давега“. Почти цял живот съм чакал у мен да се появи поне минимално желание да подаря един велосипед с всички произтичащи от това последици. Бързам да обясня.

Една вечер — Сиймор беше на петнайсет, а аз на тринайсет години — излязохме с него от спалнята си, за да чуем някакво интересно предаване по радиото, и попаднахме на голямо вълнение в дневната, съпроводено със страшна тишина. Там имаше само трима души — баща ни, майка ни и брат ни Уейкър, — но аз имах усещането, че скрити на удобни места, наблюдаваха всичко множество други, по-малки същества. Лес беше ужасно зачервен, Беси сякаш нямаше устни — така ги беше стиснала, а брат ни Уейкър, който според моите изчисления ще да е бил в този миг почти точно на девет години и четиринадесет часа, стоеше бос, по пижама до пианото и по лицето му се стичаха сълзи. Първият ми порив при подобна семейна ситуация бе да хвана гората, но тъй като Сиймор явно нямаше такива намерения, останах и аз в стаята. Мъчейки се да бъде спокоен, Лес веднага изложи пред Сиймор тезата на обвинението. Същата сутрин, както вече знаехме, Уейкър и Уолт бяха получили подаръците си за рождения ден — два еднакви великолепни велосипеда в бяло и червено, които доста надхвърляха възможностите на семейния бюджет; същите два велосипеда бяха изложени на витрината на големия спортен магазин „Давега“ на Осемдесет и шеста улица и близнаците почти цяла година неслучайно се прехласваха по тях. Десетина минути преди да влезем със Сиймор в дневната, Лес беше открил, че колелото на Уейкър не е прибрано в приземието при колелото на Уолт. Следобеда Уейкър се простил с него. Някакво непознато момче („едно хлапе, което никога в живота си не съм виждал“) се приближило до него в парка и му поискало колелото. И Уейкър му го дал. Разбира се, Беси и Лес вземаха под внимание „благородните му подбуди“, но и двамата разглеждаха детайлите на тази операция със своя собствена, неумолима логика. По същество те смятаха, че Уейкър е трябвало да позволи на момчето да се повози на колелото — и Лес повтори доста разгорещено пред Сиймор това мнение. Тук, хлипайки, се намеси Уейкър. Момчето не искало да се повози, то искало колелото; никога не било имало колело, а толкова му се щяло да има. Погледнах Сиймор. Започваше да се вълнува. Видът му издаваше добри намерения и пълна неспособност да бъде арбитър в такъв труден спор, но аз знаех от опит, че много скоро в тази стая отново ще се възцари мир, па макар и по някакво чудо. („Мъдрецът е изпълнен с безпокойство и с нерешителност да предприеме каквото и да било, затова той винаги постига целта си.“ Книга XXVI. Текстове на Чжуан Цзи.) Няма да описвам подробно (поне веднъж) как Сиймор уверено налучка път към същината на въпроса — сигурно има по-добър начин да се каже това, но не го зная, — тъй че само след няколко минути трите враждуващи страни се разцелуваха и сдобриха. Това, което исках да кажа тук, е толкова лично, че чак изглежда просташко, но вече го казах.

