Дж. Д. Селинджър
Сиймор, запознаване (3)

Между предишния пасаж и този изминаха, изнизаха се малко повече от два и половина месеца. Издавам с неудоволствие този кратък бюлетин, защото той ме връща към момент, в който сякаш съм се готвел да доверя, че винаги използвам стол, когато работя, че в часовете за съчинения пия над трийсет кафета, а в свободното време майсторя сам всичките си мебели; с една реч — тон на литератор, който на драго сърце обсъжда работните си навици, любимите си занимания и публикуемите си човешки слабости с интервюиращия от неделната литературна притурка на вестника. Всъщност нямам никакво намерение да обсъждам тук чак толкова интимни неща. (Дори следя себе си съвсем изкъсо. Защото ми се струва, че тъкмо сега това съчинение е най-непосредствено застрашено от опасността да премине към фамилиарност, граничеща с бельото.) Голямото закъснение между двата пасажа, за което съобщих, се дължи на това, че девет седмици лежах на легло с остър хепатит. (Нали виждате какво имам предвид, като казвам „бельо“? Впрочем последните мои думи са взети почти направо от една популярна бурлеска. Втори комедиант: „Тоя хепатит ме държа в леглото девет седмици.“ Първи комедиант: „Дотам ли стигна, куче, да спиш и с мъже?“ Ако такива смешки са гаранция, че съм оздравял, по-добре да се връщам незабавно в Долината на болните.) Когато сега доверя — което е задължително, — че близо от една седмица съм на крак с отново поруменели бузи, чудя се дали читателят няма да изтълкува погрешно моята доверчивост — и то главно по два начина. Първо, дали няма да си помисли, че това е лек упрек към него, задето не е напълнил стаята ми с камелии. (Всеки ще разбере, предполагам с облекчение, че с всяка изминала секунда чувството ми за хумор изтича неудържимо.) И второ, дали въз основа на този болничен лист читателят няма да реши, че моето лично щастие, което така внимателно му натрапвам от самото начало на това съчинение, не е никакво щастие, ами просто болнавост. Тази втора възможност най-много ме тревожи. Не може да се отрече, че бях щастлив да работя върху това Запознаване. По свой начин, ще го нарека гръбен, бях неизказано щастлив и по време на боледуването. И имам щастието да заявя, че в този миг съм безумно щастлив. Но това не значи да отричам (боя се, че стигнах до истинската причина, която ме накара да измайсторя тази витринка за моето нещастно черно дробче)… повтарям, но това не значи да отричам, че болестта ми нанесе едничко, но страшно поражение. От дън душа мразя драматичните абзаци, но мисля, че тук наистина се нуждая от нов ред.

Първата нощ от последната седмица, когато се усетих достатъчно здрав и читав, за да се върна към Запознаването, открих, че съм изгубил не вдъхновението си да пиша за Сиймор, ами местонахождението си. Докато ме нямаше, той бе израснал твърде много. Просто невероятно. Само за девет седмици послушният исполин, който оставих, преди да се разболея, бе израснал и се бе превърнал в най-близкото ми същество на тоя свят, в човека, който винаги е бил препреголям, за да се вмести в обикновен лист белова — или поне в който и да е лист от моите. Да си кажа право, обзе ме ужас, който ме държа цели пет нощи. Мисля обаче, че не е нужно да слагам повече черна боя, отколкото е необходимо. Защото всяко нещо може да има най-неочаквано и хубава страна. Нека ви кажа веднага, че тази вечер направих нещо, което ме кара да мисля, че утре вечер ще се върна към работата по-голям, по-самоуверен и по-неприятен от всякога. Преди около два часа просто препрочетох едно старо писмо — по-точно доста дълга бележка, — която една сутрин намерих на масата за закуска. За да бъда съвсем точен, това беше в 1940 и бележката бе затисната с половин грейпфрут. Само след минута-две ще имам неизразимото („удоволствие“ не е думата, която ми трябва)… ще имам неизразимото празноглавие да възпроизведа тук дума по дума дългата бележка. (О, хепатит, какво щастие си ти! Не познавам болест — а това включва и скръб, и злощастие, — която в края на краищата да не се разтваря като цвете или като хубава бележка. Нужно е само постоянно да се оглеждаш. Веднъж, когато беше единайсетгодишен, Сиймор беше заявил по радиото, че от цялата Библия най-много му харесва думата НАБЛЮДАВАЙ!) Преди да премина към главната тема, ще ми приляга, мисля, да се занимая с няколко по-незначителни работи. Такава възможност може да не ми се удаде втори път.

