Включено в книгата
Оригинално заглавие
Zooey, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 7 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
uftak (2008)

Издание:

Джеръм Селинджър. Девет разказа. Семейство Глас

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1985

Американска, I издание

 

Съставител и предговор: Клео Протохристова

Редактори Недялка Христова, Иванка Савова

Рецензент Клео Протохристова

Художник Илия Гошев

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Виолина Хаджидемирева

Коректори Жанета Желязкова, Стоянка Кръстева, Донка Симеонова

ЕКП 07,05366725111/5637–282–85. Издателски № 2381. Формат 84×108/32

Печатни коли 28,50. Издателски коли 23,94. Условно издателски коли 24,62

Дадена за набор на 27. V. 1985 г. Излязла от печат на 15. XI. 1985 г.

Печатница „Димитър Благоев“, Пловдив

Цена: с твърда подвързия 3,41 лв, с мека подвързия 2,79 лв.

 

Nine Stories

Boston: Little, Brown, 1953, 302 pages

Franny and Zooey

Boston: Little, Brown, 1961, 201 pages

Raise High the Roof Beam, Carpenters and Seymour: An Introduction

Boston: Little, Brown, 1963, 248 pages


Фактите, с които разполагам, навярно говорят сами за себе си, но се опасявам, че в случая те звучат малко по-банално, отколкото е обичайно за едни факти. За компенсация ще започнем с официалното предисловие — този винаги оригинален и вълнуващ писателски позор. Онова, което имам наум, е не само по-многословно и по-сериозно и от най-смелите ми мечти, но отгоре на всичко е до болка лично. Ако щастието ни се усмихне и се получи нещо, то по своя художествен ефект предисловието ще може да се сравни с принудителна обиколка из машинно отделение с моя милост начело в ролята на гид, облечен в старомоден цял бански костюм.

Да се заемем направо с най-лошото: това, което се готвя да ви предложа, всъщност съвсем не е разказ, ами нещо като домашно кино в проза и всички, които видяха заснетия материал, най-приятелски ми втълпяваха да не се надявам на кой знае какъв успех. Имам честта и нещастието да ви съобщя, че групата на техните противници се състои от тримата изпълнители на главни роли — две жени и един мъж. Ще започнем с главната героиня, която сигурно би предпочела да я представим накратко като жена крехка и претенциозна. Според нея всичко щеше да се оправи, ако бях пипнал онази петнайсет-двайсетминутна сцена, в която тя на няколко пъти се секне — ако я бях изрязал, предполагам. Смята, че е противно да гледаш как някой непрекъснато се секне. Другата дама от нашето трио — стройна, залязваща субретка — протестира, че, тъй да се каже, съм я снимал в стария й пеньоар. Нито една от тези две хубавици (вече намекнаха, че искат да ги наричаме така) не направи някакви крещящи възражения срещу моя замисъл като цяло. По една ужасно проста причина. Макар че за мен е и малко смущаваща. Те от опит знаят, че избухвам в плач само от една груба или укорителна дума. Ала главният герой всъщност ми отправи най-красноречива молба да отменя представлението. Той смята, че в основата на сюжета има мистика или някаква религиозна мистификация; във всеки случай даде да се разбере, че има някакъв крещящо показен елемент на изключителност, който според опасенията му можел само да ускори, да приближи деня и часа на моята професионална гибел. Хората вече неодобрително клатели глави, когато ставало въпрос за мен, и всяка по-нататъшна чисто професионална употреба на думата „бог“ от моя страна — освен в някое познато и полезно американско възклицание — щяла да бъде възприета или по-скоро определена като най-долно фамилиарничене и като сигурен признак, че ще отида по дяволите. Което, разбира се, би могло да смути всеки нормален страхопъзльо или писач. Така и става обикновено. Но само да го смути. Защото една неодобрителна позиция, колкото и да е красноречива, трябва да е и убедителна. Въпросът е там, че от шестнайсетгодишна възраст насам честичко съм писал домашно кино в проза. На едно място във „Великия Гетсби“ (когато бях на дванайсет години, тя беше моят „Том Сойер“) младият разказвач отбелязва, че „всеки подозира у себе си поне една от основните човешки добродетели“, и добавя, че що се отнася до него, бог да го благослови, това е честността. Моята добродетел се състои в това, че зная разликата между една мистична история и една любовна история. Твърдя, че настоящото ми произведение далеч не е мистично, нито пък религиозно. Твърдя, че става въпрос за сложна или заплетена любовна история, за чиста и трудна любов.

В заключение ще кажа, че самият сюжет до голяма степен е резултат на доста противна съвместна работа. Почти всички факти, които излагам по-долу (излагам ги бавно, спокойно), първоначално ми бяха предоставени отвратително разпокъсани на части, под формата на мъчителни за мен лични събеседвания с всеки от тримата актьори-герои. Редно е да добавя, че никой от тях не показа някаква свръхзабележителна склонност към пестеливост в детайлите и компактност на изказа. Недостатък, който, опасявам се, ще се пренесе и в този окончателен или снимачен вариант. За съжаление не мога да се оправдая с нищо, но държа да ви дам обяснение. Всички ние сме кръвни роднини и в нашето семейство се говори на един специален език за избраници, нещо като семантична геометрия, в която най-късото разстояние между две точки е почти пълна окръжност.

