Йън Ървайн
Пътят между световете (44)

43. Краят на една любов

Рулке изви глава и видя, че е обречен. Можеше и да се спаси, ако си наложеше да изостави Мейгрейт, ако бе събрал сили да посрещне удара. Но тя се крепеше на него, сама дори не би се задържала права. Знаеше, че Тенсор ще порази и нея.

Бутна я зад гърба си и я закри с тяло. Снопът рубинено сияние от юмрука на Тенсор се заби точно в гърдите му. За миг огромната фигура на карона като че светна. Краката му се хлъзнаха по пода под неудържимия натиск. До вчера би понесъл заклинанието спокойно като жилене на мушица, но този ден му ограби и сетните запаси от жизненост.

— Помогнете ми! — призова своите гашади.

До вчера и те биха откликнали на мига, ала сега застинаха в нерешителност. Преди стоящите най-близо до Тенсор да замахнат с копията си, аакимът завъртя юмрука си и към тях. Размята ги във всички посоки.

— Тенсор, престани! — дереше си гърлото Шанд. — Какво правиш?! Ох, че си слабоумник!

Налетя му, обаче Тенсор вдигна другата си ръка към него и го прикова неподвижен.

Лъчът отново блъсна Рулке и ръцете му се разпериха сами. Мейгрейт бе изхвърлена встрани чак зад стълбите. Краката на карона не намираха опора, накрая бушуващата енергия го запрати назад. Понесено от нея като лист по вятъра, тялото му се халоса в туловището на машината. Рулке изрева с такъв бяс, че звънна и спиралната стълба.

Той също сви могъщия си юмрук и за миг изглеждаше, че ще помете Тенсор. Лиан се шмугна в търсене на укритие. Но каронът изведнъж се отпусна като спукан балон.

 

Лиан се надигна. Всички освен него бяха засегнати от заклинанието. Малиен се подпираше на длани и повръщаше. Шанд се клатушкаше зашеметен, рана кървеше над едното око. Игър се гърчеше на пода. И другите в залата бяха изпопадали ничком на пода.

Лиан се втурна напред и откри, че Рулке се е нанизал на един от стърчащите назъбени ръбове около дупката в корпуса на машината. Черният шип се подаваше от хълбока му. А Тенсор още виеше срещу врага си и червеното сияние бликаше от юмрука му. Самият той се смаляваше и съсухряше, все едно бе вложил остатъците от живота си в огнения лъч.

Вартила притича и го просна с безмилостен замах. Светлината се отклони към тавана и угасна.

— Какви тъпанари сте! — ръмжеше Шанд. — Тенсор, ти си самото олицетворение на глупостта. Е, Лиан, виж какво направи този път…

Малиен се примъкна към Тенсор, някогашния си любим.

— Аз изпълних дълга си… — каза и той. На лицето й бе изписано само презрение.

— Ти не си Тенсор, а Питлис Втори. Не е имало по-окаян празноглавец от тебе. Аакимите наистина са прокълнати!

Вартила вече бе спряла пред Рулке. Падна на колене и хвана ръката му.

— Аз бях сляпа за тебе, господарю, но сега те познах. Прости ми. Той стисна ръката й с усмивка.

— Благодаря ти, вярна служителко. Всичко свърши. Аз те освобождавам от дълга.

Жената се обля в сълзи.

— И какво да я правя свободата? — В нейната уста думата прозвуча като светотатство. — Винаги съм искала само да служа на своя господар.

Рулке се гърчеше върху пронизалия го метал. Никой в залата вече не виждаше в него свой враг, толкова ги смразиха мъките му.

— Жива ли е Мейгрейт? — изстена той.

— Да — увери го Вартила. — Лежи ей там.

— Тогава се погрижи за раните й, вярна служителко, и я пренеси до мен.

 

Лиан погали ръката на Каран. Тя не показа с нищо, че го вижда. Щом се опита да я сложи в по-удобна поза, писъците й закънтяха. Шанд и Малиен дойдоха задъхани и старецът изблъска встрани Лиан, който само се вайкаше.

— Махни се, идиот! Виж какво можеш да направиш за Рулке. Лиан плахо пристъпи към карона и опипа с пръст черното острие.

— Аз го направих — смънка с омраза към себе си. — Вярно е, че по-тъп човек от мен не се е раждал на тази земя.

— Така е. — Устните на карона се изкривиха в подобие на усмивка. — Но нима не си и летописец? Ще разбереш, че така ми е било отредено. Помогни ми да се дръпна от оттук.

Лиан сплете пръсти с неговите, опря крак в машината, започна да тегли с все сила и Рулке се свлече на пода. От зейналата дупка в хълбока му рукна кръв. Наоколо се събраха гашадите с изопнати от ужас лица — съзнаваха, че са могли да спасят господаря си, но са се провалили.

— Къде е Каран? — някак по-унесено попита каронът.

— Съвсем наблизо — посочи му Лиан.

Рулке я видя просната по стълбата, по тялото й нарядко пробягваха спазми.

— Благодаря ти — каза и опря пръсти в ръката й. За миг болките й стихнаха, макар че неговите страдания станаха нетърпими. — Имам дар за тебе.

— Дарът на Рулке! — изсумтя Лиан. — Дано не е подсладена отрова като твоя Дар за зейните.

Рулке непохватно бръкна под куртката си и извади черно мънисто в прозрачна кутийка.

— Какво е това? — прошепна Каран.