Не съм ви казал — и това е сериозен пропуск, — че когато беше удобно, а по-често — неудобно, имах навика, не, непреодолимия подтик да изпробвам новите си разкази върху Сиймор. С други думи да му ги чета на глас. Това аз правех молто аджитато^[1] с ясно обозначение за почивка накрая — почивка за всички. Искам да кажа, че Сиймор неизменно се въздържаше от каквито и да било забележки, когато свършех. Обикновено той само се вторачваше в тавана за пет-десет минути — за тези четения винаги лежеше, проснат на пода, — после ставаше, тупваше (понякога) изтръпналия си крак и напускаше стаята. По-късно — обикновено след няколко часа, но в един-два случая и след няколко дни — нахвърляше някои бележки върху къс хартия или някое картонче и ми ги оставяше на леглото или на мястото ми на масата за ядене, а понякога (много рядко) ми ги изпращаше и по пощата. Ето няколко от тези кратки критични бележки. (Това е само загряване, няма смисъл да го отричам, макар че би трябвало.)

Ужасно, но вярно. Една честна Глава на Медуза.

 

Знам ли? Женският образ е великолепен, но художникът, изглежда, е бил преследван от твоя приятел, който е рисувал портрета на Ана Каренина в Италия. Няма нищо лошо в това преследване, дори е много хубаво, но нима нямаш свои гневни художници?

 

Това май ще трябва да се преработи, Бъди. Докторът е добре, но твърде късно му обръщаш внимание. През цялата първа половина зъзне навън на студа и чака да му обърнеш внимание, а той е главният ти образ. Този хубав диалог между него и сестрата не е на мястото си. Това би трябвало да е религиозен разказ, а е излязъл пуритански. Усещам намесата ти във всички негови постъпки. Излишна, струва ми се. И когато той, Лес или който и да било проклина всичко живо, не е ли това само низш вид молитва? Не вярвам бог да различава която и да е от разновидностите на богохулството. Тази превзета дума е измислена от поповете.

 

Извинявай. Този път не те слушах внимателно. Много извинявай. Първото изречение ме извади от релсите. „Хеншо се събуди тази сутрин с адски главобол.“ Толкова разчитам на теб да ликвидираш в белетристиката всички мошеници от рода на Хеншо. Просто няма такива. Ще ми го прочетеш ли още веднъж?

 

Моля те, разбери се със собствения си мозък. Той няма да те изостави, Бъди. А пък да го изхвърлиш сам ще е толкова нелепо, колкото да изхвърлиш прилагателните и наречията си, защото проф. Б. ти е казал така. Какво разбира той? И какво знаеш ти за собствения си мозък?

 

Седя и късам една след друга бележките до теб. Все ги започвам с думи като „Този разказ е великолепен като композиция“ или „Жената на камиона е много смешна“, или „Разговорът между двамата полицаи е страхотен“. Шикалкавя значи. И не мога да кажа защо. Още в самото начало започнах да ставам малко нервен. Звучеше ми като начало на нещо, което твоят главен враг Боб Б. определя като зашеметяващ разказ. Не мислиш ли, че той би окачествил този като стъпка в правилна посока? И не те ли тревожи това? Дори смешното у жената на камиона като че не е твое. То повече ми прилича на някаква универсална представа за смешното, която ти си възприел. Чувствам се измамен. Това ядосва ли те? Ще кажеш, че нашата кръвна връзка изкривява преценките ми. Тази мисъл тревожи и мен. Но аз мога да бъда и само читател. А ти писател ли си или просто писател на зашеметяващи разкази? Не ми трябват твоите зашеметяващи разкази. Искам злато.