Едно последно указание: фамилното ни име е Глас. Само след миг ще видите най-младия член на семейството, който чете едно изключително дълго писмо (мога да ви обещая, че цялото ще бъде цитирано тук); изпратено от най-големия му жив брат Бъди Глас. Казват ми, че стилът на писмото притежава много повече от бегла прилика със стила или писателския маниер на автора на тази история и читателят мигом ще се натъкне на прибързаното заключение, че авторът на писмото и аз сме едно и също лице. Ще се натъкне, няма как, и се опасявам, че така трябва. Все пак оттук нататък ние ще оставим този Бъди Глас в трето лице. Поне аз не виждам никаква основателна причина да не го оставяме там.

Един понеделник, в 10:30 сутринта, през ноември 1955-а, Зуи Глас, млад двадесет и пет годишен мъж, седеше в препълнената вана и четеше писмо отпреди четири години. Писмото, напечатано на няколко листа обикновена жълта хартия, сякаш нямаше край и той бе малко затруднен да го подпира върху двете сухи островчета на коленете си. От дясната му страна една навлажнена цигара, бе закрепена на ръба на вградената поставка за сапун и явно гореше, защото той от време на време я вземаше и дръпваше веднъж-дваж, като почти не откъсваше поглед от писмото. Пепелта непрекъснато падаше във ваната или се посипваше по някоя от страниците на писмото. Той, изглежда, не забелязваше неудобството на позата си. Но явно вече бе усетил, макар и съвсем отскоро, че се изпотява от горещата вода. Колкото повече четеше — или препрочиташе писмото, толкова по-често и все по-малко разсеяно бършеше челото и горната си устна с опакото на китката.

Предварително ви уверявам, че когато става въпрос за Зуи, ние имаме работа със сложното, изключителното, двойственото, тъй че тъкмо тук трябва да бъдат вмъкнати два параграфа в стил досие. Като начало ще кажа, че той беше дребен младеж с много мършава фигура. Ако го погледнете отзад — особено там, където изпъква гръбначният стълб, — можете да го вземете за едно от онези бедни градски деца, пращани всяко лято в благотворителни лагери, за да понапълнеят и да се попекат на слънце. От близко разстояние той бе удивително красив и в профил, и в анфас, дори театрално красив. Най-голямата му сестра (която скромно предпочита да я наречем тук вирджинска домакиня) ме помоли да пиша, че той прилича на „синеокия мохикан-скаут от еврейско ирландски произход, който умира в ръцете ви на масата за рулетка в Монте Карло“. Според едно по-общо и положително не толкова ограничено мнение, прекалената красота, да не кажа великолепие, на лицето му, слава богу, се нарушавала донякъде от това, че едното му ухо стърчало малко повечко от другото. Аз самият категорично се разграничавам от тези две мнения. Признавам, че лицето на Зуи бе почти съвършено красиво. Затова нищо не можеше да го спаси от множеството смели, словоохотливи и обикновено лицемерни оценки, както се случва с всяко произведение на изкуството. Остава да ви кажа, че само една от стотиците всекидневни опасности — автомобилна катастрофа, грип или лъжа преди закуска — би могла за един ден или дори за един миг да огруби, да заличи безмерната красота на лицето му. Но онова, което бе неизменно и което, както вече ясно подсказахме, „буди вечна радост“[1], бе одухотвореността, която лъхаше от всяка чертичка на лицето му — особено си личеше в очите; тя грабваше вниманието като маска на Арлекин, но понякога бе и още по-смущаваща. По професия Зуи бе актьор, изпълнител на главни роли в телевизията — вече три години, та и повече. Всъщност той бе толкова „търсен“ (и според съмнителни сведения от трета ръка — толкова добре платен), колкото навярно е всеки млад изпълнител на главни роли в телевизията, който още не е станал холивудска или бродуейска звезда със сигурна репутация от национален мащаб. Но вероятно всяко от тези две твърдения, без да сме го разгледали подробно, може да ни доведе до прекалено категорични предположения. Работата е там, че на седем години Зуи бе направил своя официален и сериозен дебют пред публика. В семейството, което първоначално бе имало седем деца[2] — пет момчета и две момичета, — той бе предпоследен по възраст и всички те в детските си години през доста подходящи интервали от време бяха участвали редовно в една радиопрограма, детска викторина, наречена „Какво умно дете“. Разликата от близо осемнайсет години между най-голямото дете Сиймор и най-малкото Франи значително бе помогнала на семейството да получи нещо като родословен договор за излизане пред микрофоните на „Какво умно дете“ със срок повече от шестнайсет години — от 1927 до края на 1943, години, свързващи епохата на чарлстона и на „Летящите крепости“. (Смятам, че до известна степен тези факти тук са на място). При всичките затишия и интервали между най-блестящите изяви на различните деца в програмата, може да се каже (с няколко незначителни резерви), че и седемте бяха успели да отговорят по радиото на невероятен брой ту дяволски отвлечени, ту дяволски остроумни въпроси, изпратени от слушателите, с оригиналност и увереност, считани за уникални в рекламните радиопредавания. Реакцията на публиката беше винаги бурна, никога сдържана. Изобщо слушателите бяха разделени на два удивително непримирими лагера: едните твърдяха, че децата на семейство Глас са тълпа нафукани, непоносими копеленца, които е трябвало да бъдат удавени или отровени още при раждането; според другите това бяха истински малолетни генийчета и всезнайковци от рядко срещана, макар и незавидна порода. Сега, когато пиша тези редове (1957), има бивши слушатели на предаването „Какво умно дете“, които си спомнят с удивителна точност отговорите на всяко от седемте деца. Сред тази вече оредяваща, но все още странно подобна на елитен кръжок група съществува единодушното мнение, че от всички деца най-голямото момче, Сиймор, в края на двайсетте и в началото на трийсетте години се е представяло най-добре, имало е най-много „постоянни почитатели“. Зуи, най-младият от момчетата в семейството, обикновено се нарежда на второ място — след Сиймор, що се отнася до предпочитания и привлекателност. И тъй като тук проявяваме чисто литературен интерес към Зуи, можем да добавим, че като бивш участник във викторината „Какво умно дете“ той превъзхождаше братята и сестрите си с енциклопедичните си знания. От време на време през всичките години на участие в предаването седемте деца ставаха лесна плячка на онези детски психолози или професионални педагози, които проявяват особен интерес към свръхнадарените деца. В тази кауза или служба — да разкрием картите — Зуи бе най-жадно разпитван, интервюиран и прехвърлян от ръце в ръце. Съвсем явно и доколкото знам — без изключение, неговите преживявания в, очевидно противоречивите области на клиничната, социалната и вестникарската психология му бяха стрували скъпо, сякаш местата, където го изследваха, постоянно гъмжаха от някакви ужасно заразни травми или просто от обикновени старомодни микроби. Например през 1942 година (въпреки упоритото неодобрение на двамата по-големи братя, които по това време бяха в армията) той пет пъти бе изследван от една и съща научна група в Бостън. Докато траеха повечето от тези разпити, Зуи бе на дванадесет години и е възможно поне в началото пътуванията с влак — десет на брой — да са имали известна привлекателност за него.) Основната цел на петте изследвания, както се разбра, бе да се изолира и изучи, ако е възможно, източникът на неговите преждевременно развити ум и фантазия. В края на петия разпит обектът на опита бе върнат у дома в Ню Йорк с три-четири аспирина в плик с монограм, за да си лекува простудата, която се оказа бронхопневмония. След повече от месец в единайсет и половина през нощта се състоя междуградски разговор с Бостън (пуснаха се куп дребни монети в обикновен телефонен автомат) и един непознат глас — човекът явно нямаше намерение да ги разсмее с педантизма си — съобщи на мистър и мисис Глас, че техният дванайсетгодишен син Зуи имал такъв богат речник, че можел да се сравнява единствено със самата мис Мери Бейкър Еди[3], стига някой да успеел да го накара да си служи с него.

