Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seymour: An Introduction, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
uftak (2008)

Издание:

Джеръм Селинджър. Девет разказа. Семейство Глас

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1985

Американска, I издание

 

Съставител и предговор: Клео Протохристова

Редактори Недялка Христова, Иванка Савова

Рецензент Клео Протохристова

Художник Илия Гошев

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Виолина Хаджидемирева

Коректори Жанета Желязкова, Стоянка Кръстева, Донка Симеонова

ЕКП 07,05366725111/5637–282–85. Издателски № 2381. Формат 84×108/32

Печатни коли 28,50. Издателски коли 23,94. Условно издателски коли 24,62

Дадена за набор на 27. V. 1985 г. Излязла от печат на 15. XI. 1985 г.

Печатница „Димитър Благоев“, Пловдив

Цена: с твърда подвързия 3,41 лв, с мека подвързия 2,79 лв.

 

Nine Stories

Boston: Little, Brown, 1953, 302 pages

Franny and Zooey

Boston: Little, Brown, 1961, 201 pages

Raise High the Roof Beam, Carpenters and Seymour: An Introduction

Boston: Little, Brown, 1963, 248 pages

История

  1. — Добавяне

О, какъв силен опиат е щастието! То магически освобождава човека. Сега съм свободен да ви кажа точно това, което сигурно горите от нетърпение да чуете. Ако, както съм убеден, най-много на този свят обичате онези малки същества с чист дух и нормална температура от 52 градуса, то естествено следва, че на второ място най-много обичате онзи — боголюба или богомразеца (средно положение очевидно няма), светеца или грешника, моралиста или развратника, който е в състояние да създава истинска поезия. Между хората той е това, което е между птиците големият свирец, и аз бързам да ви кажа малкото, което зная за неговите полети, неговия плам и неговото невероятно сърце.

Още от 1948 година седя — моите близки схващат това буквално — над една тетрадка, населена със сто осемдесет и четири кратки стихотворения, писани от брат ми както в армията, тъй и извън нея, но повечето в нея. В най-близко време — мисля, че това е въпрос само на дни или седмици — смятам да отделя около сто и петдесет от тези стихотворения и да дам право на първия появил се издател с добре изгладен сутрешен костюм и чистички сиви ръкавици да ги отнесе право в тъмната си печатница, където най-вероятно ще бъдат пристегнати в някоя двутонна папка с все задната корица, на която се мъдрят няколко странни, уж препоръчителни бележки, измолени и дадени от „именити“ поети и белетристи, които без угризения се изказват публично за творбите на свои колеги (като обикновено запазват „истинските“ похвали за свои приятели, за по-низшестоящи, за чужденци, за съмнителни субекти и труженици в друга област), после ще се отправя към неделното литературно четене, където, ако има място и ако критичният анализ на голямата, нова, пълна биография на Гроувър Кливланд[1] не продължи предълго, стиховете ще бъдат представени стегнато на любителите на поезията от някой измежду групичката редовни посетители — педанти със средни заплати, които гледат да притурят нещо към дохода си и умеят да представят нови стихове не непременно задълбочено или вдъхновено, а стегнато, (Едва ли ще се върна отново на тази неприятна тема, но ако го сторя, ще гледам да бъда все така ясен.) А сега, като се има предвид, че седя над тези стихове повече от десет години, няма да е зле, дори ще е нормално да посоча кои са според мен двете главни причини да стана от стиховете. И предпочитам да натъпча двете причини в един пасаж, като в спортна чанта, защото, от една страна, ми се ще да не ги отделям, а, от друга — връхлетя ме предчувствие, че няма да са ми нужни повторно до края.