 

Новият ти разказ не ми излиза от ума. Не зная какво да ти кажа за него. Разбирам колко голяма е била опасността да изпаднеш в сантименталност. Справил си се с нея много добре. Може би прекалено добре. Питам се дали нямаше да е по-хубаво, ако беше посбъркал някъде. Може ли да ти разкажа една история? Имало някога един голям музикален критик, виден специалист по творчеството на Волфганг Амадеус Моцарт. Дъщеричката му ходела в елитно училище, където пеела в хора. Един ден тя довела вкъщи своя съученичка и двете започнали да репетират разни песнички от Ървинг Бърлин, Харолд Арлън, Джеръм Кърн^[2] и други от този род. Големият музиковед страшно се ядосал. Какъв е този боклук, защо децата не пеят прекрасните песни на Шуберт? Вдигнал се той при директора на училището и адски се развонял. Доводите на видния специалист направили силно впечатление на директора и той обещал да накастри учителката по музика, една много възрастна дама. Големият музиковед напуснал канцеларията в много добро настроение. По пътя към къщи прехвърлял мислено блестящите доводи, които изложил пред директора, и това още повече го окрилило. Задишал с широко отворени гърди, ускорил крачка. И засвирил с уста една мелодийка. Коя ли? „К-к-к-Кети, хубава Кети“.^[3]

А сега дългата бележка. Ще бъде представена с гордост и смирение. С гордост, защото… е, да оставим това. Със смирение, защото може да ме чуе някой от моите другари от катедрата — все стари канцеларски шегаджии, — а пък аз си мисля, че рано или късно приложената тук бележка непременно ще бъде озаглавена „Деветнадесетгодишно Предписание за, писатели, братя и оздравяващи от хепатит, които са изгубили пътя и не могат да продължат“.

Мисля, че това е най-дългият критичен анализ, който Сиймор е писал за мой Литературен Труд, а това значи и най-дългата писмена комуникация, която съм имал с него. (Ние много рядко си пишехме, дори през войната.) Написан е с молив на няколко листа, които майка ми беше задигнала няколко години по-рано от хотел „Бисмарк“ в Чикаго. С него той откликваше на най-амбициозната ми творба, написана до това време. Годината беше 1940 и ние с него все още живеехме в доста гъсто населения) апартамент на родителите ни. Аз бях двадесет и една годишен, толкова неизкусен, колкото може да бъде само един млад, непубликуван, зеленолик писател. Самият Сиймор беше на двайсет и три и току-що бе започнал петата си година като преподавател по английски в един от нюйоркските университети. И тъй, следва пълният текст. (Разбирам, че взискателният читател може да се смути тук-таме, но най-лошото ще мине със самото обръщение. Щом то не смущава самия мен, не виждам защо трябва да смущава другиго.)

Скъпи ми Спящ Тигре,

 

Чудя се колцина са читателите, прелиствали страниците на ръкопис, докато авторът му хърка в същата стая. Исках сам да прочета това нещо. Този път ми беше трудничко да го възприема само слухово. Мисля, че твоята проза се превръща в единствения театър, който героите ти могат да приемат. Искам да ти кажа толкова много работи, че не зная откъде да започна.

Днес следобед написах почти цяло писмо на шефа на английската катедра, представи си, което звучеше така, сякаш ти си го писал. Това така ме зарадва, че реших непременно да ти го кажа. Много хубаво писмо. То ми напомни за онзи съботен ден през миналата пролет, когато отидох на Die Zauberflote^[4] с Карл, Ейми и онова доста странно момиче, което те бяха довели заради мен. Тогава се бях докарал със зелената омая без твое знание. (Тук става дума за една от четирите скъпи вратовръзки, които си бях купил предишния сезон. Бях забранил на всичките си братя — но преди всичко на Сиймор, който имаше най-лесен достъп до тях — да се доближават до чекмеджето, където ги държех увити в целофан.) Не се чувствах виновен, че съм я взел, изпитвах само смъртен страх да не би да изскочиш изведнъж на сцената и да ме зърнеш в тъмния салон с твоята вратовръзка. Но думата ми беше за писмото. Помислих си, че ако работите стояха обратно, ако ти беше написал писмо, което да звучи, сякаш аз съм го писал, това щеше да те разтревожи. А мен този въпрос престана да ме занимава почти веднага. Едно от малкото неща, които ме натъжават на тоя свят — освен самия свят, — е това, че ти се разтревожваш, ако Бу Бу или Уолт ти каже, че една или друга твоя мисъл звучи като моя. Ти приемаш това едва ли не като обвинение в пиратство, като удар по твоята индивидуалност. Толкова ли е лошо, че двамата си приличаме понякога? Ципата помежду ни е изключително тънка. И защо изобщо трябва да ни безпокоят тези неща. Преди две лета, когато отсъствах дълго, успях да установя, че ти, Зуи и аз сме били братя най-малко в четири от превъплъщенията си, а може би и повече. Нима това не е прекрасно? Индивидуалността на всеки един от нас започва от момента, в който признаем изключително тясната връзка помежду си и приемем неизбежното — да заимстваме един от друг шегите си, способностите си, идиотщините си, ако щеш. Забележи, че не включвам вратовръзките. Според мен вратовръзките на Бъди са негови и само негови, но е истинско удоволствие да вземеш някоя без разрешение.

