Метаданни
Данни
- Серия
- Взор през огледалото (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Way Between the Worlds, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Зарков, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,4 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- crecre (2008)
Издание:
Йън Ървайн. Пътят между световете
Американска, първо издание
ИК „Бард“, 2006
Превод: Владимир Зарков
Редактор: Мария Василева
Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“
Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“
Формат 60/90/16. Печатни коли 31
История
- — Добавяне
10. Бледи сенки
Талия и Шанд потеглиха от Готрайм в ясно зимно утро. Слънцето огряваше по малко застиналия въздух — колкото предишният ден беше проклет, толкова този стана приятен. Но трябваше да газят в дълбок рохкав сняг, а пътеката към канарите си беше заледена.
— Нека внимаваме, може би пазят горе — каза Шанд. Наистина намериха следи от гашади — утъпкан сняг и пепел от огън, но не завариха никого. Притъмняваше, когато двамата зърнаха пред себе си каменния павилион до езерото.
Обиколиха, докъдето се престрашаваха, за щастие нямаше врагове. Върнаха се в павилиона след изгрева на луната, чиято тъмна половина вече се обръщаше встрани от Сантенар. Най-сетне бе свършила ендре — средзимната седмица. Не посмяха да запалят огън и вечеряха със студено, месо, хляб и плодове. Побързаха да се пъхнат в спалните си чували.
Още преди изгрев Шанд събуди Талия с докосване по рамото. Подаде й къшей хляб и чаша леденостудена вода.
По пладне стигнаха до стръмнината под амфитеатъра. Новият сняг скриваше всички предишни следи. Час по-късно Талия надникна предпазливо към Каркарон и видя, че част от кулата е рухнала, а и очертанията й бяха някак променени, сякаш нагънати и усукани от сгорещяване и топене.
— Ако не сме нащрек, кулата може да ни затрупа — отбеляза тя.
— Но изглежда празна — добави Шанд. По стените не бдяха стражи.
— Ама че потискащо място — оплака се Талия, докато изкачваха стъпалата. — Имало е от какво да полудее Басунез.
— Поначало си е бил луд, за да построи Каркарон.
Сега откриваха нов смисъл в бронзовите статуи до портата.
— Транксове… — промълви тя. — Как Басунез е опознал толкова подробно външността им?
— Оказва се, че е бил напреднал в начинанията си повече, отколкото сме искали да вярваме — задъхано изрече Шанд.
Макар че портата беше залостена, полегата купчина отломки водеше към дупка в стената. Надникнаха в първия етаж на кулата. Нищо, освен още парчетии и навети преспи.
Нагоре чудатостите се множаха. Талия сякаш виждаше стъпалата различни при всеки нов поглед. Понякога водеха надолу вместо нагоре или пък в двете посоки едновременно. А веднъж зърна с ъгълчето на окото си призрачна следа от Стената, минаваща през постройката.
Все пак спираловидната стълба беше почти непокътната. Тук-там по стените имаше издълбани симетрични неразбираеми фигури. Резките изглеждаха пресни, значи може и да бяха направени от гашадите. Талия надникна през пролука в стената — само почти отвесни скали и лед до дъното на пропастта, отсрещният склон беше същият, макар и не толкова висок.
— Не ми допада това място — повтори тя. — Тук все едно и камъните стенат.
— Нищо чудно, като се знае на какво са били свидетели. Но мястото си е било необикновено и преди да бъде издигнат Каркарон, такова ще си остане и след рухването на останките му. Едно от средоточията на мощ в Сантенар, където се усещат теченията й в самата сърцевина на света. Бащата на Каран не можеше да се освободи от очарованието му.
— Какъв беше той?
— Галиад ли? От една страна — особняк. С остър ум, но отчужден от всички. Понеже беше само наполовина ааким, не го приемаха като свой нито при нас, нито в Шазмак. Навсякъде се чувстваше изгнаник.
Залата на върха беше опустошена. Поне една трета от източната стена липсваше, съборена навън, и разкъртените подпори на покрива провисваха. Виждаха се белези от огън, тук-там стопеният зид бе протекъл и застинал в каменни локви. В пода имаше огромна вдлъбнатина, като че нещо тежко бе потънало в глина, загладена до стъклен блясък. По извивките и формите се познаваше, че отпечатъкът е от машината. В залата не бе останало нищо, освен огризки и счупена чиния. Рулке и гашадите бяха напуснали Каркарон.
