Дж. Д. Селинджър
По-горе билото, майстори! (1)

Преди двадесетина години в нашето огромно семейство избухна епидемия от заушка и една вечер най-малката ми сестричка, Франи, я преместиха с все креватчето в стаята, в която живеехме с по-големия ми брат Сиймор и в която се предполагаше, че няма микроби. Тогава аз бях на петнадесет години, а Сиймор — на седемнадесет.

Към два часа през нощта се събудих от плача на нашата нова съквартирантка. Известно време останах да лежа неподвижен, заслушан в нейния рев, после чух, или по-скоро усетих, как Сиймор се размърда на съседното легло. По онова време ние държахме на нощната масичка между двете легла електрическо фенерче — за всеки случай — въпреки че, доколкото си спомням, нито веднъж не бе ставало нужда да го използваме. Сиймор запали фенерчето и стана.

— Мама каза, че биберонът с млякото е на печката — обясних аз.

— Преди малко й давах — отвърна Сиймор, — но не е гладна.

Той се приближи в тъмното до библиотеката и зашари бавно с фенерчето по полиците.

Аз се изправих в леглото.

— Какво си намислил? — попитах го.

— Смятам да й прочета нещо — каза той и взе една книга.

— Ти си луд! Та тя е само на десет месеца!

— Знам — отвърна Сиймор. — Но бебетата имат уши и чуват всичко.

Тая вечер при светлината на фенерчето Сиймор прочете на Франи едно от любимите си произведения — една даоска приказка^[1]. И до ден днешен Франи се кълне, че помни как Сиймор й е чел:

 

Княз Му, повелител на Китай, казал на По Ло: „Много години тегнат вече на гърба ти. Има ли някой в семейството ти, когото мога да взема на работа, че да ми избира конете вместо теб?“ По Ло отвърнал: „Добрият кон се познава по вида и стойката. Но конят-вихрогон — този, който не се докосва до земята и не оставя следи — е нещо тайнствено и неуловимо, неосезаемо като утринен въздух. Моите синове не са толкова надарени; те могат да познаят добрия кон, щом го видят, но коня-вихрогон — не могат. Обаче аз имам един приятел на име Чу Фан-као, търговец на дърва и зеленчуци, който разбира от коне не по-малко от мене. Повикай го при себе си.“

Княз Му така и сторил. И не след дълго изпратил Чу Фан-као да му търси кон. След три месеца Чу се върнал и съобщил, че е намерил кон. „Оставих го в Шахю“ — обяснил той. „А какъв е този кон?“ — запитал князът. „Сива кобила“ — бил отговорът.

Но когато довели коня, оказало се, че това е черен като катран жребец. Крайно недоволен, князът повикал при себе си По Ло. „Твоят приятел, когото изпратих да ми търси кон, съвсем се посрами — казал княз Му. — Че той дори не може да различи жребец от кобила и черно от сиво.“

По Ло въздъхнал с облекчение. „Нима е постигнал такова съвършенство? — възкликнал той. — Тогава Чу струва десет хиляди пъти повече от мен. Аз не мога и да се сравнявам с него. Той прониква в строежа на духа. Интересувайки се само от същественото, забравя незначителното; прониквайки във вътрешните достойнства, губи представа за външните белези. Той вижда това, което му е нужно и не обръща внимание на ненужното. Чу е толкова мъдър, че би могъл да дава преценка за много по-важни неща, отколкото за качествата на конете.“

И когато довели коня, оказало се, че той наистина нямал равен на себе си.

 

Възпроизведох тази приказка не само защото винаги съм готов да препоръчам на родителите и на по-големите братя на десетмесечни пеленачета да им четат за умиряване хубава проза, но и по съвсем друга причина. Сега ще ви опиша една сватба, която се състоя през 1942 година. Според мен това е напълно завършен разказ — с начало и край, дори с предчувствие за смърт. Но тъй като са ми известни по-нататъшните факти, чувствам се задължен да отбележа, че сега, в 1955 година, младоженецът не е вече между живите. Той се самоуби през 1948 година, когато беше на курорт с жена си във Флорида. Всъщност най-същественото, което искам да кажа, е следното: откакто младоженецът слезе завинаги от сцената, аз не мога да намеря на негово място друг, комуто да се доверя в избора на кон.