Думите на Сиймор, или по-скоро напътствието, отправено към мен в онази вечер на 1927, когато играех на топчета, е според мен полезно и важно и мисля, че трябва да го поразчопля. Въпреки че в този миг нищо не ми се вижда по-полезно и по-важно от факта, че надутият брат на Сиймор на четиридесет години получи най-сетне велосипед, който веднага може да подари, за предпочитане на първия желаещ. Улавям се, че се питам, размишлявам дали е съвсем правилно да премина от едно чудесно псевдометафизическо гледище, колкото слабо и лично да е то, към друго, колкото и да е то силно и общовалидно. Това ще рече: питам се дали да премина от едното към другото без маене, без да се излежавам в люлката на привичния си многословен стил. Както и да е, ето за какво става дума. Когато Сиймор ме напътстваше от уличния бордюр да не се меря толкова в топчето на Айра — не забравяйте, че тогава беше десетгодишен, — той сякаш инстинктивно се домогваше до нещо близко по дух до инструкциите, които японският майстор по стрелба с лък дава на старателните новаци и с които всъщност им забранява да се мерят; или по-точно учи ги как да се мерят, без да се мерят. В действителност бих предпочел да не се занимавам в тази половинчата дисертация със зен-стрелбата и със самото учение зен — донякъде защото зен бързо се превръща в малко неприлична, намирисваща на култ дума за чувствителното ухо, и то с голямо, макар и недълбоко основание. (Казвам „недълбоко“, тъй като истинският зен несъмнено ще надживее западните си последователи, които очевидно смесват учението за откъсването и самовглъбяването с духовното безразличие и дори огрубяване и които явно не се колебаят да нанесат удар на Буда, преди да им е израснал златен юмрук. Трябва да добавя, струва ми се, че чистият зен ще остане дори след като сноби като мен си отидат.) И ако предпочитам да не сравнявам съветите на Сиймор за играта на топчета със зен-стрелбата (с лък), то е, защото не съм нито зен-стрелец, нито зен-будист, а още по-малко познавач на зен. (Нали няма да е нередно, ако кажа, че Сийморовите и моите корени в източната философия — колебая се дали трябва да ги нарека „корени“ — водят началото си от новия и стария завет, от адвайта веданта^[3] и класическия даоизъм? Склонен съм да смятам себе си — ако изобщо мога да използвам звучните източни названия — за карма-йога, може би с щипка тжнана-йога, за да стане по пикантна гозбата. Дълбоко съм привързан към класическата зен-литература и дори имам дързостта да чета веднъж седмично лекции върху тази литература и литературата на махаяна, но начина ми на живот няма нищо общо със зен, а малкото, което съм успял да схвана от това учение — подбрах глагола много внимателно — е страничен резултат от това, че следвам своя собствен, почти естествен път на пълна беззеност. Главно, защото самият Сиймор буквално ме молеше да сторя това, а по тези въпроси той винаги беше прав.) За мое щастие, а вероятно и за ваше, не намирам за необходимо да се занимавам тук със зен. Методът, който Сиймор ми препоръчваше чисто интуитивно за играта с топчета, може да бъде сравнен — бих казал, съвсем законно и не по източен маниер — с изящното изкуство на хвърлянето на цигарена угарка в малко кошче в другия край на стаята… Изкуство, в което повечето пушачи са истински майстори само тогава, когато изобщо не им пука дали угарката ще падне в кошчето, или когато стаята е опразнена от свидетели, включително от хвърлящия угарката. Ще направя всичко възможно да не предъвквам горната илюстрация, колкото и вкусна да я намирам, но непременно искам да прибавя — за да се върна за миг към топчетата, — че когато самият Сиймор улучеше и чуеше звучното „чик“ на стъкло в стъкло, той целият се превръщаше в усмивка, но сякаш никога не си даваше сметка чия победа бележи това „чик“. И факт е, че почти неизменно някой трябваше да вземе спечеленото топче и да му го тикне в ръката.

Слава богу, свърших с това. Мога да ви уверя, че не го бях поръчал.

Мисля — зная, — че това ще бъде последната ми „физкултурна“ бележка. Дано поне ви освежи. Ще ми се да проветря, преди да си легна.