На първо място стои натискът на близките. Това несъмнено е твърде обикновено нещо, дори прекалено обикновено, но аз имам четирима живи, грамотни и крайно устати по-малки братя и сестри от полуеврейски, полуирландски, а може би отчасти и минотавърски произход; две момчета — Уейкър, член на картузианския орден и бивш пътуващ кореспондент, сега задържан, и Зуи, актьор, с не по-малко високо призвание свише и също недогматик, съответно на тридесет и шест и двадесет и девет години; и две момичета — едната, Франи, цъфтяща млада актриса на двадесет и пет, а другата, Бу Бу, пъргава платежоспособна матрона на тридесет и девет. През известни промеждутъци от 1949 насам, било от семинарията или пансиона, било от родилното на Женската болница или от студентската каюта под ватерлинията на кораба „Куин Елизабет“, помежду изпити и репетиции, помежду матинета и кърмене тези четири високопоставени личности ме обстрелват по пощата с неуточнени, но явно страшни заплахи — да му мисля, ако не направя нещо, и то скоро, за стиховете на Сиймор. Може би веднага трябва да добавя, че освен дето пописвам, аз съм хоноруван преподавател по английска литература в един девически колеж в северната част на щата Ню Йорк, недалеч от канадската граница. Живея сам (и без котка, това да го знаят всички) в съвсем скромна, да не кажа разнебитена къщица, разположена дълбоко в горите откъм по-недостъпната част на планината. Ако не броим студентите, преподавателите и позастаряващите келнерки, почти не се срещам с хора през работната седмица или година. Числя се към онази порода литературни самотници, които, не ще съмнение, лесно могат да бъдат насилвани и малтретирани по пощата. Ала всяко нещо си има граници, тъй че сега вече не съм в състояние да отворя пощенската кутия, без да треперя като лист при мисълта, че между рекламните листовки за земеделски сечива и банковите извлечения ще намеря някой дълъг, словоохотлив ултиматум върху пощенска картичка, изпратен от някой от моите братя и сестри, двама от които, държа да отбележа това, си служат с химикалки. Втората причина да стана от стиховете и да ги дам за публикуване е като че ли не толкова емоционална, а по-скоро физическа. (И тя води — с пуешка важност заявявам това — право в тресавището на реториката.) Въздействието на радиоактивните частици върху човешкото тяло, за което толкова се шумеше през 1959, не е нещо ново за старите любители на поезията. Използван умерено, един първокласен стих е чудесна и бързо действаща разновидност на топлинната терапия. Веднъж, когато бях в армията и повече от три месеца страдах от нещо, което ще нарека амбулаторен плеврит, първото истинско подобрение почувствах едва когато в горния джоб на ризата пъхнах нищо и никаква книжка с лирика на Уилям Блейк и я носих ден-два като лапа. Прекаляването обаче е винаги опасно и дори направо пагубно, тъй че трябва да се избягва продължителният досег с всяка поезия, която надхвърля първокласната, защото последиците могат да бъдат фатални. Във всеки случай ще изпитам облекчение, ако стиховете на брат ми излязат поне временно от тази теснотия. Усещам, че съм облъчен изцяло, макар и леко. Най-логичното обяснение за това е следното: през по-голямата част от юношеските си години, а после и през зрелите Сиймор лудееше първо по китайската, а сетне и по японската поезия и те го увлякоха така, както никоя друга поезия не го е увличала.[2] Разбира се, няма как да разбера веднага доколко е запознат горкият ми среден читател с китайската и японската поезия. Ако приемем обаче, че дори един кратък разговор за нея може да хвърли значителна светлина върху природата на брат ми, мисля, че не е нужно да мълча, да се въздържам. Убеден съм, че в най-добрия си вид китайските и японските класически стихове са разбираеми послания, които до немай-къде радват, просветляват и извисяват поканения подслушвач. Те може да бъдат и често пъти са музика за ухото, но най-важното е, че силата на китайския или японския поет е в умението му да различи хубавата слива, хубавия рак, хубавото ухапване от комар; липсва ли му това умение, то колкото и необикновена и очарователна да е неговата семантика, колкото и примамливо да звучат, когато ги подръпнеш, неговите интелектуални струни, никой в Загадъчния Изток не го брои за поет. Съзнавам, че моето неспирно вътрешно опиянение, което неведнъж нарекох щастие, застрашава да превърне цялото това съчинение в монолог на глупак. Струва ми се обаче, че дори аз нямам дързостта да определя какво точно превръща китайската и японската поезия в такова чудо, такава радост. И все пак (познахте ли?) нещо се върти в главата ми. Навярно то не е точно това, което търся, но не мога да го изхвърля току-тъй.) Веднъж, преди милион години, когато Сиймор беше на осем, а аз на шест, родителите ни поканиха на гости близо шейсет души в нашия три и половина стаен апартамент в стария хотел „Аламак“ в Ню Йорк. Те официално се оттегляха от вариететния театър, тъй че това беше колкото трогателна, толкова и празнична гощавка. Ние си бяхме легнали, но към единайсет ни разрешиха да станем и да надзърнем. Но не само надзърнахме. По настояване на гостите и без никакви възражения от наша страна танцувахме и пяхме, първо поотделно, после заедно, както често правят децата на артисти. Но повечето време просто стояхме и гледахме. Към два след полунощ, когато гостите започнаха да се сбогуват, Сиймор помоли Беси — майка ни, да му позволи да донесе палтата, окачени, метнати и разхвърляни из целия малък апартамент, дори под кревата на спящото ни сестриче. Ние със Сиймор познавахме отблизо около дузина от гостите, други десетина знаехме само по физиономия или по име, а останалите изобщо не познавахме. Трябва да напомня, че бяхме си легнали, когато те запристигаха. Но Сиймор беше наблюдавал гостите вече три часа, беше им се усмихвал, може би дори ги беше заобичал и сега, без да задава каквито и да било въпроси, донесе безпогрешно на всеки гост палтото му, а на мъжете и шапките. (Дамските шапки малко го затрудниха.) Е, не искам да кажа, че такова постижение е типично за китайския или японския поет, а още по-малко — да внуша, че само то го прави голям. Но твърдя, че ако китайският или японският стихотворец не знае кое палто чие е, много малка е вероятността неговата поезия да даде богати плодове. А осем години са според мен почти извън възрастовата граница, в която се усвоява това умение.

(Не, не, сега вече не мога да млъкна. Струва ми се, че при моето Състояние аз не само утвърждавам името на брат ми като поет, но и отстранявам, поне за минута-две, всички детонатори на всички бомби в тоя проклет свят — един незначителен, съвсем временен акт на внимание към обществото, но лично мой.) Всепризнато е, че китайските и японските поети предпочитат простите теми, и трябва да съм, по-щурав, отколкото съм, за да отрека това, но „прост“ е дума, която лично аз ненавиждам до смърт, защото поне в страната, дето съм роден, тя обичайно се свързва с безскрупулно краткотрайното, с пестенето на време, с всекидневното, шаблонното и съкратеното. Но независимо от моите лични фобии, не вярвам да се намери дума в който и да е език — и слава богу, — с която да се определи материалът, избран от китайския или японския поет. Чудя се кой може да намери дума за такова нещо: честолюбив, високомерен сановник се разхожда из двора си и докато възстановява мислено съкрушителната реч, която сутринта е произнесъл в присъствието на императора, настъпва със съжаление рисунка с туш, която някой е изтървал или просто захвърлил. (Горко на прозаиците, трябва да употребя курсив, а на източния поет той е ненужен.) Великият Исса с радост ще ни съобщи, че в градината расте кръглолик божур. (Толкоз. Дали ще отидем да видим лично този кръглолик божур е отделен въпрос; за разлика от някои западни прозаици и стихоплетци, които не съм в състояние да назова, той не ни насилва и назидава.) Самото споменаване на Исса ме убеждава, че истинският поет не избира материала си. Очевидно материалът избира поета. Кръглоликият божур няма да се покаже на друг освен на Исса — няма да се покаже нито на Бусон, нито на Шики, нито дори на Башо. С известни видоизменения същото правило важи и за честолюбивия, високомерен сановник. Той не би дръзнал да настъпи с такова богочовешко съжаление рисунката, ако не го наблюдаваше поетът Лао Тикао. Чудото на китайския и японския стих е в това, че чистият глас на един поет е досущ като гласа на друг и все пак е характерен, различен. На деветдесет и три години, когато всички го възхваляват за мъдростта и благостта му, Таили разкрива, че хемороидите му го съсипват. И като последен пример, Кохуан отбелязва със сълзи на очи, че покойният му господар се е хранел крайно неприлично. (Има реална опасност да бъдем несправедливи към Запада. В дневниците на Кафка — в един от многото — има един ред, който като нищо би могъл да бъде вестител на китайската нова година: „Младото момиче се огледа спокойно наоколо само защото вървеше ръка за ръка, с любимия си.“) Колкото до моя брат Сиймор… о, да, брат ми Сиймор. За този ориенталец от семитско-келтско родословие ми е нужен, съвсем нов пасаж.