 

 

През май 1942 година ние седмината — потомството на Лес и Беси (по баща Галахър) Глас, бивши комически актьори от една пътуваща трупа — се бяхме пръснали, нескромно казано, из целите Съединени щати. Аз например, вторият по големина, лежах във военната болница във форт Бенинг, щат Флорида, болен от плеврит — малък спомен от тримесечната строева подготовка в пехотата. Близнаците Уолт и Уейкър се бяха разделили още преди година. Уейкър бе изпратен в един лагер в Мериланд за отказващи да участват във войната, а Уолт се намираше някъде из Тихия океан — или на път за там — с една артилерийска част. (Ние никога не знаехме къде точно е Уолт. Не обичаше да пише писма и след смъртта му не научихме почти нищо за него. Той бе убит в Япония през есента на 1945 година при някаква глупава войнишка разправия.)

Най-голямата от сестрите, Бу Бу (хронологически тя стои между мен и близнаците), служеше като мичман в женските морски спомагателни части на база в Бруклин. През пролетта и лятото на същата година тя живя в квартирата в Ню Йорк, която ние със Сиймор почти не използвахме след постъпването ни в армията. Двете най-малки деца Зуи (момче) и Франи (момиче) живееха с родителите ни в Лос Анджелис, където баща ми издирваше талантливи артисти за една киностудия. Зуи беше на тринадесет години, а Франи — на осем. Всяка неделя те излизаха пред радиото в едно детско предаване — викторина, озаглавено „Какво умно дете“ — ирония, разбираема за всички американци от Атлантическия до Тихия океан. Тук му е мястото да кажа, че почти непрекъснато, или по-право в една или друга година, всички деца от нашето семейство излизахме срещу заплащане като „гости“ на програмата „Какво умно дете“. Ние със Сиймор участвахме първи в нея — още в 1927 година, когато той беше на десет, а аз на осем години; тогава предаването „се излъчваше“ от една зала на стария хотел „Мъри Хил“. Всички ние — от Сиймор до Франи — излизахме под псевдоними. Това може да изглежда крайно невероятно, защото ние бяхме деца на естрадни актьори, тоест хора, които съвсем не пренебрегват рекламата, но майка ми беше прочела веднъж в някакво списание какъв кръст са осъдени да носят децата на професионалисти — как те странят от останалите деца, общуването с които е нужно и полезно — и тя зае непоколебимо становище по този въпрос и никога, никога не отстъпи от него. (Не му е мястото тук да обсъждам въпроса, трябва ли да обявяваме „извън закона“ всички или повечето „деца-професионалисти“, да се отнасяме със съжаление към тях или просто без всякакви сантименталности да ги унищожим като нарушители на общественото спокойствие. Ще кажа само, че общият ни доход от програмата „Какво умно дете“ даде на шестима от нас възможност да завършим колеж, а сега и седмият се учи благодарение на тези средства.)

Най-големият ни брат Сиймор, за когото предимно ще говоря тук, служеше през 1942 година като ефрейтор във войските, които тогава все още се наричаха военновъздушен корпус. Неговата част се намираше в базата на бомбардировачите Б-17 в Калифорния; доколкото си спомням, той изпълняваше длъжността ротен писар. Тук мога да добавя — не просто между другото, — че от всички нас той най не обичаше да пише писма.