Сигурно ти се вижда чудовищно, че се занимавам не толкова с разказа ти, колкото с вратовръзки и други глупости. Но това не е вярно. Аз просто събирам мислите си. И мисля, че тези баналности ще ми помогнат да се съсредоточа. Навън е вече ден, а аз не съм мръднал от мястото си, откакто ти си легна снощи. Какво блаженство е да бъда твоят пръв читател. И то би било дваж по-голямо, ако не подозирах, че цениш моето мнение повече от собственото си. Не е редно наистина да разчиташ толкова много на моето мнение за собствените си разкази. Та нали в тях си ти! Може да не си съгласен с мене, но съм убеден, че именно аз съм сторил нещо, за да се стигне до такова положение. Дори да си посипя главата с пепел, вината си е вина. Тя не се маха. Не може да бъде анулирана. Не може дори да бъде разбрана напълно, сигурен съм — нейните корени се крият дълбоко в личната и много далечна карма. Единственото ми спасение, когато изпадна в такова състояние, е мисълта, че вината е несъвършена форма на познанието. Несъвършенството й обаче съвсем не означава, че не може да бъде използвана. Въпросът е да я вкараш в работа, преди тя да те е парализирала. Затова започвам незабавно да пиша какво мисля за твоя разказ. Имам непреодолимото усещане, че ако бързам, вината ми най-добре и най-вярно ще послужи на моите цели. Наистина мисля така. Побързам ли, може би ще мога да ти кажа нещо, което от години съм искал да ти кажа.

