Йън Ървайн
Пътят между световете (7)

6. Лорск

Лилис стоеше с Джеви и Надирил на стълбата под Каркарон, когато транксът разби стената. Нейният баща, дребен, но жилав и чевръст, мигом събори библиотекаря на стъпалата и затисна с тялото си своята дъщеря.

— Не мърдай! — изсъска в ухото й. — И не пищи!

— Нямаше да пищя — изломоти тя с натъпкана със сняг уста.

Обичаше Джеви повече от всеки друг на света, но толкова отдавна умееше да се грижи за себе си, че неговите наставления понякога й дотягаха.

Не шавнаха, докато чудовището разкъсваше плячката си. После то се устреми надолу по склона, от вдигнат жезъл блесна огън и транксът кривна нанякъде в нощта.

— Да побързаме! — настоя Джеви. — Лилис, внимавай къде стъпваш.

Надирил не се изправи и момичето ахна:

— Добре ли си?!

— Още съм жив, дете, но си ударих главата. Помогни ми да стана. — Щом стъпи на краката си, старецът се олюля. — Оставете ме и слезте в гората! Може да нахълтат още от тези твари.

— Няма да те зарежем. Джеви, направи нещо! — окаяно се примоли Лилис.

Баща й метна Надирил на рамо като дълъг чувал с кости и закрачи по пътеката. В тъмното изобщо не забелязаха Лиан.

— Ама че унижение… — засмя се хрипкаво Надирил.

Под стръмнината Джеви спря да си поеме дъх и премери на око Разстоянието до амфитеатъра.

— Май ще успея да те отнеса дотам.

Проблясък откъм кулата им показа друго същество, препуснало по стъпалата. Приличаше на човек.

— Това е лорск от пустотата, дете — изгъгна библиотекарят, опрял се на рамото на Джеви. — Щеше да е по-силен от нас, дори да бяхме въоръжени.

Джеви ловко измъкна късия си кинжал.

— Минете зад мен — заповяда напрегнато.

— Къде са нашите приятели? — уплаши се момичето. — Талия! Помощ! Помощ!

Вятърът отнесе думите й.

 

Талия беше наблизо, помагаше да пренесат ранените над ръба на амфитеатъра. Изостреният й слух долови тихия писък на Лилис.

— Връщам се! — извика тя на Шанд.

Той дори не се обърна. Двамата с Малиен се опитваха трескаво да облекчат мъките на Зара, разпорена по единия хълбок. Погледнаха раната, от която напираха да излязат черва, и пак стегнаха превръзката. Тук не можеха да зашият такава рана.

— Талия, по-бързо! — врещеше Лилис, а приятелката и изведнъж се озова на площадката над стъпалата към амфитеатъра.

Джеви бранеше най-тясното място на пътеката. Боравеше умело с ножа, но късото острие не го предпазваше от дългите ръце и извитите нокти на противника. С един бесен замах съществото изби ножа. Джеви заотстъпва, извърташе се и отскачаше, но Талия знаеше, че е обречен.

Прониза я непозната за нея горест. Метна се и се провря гъвкаво между Лилис и Надирил. Опита се да намушка лорска с късия си меч. Нападателят понечи да отбие удара и си поряза дланта. Отдръпна се крачка назад. Талия застана до Джеви на тясната пътека.

Лилис мяташе снежни топки по страшилището.

— Я опитай с тази — помоли Надирил. Момичето запрати топката право в окото на лорска.

— Дано те заболи!

Май пожеланието й подейства — създанието притисна ръка към окото си, с другата само замахваше напосоки.

— Тази снежна топка да не беше вълшебна? — сащиса се Лилис. — Направи ми още една!

— Вътре имаше един не особено вълшебен камък — обясни старецът, мрачно ухилен. — Ето ти друга.

С див вопъл съществото прескочи Джеви и протегна ръце да докопа момичето. Лилис се подхлъзна на стъпалата и изчезна без звук под ръба на пропастта.

Разяреният лорск реши да изкорми Надирил, който изрече невъзмутимо:

— Тугах тпхое мадарха! Вунк!

Съществото замря и примижа.

— Мадархан?… — промърмори то.

В този миг Талия го наръга между ребрата. Лорскът се хвърли встрани и също падна в бездната.

— Не знаех, че владееш думи със скрита мощ — промълви тя. — Какво му каза?

— Във всички думи има сила. Казах му на един от езиците на пустотата „Спри! Аз съм твоят баща!“ В подобни обстоятелства тази измама може да ми бъде простена. Дори не помня в коя книга прочетох тези слова.

— Но къде е Лилис?! — вайкаше се Джеви и подтичваше покрай ръба.

Надирил се озърна.

— Стоеше ей тук.

— Дали е оцеляла? — затюхка се Талия.