Сутринта на двадесет и втори или двадесет и трети май (никой в нашето семейство нямаше навик да слага дата на писмата) ми оставиха в леглото във военната болница във форт Бенинг писмо от сестра ми Бу Бу — в това време бинтоваха диафрагмата ми с левкопласт (обикновена медицинска практика, която се прилагаше към болните от плеврит, очевидно за да не се разпаднат на части от кашлицата). След като свърши това мъчение, прочетох писмото от Бу Бу. Аз все още го пазя и ще го предам дословно:

Мили Бъди,

 

Стягам се за път и бързам страшно, затова писмото ми ще бъде кратко, но съдържателно. Адмирал Щипогъз е решил, че трябва да замине дявол знае къде, за да даде своя принос за победата и възнамерява да вземе със себе си и своята секретарка (ако се държи прилично). Ужасно съм разстроена. Да оставим Сиймор, но това значи, че трябва да мръзна в палатки по военните бази, да търпя глупавите закачки на нашите войничета и да дера лисици в тези отвратителни книжни кесии на самолета. Но най-важното е, че Сиймор се жени — да жени се, — тъй че слушай внимателно, моля ти се. Аз няма да мога да дойда. Заминавам за месец и половина-два неизвестно закъде. Вече видях бъдещата му жена. Според мен чиста нула, но страшно хубава. Впрочем не мога да бъда сигурна дали е чак такава нула. Вечерта, когато се запознахме с нея, тя не каза и две приказки. Просто седеше, усмихваше се и пушеше, тъй че може би съм несправедлива към нея. За любовния им роман нищо не знам — изглежда, че са се запознали миналата зима, когато частта на Сиймор беше разквартирувана в Монмаут. Но майката е фантастична: от всички изкуства разбира и два пъти седмично ходи при един известен психоаналитик; вечерта, когато се запознахме, на два пъти ме попита дали са ми правили психоанализа. Каза, че й се искало Сиймор повече да прилича на другите хора. И веднага добави, че й бил много симпатичен и така нататък и така нататък и че тя го слушала с благоговение на времето, когато той излизаше пред радиото. Това е всичко, което знам, но важното е, че ти трябва да отидеш на сватбата. Никога няма да ти простя, ако не отидеш. Честна дума! Мама и татко не могат да се вдигнат чак от крайбрежието, още повече че Франи е болна от заушка. Между другото, ти слуша ли я по радиото миналата седмица? Беше чудесна — надълго разказва как на четири и половина години летяла из целия апартамент, когато в къщи нямало никой. Новият говорител е по-слаб от Грант, може би дори по-слаб от някогашния Съливан, ако изобщо това е възможно. Той каза, че сигурно й се е присънило, че лети. Но нашата сладуранка си настояваше твърдо на своето. Не, казва, зная с положителност, че мога да летя, защото когато кацвах на пода по пръстите ми винаги имаше прах от електрическите крушки. Така ми е домъчняло за нея. А и за тебе. Във всеки случай ти непременно трябва да отидеш на сватбата. Ако се наложи, дезертирай, но иди, моля ти се. Сватбата ще стане на 4 юни в три часа. Много светска и съвременна, в къщата на баба й на Шестдесет и трета улица. Не знам номера на къщата, но е точно две къщи по-надолу от апартамента, в който живееха в охолство и разкош Карл и Ами. Смятам да бия телеграма на Уолт, но неговата част може би е заминала. Моля ти се, иди непременно, Бъди. Той е заприличал на измършавяло коте, а пък има такъв възторжен вид, че е немислимо да му се говори. Може би всичко ще се оправи, но аз мразя четиридесет и втора година. И, струва ми се, ще я мразя, докато съм жива — просто по принцип. Много целувки и ще се видим, като се върна.

 

БУ БУ

Два дни след получаването на това писмо ме изписаха от болницата, оставяйки ме, тъй да се каже, в плен на левкопласта, омотан около ребрата ми. После започна усилена едноседмична агитация — трябваше да получа отпуск за сватбата. Накрая постигнах своето чрез упорито подмазване пред командира на ротата — човек книжен според собственото му определение, чийто любим автор, за щастие, се оказа и мой любим автор някой си Л. Манинг Вайнз. Или може би Хайндз. Въпреки тази духовна връзка помежду ни, успях да си издействам отпуск само за три дни — колкото да замина с влак за Ню Йорк, да видя сватбата, да обядвам набързо някъде и да се върна капнал в Джорджия.