Но да се върнем назад: дългото, напечатано на машина писмо отпреди четири години, което Зуи преглеждаше във ваната един понеделник следобед през ноември 1955, явно често е било вадено от плика, сгъвано и разгъвано в усамотение, тъй че сега имаше не само изцяло unappetitlich[4] вид, но беше и скъсано на няколко места, особено по гънките. Както споменахме по-рано, автор на писмото бе Бъди — най-големият жив брат на Зуи. Писмото бе направо безкрайно дълго, възмутено, снизходително, самонадеяно, смущаващо пълно с повторения и наставления… и преливащо от обич. Накратко, това беше едно от ония писма, които получателят, независимо дали иска, или не, носи известно време в джоба си. От онези, които някои професионални писатели обичат да цитират дословно.

18/III/1951

 

Скъпи Зуи,

 

Току-що успях да разшифровам едно дълго писмо от мама, което получих тази сутрин — все за теб и за усмивката на генерал Айзенхауер, и за малки момченца, които според „Дейли Нюз“ падат в шахтите на асансьорите, и за това кога най-после ще си махна телефона от Ню Йорк и ще си го инсталирам тук, в провинцията, където наистина ми трябва. Единствената жена на света, която може да ти напише писмо с невидим курсив в него. Милата Беси. Като по часовник получавам от нея всеки месец по един ръкопис от петстотин думи на тема — горкия ми стар телефон и колко е глупаво да давам Луди Пари за нещо, до което дори не се приближавам. Това си е една голяма, тлъста лъжа. Винаги когато съм в града, час по час разговарям с моя стар приятел Яма, владетеля на царството на мъртвите, а един частен телефон е направо необходим за нашите малки разговори. Все пак кажи и, че не съм си променил мнението. Аз съм привързан към този телефон. Това е единствената наистина лична собственост, която сме имали със Сиймор в Kibbutz-а[5] на Беси. Пък и за моята душевна хармония е необходимо всяка година да виждам името на Сиймор в този проклет телефонен указател. Обичам спокойно да го отварям на буквата Г. Бъди така добър да и предадеш това от мен. Не дума по дума, бъди по-мил. Когато можеш, дръж се по-добре с нея, Зуи. Не защото ни е майка, а защото всичко й е дотегнало. И ти ще се промениш към трийсетте, когато всеки се поотпуска (навярно дори и ти), но се постарай повече сега. Не е достатъчно да се отнасяш към нея с любяща бруталност като буен изпълнител на „апашки танц“ към своята партньорка — което тя по една случайност разбира, колкото и да не ти се вярва. Забравяш, че сантименталността е духовната й храна, така както и за Лес.