— Нищо чудно. По-надолу има скални ръбове. Може да се е закачила в нещо.

— Трябва да светнем — промърмори тя. — Джеви, изтичай да вземеш запален клон от огъня.

Той хукна, а Надирил я попита:

— Защо го отпрати?

Талия вече бе извадила своя светлик. Успя да различи стръмен, но не и отвесен склон с обли заснежени издатини.

— Той ме спаси от гладен чакалот. И винаги е толкова мил и Добър, без да иска нищо от мен в замяна. Не мога да допусна той да слезе там. Лилис го обожава…

— Ти също — вметна старецът.

— Може и да е жива — побърза да продължи Талия. — Но някъде долу има и един освирепял лорск. Май виждам откъде ще се спусна…

Смъкна се под ръба, опитваше се да напипа опора с крак. Нито за секунда не забравяше на какъв риск се излага. Денем изобщо не би й хрумнало да слезе в урвата. Стъпи на нещо, провери колко е здраво, намери къде да опре и другия си крак. По едно време се откърти камък и тя се хлъзна половин разтег, преди да се задържи. Продължи да се спуска още по-внимателно. Сърцето й блъскаше в гърдите.

— Лилис! — извика тя.

Високо над Каркарон избухна осветителна ракета.

— Какво става? — кресна Талия.

— Не знам, виелицата е гъста — отвърна Надирил. — Но Каркарон е осветен много ярко. Пак се е случило нещо. При тебе всичко наред ли е?

— Не! — Що за щуротия направи… — Трябва да се върна горе. Натисна леко с крак, подметката се изметна и Талия отново се стрелна по склона. Светликът се изплъзна от пръстите й и скоро вихрушките го скриха.

— Талия?

Сега не виждаше и Надирил.

— Не мога да се покатеря. Лилис! — нададе вик тя с все сила. Нямаше отговор. — Лилис!

А и едва ли би чула нещо във воя на вятъра. Притискаше се към хлъзгавата повърхност и не смееше да шавне. Студът постепенно се просмукваше в тялото й. Начесто зовеше Лилис, но никой не се отзоваваше. По-късно над нея запламтя клон.

— Талия, къде си? — зарадва я гласът на Джеви.

— Точно под тебе. Не се спускай, хлъзгаво е.

— Намери ли я? — пресекна горчиво гласът му.

— Не!

— Не можеш ли да се върнеш тук?

— Не мога.

— Да не си помръднала! — тутакси нареди той.

Изведнъж я обзе страх. Не искаше Джеви да рискува живота си заради нея. Пак натисна с крак и коварният склон я запрати поне десетина разтега към дъното на пропастта. Блъсна се силно в буца лед и замря. Цялото тяло я болеше. Предполагаше, че отвесната стена на урвата започва съвсем наблизо. Напрегна волята си да срещне смъртта.

— Талия, Лилис!

Факелът на Джеви се мяташе високо горе. Изглежда виелицата бе отслабнала.

Нямаше спасение от този проклет вятър, а и дрехите й се разръфаха. По склона веднъж-дваж изтракаха съборени камъчета. Талия започна да вика името на Лилис, докато не прегракна. Напразно. Звездите, блещукащи през разпокъсаните облаци, се въртяха и я замайваха. Затвори очи, но и прилоша още повече.

Неочаквано пращенето на горящия клон доближи лицето и, Джеви хвана брадичката й, за да я погледне в лицето.

— Да не си пострадала?

— Нямам нищо счупено — тихо го увери тя.

— Чу ли Лилис отнякъде?

— Не. Ти как слезе?

— Забрави ли, че съм моряк? — Джеви свали ръкавиците си и старателно опипа главата й. — Толкова пъти съм се катерил по заледени мачти, а и винаги си нося въже.

— Аа… — смънка Талия. — Къде е то?

— Не стигна чак дотук. Дръж се за ръката ми.

Стискаше пръстите му като удавник. Сърцето й се свиваше от доблестта му. Джеви държеше факела така, че тя да вижда къде да стъпи и да се хване. Катеренето се оказа по-лесно — можеха да проверяват устойчива ли е опората. След усилено драпане нагоре се добраха до полюшвания от вятъра край на въжето.

— Имаш ли сили да се качиш по него? Виеше й се свят.

— Не.

Джеви прокара въжето под нейния колан, после и под своя. Напираше нагоре под нея и я избутваше. Най-сетне зърнаха главата на Надирил, който надничаше над ръба. Той й подаде ръка.

— Погрижи се за нея — помоли го Джеви, — ударила си е главата.

Върза въжето до стъпалата и се спусна отново.