Доколкото си спомням, „седящите“ вагони през 1942 година се вентилираха само на думи, навсякъде беше пълно с военна полиция и миришеше на портокалов сок, мляко и евтино уиски. Цялата нощ кашлях, зачетен в един комикс, който някой ми беше дал от съжаление. Когато влакът наближи Ню Йорк — в два и десет в деня на сватбата, — аз, изкашлял вече и червата си, бях измъчен, потен и омачкан, а кожата адски ме сърбеше от левкопласта. В Ню Йорк цареше неописуема жега. Нямах време да си отида до квартирата, затова оставих багажа си — една неугледна брезентова пътническа чанта — в стоманените шкафове на гара „Пенсилвания“. На всичко отгоре, когато обикалях квартала с магазините за конфекция, за да намеря такси, един лейтенант от свързочните войски, комуто очевидно бях забравил да отдам чест при пресичането на Седмото авеню, измъкна изведнъж писалка и под любопитните погледи на минувачите записа името ми, номера на частта и адреса.

Бях грохнал, когато най-после взех такси. Дадох указания на шофьора да ме закара поне до дома на Карл и Ами. Оттам нататък работата се оказа съвсем проста. Трябваше само да следвам върволицата от хора. Опънат беше дори брезентов сенник. След минутка влязох в огромна, стара, каменна къща, където ме посрещна много хубава жена със светлолилави коси, която ме попита на кого съм близък — на булката или на младоженеца.

— На младоженеца — отвърнах аз.

— О, знаете ли — каза тя, — тук всички се объркаха.

Жената се засмя малко височко и ми посочи един сгъваем стол — последния свободен в огромната, претъпкана с хора стая. Оттогава са изминали тринадесет години и в паметта ми са се заличили всички подробности в тази стая. Освен че вътре беше страшно претъпкано и задушно, помня още две неща някакъв орган свиреше точно зад гърба ми, а жената, която седеше от дясната ми страна, се обърна към мен и се представи възторжено с театрален шепот:

— Аз съм Хелън Силзбърн.

По разположението на нашите места разбрах, че тя не е майка на булката, но за всеки случай й се усмихнах, закимах усилено и вече се готвех да й кажа аз пък кой съм, но тя сложи благоприлично пръст на устните си, след което двамата се загледахме пред себе си. Наближаваше три часът. Притворих очи и зачаках, малко нащрек, органистът да прекрати разните там парчета и да гръмне сватбеният марш от „Лоенгрин“.

Нямам точна представа как измина следващият час и четвърт, но важното е, че маршът от „Лоенгрин“ не гръмна. Помня, че бях окръжен от непознати хора, които току се обръщаха крадешком, за да видят кой се е изкашлял. И помня, че жената отдясно още веднъж заговори с мен със същия въодушевен шепот:

— Сигурно нещо ги е забавило — каза тя. — Виждали ли сте някога съдията Ранкър? Той има лице на светец.

Освен това помня как органът премина неочаквано, дори някак отчаяно, от Бах към ранния Роджърс и Харт. Но, общо взето, през цялото време аз сякаш се грижех за някакъв пациент — тоест за самия себе си — защото постоянно трябваше да сподавям пристъпите на кашлицата. Докато седях в стаята, непрекъснато ме спохождаше и плашеше мисълта, че ей сега ще повърна кръв или ще ми се счупи някое ребро въпреки левкопластовия корсет, който носех.

В четири и двадесет — или, казано без заобикалки, двадесет минути, след като вече всяка надежда бе загубена — невенчаната булка, навела глава, с родителите си от двете страни, заслиза с несигурна стъпка по дългата каменна стълба. Навън — имах чувството, че я предават от ръка на ръка — я наместиха в първото от черните лъскави таксита, паркирали в двойна редица покрай тротоара. Това беше изключително живописна картина — също като в илюстровано списание — и както е редно за такава картина, в нея имаше и съответният брой свидетели гостите за сватбата (между които и аз) вече се изливаха на групи от къщата и при все че се мъчеха да се държат благоприлично, зяпаха вторачени, едва ли не с изскочили очи булката. И ако нещо смекчаваше донякъде това зрелище, причината бе във времето: юлското слънце жареше и блестеше със силата на стотици фотосветкавици, тъй че лицето на булката, слязла по стълбата почти в несвяст, плуваше в някаква омара, а тъкмо това бе нужно.