Ако говорим неофициално, Сиймор пишеше и рецитираше китайска и японска поезия през всичките четиридесет и една години от своя земен път, но аз бих пояснил, че той започна да пише такива стихове една сутрин — тогава беше единайсетгодишен — в читалнята на първия етаж на обществената библиотека в Бродуей, близо до нас. Беше събота, нямахме училище и нямаше за какво да мислим освен за предстоящия обед, тъй че прекарвахме приятно времето си, плувайки между купищата книги, като от време на време сериозно се опитвахме да уловим с въдица някой и друг нов, непознат автор. Изведнъж Сиймор ми даде знак да отида при него. Беше уловил цял куп преведени стихове на Панг, чудото на единадесети век. Ала както е известно, риболовът — в библиотека или където и да е — е несигурна работа, никога не знаеш кой кого ще хване. (Рисковете на риболова — в най-широк смисъл — бяха една от любимите теми на Сиймор. Като малък нашият брат Уолт беше страстен въдичар и за деветия или десетия му рожден ден Сиймор му подари свое стихотворение — една от най-големите радости в живота му, — в което се говореше как едно малко богато момче улавя риба в река Хъдсън и когато изтегля въдицата, усеща болка в долната си устна, а после забравя това, но у дома, когато още живата риба е пусната във ваната, момчето вижда, че тя носи същата синя ученическа шапка като неговата, с емблемата на неговото училище, и дори открива, че от вътрешната страна на мократа шапка са пришити собствените му инициали.) От този ден нататък Сиймор вече не се откачи от въдицата. По времето, когато беше четиринадесетгодишен, някои от нас, братята и сестрите му, доста редовно ровичкахме в палтата и якетата му, за да проверим дали не е нахвърлял нещо хубаво в час по гимнастика или при дългото чакане при зъболекаря. (Беше изминал един ден от написването на това последно изречение и в това време от работното си място дадох поръчка за междуградски разговор със сестра ми Бу Бу в Тъкъхоу, за да я питам дали ще се сети за някое стихотворение от най-ранното детство на Сиймор, което би ми препоръчала да включа в това изложение. Тя каза, че ще ми се обади малко по-късно. Нейният избор се оказа крайно неподходящ за моите цели и аз дори малко се ядосах, но нищо, ще ми мине. Помня избраното от нея стихотворение, Сиймор го беше писал на осем години: „Джон Кийтс /Джон Кийтс /Джон /Моля те, сложи си капишон.“/ На двадесет и две той вече си имаше специална папка, и то не тънка, със стихотворения, според мен много, много хубави, и аз, който не съм написал един ред в живота си, без мигом да си го представя като 11-пунктов шрифт, припряно го убеждавах да ги даде някъде за публикуване. Не даваше да се издума. Рано било още; а може би никога нямало да ги публикува. Били прекалено незападни, прекалено „лотусови“. Според него били дори малко обидни. Той не можеше да определи какво точно им е обидното, но казваше, че тези стихове звучели, сякаш са писани от неблагодарник, от някой, който все едно е обърнал гръб на окръжаващата го среда и на близките си от тази среда. Държа храната си в нашенските големи хладилници, казваше той, карам нашенските осемцилиндрови американски коли, с готовност вземам нашенските лекарства, когато съм болен, разчитах на американската армия за защитата на родителите ми и сестрите ми от Хитлерова Германия и нищо, ама нищичко в стиховете ми не отразява тази действителност. В това има нещо крайно нередно. Казваше, че много често, след като завършвал някое стихотворение, си мислел за госпожица Оувърман. Трябва да поясня, че госпожица Оувърман беше библиотекарка в първи клон на нюйоркската градска библиотека, която редовно посещавахме като деца. Та Сиймор казваше, че бил задължен на госпожица Оувърман и дори само заради нея трябвало старателно, упорито да търси такава поетична форма, която хем да отговаря на собствените му странни изисквания, хем да не бъде изцяло несъвместима — дори на пръв поглед — с вкусовете на госпожица Оувърман. Когато говореше такива неща, аз му посочвах спокойно и търпеливо — което не значи тихо — какви са според мен недостатъците на госпожица Оувърман като ценител и дори като обикновен читател на поезията. Да, казваше той в такива случаи, но не забравяй, че когато за първи път влязох в библиотеката (тогава той беше на шест), госпожица Оувърман сложи пред мен със светла усмивка една книга с илюстрация на Леонардовата стенобитна машина, тъй че сега, завърша ли някое стихотворение, все ме тревожи мисълта колко трудно ще й бъде да го прочете с удоволствие или поне с интерес, когато току-що е била при своя любим господин Браунинг или не по-малко любим и не по-малко ясен господин Уърдсуърт.[3] Спорът — спорех аз, а той само обсъждаше въпроса — свършваше тук. Не можеш да спориш с човек, който вярва или поне силно подозира, че задачата на поета не е да пише каквото му диктува вътрешният подтик, а каквото би написал, ако, следвайки вътрешния си подтик, възприеме стил, който да е разбираем за колкото е възможно по-голям брой от познатите му библиотекарки. Сякаш това е въпрос на живот и смърт. За преданите, търпеливите, херметично чистите всички важни неща на този свят — не живота и смъртта, това са по-скоро думи, а не важни неща — се разрешават прекрасно. Преди да свърши със себе си, в течение на три години Сиймор ще да е изживявал най-дълбокото задоволство, допустимо за един творец. Той беше открил най-прилягащата му стихотворна форма, която най-точно отговаряше на изискванията му за поезия изобщо и която госпожица Оувърман, ако беше жива, сигурно би възприела като удивителна, може би дори привлекателна и несъмнено интересна, при условие че би й обърнала такова чрезмерно внимание, каквото обръщаше на онези стари свини Браунинг и Уърдсуърт. Много трудно е да се опише онова, което бе открил и разработил за себе си.[4] Няма да е зле най-напред да кажа, че Сиймор май предпочиташе пред всички други стихотворни форми класическата японска форма хайку — три реда по пет, седем и пет срички, и самият той пишеше — изстрадваше — хайку (почти винаги на английски, но понякога, колкото и да не ми се ще да го кажа, на японски, немски или италиански). Тук може да се добави още, че едно от късните стихотворения на Сиймор наподобява по същество английски превод на двойно хайку, ако такова нещо изобщо съществува, и аз няма да се глумя с това, но ми се повдига, като си представя, че някой уморен преподавател и неизтощим шегобиец от катедрата по английска литература — дай боже да не съм аз — може да си направи виц, заявявайки, че сравнени с хайку, стиховете на Сиймор са все едно двойно, вместо обикновено мартини. И фактът, че това не е вярно, едва ли ще възпре педанта, ако той реши, че класът е в подходящо настроение. Във всеки случай, докато все още съм в състояние да говоря бавно и внимателно, ще кажа следното: късната поезия на Сиймор е строфа от шест реда, без определена стъпка, но често пъти ямбическа, която той, къде от любов към измрелите японски майстори, къде поради естествения си стремеж да навлиза в съблазнителни забранени зони, съзнателно свеждаше до тридесет и четири срички — значи сричките на хайку, умножени по две. Ако не смятаме това, нито едно от неговите сто осемдесет и четири стихотворения, скътани сега под моя покрив, няма прилика с каквото и да било освен със самия Сиймор. Без всякакво преувеличение, дори мелодията на стиховете е несравнима, чисто Сийморова. Това означава, че всяко стихотворение е приглушено, спокойно, отговарящо на неговите възгледи за поезията, но тук-таме накъсано от кратки благозвучни взривове (по липса на по-нормален израз), които на мен лично ми действат така, сякаш някой — не съвсем трезвен — отваря вратата ми, изсвирва майсторски на корнет няколко неизразимо сладостни звуци и изчезва. (Не познавам поет, който да създава впечатление, че свири на корнет посред стихотворението, камо ли пък да свири великолепно, тъй че почти няма какво да добавя към това. Да, няма.) В рамките на тази шестредова структура и тази доста странна хармония Сиймор прави от стиха точно това, което според мен е предопределен да прави. Повечето от сто осемдесет и четирите стихотворения са неизмеримо волни, не, възвишени и могат да бъдат четени от всеки и навсякъде, дори на глас в по-модерните сиропиталища по време на нощна буря, но не бих препоръчал безрезервно последните трийсет-трийсет и пет стихотворения на нито една жива душа, която да не е умирала поне два пъти в живота си, за предпочитане бавно. Моите любими стихотворения, ако мога да отделя такива — а аз положително мога, — са последните две от сбирката. Едва ли ще настъпя някого по мазола, ако обясня простичко за какво се отнасят те. В предпоследното се говори за една млада съпруга и майка, която очевидно има извънбрачна любовна връзка — според определението в моя стар брачен наръчник. Сиймор не я описва, но тя се появява в стихотворението непосредствено след едно изключително ефектно изпълнение на онзи корнет и аз си я представям като страшно красива жена, умерено интелигентна, неумерено злощастна, която не е изключено да живее на една-две преки от Централния музей на изкуството. Една вечер тя се прибира много късно от среща — виждам я с насълзени очи и размазано червило — и намира на леглото си един балон. Някой просто го е оставил там. Поетът не обяснява, но това сигурно е голям, добре надут детски балон, вероятно зелен като Централния парк напролет. Другото, последното стихотворение се отнася за някакъв млад вдовец, който една вечер седи на моравката пред къщата си — предполага се, по пижама и загърнат в халат — и гледа пълнолунието. Отегчена бяла котка, явно част от семейството и почти сигурно бивша централна фигура в него, се приближава до вдовеца и се въргаля в тревата, а той, загледан в луната, я оставя да го ухапе по лявата ръка. Това последно стихотворение би могло да бъде от изключителен интерес за моя среден читател по две много особени причини. Ще ми се да се спра на тях.