Сигурно сам разбираш, че този разказ е голям скок. Дори не един. Когато си легна, помислих си дали да не събудя цялата къща и да дам банкет в чест на нашия брат, нашия прекрасен скачач. Какво ми стана, че не вдигнах всички? Що за човек съм аз? Тревожен човек в най-добрия случай. Тревожат ме големите скокове, които мога да отмеря с поглед. И мечтая да направиш такъв скок, че да те изгубя от поглед. Извинявай за последното. Сега вече пиша много бързо. Според мен новият ти разказ е тъкмо този, който отдавна си чакал. А и аз в известен смисъл. Знаеш, че мене ме крепи най-вече гордостта. Ала тя е и главната ми тревога. За твое добро, не ме карай да се гордея с тебе. Мисля, че точно това исках да кажа. Напиши разказ, който само да ме държи дълго нащрек. Дръж ме до пет само защото всички твои звезди са изгрели, не за друго. Извинявай за подчертаването, но за първи път ти казвам нещо за твой разказ, от което главата ми да се замае. Моля те, не ме оставяй да кажа друго. Тази нощ ми се струва, че каквото и да кажеш на един писател, след като си го помолил да остави звездите си да изгреят, няма да бъде нищо повече от литературен съвет. А съм убеден, че „добрите“ литературни съвети водят до творби като „Мадам Бовари“. Двама души с изискан вкус хващат Флобер и искат от него да напише шедьовър. И така убиват възможностите му да излее сърцето си. Той умира, увенчан с лаври, които не заслужава. Писмата му са непоносими. Изпипани много повече, отколкото би трябвало. Пропиляно време. Доплаква ми се, като ги чета. Тази нощ не смея да ти кажа нищо друго, мили Бъди, освен най-баналното: следвай сърцето си. До победа или поражение. Така ми се беше ядосал, когато бяхме при наборната комисия. (Предната седмица ние с него, както милиони други американски младежи, се бяхме явили пред наборната комисия в най-близкото училище. И го забелязах, че се смее на нещо, което бях написал във формуляра си. По целия път към къщи той отказваше да ми обясни какво му се е видяло толкова смешно. Както може да потвърди всеки от нашето семейство, Сиймор беше в състояние да се инати като магаре, когато ставаше дума за нещо хубаво.) Знаеш ли защо се смеех? Ти беше написал, че професията ти е писател. В живота си не съм срещал по-смешен евфемизъм. Кога писането е било твоя професия? Никога. То е твоята религия. Сега съм попревъзбуден. И понеже това ти е религията, знаеш ли какво ще те питат, когато умреш? Но нека ти кажа първо какво няма да те питат. Няма да те питат дали си работил над някой великолепен, вълнуващ разказ, когато си умирал. Няма да те питат дали той е бил дълъг, или кратък, тъжен или смешен, публикуван или непубликуван. Няма да те питат дали си бил в добра, или лоша форма, когато си го писал. Няма да те питат дори дали това и само това е творбата, над която би работил, ако си знаел, че с нейният край идва и твоят. Мисля, че само на горкия Сьорен К. може да бъде зададен такъв въпрос. А за теб съм сигурен, че ще ти зададат два въпроса: изгрели ли са били звездите ти? Вложил ли си сърцето си в написаното? Да знаеш само колко лесно ще ти е да отговориш с „да“ и на двата въпроса. Виж какво, седнеш ли да пишеш, винаги гледай да се сещаш, че преди да станеш писател, дълго време си бил читател. Запечатал веднъж това в главата си, сядаш спокойно и се запитваш каква творба би се харесала най-много на Бъди Глас като читател, ако трябва да избира по сърце. Следващата стъпка, решителната, е толкова проста, че чак не е за вярване. Сядаш и без да ти мигне окото, написваш сам творбата. Дори не подчертавам това. То е толкова важно, че не се нуждае от подчертаване. О, Бъди, имай тази смелост. Довери се на сърцето си. Ти си достоен художник и то няма да ти изневери. Лека нощ. Сега съм страшно превъзбуден и донякъде драматичен, но ми се струва, че бих дал всичко на тоя свят, за да те видя да напишеш нещо, каквото и да било, разказ, поема, дърво, в което наистина да вложиш сърцето си. Хайде утре вечер да отидем на театър с цялата тайфа. С обич

 

С.

Бъди Глас отново заема мястото си на страницата. (Разбира се, Бъди Глас е псевдонимът ми. Истинското ми име е майор Джордж Филдинг Антикулминацията.) Аз също съм превъзбуден и малко драматичен и всичките ми нажежени импулси ме карат в този миг да дам буквално звездни обещания на читателя за нашата среща утре вечер. Но ако съм умен, мисля ще е по-добре да си измия зъбите и да се метна в леглото. Ако тази дълга бележка на брат ми е малко трудна за четене, то отпечатването й в много екземпляри за приятели беше направо изтощително. В този миг съм загърнат в красивия небесен плащ, който той ми подари и който ми казва: хайде по-бързо се оправяй от твоя хепатит и твоята плахост.

Дали няма да бъде твърде прибързано, ако съобщя на читателя какво смятам да правя от утре вечер. Десет години, та и повече мечтая да чуя въпроса „Как изглеждаше брат ти“, само че зададен от някой, който няма да припира за бързи и отривисти отговори. Накратко голямото творение, „нещото, каквото и да било“, с което, както ми подсказва моят многоуважаван орган за мислене, би ми било най-приятно да се занимавам, е пълно физическо описание на Сиймор, написано от човек, дето не бърза като щур да махне това нещо от главата си — с една дума, колкото и безсрамно да е — от мен.