Когато колата с булката изчезна тъй да се каже физически от сцената, напрежението пред къщата — особено под самия сенник, където се въртях и аз — се превърна в обикновена блъсканица — все едно че къщата беше черква, — денят — неделя и богомолците се разотиваха.

Изведнъж, с особена настойчивост, започна да се предава от уста на уста, че колите са на разположение на гостите, дори ако приемът не се състои и плановете се изменят. Така бил казал чичото на булката Ал. Доколкото можеше да се съди от реакцията на хората около мен, това бе прието като beau geste.^[2] Беше обяснено обаче, че колите остават „на разположение“ едва след като на „най-близките роднини“ на булката — цял отред внушаващи страхопочитание люде — бъде осигурен необходимият превоз, за да напуснат сцената. И след необяснима суетня и разтакаване (в това време така ме бяха притиснали, че не можех да мръдна) „най-близките роднини“ започнаха своето преселение — по пет-шест или по трима-четирима в кола. Доколкото разбрах, това зависеше от възрастта, поведението и задниците на първите, които влизаха в колата.

Изведнъж по нечие указание, дадено мимоходом, но съвсем категорично, аз се озовах до самия бордюр под края на сенника и започнах да настанявам гостите в колите.

Заслужава да се помисли защо именно мен избраха за тази отговорна работа. Доколкото схванах, непознатият делови мъж, който ми възложи тази задача, нямаше и най-малка представа, че аз съм брат на младоженеца. Следователно логично е да се приеме, че ме бяха избрали по съвсем други, много по-прозаични причини. Беше четиридесет и втора. Аз бях двадесет и три годишен, току-що влязъл в армията. Сигурен съм, че само възрастта ми, униформата и онова зеленикавожълто сияние на несъмнена услужливост, което се излъчваше от мен, са разсеяли всякакви съмнения, че може да ми се възложи ролята на портиер.

Не стига, че бях само на двадесет и три години, но и бях явно изостанал за възрастта си. Помня, че настанявах хората в колите съвсем непохватно. Вършех това с фалшиво ученическо старание, мъчейки се да създам впечатление, че изпълнявам важна задача. След няколко минути ми стана ясно, че имам работа предимно с поколение от възрастни, ниски, охранени хора и моята роля — да ги прихващам под ръка и да затварям вратите след тях — се сведе до празно пъчене на гърди.

Започнах да се държа като изключително нахакан, пълен с обаяние млад гигант, раздиран от кашлица.

Но следобедната жега ми действаше меко казано потискащо, а и не виждах каква отплата мога да получа за изпълняваната служба. Затова, въпреки че тълпата от „най-близките роднини“ едва бе започнала да оредява, аз се метнах в една от току-що напълнените коли, която вече потегляше. Може би за наказание си ударих главата в покрива и тя изкънтя. Между пътниците в колата се оказа и моята шепнеща позната Хелън Силзбърн, която веднага започна да ми изразява необикновеното си съчувствие. Ударът очевидно бе отекнал в цялата кола. Но на двадесет и три години аз бях от онзи тип младежи, които, каквато и рана да получат пред хорски поглед (освен счупена глава), само се разсмиват с глух неестествен смях.

Колата се движеше на запад — сякаш право в зиналата пещ на небето. Така изминаха две пресечки, докато стигнахме Медисън Авеню, където завихме рязко на север. Имах чувството, че само невероятната осторожност и ловкост на непознатия шофьор ни спасиха от гибел в страшната пещ на слънцето.