Да оставим моите телефонни проблеми, ами в последното писмо на Беси — все Зуи, та Зуи. Аз трябва да ти пиша, че целият живот е Пред Тебе и че ще е Престъпление, ако не се заемеш с твоята Докторска дисертация, преди да си се впуснал безразсъдно в актьорския живот. Не казва на какви точно науки иска да станеш доктор, но предполагам, че тя е по-скоро за математиката, отколкото за гръцкия, книжен плъх такъв. Най-малкото, разбирам, че тя иска да имаш на какво да Разчиташ, ако тъй или иначе не излезе нищо от актьорската ти кариера. Което може да е много разумно, сигурно е така, но нещо не ми се ще да бъда съвсем категоричен. Днес е един от дните, когато гледам цялото ни семейство през далекоглед, само че съм го обърнал обратно. Тази сутрин направо трябваше да се напрягам пред пощенската кутия, за да се сетя коя е Беси, когато видях името й на плика. Поради една много важна причина. „Курсът по литературна композиция“ ме натовари с трийсет и осем разказа, да си ги занеса опечален вкъщи за уикенда. В трийсет и седем от тях се разправя за една свенлива самотна лесбийка, говореща на пенсилвански диалект, която Иска Да Пише, а разказът се води от името на развратен прислужник. На диалект.

Не може да не знаеш, че за всичките тези години, през които съм мъкнал моята развратна литературна муза от колеж в колеж, аз дори не съм станал Бакалавър на изкуствата. Сякаш е било преди сто години, но мисля, че имаше две причини да не завърша. (Благоволи да потърпиш. Откога не съм ти писал.) Първо, защото в колежа бях истински сноб, както се случва с всички бивши Умни деца и бъдещи вечни претенденти за кандидатски степени и не исках никакви титли, щом всички неграмотни литератори и радиоговорители, и бутафорни педагози, които познавах, си ги имаха с дузини. И второ, Сиймор получи своята Докторска степен на възраст, когато другите американци обикновено завършват средно образование, и тъй като за мен беше прекалено късно да го настигна в същия блестящ стил, казах — не. Разбира се, на твоите години знаех със сигурност, че никой не може да ме накара да стана преподавател, че ако музите не ми осигурят доход, ще отида да шлифовам лещи като Букър Уошингтън. Все пак, както и да го погледнеш, аз не изпитвам никакви научни разочарования. В особено черни дни си казвам, че ако навремето се бях натъпкал с научни степени, сега нямаше да преподавам в нещо толкова снобско, и безнадеждно като „Курса по литературна композиция“. Но това си е чисто увъртане. Съдбата е неблагосклонна и според мен съвсем справедливо към всички професионални естети и всички ние несъмнено сме си заслужили печалната, словесна, академична смърт, която рано или късно ни сполетява.

Вярвам, че твоят случай е много по-различен. Все пак не може да се каже, че съм на страната на Беси. Ако ти е нужна именно Сигурност или Беси я иска за тебе, научната степен винаги ще ти даде право да разпространяваш логаритмични таблици сред подгответата на всяка скучна мъжка гимназия в провинцията и в повечето колежи. От друга страна, хубавият ти гръцки език изобщо няма да ти е от полза в който и да е университет, щом нямаш Докторска степен, както си живеем в този военно-бюрократичен, военно-академичен свят. (Разбира се, винаги можеш да се преселиш в Атина. Милата слънчева Атина.) Но колкото повече си мисля, толкова по-често пращам по дяволите всичките ти бъдещи научни степени. Знаеш ли, не мога да не мисля, че от тебе щеше да излезе далеч по-гъвкав актьор, ако в детските ти години ние със Сиймор не бяхме прибавили към препоръчаните за домашно четиво книги и упанишадите[6], Диамантената сутра[7] и Йохан Еркхарт[8], и всичките ни стари любимци. По правило един актьор трябва да пътува с лек багаж. Като деца ние със Сиймор присъствахме на чудесен обяд с Джон Баримор[9], той беше дяволски остроумен и страхотно начетен. Но едва ли беше претоварен с обемистия багаж на стандартното образование. Споменавам това, защото в края на седмицата разговарях с един доста надут ориенталец, по едно време настъпи дълбоко, метафизично затишие в разговора и аз му казах, че имам по-малък брат, който веднъж превъзмогна нещастната си любов, като се опита да преведе Мундака упанишад на гръцки. (Той се разсмя гръмогласно — нали ги знаеш как се смеят ориенталците.)