Косата му налита в бръснарницата. Сега е утре вечер и аз седя тук облечен, не ще и дума, в смокинг. Косата му налита в бръснарницата. Господи, боже мой, с това ли започвам? Няма ли лека-полека да се сложи ред в тая къща? Възможно е. Не го вярвам, но е възможно. Ако настоявам за съчетание от селективност и широка обрисовка, тогава съм аут още преди да съм започнал. Не мога да подбирам, не мога да се пазаря с този човек. Допускам, че подходът към някои неща ще бъде крайно чувствителен, но нека поне веднъж в живота си не гледам под лупа всяко изречение, иначе съм загубен. Косата му, която налита в бръснарницата, е първата абсолютно натрапваща се в съзнанието ми мисъл. Ходехме да се подстригваме обикновено през едно радиопредаване, тоест веднъж на две седмици. Това ставаше веднага след училище. Бръснарницата се намираше на 108-а улица и Бродуей, сгушена свенливо (стига де) между китайския ресторант и деликатесния магазин. Ако бяхме забравили да си изядем закуската или — по-вероятно — бяхме я „изгубили“ някъде, купувахме си за петнайсетина цента нарязан салам и малко туршийка с копър и ги ядяхме на столовете в бръснарницата — преди да се разхвърчат коси. Бръснарите се казваха Марио и Виктор. Сигурно са починали — толкова години минаха — от прекомерна употреба на чесън, която отвежда в гроба всички нюйоркски бръснари. (Хайде! Изрежи това. Унищожи го още в зародиш.) Сядахме на съседни столове и когато Марио свършеше с мен и се готвеше да свали и да изтръска кърпата, винаги се оказваше, че по мене има много повече коса от Сийморовата, отколкото от моята. Много малко неща в живота ми — преди или след този период — са ме дразнили повече от това. Само веднъж не се сдържах, което беше колосална грешка от моя страна. Със сърдит глас изтърсих, че неговата „глупава коса“ все налита на мен. Още в същия миг съжалих, но камъкът беше хвърлен вече. Той нищо не каза, но това веднага започна да го тревожи. Вървяхме смълчани към къщи и нещата отиваха от зле към по-зле; той явно се мъчеше да измисли как да забрани на косата си да налита на брат му в бръснарницата. Разстоянието от Бродуей до нашия блок ми се стори страшно. Никой в семейството ни не можеше да протревожи това разстояние тъй, както Сиймор можеше, стига да имаше подходящ материал за това.

Достатъчно за тази вечер. Изтощих се.

Само едно нещо още. Какво искам аз (курсивът навсякъде мой) от едно физическо описание на Сиймор? Каква работа искам да ми свърши то? Да, искам да го пратя в някое списание; искам да го публикувам. Но не е това — аз винаги съм искал да публикувам. По-важното, изглежда, е начинът, по който ще стигне до списанието. Да, това е важното. Мисля, че знам. Дори много добре знам, че знам. Искам да го изпратя, без да прибягвам до марки и канцеларски плик. Ако е истински портрет, нищо по-лесно от това да му купя билет за влака, да му сложа един сандвич и термос кафе или чай и толкоз. Останалите пътници във вагона трябва да се поотдръпнат от него, все едно че е малко пиян. О, щастлива мисъл! Нека той излезе от тази игра пиян. Но какво значи пиян? Пиян като близък човек, който след като е спечелил крайно тежка игра на тенис, цъфва, ухилен до уши, на прага и те пита: Видя ли как му забих последната? Да. Oui.

Друга вечер. Това ще се чете, не забравяй. Кажи на читателя къде се намираш. И се дръж любезно — да не загазиш. О, да, разбира се. Намирам се в оранжерията, току-що позвъних за бутилката портвайн и тя ще бъде донесена всеки момент от стария семеен прислужник — една изключително интелигентна тлъста, зализана мишка, която изяжда всичко в къщата освен изпитните работи.

Връщам се към косата на Сиймор, тъй като вече я сложих на страницата. Преди да почне да пада на шепи, на шепи — около деветнайсетата му годишнина, — тя беше много къдрава. Почти ситно къдрава, ама не съвсем. Ако беше така, щях да го кажа направо. Тази коса просто молеше да я скубят и наистина я скубеха; малките в семейството автоматично посягаха към нея, дори по-често, отколкото към носа, който, бога ми, също беше забележителен. Но за него по-късно. Сиймор беше много космат човек, младеж, юноша. Останалите дечурлига в семейството — особено момчетата, но не само те, — сюрията предпубертетчета, дето все щъкаха из къщата, изпадаха в захлас при вида на китките му. На единайсетгодишна възраст брат ми Уолт имаше навика да се вторачва в китките на Сиймор и да го кара да си свали пуловера. „Хей, Сиймор, свали си пуловера. Свали го де. Не ти ли е топло?“ А Сиймор му отговаряше със слънчева усмивка. Той обичаше тези грубовати шеги на по-малките. И аз ги обичах, само че от време на време. А той винаги. Той цъфтеше, избуяваше върху почвата на всички нетактични и необмислени забележки, отправяни му от по-малките. Сега, когато сегиз-тогиз дочуя не дотам приятни вести за подвизите на по-малките ми братя и сестри, неизбежно си спомням каква огромна радост доставяха те на Сиймор. Помня как веднъж четиригодишната Франи, седнала в скута му, възкликна с безмерно възхищение: „Сиймор, зъбките ти са толкова хубави, толкова жълти!“ Той щеше да падне от удоволствие. „Чу ли я какво каза?“