Докато изминахме първите четири-пет блока по Медисън Авеню, разговорът в колата се свеждаше до фрази като „Да не би да ви притеснявам?“ или „В живота си не помня такава жега!“ Тази, която не помнеше в живота си такава жега, се оказа, както бях дочул още докато стоях на тротоара, придворната на булката.^[3] Беше здравенячка на двадесет и четири-пет години, облечена с розова атлазена рокля, с венче от изкуствени незабравки в косите. В нея определено се чувстваше нещо атлетическо, сякаш преди година-две бе завършила колеж за инструктори по физическо възпитание. Тя дори държеше букета гардении в скута си по такъв начин, сякаш той бе спаднала волейболна топка. Седеше отзад, притисната между мъжа си и едно слабичко старче с фрак и цилиндър и с незапалена хаванска пура в ръка. Мисис Силзбърн и аз — допрели непорочно коленете си — заемахме отварящите се седалки. На два пъти, без да имам някакъв повод за това, а просто от възхищение изгледах слабичкото старче. В началото, когато започнах да настанявам хората в колата и отворих вратата за него, изпитах за миг желание да го вдигна на ръце и да го вкарам внимателно през отворения прозорец. Той беше слаб като клечка, а на височина нямаше и пет фута, но въпреки това не приличаше на пигмей или джудже. Седеше изправен и гледаше строго право пред себе си. Когато го погледнах втори път, забелязах на ревера на фрака му петно, което много приличаше на леке от мазнина. Забелязах също, че между цилиндъра му и покрива имаше може би цели осем пръста разстояние. Все пак в първите минути на пътуването ме занимаваше преди всичко собственото ми здравословно състояние. Не ми стигаха плевритът и цицината на главата, ами започнах да си мисля — като някой хипохондрик, — че имам начало на ангина. Крадешком обръщах език назад и се мъчех да изследвам съмнителните места в глътката. Помня, че се бях вторачил право пред себе си — във врата на шофьора, който представляваше релефна карта от зараснали циреи, — когато съвсем неочаквано моята съседка се обърна към мен:

— Извинете, в гостната нямах възможност да ви попитам. Какво прави вашата мила майка? Вие сте Били Бриганза, нали?

В този миг бях пъхнал езика си съвсем назад, за да изследвам мекото небце. Изправих го, преглътнах и погледнах съседката си. Тя беше към петдесетгодишна, облечена модерно и с вкус. Лицето й беше силно гримирано.

Отвърнах й, че има грешка.

Тя се вгледа в мен с леко притворени очи и каза, че досущ приличам на сина на Силиа Бриганза. Особено в устата. Опитах се с израза на лицето си да покажа, че всеки може да сбърка. След това отново забих поглед във врата на шофьора. В колата настъпи мълчание. За разнообразие погледнах през прозореца.

— Как ви харесва военната служба? — попита внезапно мисис Силзбърн, просто за да поддържа разговора.

Но тъкмо в този миг ме нападна кашлица. Когато пристъпът отмина, обърнах се към нея и отговорих колкото бе възможно по-добре, че съм си намерил много нови приятели в армията. Беше ми трудно да се обръщам към нея — пречеше ми стегнатият около диафрагмата левкопласт.

Тя кимна.

— Според мен всички вие сте чудо момчета — каза тя двусмислено. — Ами на булката ли сте приятел или на младоженеца? — попита после, минавайки „деликатно“ към същественото.

— Как да ви кажа, аз не съм точно приятел…

— Ако сте приятел на младоженеца, по-добре не го казвайте! — прекъсна ме придворната отзад. — Ех, да ми падне в ръцете само за две минутки. Само за две минутки, не повече.

Мисис Силзбърн се извърна цяла и се усмихна на придворната. После пак се обърна напред. Ние с нея се бяхме обърнали почти едновременно. Това трая само миг, но усмивката, с която тя възнагради придворната, беше същински шедьовър. Тази жива усмивка изразяваше неограничена симпатия към всички млади хора в цял свят, особено към тази дръзка и откровена представителка на младежта, с която впрочем, тя още почти не се познаваше.

— Кръвожадно същество — каза със смях мъжки глас.

Ние с мисис Силзбърн отново се обърнахме. Беше се обадил мъжът на придворната. Той седеше точно зад мен, от лявата страна на жена си. Разменихме с него бегъл, но остър и недружелюбен поглед, какъвто в тази нервна 1942 година можеха да разменят само офицер и прост войник. Той, старши лейтенант от свързочните войски, носеше много интересна фуражка на пилот от военновъздушния корпус, чиято пружина бе извадена — очевидно с цел шапката да придава на собственика си страшно нахакан и храбър вид. В случая фуражката съвсем не изпълняваше това свое предназначение, а само допринасяше моята преголяма шапка, която носех по всички правила, да прилича на палячовска гугла, измъкната набързо от някоя шахта за боклук.