Както подхожда почти на всяка поезия, а най-вече на поезията с подчертано китайско и японско „влияние“, стиховете на Сиймор са винаги голи, без никаква украса. При едно гостуване при мен през уикенда преди пет-шест месеца сестра ми Франи, ровейки случайно из чекмеджетата на бюрото ми, попадна на стихотворението за вдовеца, което току-що ви разкрих (противозаконно); бях го отделил от купчината, за да се препише на машина. По причини, които не е уместно да обяснявам сега, тя не беше виждала това стихотворение и естествено го прочете незабавно. Впоследствие, когато разговаряхме за него, тя изрази учудването си от това, че бялата котка ухапва младия вдовец именно по лявата ръка. Това я смущаваше. Тази „лява“ история й напомняла повече за мен, отколкото за Сиймор. Независимо от този клеветнически намек за моята ненаситна професионална страст към детайла, мисля, че въпросното прилагателно й се струваше прекалено конкретно, прекалено натрапчиво, непоетично. Разбира се, аз я сразих с аргументите си и съм готов, ако се наложи, да сразя и вас. Дълбоко в себе си съм убеден, че за Сиймор е било особено важно младият вдовец да остави бялата котка да забие иглоострите си зъби тъкмо в лявата, по-слабата ръка и по този начин дясната да остане здрава, за да може да нанася съкрушителни удари — обяснение, което може да се стори крайно досадно на много читатели. И сигурно е такова. Но аз зная какво беше отношението на брат ми към човешките ръце. Освен това този въпрос има и друга, извънредно важна страна. Подробното навлизане в нея може да изглежда малко нетактично — все едно да искаш да прочетеш на някой непознат, и то по телефона, целия ръкопис на обемист роман, — но Сиймор беше наполовина евреин и при все че не мога да говоря на тази тема с авторитета на великия Кафка, на четиридесет години ще си позволя да кажа, че всеки мислещ човек, в чиито жили тече доста семитска кръв, или живее, или е живял в необичайно близко, кажи-речи, взаимно разбирателство с ръцете си и въпреки че години наред може да ги държи — фигуративно или буквално — в джобовете си (както ги държат двама нахалнички стари приятели и роднини, които не е нужно да излизат сега на сцената), той ще ги пусне в употреба, ще ги извади незабавно в мигове на криза и често пъти ще извърши нещо дръзко в такива мигове, ще отбележи, да речем, съвсем непоетично, посред стихотворението, че котката е ухапала лявата ръка — а поезията сама по себе си е криза, може би единствената измежду осъдителните кризи, която можем да наречем лично наша. (Извинявам се за многословието, но за жалост, изглежда, има още.) Втората причина да мисля, че това стихотворение представлява изключителен — и надявам се, истински — интерес за моя среден читател, е особената авторска сила, заложена в него. Никога не съм виждал напечатано подобно нещо и ще отбележа неблагоразумно, че от ранно детство до трийсет и пет-шест годишна възраст рядко съм прочитал по-малко от двеста думи на ден, а съм стигал и до четиристотин. Да си призная, на четирийсет рядко изпитвам глад за четене и когато не се налага да проверявам съчиненията по английска литература на младите дами или собствените си съчинения, обикновено чета много малко извън грубите пощенски картички от роднините, каталозите за семена, брошурите за птицелюбители и трогателните здравежелателни писма от стари мои читатели, които кой знае откъде получават невярната информация, че шест месеца от годината прекарвам в будистки манастир, а останалите шест — в заведение за невменяеми.