Едно от нещата, които казах по-горе, ме кара да се замисля. Защо аз само от време на време обичах тези шеги на по-малките? Несъмнено защото съдържаха понякога злобица, когато биваха насочени към мен. Много е възможно да съм я заслужавал. Но, питам се, какво знае читателят за многочислените семейства? И което е по-важното, ще изтърпи ли не друг, а аз да му обясня този въпрос? Мога да кажа поне следното: ако си по-голям брат в многочислено семейство (в което разликата между Сиймор и Франи е горе-долу осемнайсет години) и сам си поел или някой е имал непредпазливостта да ти възложи ролята на наставник и опекун, почти невъзможно е да не се превърнеш и в надзирател. Но дори надзирателите се произвеждат в различни форми, размери и цветове. Така например, когато Сиймор кажеше на близнаците, на Зуи или Франи или дори на мадам Бу Бу (която е само две години по-малка от мен) да си събуват галошите, преди да влязат в апартамента, всеки от тях възприемаше думите му така: не се ли събуете, ще оставите стъпки по пода и после Беси ще трябва да се трепе с парцала. А когато аз им кажех да си събуят галошите, те го приемаха като обида: който не се събува е палачор. Оттук произтичаше и разликата в начина, по който те се шегуваха с него и с мен. За съжаление това признание не може да не прозвучи подозрително откровено и предразполагащо. Какво да сторя в такъв случай? Трябва ли да спирам цялата работа всеки път, когато в гласа ми се прокрадва откровеност? Мога ли да очаквам от читателя да знае, че не бих се подценявал — в случая, не бих подчертавал лошите си ръководителски качества, — ако не изпитвах увереност, че в къщата не бяха съвсем безразлични към мен? Ще помогне ли, ако повторя на каква възраст съм сега, когато пиша това? Четиридесетгодишен мъж с прошарена коса и поомекнал задник, с прилично коремче и съответно прилични изгледи, че няма да зафуча сребърната си лъжичка на пода, ако тази година не успея да вляза в баскетболния отбор или ако не ме приемат в офицерската школа, защото не умея да отдавам чест. На всичко отгоре едва ли има писмена изповед, която да не понамирисва, да не издава гордостта на писателя от това, че се е отказал от гордостта си. Изповядва ли се някой публично, номерът е да се вслушваш в онова, което той не изповядва. В някакъв период от живота си (за съжаление обикновено успешен) човек може най-неочаквано да реши, че е по силите му да си признае как е взел с измама последните си изпити в колежа, а не е изключено и да разкрие, че между двайсет и втората и двайсет и четвъртата си година е бил импотентен, ала тези сами по себе си смели признания не са гаранция, че ще разберем дали веднъж не се е случило да грабне любимия си хамстер и да му стъпче главата. Съжалявам, че се разпростирам по този въпрос, но мисля, че имам законно основание да се тревожа. Пиша за единствения от всички мои близки и познати, който според моите виждания беше наистина голям, за единствения човек с подобни измерения, който нито за миг не ме е карал да го подозирам, че е пазил на скрито цял гардероб немирни, досадни малки суетности. За мен е ужасно, дори чудовищно, че се налага да се питам дали понякога не го измествам в това писание. Дано ми простите, че ще ви го кажа, но не всички читатели са опитни читатели. (Когато Сиймор беше на двайсет и една, почти пълноправен професор по английски, и беше преподавал вече две години, веднъж го попитах притеснява ли го нещо в преподавателската работа. Той отговори, че едва ли нещо го притеснява, но има едно, което го плаши: изписаните с молив бележки по полетата на книгите от колежанската библиотека.) Ей-сега свършвам с това. Повтарям, не всички читатели са опитни читатели; за мене се казва — критиците всичко казват и най-напред лошото, — че на пръв поглед имам много качества като писател. От все сърце се боя, че има читатели, които ще намерят известно очарование в това, че съм доживял до четирийсет; тоест, за разлика от някои други в тази книга, не съм бил толкова „себичен“, че да извърша самоубийство и да потопя в скръб цялото любящо семейство. (Казах, че свършвам с това, но очевидно, няма да свърша. Не защото не държа желязнотвърдо на думата си, а защото за да завърша, както му е редът, ще трябва да се докосна — боже мой, да се докосна — до подробности от неговото самоубийство, а при скоростта, с която се движа, няма да мога да сторя това поне още няколко години.)