Това е един от малко известните епизоди в биографията ми, но от мен да мине, ще го разкажа. На около девет години нечувано ме блазнеше мисълта, че съм най-бързия бегач в света. Това, нека добавя, е едно странно, невключено в учебната програма самомнение, което трудно умира, и дори сега, на свръхзаседналите си четирийсет години, аз се виждам как префучавам — с градски дрехи — покрай тумби от бележити, но запъхтени олимпийци и им махам приятелски, без помен от високомерие. И тъй, една прекрасна пролетна вечер — все още живеехме на Ривърсайд Драйв — Беси ме прати да купя сладолед. Излязох от къщи в същия вълшебен час, за който стана дума преди няколко страници. Не по-малко фатален за изграждането на този анекдот е фактът, че бях с гуменки, които за всеки най-бърз бегач в света са същото или почти същото, каквото са червените обувки за малкото момиченце на Ханс Кристиан Андерсен. Откъснал се веднъж от къщи, превърнах се в самия Меркурий и ударих в страхотен спринт по дългата отсечка до Бродуей. Завоя на Бродуей взех на едно колело и продължих нататък, постигайки невъзможното: увеличение на скоростта. Дрогерията, в която продаваха сладолед „Луис Шери“, неизменният избор на Беси, отстоеше на още три преки на север. Някъде по средата на тази отсечка профучах край книжарницата, от която обикновено си купувахме вестници и списания, но профучах слепешката, без да забележа наоколо някакви познати или роднини. Изведнъж, при следващата пряка, долових шум от преследване зад себе си, което явно се извършваше на крака. Първата ми, може би типична за нюйоркчанина мисъл, беше, че ме гони полицията — най-вероятно заради нарушаване на пределната скорост в извънучилищна зона. Напрегнах се, за да изстискам още малко скорост от тялото си, но напразно. Нечия ръка ме сграбчи за пуловера, и то точно на мястото, където би трябвало да раздават номерата на победителите, и аз, здравата уплашен, понамалих, понамалих и спрях тромаво като чернокрак албатрос. Преследвачът, разбира се, беше Сиймор, който изглеждаше не по-малко уплашен от мен. „Какво става? Какво става?“, заповтаря като обезумял. Все още ме държеше за пуловера. Освободих се с рязко движение от ръката му и го осведомих на уличен мръснишки жаргон, който няма да възпроизвеждам дословно, че нищо не става, нищо не се е случило, аз просто тичам и няма защо да се крещи. „Боже, как ме уплаши! — възкликна той с огромно облекчение. — Ама как тичаш! Едвам те настигнах.“ После тръгнахме заедно за сладоледа. Това може да е чудно, може и да не е, но духът на миналия на второ място най-бърз бегач в света не беше много забележимо понижен. Преди всичко, беше ме надбягал не друг, а Сиймор. Освен това вниманието ми беше привлечено от неговото тежко дишане. То ми действаше някак успокоително.

Свърших с това. Или по-скоро то ме свърши. Поначало дълбоко в себе си винаги съм се противил на всякакви завършеци. Колко ли разкази съм накъсал, като се почне още от детските ми години, само защото те са имали Начало, Среда и Завършек според определението на онзи дърт досадник Съмърсет Моъм? Трийсет и пет ли? Петдесет ли? Една от хилядите причини да престана да ходя на театър след двайсетата си година е тази, че ми беше адски противно да излизам от театъра само защото този или онзи драматург решаваше в даден момент да спусне глупавата завеса. (Какво става по-нататък с онзи глупак Фортинбрас? Кой ли му е видял сметката?) Каквото и да е, тук аз свършвам. Ще ми се да нахвърлям още една-две по-фрагментарни физкултурни бележки, но много осезателно усещам, че Времето ми изтича. Освен това сега е седем без двайсет, а в девет влизам в клас. Имам време само да подремна половин час, да се обръсна и дано остане за една студена, освежителна кървава баня. Хрумва ми — може би това е по-скоро стар градски рефлекс, отколкото хрумване — да кажа нещо хапливо за двадесет и четирите млади девици, които ще ме чакат в стая 307, току-що завърнали се след дългия уикенд я от Кеймбридж, я от Хановер, я от Ню Хейвън; но не мога да завърша описанието на Сиймор — дори то да е лошо, дори на всяка крачка да се чувства моята себичност, вечната ми жажда да разделя славата с него, — не мога да го завърша, ако не се проникна от съзнанието за нещо хубаво, за нещо много истинско. Това е голяма дума (а то значи, че аз съм най-подходящият да я кажа), но не напразно съм брат на своя брат и разбирам — макар и не винаги, — че от всички неща, които върша, най-важното е влизането в тази отвратителна стая 307. Няма нито едно момиче в нея — а това се отнася и за ужасната госпожица Забел, — което да не ми е сестра точно толкова, колкото са ми сестри Бу Бу и Франи. Тези момичета може да блестят с полуграмотността на вековете, но блестят. И ето че ме зашемети следната мисъл: няма, точно сега няма друго място, което бих предпочел пред стая 307. Сиймор беше казал веднъж, че това, което цял живот правим, е да се местим от едно свято кътче в друго. Никога ли не сбърка той?

Хайде сега си лягайте. Бързо. И бързайте полека.