Лейтенантът имаше болезнен, дори някак уплашен вид. Той се потеше невероятно — по челото, по горната устна, че и по края на носа. Казват, че в такива случаи трябва да се вземат солни хапчета.

— Оженил съм се за най-кръвожадното същество в целия щат — каза той на мисис Силзбърн и пак се засмя — меко, като за пред хора.

Автоматичното ми уважение към чина му едва не ме накара да се засмея заедно с него, но краткият, безсмислен смях на един непознат, при това с много по-висок чин, би показал недвусмислено, че аз съм на страната на лейтенанта и въобще на страната на всички в колата и нямам нищо против никого.

— Говоря съвсем сериозно — каза придворната. — Да ми падне само за две минутки, повече не ми трябва. Ех, само да го пипна в ръчичките си!

— Хайде стига, не се вълнувай толкова — зауспокоява я мъжът й, чиито запаси от съпружеско търпение, изглежда, бяха неизчерпаеми. — Не се вълнувай, ще си съкратиш живота.

Мисис Силзбърн се обърна отново назад и хвърли на придворната почти ангелска усмивка.

— Някой да е видял неговите роднини на сватбата? — попита меко тя, наблягайки слабо — просто съвсем възпитано, на притежателното местоимение.

Отговорът на придворната беше зареден с отрова.

— Не! Те всички са на Западното крайбрежие или кой знае къде. Бих искала да ги видя само!

Мъжът й пак се засмя.

— И какво ще направиш, ако ги видиш, пиленце?

— Не знам, но непременно ще направя нещо.

Този път лейтенантът се засмя по-високо.

— Непременно! — повтори тя. — Бих им казала някои неща. Честна дума! — Тя говореше с все по-голям апломб, сякаш съзнавайки, че не само мъжът й, но и всички останали слушатели се възхищават от предизвикателната й откровеност — от чувството й за справедливост, колкото и детинско и наивно да изглежда то. — Не знам точно какво бих им казала. Сигурно ще им надрънкам всякакви идиотщини. Но, боже мой! Честна дума, не мога да търпя да се върши престъпление спрямо хората! Кръвта ми кипва!

Тя потисна за малко благородното си вълнение, а през това време мисис Силзбърн успя да я подкрепи с поглед, пълен с пресилено съчувствие. Сега вече ние с мисис Силзбърн окончателно и свръхобщително се бяхме обърнали назад.

— Да, именно престъпление — продължи придворната. — Не може да газиш като мечка в живота и да нараняваш, както ти скимне, най-хубавите чувства на хората.

— За съжаление, аз почти нищо не зная за този млад човек — каза мисис Силзбърн. — Не съм го виждала дори. За първи път чух, че Мюриъл е сгодена, когато…

— Та кой го е виждал? — почти избухна придворната. — Дори аз не го познавам. Два пъти репетирахме сватбената церемония и двата пъти горкият баща на Мюриъл трябваше да играе ролята на младоженеца, защото неговият идиотски самолет не могъл да излети. Той трябваше да пристигне във вторник вечерта с някакъв идиотски военен самолет, но в някакво идиотско място — в Аризона ли, в Колорадо ли — завалял сняг, та пристигна едва снощи — в един часа през нощта! И в тоя късен час взема, че се обажда на Мюриъл по телефона от Лонг Айлънд или дявол знае откъде и я вика да се срещнат във фоайето на някакъв ужасен хотел — трябвало да си поговорят! — Тук придворната потръпна изразително. — А пък знаете каква е Мюриъл — такава една добричка, че всеки може да я разиграва както си иска. Това просто ме вбесява! Такива хора винаги си патят… И представете си, тя се облича, взема такси, отива в онзи ужасен хотел и разговаря с него до пет без петнайсет сутринта! — Придворната пусна букета и сви юмруци над скута си. — О-о-о, бясна съм, бясна!