Но аз добре съзнавам, че високомерието на нечетящия — с други думи на отстранения от книжния пазар консуматор — е дори по-противно от високомерието на някои ненаситни читатели, та затова се опитвам (казвам го най-сериозно) да поддържам някои от най-старите си литературни самомнения. Едно от най-грубите между тях е, че обикновено мога да позная дали един поет или белетрист черпи от собствения си жизнен опит, от втора, трета или десета ръка, или ни пробутва нещо, което в неговите представи е чисто въображение. Въпреки тази способност, когато през 1948 за първи път прочетох — или по-точно чух — стиховете за младия вдовец и бялата котка, много трудно ми беше да повярвам, че Сиймор не е погребал поне една съпруга, без ние да сме знаели това. Нямаше такова нещо, разбира се. Поне в сегашния живот на Сиймор. Освен това, доколкото се простират моите доста обширни и донякъде криволичещи познания за този човек, между приятелите му няма нито един млад вдовец. И като последна и съвсем необмислена забележка по този въпрос, самият той толкова не приличаше на вдовец, колкото и всеки друг млад американец. Възможно е в някои мигове, мъчителни или весели, всеки женен мъж — ще включим в това число и Сиймор, макар и само в името на спора — да си мисли как би изглеждал животът без благоверната (тук се подразбира, че от такива блянове един първокласен поет може да измъти чудесна елегия), но според мен тази възможност не е нищо повече от мливо за мелниците на психолозите, да не говорим, че е далеч от моята теза. А моята теза е — ще се опитам да не се разпростирам върху нея въпреки естествената опасност да не успея, — че колкото по-индивидуални изглеждат или наистина са стиховете на Сиймор, толкова по-малко те разкриват познати подробности от собственото му всекидневие в нашия западен свят. Брат му Уейкър твърди например (дано игуменът му не разбере това), че много от най-хубавите стихове на Сиймор очевидно отразяват радостите и болките на предишни, незабравими съществования в Бенарес[5], във феодална Япония и Атлантида. Спирам, за да дам възможност на читателя да махне с ръце или — това е по-вероятно — да вдигне ръце от всички нас. И все пак мисля, че всички живи деца от нашето семейство биха се съгласили с Уейкър, и то доста словоохотливо, макар че не е изключено един-двама да сторят това с известни резерви. В деня, в който се самоуби, Сиймор беше написал върху попивателната в хотелската си стая една строфа в чист, класически стил хайку. Тя е написана на японски, а моят превод ми се струва твърде буквален, но във всеки случай става дума за едно момиченце, което пътува в самолет и държи до себе си кукла, и по едно време извръща глава, за да погледне поета. Седмица или две преди да напише това нещо, Сиймор наистина беше пътувал със самолет, а сестра ми Бу Бу подличко му беше подметнала после, че в самолета може да е имало момиченце с кукла. Аз лично се съмнявам в това. Не категорично, но се съмнявам. Ако ли пък наистина е било така — което не вярвам нито за минута, — готов съм да се обзаложа, че на детенцето и през ум не му е минало да привлече вниманието на куклата си върху Сиймор.

Не се ли увлякох с поезията на брат ми? Не се ли разбъбрих прекалено? Да. Да. Увлякох се с поезията на брат ми. Разбъбрих се прекалено. Разбирам това. Ала минавайки по-нататък, основанията ми да не изоставя тази тема се множат като зайци. Освен това, макар вече да се похвалих, че съм щастлив писател, мога да се закълна, че не съм и никога не съм бил весел писател; обичайното количество невесели мисли милостиво е отпуснато и на мен. Например неведнъж ми е минавало през ум, че изредя ли веднъж каквото зная за самия Сиймор, не мога да се откажа нито от отпуснатото ми място, нито от набраната скорост, тоест в по-широк, но по-точен смисъл — от желанието да кажа още нещо за неговата поезия. О, ужас, точно в този миг, докато проверявам пулса си и си чета конско за бъбривостта, аз може би изпускам най-големия шанс в живота си — последния шанс, струва ми се, да направя една заключителна, пресипнала, осъдителна, всеобхватна публична декларация за мястото на моя брат в американската поезия. Не, не бива да изпускам този шанс. Чуйте: като се огледам назад и прехвърля мислено пет-шестимата или малко повече оригинални поети, които Америка е имала, както и множеството талантливи ексцентрични поети, а в наши дни и многото даровити новатори, стигам близко до убеждението, че ние имаме само трима-четирима почти незаменими поети, и аз мисля, че в края на краищата Сиймор ще се нареди между тях. Не за двайсет и четири часа, разбира се. Моята прогноза, моята може би очебийно, прекалено премислена прогноза е, че първата вълна критици ще заклеймят стиховете му, като ги нарекат интересни или много интересни с мълчаливото съгласие или с нескопосна открита декларация, че това са неголеми, приглушени работи, които не достигат до съвременната западна сцена, където самите критици имат вграден собствен трансатлантически подиум с все аналоя му, чашата и каната с ледена морска вода. И все пак истинският художник, доколкото съм забелязал, надживява всичко. Дори похвалите. Сега се сещам как веднъж, когато бяхме още малки, Сиймор, крайно възбуден, ме събуди от дълбок сън; жълтата му пижама просто светеше в тъмното. Той имаше вид на еврика, както се изразяваше брат ни Уолт, и искаше да ми съобщи, че най-сетне е разбрал защо Христос е казал, че не можеш да наречеш никой човек глупак. (Този въпрос го тревожеше цяла седмица, защото горната мисъл му приличаше на съвет, характерен по-скоро за Емили Поуст[6], отколкото за някой, който усилено се занимава с делата на своя Отец.) Христос е казал това, държеше да ми обясни Сиймор, защото няма глупаци. Има тъпаци, но не и глупаци. Той смяташе, че напълно си е заслужавало да ме събуди за такова нещо, но ако призная, че е прав (и прав е, разбира се), тогава ще трябва да приема, че дори литературните критици могат да докажат, че не са глупаци, стига да им дадеш достатъчно време. Откровено казано, много трудно ми е да смеля тази мисъл и слава богу, че идва ред на нещо друго. Най-сетне стигнах до същественото в този натрапчив и, уви, тук-таме пъпчив трактат за поезията на брат ми. Това съществено го забелязах да се задава още от самото начало. И се надявам, че читателят се готви да ми каже нещо страшно. (О, вие там, с вашето завидно мълчание-злато.)