Дори въздухът над кулата преливаше мудно, а когато облаци закриеха слънцето, в него искряха огнени точици. Гласовете на Шанд и Талия звучаха неузнаваемо променени, понякога отекваха като под великанска камбана, друг път глъхнеха и се налагаше да викат.
Шанд се отпусна на парче от греда и потропа с крак. Обхвана го отчаяно примирение.
— Какво ти е? Май изведнъж ти се отщя да живееш.
— Твърде стар съм. И вече няма за какво да живея.
— Няма ли да търсим Каран?
— Той я е отвел. Нищичко не мога да сторя. — Старецът въздъхна. — Я да поумуваме какво се случи. Машината е действала толкова добре, че да отвори проход към пустотата, щом транксът се е промъкнал оттам.
— Все пак откъде знаеш названието му? Дори Мендарк не го знаеше.
— Друг път ще говорим за това.
— Как мислиш, дали Рулке се е върнал в пустотата?
— Никой не отива доброволно там. От пустотата само бягат или при крайна нужда се прехвърлят през нея от един свят в друг. Никоя от дебнещите там твари не би губила време да го отмъкне със себе си, вместо да се опита да дойде тук. Или е на Аакан, или още е на Сантенар.
— Но къде?
— Вероятно в Шазмак при своите гашади.
— И е взел Каран. Какво ли се е объркало? Сигурно транксът го е стъписал. Я виж там. — Тя посочи замръзнала локвичка от виолетова кръв. — Ранил е или него, или лорска, който нападна Надирил. А хлътналият под… не проумявам какво е причинило това.
— Аз пък знам — поклати глава Шанд. — Машината се е килнала и е променила пода според формата си. Нещата наистина са потръгнали съвсем зле.
Шанд доби още по-състарен и изнурен вид. Порови под палтото си, отпи дълга глътка от манерката и я предложи на Талия, но тя, отказа.
— Искам да се стопля. Ще наклада огън.
Той не отвърна нищо и Талия тръгна надолу по стълбата. Върна се омърлушена.
— Няма никакви дърва!
Шанд посочи безмълвно останките от покрива. Събраха парчетии и трески и запалиха огъня в края на залата, по-далеч от кръвта и вдлъбнатината.
— Погледни! — възкликна Талия, когато отиде да вземе още дърва. — Този нож не е ли на Каран?
Измъкна го изпод отломките. Двамата припряно разместиха гредите, да не би тялото на Каран да е отдолу.
Талия сложи котлето на огъня, за да свари яхния. Шанд си седеше и отпиваше от манерката.
— Толкова ми дотегна светът… — промълви накрая. — Трябва вече да си отида. Скоро.
Тя не се сещаше с какви думи да го утеши. Зае се да претършува Каркарон, но и този път нищо не откри. Какво й оставаше? До Шазмак имаше само няколко дни път при благоприятно време, но градът можеше да бъде защитаван и срещу всички войски на Игър. Талия се загледа към заснежените планини.
Шанд като че не бе помръднал. Огънят гаснеше в жарава, но котлето къкреше. Тя сипа щедро от гъстото вариво в металната паница и я тикна под носа на стареца. Той изгълта всичко, все едно не бе хапвал от седмица.
— Така е по-добре!
Талия се нахрани по-сдържано, макар и с не по-малко удоволствие. Изгребаха котлето до дъното. После тя натроши ледени висулки от един корниз, за да свари чай.
— Сега към Шазмак ли?…
— Не! Колкото и да съм привързан към Каран, Рулке и Шазмак са недосегаеми за нас. Ще ни следят от много левги, преди да стигнем. Да тръгваме. Не ми се ще да прекарам нощта в Каркарон.
— Вече се стъмва!
— Брей, вярно — слиса се Шанд. — Май съм дрямал.
Заваля и сняг. Вятърът пищеше през покрива и пролуките в стените. Занесоха дърва в стая по-долу, чиито стени и таван поне бяха здрави, и ги наредиха в истинско огнище. Ала колкото и да бумтяха пламъците, не топлеха много.
Махнаха се от Каркарон с изгрева и по обяд се върнаха при Черното езеро. Беше им по-приятно до огъня, но и двамата тънеха в униние.