За бога, иска ми се да знам какво бъдеще те чака. Ти си роден актьор, сигурен съм. Дори нашата Беси го знае. И съм сигурен, че ти и Франи сте най-красиви от нашето семейство. Но къде ще играеш? Мислил ли си за това? В киното ли? Това ме плаши до смърт, защото, ако въобще се издигнеш, ще станеш жертва като всеки млад актьор, допринасящ за процъфтяването на солидната холивудска амалгама от боксьори, мистици, бандити, безпризорни деца, каубои, въплъщения на Човешката Съвест и всичко останало. Ще се задоволиш ли със стандартната касово-сладникава сантименталност? Или ще мечтаеш за нещо по-грандиозно — zun Beispiel[10] ролята на Пиер, или на Андрей във „Война и мир“ — филм на „Техниколор“ с потресаващи масови сцени и съвсем шаблонизирани образи (под предлог, че са книжни и нефотогенични), и Ана Маняни така миличка в ролята на Наташа (тъй че няма начин продукцията да не е първокласна и Реалистична) и великолепна филмова музика от Дмитрий Попкин[11], и всички изпълнители на главните роли периодически стискат зъби, за да покажат, че изживяват силни емоции, и Световна Премиера в „Уинтър Гардън“, светят прожектори, а Милтън Берл[12] и губернаторът Дюи[13] представят звездите при влизането им в театъра. Под звезди имам предвид, разбира се, старите любители на Толстой — сенатора Дърксен, Жужа Габор, Гейлорд Хаузър, Джорджи Джесъл, Чарлс Рицки.[14] Как ти звучи, а? И ако станеш артист, ще имаш ли някакви илюзии за това? Виждал ли си наистина хубава постановка, да речем на „Вишнева градина“? Не ми казвай, че си виждал. Никой не е виждал такова нещо. Гледал си „вдъхновени“ постановки, „компетентни“ постановки, но никога — нещо наистина хубаво. Нито една, която да съответства на Чеховия талант (с всеки нюанс, с всяка особеност на стила, с всичко живо на сцената.) Дяволски се притеснявам за тебе, Зуи. Прости ми поне за песимизма, ако не за високопарните думи. Знам какви строги изисквания имаш към всяко нещо, диване такова. Имал съм адското преживяване да седя до теб в театъра. Толкова ясно виждам как изискваш от изпълнителското изкуство нещо, дето му липсва напълно. За бога, внимавай.

Сигурно не съм на себе си. Водя си хубав календар за неврастеници и днес се навършват три години от самоубийството на Сиймор. Казвал ли съм ти какво се случи, когато отидох във Флорида да докарам трупа? Цели пет часа плаках като последния лигльо в самолета. От време на време внимателно оправях перденцето, за да не ме видят от другата страна на пътеката — слава богу, бях сам на седалката. Около пет минути преди да кацне самолетът разбрах, че зад мен разговарят. Превзет и лигав женски глас рече:

„— … и на другата сутрин, забележете, изтеглили половин литър гной от младото й хубаво тяло.“

Само това си спомням, но когато излязох от самолета няколко минути по-късно и Опечалената Вдовица пристъпи към мене в черна рокля от „Бергдорф Гудман“[15], на лицето ми имаше Неподходящо Изражение. Аз се хилех. Точно така се чувствам и днес, без особена причина. Напук на всякакъв здрав смисъл, аз съм сигурен, че някъде съвсем наблизо — може би в първата къща надолу по шосето — умира добър поет, но също така съвсем наблизо някой с буйна радост изважда половин литър великолепна гной „от младото и хубаво тяло“, а аз вече не мога да тичам напред-назад между мъката и бурното веселие.