Имам честото, а през 1959 почти хроническо предчувствие, че когато стиховете на Сиймор получат широко и почти официално признание (когато изпълнят рафтовете на колежанските книжарници и бъдат включени в програмата на курсовете за Съвременна Поезия), новоприетите младежи и девойки, къде поединично, къде по двама, ще се втурнат с тетрадки в ръка към моята поразскърцана входна врата. (Жалко, че този въпрос изобщо изникна, но вече е твърде късно да се правя на наивен, а още повече на скромен, затова ще разкрия, че моята сърцевидна проза ме направи един от най-обичаните дилетанти след Ферис Монахан, и мнозина от младите преподаватели и колежанките вече знаят къде е убежището ми; като доказателство мога да посоча отпечатъците от автомобилните им гуми в моята розова градина.) Бих казал без капка колебание, че има главно три вида студенти, които се отличават и с желанието, и с дързостта да гледат зъбите на какъвто и да е литературен кон. Към първия вид спада младият човек — мъж или жена, — който обича и уважава до полуда всяка солидна литература и който, ако не може да проумее Шели, ще се задоволи с производители на по-нискокачествена, но все пак заслужаваща внимание стока. Познавам добре този вид момчета и момичета, или поне така си мисля. Те са наивни, те са енергични, те са ентусиасти, те са обикновено малко калпави, те винаги са били надеждата на преситените или монополните литературни кръгове навред по света. (По някакво благоволение на съдбата, което не вярвам да съм заслужил, през един-два класа от тези, на които съм преподавал през последните дванайсет години, все ми се пада по някое от тия темпераментни, самонадеяни, дразнещи, назидателни и нерядко очарователни момчета и момичета.) Вторият вид млад човек е способен да хлопа от врата на врата, за да търси литературни данни, и страда, кажи-речи, с вдигнато чело, от академиците, прихванат от някой от шестимата професори и преподаватели по съвременна литература, с които е в контакт още от първата година. Нерядко, ако самият той вече преподава или е на път да преподава, болестта е толкова напреднала, че не може да бъде спряна дори ако лекуващият разполага с всички средства за това. Миналата година например един младеж се отби при мен, за да поговорим за едно мое писание отпреди няколко години, в което се занимавам с Шъруд Андерсън[7]. Момчето ме свари да режа остатъка от дървата за огрев с моята бензинова резачка — инструмент, от който изпитвам ужас, въпреки че вече осем години си служа с него. Пролетта беше встъпила в правата си и в този прекрасен слънчев ден бях почти готов да разбера Торо[8] (истински напредък от моя страна, защото след тринайсет години живот в провинцията аз все още меря пастирските разстояния според нюйоркските улици). С една дума очертаваше се един приятен, макар и литературен следобед, и си спомням, че ме обзеха надежди да хвана младежа, подобно на Том Сойер с кофата вар, да поработи малко с триона. Той ми се видя здрав, да не кажа снажен. Неговият измамлив вид обаче едва, не ми коства левия крак, защото докато трионът скърцаше и стържеше, аз изнесох кратка, но според мен приятна и красноречива беседа за изискания и въздействащ стил на Шъруд Андерсън, след което младежът се замисли многообещаващо и ме попита как смятам, дали може да се говори за чисто американски Zeitgeist[9]. (Горкото момче! Дори да полага изключителни грижи за себе си, едва ли му предстоят и петдесет години успешна университетска дейност.) Третият вид млад човек, който ще ни бъде чест гост тук, щом вече разопаковахме стиховете на Сиймор и им поставихме цена, заслужава съвсем отделен пасаж.

Абсурдно би било да се твърди, че интересът на младите хора към поезията е далеч по-малък от интереса им към малкото или многото подробности от живота на поета, които можем да определим тук по-свободно, оперативно, като сензационни. И все пак това е една от онези абсурдни мисли, която, някой ден с удоволствие бих подложил на прецизно научно изследване. Във всеки случай убеден съм, че ако накарам шейсетте и кусур момичета (а кусури те имат) от моите два литературни курса да ми цитират един ред, който и да е ред от „Озимандиас“[10], или просто да кажат за какво се говори в поемата, съмнявам се дали и десет от тях ще могат да отговорят, но се обзалагам срещу непоникналите си лалета, че останалите петдесет знаят отлично какво е мислил Шели за свободната любов, знаят, че е имал една жена, която е написала „Франкенщайн“, и друга, която се е удавила[11]. Моля ви се, това нито ме смущава, нито ме влудява. Аз дори не се оплаквам. Щом не съществуват глупаци, значи и аз не съм такъв и имам правото на неглупака да съзнавам, че които и да сме, каквато и температура да са развили свещите на тортата на последния ни рожден ден, каквито интелектуални, морални и духовни висоти да сме достигнали, нашето влечение към сензационното или отчасти сензационното (това, разбира се, включва както долнопробните, тъй и изисканите клюки) е може би последното нещо от месоядните ни апетити, което трябва да бъде заситено или ограничено. (Боже мой, но защо държа проповеди? Защо не прибягна направо до поета, за да илюстрирам мисълта си? В едно от Сийморовите сто осемдесет и четири стихотворения — което шокира само при първия прочит, а при втория е такъв възторжен химн на живота, какъвто не съм чел — се говори за един достопочтен стар аскет на смъртно легло, заобиколен от песнопеещи свещеници и последователи, който се напряга да чуе какво говори перачката на двора за пералнята на съседа. С немощен глас старецът моли свещениците да пеят малко по-тихо.) Разбирам обаче, че се сблъсквам с някои от обичайните трудности, когато човек се мъчи да направи тъй, че едно много убедително обобщение да издържи търпеливо достатъчно дълго, за да подкрепи някоя безумна предпоставена теза. Не ме радва мисълта, че съм благоразумен по този въпрос, но трябва да бъда такъв. Според мен много и много хора по широкия свят, хора на различна възраст, с различна култура и различни заложби гледат с особен възторг и дори понякога величаят онези художници и поети, които освен дето са си спечелили име с голямото си или добро изкуство имат нещо шантаво в себе си: нетърпими недостатъци в характера или в гражданското поведение, любовна страст или скръб, изключителен егоцентризъм, извънбрачна връзка, глухота, слепота, неутолима жажда, смъртоносна кашлица, слабост към проститутки, склонност към чудовищни прелюбодеяния или кръвосмешение, документирана или недокументирана страст към опиума или содомията и прочее — пази боже, самотните копелета. Макар самоубийството да не стои на първо място в списъка на задължителните за твореца недостатъци, не можем да не забележим, че самоубилият се поет или художник винаги се радва на много голямо, завидно внимание, нерядко само по чисто сантиментални причини, сякаш е (ще се изразя по-ужасно, отколкото ми се ще) клепоухото недорасло кутре от кучилото. Тази мисъл — това е последно — много пъти не ми е давала мира по цели нощи и сигурно пак ще върши същото.