Във всеки случай, преди да си легна, ще ви кажа нещо, което ми се струва крайно уместно. И ще бъда много благодарен, ако всеки направи всичко възможно да не го приеме като категорична допълнителна мисъл.

И тъй, мога да ви кажа по каква причина фактът, че сега съм на четирийсет, се превръща в една чудовищна сгода-несгода. Когато си отиде, Сиймор беше на четирийсет и една. Само за да го докарам до тази изключително непочтена възраст ще са ми нужни дълги месеци, а може би и години. Засега ще го виждате само като дете или юноша (и никога като кърмаче, надявам се). Когато съм с него, аз също ще бъда дете или юноша. Но винаги ще си давам сметка — а вярвам, и читателят, макар и не тъй усърдно, — че режисурата на това представление е в ръцете на един малко шкембест човек почти на средна възраст. Ако питате мен, мисълта за това не е нито повече, нито по-малко тъжна от повечето неща в живота и смъртта. Споменах вече нещо по този въпрос, но пак ще кажа: стопроцентово съм убеден, че ако си сменяхме местата и Сиймор заемеше моето кресло, той така щеше да се притесни — не, да се поболее — от възмутителното си превъзходство като разказвач и постановчик, че веднага би се отказал от цялата работа. Няма да говоря повече по този въпрос, но добре че стана дума. Защото това е самата истина. И бъдете така добри не само да я видите, а и да я почувствате.

Май че няма да си лягам. Някой от навалицата е убил съня. Браво на него.

Писклив, неприятен глас (не е от моите читатели): Нали обеща да ни кажеш как е изглеждал брат ти. Стига с тия гнусни разбори и лепежи.

Няма стига. Точно лепежът ми е нужен до последната капка. Мога да мина и с по-малко разбори, но лепежът ми трябва до капка. И ако има надежда да завърша благополучно всичко това, точно на лепежа разчитам.

Мисля, че мога да опиша лицето на Сиймор, фигурата му, маниерите — всичко — по всяко време от неговия живот (без годините отвъд океана) и да получа една сносна прилика. Без скромности, моля. Идеален образ. (Кога и къде ще трябва да кажа на читателя каква способност за възпроизвеждане, каква силна памет имаха някои в семейството? Например Сиймор, Зуи, самият аз. Не мога да отлагам това до безкрай, но дали пък няма да стои грозно, като се напечата?) Огромна помощ би било за мен, ако някоя добра душа ми изпрати телеграма, за да ми съобщи точно кой Сиймор предпочита да опиша. Ако трябва просто да опиша Сиймор, изобщо Сиймор, имам почти готов много жив портрет, но в него той се явява едновременно на осем, осемнайсет и двайсет и осем години, с буйна коса и много плешив, с къси летни панталонки на червени райета и с изгоряла от слънцето сержантска риза, седнал в позата на Буда и седнал на един балкон на 86-а улица. Усещам опасността да представя точно такъв портрет, а не ми се ще. Ако не друго, той ще разтревожи Сиймор. Трудно е, когато позиращият ти е близък. Но мисля, че брат ми няма да се разтревожи особено, ако след надлежна консултация с интуицията си реша да прибягна до нещо като литературен кубизъм, за да опиша лицето му. А щом е така, изобщо няма да се разтревожи, ако изпиша останалото само с обикновен шрифт — стига да ми го подскаже интуицията. Лично аз нямам нищо против да използвам някакъв вид кубизъм, но интуицията с все сила ме тика да му обявя война от дребнобуржоазни позиции. Ще видим, утрото е по-мъдро от вечерта. Лека нощ. Лека нощ, госпожа Кратуна. Лека нощ, Досадно Описание.