Миналия месец деканът Шитър[16] (Франи обикновено изпада във възторг, като чуе името му) ми направи едно предложение със снизходителната си усмивка и с камшик зад гърба и сега всеки петък чета лекции по зен и махаяна будизъм пред преподавателите, жените им и няколко студенти от последния курс с ужасно дълбокомислен вид. Подвиг, който, не ще и съмнение, ще ми осигури Професура по Източна Философия в Ада. Работата е там, че преподавам в университета пет дни в седмицата вместо четири, е, и с моята собствена работа нощем и в почивните дни почти не ми остава време за незадължително мислене. По този тъжен начин ти казвам, че наистина се притеснявам за теб и за Франи, когато мога, но далеч не толкова често, колкото ми се иска. Всъщност държа да ти кажа, че писмото на Беси няма почти нищо общо с това, че сега съм седнал сред море от угарки и ти пиша. Тя всяка седмица ми изпраща все спешни сведения за теб и Франи, а аз нищо не правя, значи не е там работата. Причината да ти пиша е нещо, което ми се случи в местния гастроном. (Няма нов ред. Реших да ти го спестя.) Стоях до щанда за месо и чаках да ми отрежат малко агнешка плешка. Една млада майка с момиченцето си също чакаше наблизо. Момиченцето беше четири-пет годишно и от нямане какво да прави се бе облегнало на стъклената витрина и гледаше с ококорени очи брадясалата ми физиономия. Казах му, че е най-хубавото момиченце, което съм срещнал през този ден. То ме разбра и кимна. Казах му: „Мога да се хвана на бас, че имаш приятел.“ То вдигна две пръстчета. „Двама!“ — възкликнах. „Брей, много приятели. Как се казват, миличко?“ Отвърна ми с пронизително гласче: „Боби и Дороти.“ Грабнах си агнешката плешка и изчезнах. Ето причината да ти пратя това писмо — много по-сериозна от настоятелните молби на Беси да ти пиша за докторски степени и актьорски кариери. Това и едно стихотворение в стил хайку, което намерих в хотелската стая, където се застреля Сиймор. Беше написано с молив на една попивателна. „Момиченцето в самолета на куклата главата към мен обърна за да ме види тя.“ Докато пътувах към къщи с тези две неща наум, реших, че най-после мога да ти пиша защо ние със Сиймор се заехме с възпитанието на Франи и твоето толкова рано и така своеволно. Никога не сме ти го обяснявали и мисля, че е крайно време един от нас да го направи. Но вече не съм сигурен дали ще мога. Момиченцето от щанда за месо го няма, а не мога и ясно да си представя изящното личице на куклата от самолета. А вечният ужас, че съм професионален писател и обичайното зловоние на думите, идващо с професията, започват да ми играят по нервите. Обаче ми се струва, че е страхотно важно и ще се опитам. В нашето семейство разликата във възрастта, изглежда, винаги ненужно и безпричинно е усложнявала проблемите ни. Не точно между Сиймор и близнаците и между мен и Бу Бу, но по-скоро между двете двойки — ти и Франи, Сиймор и аз. Ние със Сиймор бяхме вече пълнолетни — той дори отдавна бе завършил колежа, — когато вие с Франи се научихте да четете. На този етап нямахме истинско желание да ви натрапваме нашите любими класици — във всеки случай не със същото удоволствие, с което го бяхме правили за близнаците и за Бу Бу. Знаехме, че няма начин един роден учен да остане невежа и дълбоко в сърцата си всъщност не искахме да го правим, но бяхме изнервени, дори изплашени от статистическите данни за разни малолетни педанти и университетски всезнайковци, които се превръщат в гении от факултета за отдих и развлечения. Все пак, както Сиймор бе започнал да вярва (а аз се съгласявах с него, доколкото можех да видя смисъла), много, много по-важно беше, че образованието ще „ухае сладко под всяко друго име“[17], ако въобще не започва със стремеж към знание, а със стремеж към незнание[18], както е според зен-будизма. Доктор Сузуки[19] пише някъде, че да получиш просветление — сатори[20] — значи да бъдеш с бог, преди да е казал: „И да бъде светлина.“ Ние със Сиймор мислехме, че е хубаво да ви държим далече от тази светлина (поне толкова далече, колкото можем) и от всички по-низши и модерни светлинни ефекти — изкуствата, науките, литературната класика, езиците, — докато и двамата бъдете способни да си представите едно съществуване, в което разумът познава източника на всяка светлина. Мислехме си, че ще бъде страшно полезно да ви разкажем (т.е. ако собствената ни ограниченост не ни попречеше) онова, което ни беше известно за светците, архатите[21], будихсатвите[22], дживанмуктите[23] — те поне знаят нещо или почти всичко за този начин на съществуване. Тоест искахме и двамата да знаете кои и какви са били Христос и Гаутама[24], и Лаодзъ[25], и Шанкара[26], Хуи-нен[27] и Рамакришна[28] и тъй нататък, преди да научите прекалено много или каквото и да е за Омир или за Шекспир, или дори за Блейк и Уитман, да не говорим пък за Джордж Уошингтън и неговото вишнево дърво[29], или пък дефиницията за полуостров, или как се прави граматичен разбор на изречение. Във всеки случай такъв беше великият ни замисъл. Покрай всичко това аз се опитвам да ти кажа, че зная за ожесточеното ти негодувание срещу домашните ни семинари и метафизични сеанси, които ние със Сиймор редовно водехме. Само се надявам един ден — за предпочитане, когато и двамата сме мъртво пияни — да си поговорим за това. (Междувременно мога само да ти кажа: нито Сиймор, нито аз предполагахме по онова време, че от тебе ще излезе артист. Би трябвало, но дори не подозирахме. В противен случай Сиймор сигурно щеше да измисли нещо много рационално. Някъде трябва да има специален подготвителен курс по нирвана и Източна философия, създаден специално за актьори, и си мисля, че Сиймор непременно щеше да го открие.) Тук свършва параграфът, но аз не мога да престана с брътвежите си. Ти ще настръхнеш пред това, което следва, но каквото има да става, ще става. Сигурно знаеш, че след смъртта на Сиймор бях изпълнен с най-добри намерения да проверявам от време на време как се държите на крака вие с Франи. Ти беше на осемнайсет и не се притеснявах прекалено много за тебе. Но, както чух от една нахакана малка клюкарка от моя курс, в колежа ти се носеше славата, че можеш да изключиш напълно и да се отдадеш на съзерцание за цели десет часа, и това ме накара да се замисля. Но Франи беше на тринайсет по онова време. Въпреки това аз просто не можех да се помръдна. Страхувах се да си дойда вкъщи. Не се боях, че вие двамата, облени в сълзи, ще заемете позиции в другия край на стаята и ще изстреляте в лицето ми пълното издание на „Свещените книги на Изтока“ от Макс Мюлер. (За мен това сигурно щеше да бъде възторжен мазохизъм.) Но се страхувах от въпросите, които можехте да ми зададете (много повече, отколкото от упреците ви.) Както много добре си спомням, изчаках да мине цяла година след погребението на Сиймор и чак тогава се върнах в Ню Йорк. След това вече ми беше доста лесно да си идвам за рождени дни и за празници, защото бях сравнително сигурен, че въпросите ще се въртят все около това кога ще завърша следващата си книга, дали наскоро съм карал ски и т.н. През последните години вие и двамата сте идвали тук много пъти в края на седмицата и макар че сме бъбрили до насита, явно мълчаливо сме се споразумели да не споменаваме и дума за това. Днес за първи път искам да се изкажа. Колкото повече навлизам в това проклето писмо, толкова по-колебливо защищавам възгледите си. Но ти се заклевам, че днес следобед ме озари напълно достъпно познание на истината (от категорията на агнешката плешка) в мига, когато онова момиченце ми отговори, че приятелите й се наричат Боби и Дороти. Веднъж Сиймор ми разправяше — в градския рейс, представи си, — че всяко задължително религиозно обучение трябва да води до забравяне на различията, на въображаемите различия между момчета и момичета, дървета и камъни, ден и нощ, топлина и студ. Както си стоях до щанда за месо, това ме порази и реших, че е въпрос на живот и смърт да се втурна към къщи със седемдесет мили в час, за да ти пратя писмо. О, господи, защо не грабнах молива направо там, в гастронома, вместо да разчитам на пътищата за дома. А може би и така е добре. Понякога си мисля, че ти най-искрено си простил на Сиймор, за разлика от всички нас. Веднъж Уейкър ми каза нещо много интересно по този въпрос — всъщност аз просто повтарям думите му като папагал. Той каза, че ти единствен явно си се разсърдил на Сиймор за самоубийството и единствен си му простил истински. Ние, останалите, не сме се показали сърдити, но в душите си сме били неумолими. Това може би е самата истина. Не зная. Всичко, което знам със сигурност, е, че имах да ти кажа нещо радостно и вълнуващо — нещо, което се побира на една страница, и то писано през ред, но като се прибрах вкъщи, разбрах, че всичко това е изчезнало, не почти, а изцяло и не ми оставаше нищо друго, освен да се заема с формалностите. Да ти чета лекции за научни степени и за актьорския живот. Колко объркано, колко смешно, как щеше да се подхилва Сиймор и сигурно щеше да ме увери — пък и всички вас, — че няма за какво да се притеснявам.