(Възможно ли е да разказвам неща като току-що разказаните и въпреки това да съм щастлив? Да, възможно е. Както съм безрадостен и невесел до мозъка на костите, вдъхновението ми, изглежда, е непробиваемо. И това ми напомня само за един-единствен човек от онези, които съм познавал в живота си.) Не можете да си представите какви големи, ръцепотриващи планове имах за следващите страници. Но тяхното предназначение сякаш е било да красят дъното на кошчето ми за отпадъци. Възнамерявах да освежа тези два последни среднощни пасажа с две слънчеви остроумия, с чифт от онези главозамайващи номера, които толкова често карат моите колеги разказвачи да позеленяват от завист или от повръщане. Имах намерение точно тук да обясня на читателя, че ако някои млади хора пожелаят да се видят с мен, за да поговорим за живота или смъртта на Сиймор, от такава среща, уви, нищо няма да излезе, тъй като аз страдам от особена болест. Смятах да отбележа само мимоходом — защото един ден, надявам се, ще развия тази тема надълго и нашироко, — че като деца близо седем години нашата работа със Сиймор беше да отговаряме на въпроси в една забавно-състезателна радиопрограма и откакто прекратихме участието си в програмата, попита ли ме някой дори само колко е часът, изпадам в доста неестествено състояние. Възнамерявах още да разкрия, че след дванайсетина години като преподавател в колеж, сега, в 1959, често страдам от пристъпи на болестта на Глас, както ласкателно я наричат колегите ми от колежа, или казано на разбираем език — от патологични спазми в лумбалната и долната коремна област, които карат „свободния от наряд“ преподавател да бяга презглава към отсрещния тротоар или да се свира под масата, щом види да се задава някой под четиридесет години. Обаче нито една от тези две духовитости няма да свърши работа тук. Вярно, и двете съдържат известно количество превратна истина, но то е съвсем недостатъчно. Защото междувременно точно в този миг ме осени страшната и необорима истина, че аз жадувам да говоря, жадувам да ме питат и разпитват за покойника. И сега ми идва наум, че независимо от многото мои мотиви — надявам се, недотам низки, — в мен се е загнездила обичайната за оцелелия суетна мисъл, че той е единствената жива душа, която отблизо познава покойния. О, нека идват — неопитни и ентусиасти, изследователи и любопитни, знайни, незнайни и всезнайковци! Нека пристигат с автобуси и парашути, с фотоапарати в ръка. Главата ми гъмжи от изискани приветствени речи. Едната ръка вече посяга към праха за миене, а другата — към мръсния чаен сервиз. Зачервените очи се мъчат да се избистрят. Гостоприемната червена пътека е постлана.

 

 

А сега един твърде деликатен въпрос. Малко ръбат несъмнено, но деликатен, твърде деликатен.

Като се има предвид, че този въпрос може да не се разгърне по-нататък в желателни или големи подробности, по-добре е читателят да знае още отсега и по възможност да не го забравя до края, че всички деца в нашето семейство произхождат от изумително дълга и пъстра двойна родова линия на професионални артисти. Генетично казано или измърморено, повечето от нас пеят, танцуват и (нима се съмнявате?) разказват Смешни вицове. Но особено важно е според мен да се запомни — и Сиймор помнеше това дори като дете, — че в нашия род има широк асортимент от циркови артисти и, тъй да се каже, циркови сподвижници. Следва безспорно сочен пример: един от моите (и на Сиймор) прадядовци, полски евреин, е бил доста прочут клоун на име Зозо, който имал неудържимо влечение — предполага се, до края на живота си — да скача от шеметни височини във вода до колене. Друг от нашите прадядовци, ирландец на име Макмаон (когото майка ми, за нейна чест, нито веднъж не се поблазни да нарече „миличкия“), е бил самодеец, който нареждал на ливадата две октави празни бутилки от уиски и щом се струпали хора, танцувал доста мелодично по бутилките — така поне са ни разказвали. (Значи в родословното ни дърво освен всичко друго, има и откачени, повярвайте ми.) Самите наши родители Лес и Беси Глас изпълняваха — великолепно според нас — доста обикновени песни и танци във водевилни театри и музикхолове и почти достигнаха върха в Австралия (където ние със Сиймор прекарахме общо около две години от най-ранното си детство), а след това у нас, в Америка, бяха нещо много повече от мимолетни знаменитости в „Пантаджис“ и „Орфеум“. По мнението на мнозина те биха могли да играят доста по-дълго, отколкото играха. Но Беси си е правила свои сметки. Освен нейната дарба да предвижда капризите на съдбата, има и нещо друго: още в 1925 водевилните театри с по две представления на ден са вече на изчезване, а Беси и като майка, и като артистка храни много силни предубеждения против новите големи, бързо размножаващи се театри, съчетаващи кино и водевил, с по четири представления на ден, и което е още по-важно — още от детството, когато сестричката й близначка умира в Дъблин от недохранване. Сигурността във всички свои форми привлича неотразимо Беси. Във всеки случай през пролетта на 1925 след еди-кое си представление в Бруклин, с пет деца, легнали от рубеола в мизерните три и половина стаи в стария хотел „Аламак“ в Манхатън, и с мисълта, че пак е бременна (грешка, оказва се; най-малките в семейството, Франи и Зуи, се раждат съответно едва в 1930 и в 1935) Беси най-неочаквано се обръща за помощ към някакъв изключително почтен „влиятелен“ поклонник и баща ми поема работата, която години и години наред, без страх, че някой в къщата може да му противоречи, нарича министрация на рекламната радиостанция. Така официално се слага край на представленията на Галахър и Глас. Главното, което се мъча да сторя сега, е да намеря най-категоричния начин да заявя, че това странно театрално-цирково наследство беше почти вездесъща, знаменателна реалност в живота на всичките седем деца в нашето семейство. Двамата най-малки, както вече споменах, са професионални артисти. Но е трудно да се тегли рязка разграничителна линия. По-голямата от двете ми сестри, както личи по всичко, е добре уредила живота си жена, майка на три деца, съсобственица на две коли със солиден гараж, но в мигове на върховна радост тя е в състояние да танцува едва ли не до припадък. Виждал съм я, за мой ужас, да играе почти професионално степ с петдневното си бебе в ръце. По-малкият ми брат Уолт, който загина след войната при една катастрофа в Япония (и за когото смятам да говоря колкото е възможно по-малко, за да не се проточи тази история), също беше танцьор и играеше може би не толкова спонтанно, но много по-професионално от сестра ми Бу Бу. Неговият близнак — брат ни Уейкър, нашият монах, нашият запрян картузианец, като юноша беше канонизиран тайно под името У. К. Фийлдс и в този си вдъхновен и необуздан, но, кажи-речи, свят образ покрай много други занимания тренираше с часове жонгльорство с кутии от пури и стана изумителен майстор в този номер. (В семейството се говори, че го затворили в манастира — сиреч освободили го от задълженията му на мирски свещеник в Астория — за да го спасят от неудържимото изкушение да дава нафората на енориашите си, като я хвърля в устата им от две-три крачки, и то гърбом.) Колкото до мен — със Сиймор предпочитам да се заема накрая, — от само себе си се разбира, че и аз горе-долу умея да танцувам. Но го правя само при настояване. Освен това мога да спомена, че нерядко имам чувството, че прадядо ми Зозо ме наблюдава, макар и не постоянно; имам чувството, че по някакъв тайнствен начин той взема мерки да не се спъвам в невидимите си торбести клоунски гащи, когато се разхождам из гората или влизам в клас, а има и грижата мекият ми нос да сочи сегиз-тогиз на изток, когато пиша на машината.