Талия гледаше с размътен поглед и всяка секунда за нея се точеше като час. Примираше от страх за Джеви, защото знаеше, че ще се спусне по-надолу от края на въжето. И най-сетне си призна, че й е скъп, както не се бе случвало с друг мъж досега. Припомняше си Крандор, как помогна на Джеви да избяга от острова на пиратите и как той й се отплати, като я измъкна от челюстите на чакалота.

А той обичаше Лилис неописуемо. Но нямаше да я намери. Светлината на факела пак запълзя нагоре бавно и неуверено. След цяла вечност Джеви се показа над ръба. Сам.

Надирил го издърпа и се взря в замръзналите по лицето му сълзи.

— Къде стоеше Лилис? — изграчи бившият моряк.

— Ей там — посочи старецът края на стъпалата.

— Тук ли? — завлече се дотам Джеви.

— Не, по-наляво. Откажи се — благо го посъветва Надирил. — Немислимо е да оцелее при такова падане.

— Не мога! — изхриптя Джеви. — За нищо на света! Какво стана?

— Не видях! Просто изчезна.

Джеви обърса ледените капки от лицето си и Талия се досети, че ще стори нещо глупаво.

— Не слизай — примоли му се веднага.

— Трябва… — промърмори той и спокойно направи крачка назад. Талия писна скръбно, а старият библиотекар изтърва унила ругатня.

— Ще отида да доведа някого. Аакимите носят въжета. Ти не мърдай никъде.

Тя се засмя изтерзано.

— Няма да мърдам.

Чувстваше се като залепена за камъните. Двамата, които й бяха най-близки в целия свят, паднаха в пропастта и почти нямаше съмнение, че са мъртви.

Не знаеше колко време е минало. В Каркарон избухваха и падаха жълти светлини.

Надирил се върна с Игър и неколцина аакими, сред тях и Баситор, който добави по-дълго въже към вече закрепеното от Джеви и го уви в хамут около тялото си. Другите аакими опряха крака във вдълбани камъни и го спускаха бавно. Въжето се местеше ту наляво, ту надясно. Накрая Баситор даде знак с няколко подръпвания, сънародниците му добавиха още едно въже.

Талия чу неспокоен шепот зад гърба си.

— Някой излезе през портата! — съобщи Надирил. — Какво да правим?

Главата я заболя още по-силно.

— Ами ще браним пътеката.

Заби меча си в земята, подпря се и успя да се изправи с увереността, че всички ще намерят тук гибелта си.

— Дайте знак на Баситор да се качи веднага! — отсече Игър.

Талия, Игър и Стария Дарлиш слязоха до седловината в пътеката и зачакаха в тъмното с извадени оръжия. Сянката идваше към тях. Щом доближи падината, Игър й се изпречи.

— Гашад, нито крачка повече!

Стражът на Рулке спря и ги огледа, после се ухили неприветливо.

— Най-добре ще е за вас да се махнете, преди да съм се върнал с останалите.

Обърна им гръб и тръгна обратно към Каркарон, а те отидоха при аакимите.

— По-чевръсто де! — сопна им се Игър.

— Намерил е нещо — обади се някой.

— Все едно, дайте му знак да се изкачи, иначе ще го зарежем тук.

Въжето се разклати три пъти и всички задърпаха. Появи се Баситор, вързал тяло на раменете си — Джеви, отпуснат в несвяст. Огромният ааким уморено отвърза товара си и положи моряка на пътеката.

— Джеви! — хвърли се напред Талия.

Целият беше в синини и твърде студен на пипане.

— Внимавай! — възпря я прегракнало Баситор. — Жив е, но има много счупени кости.

— Ами Лилис? — отпаднало попита тя.

Остатъкът от въжето още висеше над пропастта и Баситор продължаваше да го издърпва.

— Бяха един до друг — подхвърли през рамо.

— Талия! — изпищя момичешки глас отдолу и чудото се случи.

— Браво на тебе, Баситор! — клатеше глава Надирил.

Едната буза на момичето беше ожулена, имаше замръзнала кръв по крачолите на панталона й, но беше жива. Талия я изтегли и я сграбчи.

— Доста надолу се бяха смъкнали — обясни аакимът. — В малка вдлъбнатина, натъпкана със сняг, под която няма нищо друго. Опасявах се, че са паднали.

Той разроши косата на Лилис.

— Талия, чувах те как ме викаш — забърбори момичето с продрано гърло. — И аз крещях, докато глас не ми остана. Ама си знаех, че ще ме извадите — добави детински.

Талия се наведе над Джеви, който изпъшка и отвори очи. Усмихна им се.

— По-голяма тъпотия от тази не бях виждала — сгълча го Талия.

— Намерих я, нали?

Тя го прегърна и той изохка. Дясната му ръка, три пръста на лявата и няколко ребра бяха счупени.

— Ами ако беше паднала в пропастта?

— Пак бих искал да съм при нея — каза той така, че нямаше какво да се добави.