Това е. Играй, Закари Мартин Глас, когато и където искаш и след като чувстваш, че имаш призвание, но му отдай всичките си сили. Ако направиш нещо красиво на сцената, нещо неописуемо и носещо радост, нещо, което надминава във всяко отношение последната дума на актьорското майсторство, ние със Сиймор ще си вземем под наем смокинги и тържествено ще се появим на вратата към сцената с букет кученца. Във всеки случай, колкото и малко да струват моята привързаност и подкрепа, моля те, разчитай на тях, независимо от разстоянието.

 

БЪДИ

 

Както винаги, моите щурмове на всезнанието са смехотворни, но ти повече от всички хора трябва да бъдеш деликатен към онази частица от мен, която се състои от чист интелект. Едно време, в най-ранните ми и противни години на начинаещ писател, прочетох на Сиймор и Бу Бу един мой разказ. Когато свърших, Бу Бу каза с безизразен глас, като хвърли поглед на Сиймор, че разказът е прекалено интелигентно написан. С. поклати глава, усмихна се широко и заяви, че интелектът е моят вечен недъг, моят дървен крак и било проява на най-лош вкус да привличам вниманието им върху него. Като двама недъгави, миличък Зуи, нека бъдем добри и любезни един към друг.

 

С много любов

Б.

Последната, най-долната страница бе изцапана с нещо кафеникаво и бе скъсана на две места по гънките. Зуи свърши с четенето и доста внимателно подреди страниците. Опря ги на сухото си коляно, за да ги изравни. После ловко натъпка в плика цялата тази прекалена възвишеност, сякаш, слава богу, бе прочел писмото за последен път в живота си. Сложи дебелия плик на ръба на ваната и взе да си играе с него. С единия си пръст започна да бута натъпкания плик напред-назад по ръба, като явно се опитваше да го задържи там в движение, без да го остави да падне във водата. Цели пет минути си игра така, после го бутна накриво и трябваше бързо да го грабне. С което играта свърши. Като държеше спасения плик над водата, той се смъкна надолу, по-дълбоко във ваната и потопи коленете си. Втренчи се в покритата с плочки стена отсреща до основата на ваната, после хвърли поглед към цигарата върху поставката за сапун, взе я и дръпна два пъти за опит, но тя бе угаснала. Отново се надигна, този път много рязко, като разплиска шумно водата, и провеси сухата си ръка от ръба на ваната. Върху килимчето за баня лежеше ръкопис.

Той го вдигна на борда. Взря се в него, после мушна писмото между средните страници, където подшиването е най-стегнато. Опря ръкописа на вече мокрото си коляно, което едва се подаваше над водата, взе да го разгръща. Когато стигна до девета страница, сви ръкописа като списание и започна да чете или по-скоро да го изучава.

Ролята на Рик бе дебело подчертана с мек химически молив.

ТИНА (намусено): О, мили, мили, мили. Нямаш голяма полза от мен, нали?

РИК: Не говори така. Да не си посмяла, чуваш ли?

ТИНА: Обаче е вярно. Аз съм твоят зъл гений. Ужасно зъл гений. Ако не бях аз, Скот Кинсейд още преди година щеше да те назначи в кантората си в Буенос Айрес. Аз развалих всичко. (Отива до прозореца) Аз съм като „лисичетата, които повреждат лозята“. Чувствам се като героиня на много сложна пиеса. Смешното е, че аз самата никак не съм сложна. Аз съм нищо. Аз съм си аз. (Обръща се.) О, Рик, Рик, страх ме е. Какво е станало с нас? Сякаш нас ни няма вече. Протягам ръка, но нас просто ни няма там. Страх ме е. Аз съм едно изплашено дете. (Поглежда през прозореца). Мразя този дъжд. Понякога се виждам мъртва в дъжда.