Сиймор, — най-сетне дойде и неговият ред — живя, а и умря, повлиян от тази родова биография точно толкова, колкото и всички останали братя и сестри. Вече споменах, че макар стихотворенията му да са строго индивидуални, макар да разкриват напълно природата му, той е писал всяко от тях, без да отрони трошица от собственото си житие — дори когато е бил възседнат от Музата на абсолютната радост. Това, макар може би да не е по вкуса на всеки, е според мен един висококултурен водевил — традиционното първо действие, човек, балансиращ с думи, чувства и златоглас корнет на брадата, вместо с обичайните атрибути — елегантен бастун, хром-никелова масичка и чаша за шампанско, пълна с вода. Но трябва да ви кажа нещо много по-съществено и многозначително от това. Откога го чаках. В Бризбън през 1922, когато Сиймор беше на пет, а аз на три години, Лес и Беси играха две седмици с Джо Джаксън — страшния Джо Джаксън с никелираното цирково колело, дето блестеше чак до последния ред на театъра. Години по-късно, малко след избухването на Втората световна война, тъкмо когато със Сиймор се бяхме нанесли в отделно апартаментче в Ню Йорк, баща ни — Лес, както ще го наричам занапред, се отби една вечер при нас, връщайки се от игра на карти. Видът му издаваше, че целия следобед му се бяха падали много лоши карти. Влезе, твърдо решен отнапред да не сваля палтото си. Седна. Намръщи се на подредбата. Обърна ръката ми да провери дали пръстите не са пожълтели, после попита Сиймор по колко цигари пуши на ден. След това му се стори, че в чашата му имало муха. Накрая, когато разговорът съвсем се запъна, скочи изведнъж и отиде да погледне една снимка — той с Беси, — която току-що бяхме заболи на стената. Гледа я навъсен цяла минута или повече, после се обърна с рязкост, която не би учудила никого в семейството, и попита Сиймор дали си спомня как Джо Джаксън си е играл с него, как го е возил по сцената на кормилото на колелото. Със синя риза, сиви дочени панталони, подпетени мокасини, запалена цигара и порязана от самобръсначката буза, Сиймор седеше в старото плюшено кресло в дъното на стаята. Той отговори сериозно и незабавно, по онзи особен начин, по който винаги отговаряше на въпросите на Лес — сякаш това са въпроси, които той цял живот е чакал да му бъдат зададени. Струва ми се, каза, че никога не съм слизал от вълшебното колело на Джо Джаксън. Освен че трогна баща ми до сълзи, този отговор беше в хиляди отношения верен, верен, верен.

Бележки

[1] Гроувър Кливланд (1837–1908) — президент на САЩ веднъж от 1885 до 1889 в втори път от 1893 до 1897. — Б. пр.

[2] Тъй като това е нещо като документ, трябва да отбележа скромно, че той четеше китайска и японска поезия предимно в оригинал. — Б. а.

[3] Става дума за английските поети Робърт Браунинг (1812–1889) и Уилям Уърдсуърт (1770–1850). — Б. пр.

[4] Най-нормалното и единственото разумно нещо би било да тръсна тук едно-две или всичките сто осемдесет и четири стихотворения, та читателят сам да прецени. Но не мога да сторя това. Не съм сигурен дори дали изобщо имам право да обсъждам този въпрос. На мен ми е разрешено да седя над стиховете, да ги редактирам, да се грижа за тях и евентуално да им намеря някой солиден издател, но по съвсем лични причини вдовицата на поета, чиято собственост са те юридически, не ми позволява да цитирам тук дори ред от тях. — Б. а.

[5] Старото име на Варанаси, един от свещените градове на индусите и средище на браманизма. — Б. пр.

[6] Емили Поуст (1873–1960) — американска авторка, занимавала се предимно с въпроси от рода на „как да се държим в обществото“. — Б. пр.

[7] Шъруд Андерсън (1876–1941) — бележит американски писател. — Б. пр.

[8] Авторът намеква за възгледите на американския мислител и писател Хенри Торо (1817–1862), който разглежда живота сред природата като възможност да се спаси личността от бодлите на съвременната цивилизация. — Б. пр.

[9] Zeitgeist (нем.) — дух на времето. — Б. пр.

[10] Поема от английския поет Пърси Шели. — Б. пр.

[11] Вероятно без нужда поставям в неудобно положение студентките си само за да изложа една своя мисъл. Но при преподавателите това се случва. А може би съм избрал неподходяща поема. Ако е вярно, както посочих злобно, че „Озимандиас“ е направила толкова дълбоко впечатление на студентките ми, то вината за това може би трябва да се търси в самата поема. Може би Лудият Шели не е бил достатъчно луд. Във всеки случай неговата лудост положително не е лудост на сърцето. Моите момичета несъмнено знаят каква луда глава и пияница е бил Робърт Бърнс и това сигурно ги радва, но аз съм убеден също, че те знаят всичко за чудесната мишка, изровена от ралото му. (Чудя се само дали онези „два огромни каменни крака без торс“, щръкнали сред пустинята, не са краката на самия Шели? И ако е така, можем ли да приемем, че личният му живот е надживял голяма част от най-добрите му произведения? И ако е така, причината не е ли… Е, добре, тук ще се въздържа. Но внимавайте, млади поети! Ако искате вашите най-хубави стихове да оставят поне такава диря, каквато оставя лудешкият ви колоритен живот, няма да е зле във всяка строфа да ни пускате по една хубава полска мишка, излязла направо от сърцето.) — Б. а.