— В кой хотел е бил, знаете ли? — попитах я аз.

Гледах въпросът ми да прозвучи небрежно — все едно, че баща ми е хотелиер и аз като син, естествено се интересувам къде отсядат хората в Ню Йорк. Но всъщност моят въпрос не означаваше нищо. Стори ми се интересно, че брат ми бе поканил годеницата си във фоайето на някакъв хотел, а не в празния си апартамент. Такава странност можеше да се очаква от него, но все пак на мен ми беше малко чудно.

— Не зная в кой хотел — отвърна троснато придворната. — Просто в някакъв хотел. — Тя се вгледа в мен. — Защо питате? Да не би да сте негов приятел?

В погледа й имаше нещо заплашително. Имах чувството, че в нея е въплътена цяла тълпа жени и че в друго време тя би могла да седи с плетката си пред гилотината и да се наслаждава на гледката. А аз цял живот съм изпитвал панически страх от всякакви тълпи.

— Отраснали сме заедно — отвърнах едва чуто.

— Блазе ви!

— Недей така! — укори я мъжът й.

— Извинявам се — каза придворната, обръщайки се към него, въпреки че думите й бяха предназначени за всички нас, — но вие не сте видели как горкото момиче плака — цял час, очите си изплака. И никак не е смешно, да не мислите! Чувала съм за мъже, които се уплашват от брака. Но не и в последната минута! Не се правят тези неща така — да хвърлиш в ужас цял куп порядъчни хора и да нараниш жестоко душата на едно невинно същество! Ако се е отметнал, защо не й е писал, или поне да скъса с нея като истински мъж. И то преди да е направил всички тези поразии.

— Хайде не се вълнувай, не се вълнувай — каза мъжът й. Неговият смях звучеше вече малко пресилено.

— Говоря съвсем сериозно. Та не можеше ли да й пише и да й обясни всичко като мъж? И да не се стига до тази трагедия и разни такива. — Изведнъж тя се втренчи в мен. — Не знаете ли случайно къде се намира той? — попита тя твърдо и в гласа й звънна метал. — Щом сте приятели от деца, вие трябва да…

— Аз пристигнах в Ню Йорк само преди два часа — отвърнах плахо. Сега не само придворната, но мъжът й, и мисис Силзбърн се бяха вторачили в мен. — Не успях дори да се добера до телефон.

Спомням си, че в този миг пак ме нападна кашлица. Тя беше съвсем непресторена, но трябваше да призная, че аз не се помъчих да я спра или потисна.

— Не лекувате ли тази кашлица? — попита лейтенантът, когато пристъпът отмина.

Но ето че аз отново се разкашлях и — колкото и странно да е — пак без никаква преструвка. Все още седях обърнат назад, но се постарах да се извъртя така, че да се изкашлям по всички правила на приличието и хигиената.

 

 

Може би ще внеса известен безпорядък в разказа си, но мисля, че тук трябва да вмъкна един пасаж, за да отговоря на някои натрапчиви въпроси. Първо, защо не слязох от колата? Независимо от всички други съображения, знаех, че тя ще откара цялата компания в дома на родителите на булката и каквито й ценни сведения да получех от убитата от мъка невенчана булка или от разтревожените й (а вероятно и разгневени) родители, едва ли си заслужаваше заради тези сведения да изпадна в крайно неудобно положение със самото си присъствие у тях. Тогава защо още седях в колата? Защо не скочих от нея, да речем, когато тя спираше при червена светлина на светофара? И най-важното — защо въобще се бях качил в тази кола? Може да се дадат десетки отговори на тези въпроси и всички те, макар и не изчерпателни, ще бъдат що-годе задоволителни. По смятам да отговоря на всички изведнъж, като припомня, че това бе 1942 година, че аз бях двадесет и три годишен новобранец, у когото тъкмо бяха развили стадното чувство, и най-важното — че се чувствах много самотен. В такива случаи, изглежда, човек просто скача в пълна с хора кола и си остава в нея.