РИК (кротко): Мила моя, това изречение не е ли от „Сбогом на оръжията“?

ТИНА (обръща се, разярена): Махай се оттук! Махай се! Махай се, преди да съм скочила от прозореца. Чуваш ли?

РИК (сграбчва я в обятията си): Сега ме чуй, ти, хубаво малко тъпаче. Ти, прелестно хлапе, лекомислено, разиграващо трагедии…

Бележки

[1] Отпратка към поемата „Ендимион“ от известния английски поет Джон Кийтс (1795–1821). — Б. пр.

[2] Опасявам се, че точно тук това естетическо прегрешение, бележката под линия, е тъкмо на място. В моя разказ директно ще видим или чуем само двете най-малки деца на семейство Глас. Все пак останалите пет, по-старшите, доста често ще шестват напред-назад из сюжета като многобройните призраци на Банко. Читателят може би ще иска да знае от самото начало, че в 1955 година най-големият син на семейството Сиймор вече седем години не бе между живите. Той се самоуби, когато бе на почивка с жена си във Флорида. Ако бе останал жив, в 1955 щеше да бъде на 38 години. Следващият по възраст, Бъди, бе, както се казва на студентски жаргон, „щатен литератор“ в един девически колеж в северната част на щата Ню Йорк. Той живееше сам в неотоплена и неелектрифицирана къща на около четвърт миля от един много известен зимен курорт. Следва Бу Бу — омъжена, майка на три деца. През ноември 1955 година тя бе на пътешествие в Европа заедно със съпруга си и трите си деца. Близнаците Уолт и Уейкър идват след Бу Бу. По това време бяха изминали десет години от смъртта на Уолт. Той загина при една внезапна експлозия, когато беше с окупационната армия в Япония. Уейкър, по-млад от него с някакви си дванайсет минути, беше католически свещеник и през ноември 1955 се намираше в Еквадор на някакъв йезуитски събор. — Б. а.

[3] Основоположничка на религиозното учение Християнска наука. — Б. пр.

[4] Unappetitlich (нем.). — неапетитен. — Б. пр.

[5] Kibbutz (иврит) — „комуна“. — Б. пр.

[6] Упанишади (VII–III в. пр.н.е. — XIV–XV в. н.е.) — заключителна част, коментар на ведическите текстове, написан под формата на наставления на учителя към ученика. — Б. пр.

[7] Будистки текст, в който се излага учението на Буда за постигане на мъдрост. — Б. пр.

[8] Йохан Еркхарт (1260–1327) — немски мислител, един от най-видните представители на философската мистика на късното средновековие. — Б. пр.

[9] Джон Баримор (1882–1942) — американски театрален актьор. — Б. пр.

[10] Zum Beispiel (нем.) — например. — Б. пр.

[11] Измислен герой. — Б. пр.

[12] Милтън Берл — актьор от американския музикален театър, киното и телевизията (род. 1908 г.) — Б. пр.

[13] Губернатор на Ню Йорк от 1942 г. — Б. пр.

[14] Дърксен — Вероятно измислено лице; Жужа Габор — Известна американска киноактриса, родена в Будапеща; Гейлорд Хаузър (род. 1895 г.) — американски диетолог; Сър Джордж Джесъл (1824–1883) — известен английски съдия. — Б. пр.

[15] Един от най-скъпите магазини за дамско облекло в Ню Йорк. — Б. пр.

[16] От shit (англ.) — лайно. — Б. пр.

[17] Перифраза на Шекспир („Ромео и Жулиета“ — II действие). — Б. пр.

[18] Според зен-будизма истинското знание е своего рода незнание, т.е. ирационално познание на света, което не разрушава завършеността на нещата. — Б. пр.

[19] Дайсетсу Тейтаро Сузуки (1870–1960) — един от най-големите изследователи на будизма. — Б. пр.

[20] Според терминологията, на зен внезапно просветление, „прозрение“, постигнато в потока на всекидневието. — Б. пр.

[21] Според будистката терминология това са онези, в които са угаснали греховните желания и които, прекъсвайки веригата на раждането и смъртта, достигат нирвана. — Б. пр.

[22] Според махаяна онези, които са достигнали просветление, но се отказват от нирвана, за да спасят другите. — Б. пр.

[23] Тези, които приживе достигат духовно освобождение. — Б. пр.

[24] Сидхартха Гаутама (623–544 пр.н.е.) — според преданията основател на будизма. — Б. пр.

[25] Лаодзъ (VI–V в пр.н.е.) — древнокитайски философ. — Б. пр.

[26] Шанкара (?788–?820) — индийски религиозен философ и поет. — Б. пр.

[27] Хуи-нен (VII в.) — първият патриарх на зен-будизма. — Б. пр.

[28] Рамакришна (1836–1886) — индийски религиозен мислител и обществен деец, представител на неоиндуизма. — Б. пр.

[29] Има се предвид христоматийната история за Дж. Уошингтън (първия президент на САЩ), който отсякъл една вишна и сам си признал. — Б. пр.