— Все си мисля, че не оправдах доверието на Каран — сподели Талия, която отдавна мъчеха угризения.
Шанд кимна. Същите мисли не даваха мира и на него.
— Оставих се да бъда въвлечен стъпка по стъпка и всеки път си мислех, че всичко приключва. А сега съм насред разгара на събитията. Ех, какъв смисъл има в закъснялото тюхкане…
— Значи ти олекна поне малко на душата?
— Не особено, но поне съм жив и мога да се върна там, където ще съм полезен.
— А за мен в момента Туркад е най-омразното място.
— Слушай, нарочно отбягвах да те питам досега… — запъна се старецът.
— Ценя твоята деликатност, но карай направо.
— Преди време ти и Мендарк сте били… близки.
— Да, бяхме любовници, когато аз тепърва се учех да му служа, а той от векове беше сред най-могъщите хора на Сантенар. Скоро ни омръзна. Мендарк прекалено угажда на своя навик да налага волята си. Не вярвам това да е недостатък у един Магистър, но не е тъй в близостта между мъж и жена. Макар че се погрижи да получа възможно най-доброто обучение, той като че не искаше да стигна до истинско майсторство. Моите успехи му бяха неприятни, за разлика от напредъка на другите му помощници. А след Хависард…
— Не е сполучил много в обновяването на тялото си — вметна Шанд.
— Промени се напълно. Сега е подъл и пресметлив. Стремежът да се разправи с Рулке го е обсебил по-зле, отколкото бе обладан Тенсор. Виждам, че много лекомислено си служи със силата си.
Шанд се мръщеше на спомени, които би искал да забрави отдавна.
— Винаги си е бил такъв, когато се натъкне на трудности. Несгодите просто разкриха истинския му нрав. Същото важи и за тебе, и за мен. Така е с властта и могъществото.
— Значи може и да съм негодна да властвам.
— Не си само ти. Но напоследък се питам дали и отказът от власт, както постъпих аз, не е същото зло. Да не забравяме, че Мендарк направи и големи добрини на този свят. Дори да ти е смешно, че го казвам аз, като знаеш как се заяждаме, но той е добър човек по душа. Ако ще да е хитрец и интригант, поне не е зъл. А ето че е принуден да гледа как всичко, съградено от него, се руши. Тялото му отпада, а няма кой да го замести.
— Няма да съм аз — вдигна рамене Талия. — Но щом ще поема по свой път, къде да отида? Искам да се прибера у дома в Крандор, но се чудя дали това няма да е бягство. Случи се и още нещо…
— Аа, говориш за Джеви.
— Да. Прекрасен човек, който обожава Лилис. По-привързана съм към него, отколкото към всеки друг мъж преди, и все пак…
— Талия, защо се колебаеш? За пръв път те виждам толкова нерешителна.
— Той е храбър и мил, но се държи с мен като безупречен приятел, нищо повече.
— Не ти стига, а?
— Аз го искам, но се боя, че той може и да не ме желае.
— Убеден съм, че грешиш.
— Но защо тогава не ми каже?! — отприщи се раздразнението й.
— Наистина ли държиш да чуеш отговора от мен?
— Не знам много за мъжете освен онова, което научих с Мендарк.
— А то не ти върши никаква работа точно сега! — прихна Шанд. — Е, ще ти кажа къде е проблемът.
— Да, моля те — смънка Талия.
— Ти си богата и красива, владееш голяма сила и познаваш влиятелни хора. Той е далеч от всичко това. Спомни си колко години е търпял униженията на робството. Как ще си позволи да мечтае за тебе?
— Тези неща нямат значение за мен.
— Лесно ти е да го кажеш, когато имаш всичко. Но за него са важни.
— И как да постъпя? Талия скочи и закрачи напред-назад край огъня.
— Решавай сама. Само не прибързвай.
— Добре. Искам да поостана тук. Трябва да си поблъскам главата над какво ли не.
Шанд я изгледа учуден.
— Да остана ли и аз?
— Недей. Не ти се иска, а не бива да те задържам тук, за да ми правиш компания. Ще огледам околността и пътя към Шазмак. Нали е най-вероятно Рулке да излезе оттам пак по същия път, а все някой трябва да бди. Впрочем нищо не пречи и транксът да е някъде наблизо. Не ме разубеждавай. Имам нужда да се усамотя за малко.
— Разбирам те напълно. Но се пази.