— Единственото, което мога да сторя за тебе сега. Използвай го, ако оздравееш. — Сложи кутийката на нейната длан и сви пръстите й около нея. — Лиан, имам нещо и за теб.

— Не заслужавам подаръци и награди.

— Все пак искам да го вземеш.

Рулке смъкна от шията си тънка сребърна верижка със сребърно ключе.

— Научих от шпионите си, летописецо, как заради пожар си загубил надеждата да завършиш своето сказание. Отварям ти пътя към по-добро. Ще трябва обаче да се потрудиш.

— Не знам дори откъде да започна — стъписа се Лиан.

— Ами започни в Алсифър. — Рулке затвори очи, притихна, но изстиска още малко сила от тялото си. — Ние измираме, летописецо. Кароните ще останат само в твоите сказания. Ще го направиш ли за мен?

Лиан избърса кръвта, потекла от устата му. Мургавото лице посивяваше.

— Да, заклевам се! — извика в неистовото желание да изкупи вината си.

— Постарай се обаче да разкажеш истината за нас. Цялата!

— Преданията са самата истина! — отвърна Лиан. — Или поне най-доброто приближение до нея, което можем да извлечем от миналото.

Рулке го изгледа със съжаление.

— Горкото момче! Ти не издържа последния си изпит. Вярваш в онова, на което са те учили. Ако ще и всички останали също да вярват, майсторите са длъжни да съзрат истината. Историята е такава, каквато я напишат. Нямаме време за спорове. Искам да говоря със своя враг Тенсор преди смъртта си. Пренесете и него тук.

Когато положиха аакима до Рулке и Каран, той промълви с хъхрене:

— Каран… — Клепачите и трепнаха, не беше на себе си от болка. — Прости ми, че така ограничих израстването ти, че се опитах да потисна дарбите ти на трикръвна. Направих го уж за общото благо.

Тя плъзна бледата си ръка към дългите тъмни пръсти. Неговата длан беше още по-студена от нейната и съвсем измършавяла. Обърна полека глава към него и го погледна в очите.

— Мразех те заради това, но сега е все едно, нали? Клепачите й пак се спуснаха.

— Е, противнико — проговори Рулке, — вие, аакимите, се сдобихте със свободата си, а и ще си върнете света накрая.

— И за нас е прекалено късно — отвърна Тенсор. — Ние сме раса, преливаща от безразсъдство, но не много богата на доблест. Толкова дълго се оправдавахме с тебе, че вече не знаем как намерим мястото си в света сами.

— И на Сантенар, и на Аакан ще има аакими и занапред.

— Посрамени и унижени — отсъди Тенсор с пренебрежение. — Как бих искал да видя отново Аакан…

— Но няма да го бъде.

— Така е. Поне си отивам спокоен, че най-после си разчистих сметките с тебе.

— Тогава се радвай на победата си.

Рулке му подаде ръка. Лицето на аакима се сви.

— Всъщност ти ми нанесе поражение, а се показа и по-достоен от мен.

Главата му се люшна и той умря.

Мейгрейт дойде, без да я носят, макар и подкрепяна от Вартила. Спря до Рулке като мраморна статуя, вторачена в страшната рана.

— Ти се пожертва за мен.

— Дадохме си обет — отвърна той кратко. Какво друго можеше да се каже?

— Няма да те забравя.

— И аз завинаги ще бъда част от тебе.

— Какво ще сполети твоя народ, любими? Рулке я погледна в очите.

— Ние няма да чакаме да ни изтрие от света забравата. Единственото, което ни остана, е пустотата. Тя ще ни заличи като десетина милиарда видове същества преди нас, откакто се е породила първата клетка. Като ще измираме, нека поне накрая сме смели. Сами ще се хвърлим към смъртта.

Мейгрейт се отпусна на пода до него и положи глава на гърдите му.

— Рулке, какво да правя?

— Толкова съжалявам… Оплачи ме както подобава според тебе и следвай съдбата си.

— Не знам как… Нима аз мога да възстановя равновесието между световете?

Той изкашля лъскава кръв.

— Никой друг не знае какви са били намеренията на Ялкара. Прехвърли се с машината на Аакан. Ако тя е оцеляла, разкажи й за смъртта ми и я помоли да ти помогне. — Клепачите му натежаваха. — Как щяхме да се обичаме… Не ни позволиха.

— Аз ще знам, че съм обичала и съм била обичана.

— А плодът от нашата любов ще разтърси до основи Трите свята. Но за кароните това е краят.

Той затвори очи за последен път.

 

Мендарк дочака сгодния случай, който дебнеше от високия балкон. Изобщо не се надяваше дълбоко в душата си, но ето че шансът го споходи. Никой не пазеше машината, която той бе пожелал да си присвои още откакто чу за нея. С нейна помощ щеше да запечата здраво Възбраната и завинаги да се избави от враговете си.

А после… какви възможности се откриваха пред него с тази машина! Щеше да въведе на Сантенар ред, какъвто си представяше открай време… може би и на другите светове. От поне век у него не бе напирало подобно вълнение.

Слезе крадешком по стълбата. Фейеламор не се мяркаше никъде. Онези, които се занимаваха с мъртвите и умиращите, изобщо не поглеждаха другаде. А и машината беше между тях и него. Покатери се по скритата от останалите страна, настани се върху седалката и си позволи да ликува няколко секунди. Хвана ръчките и започна да настройва ума си за управление на машината.

Натисна няколко бутона и дръпна ръчките назад, като предвкусваше разправата с първия неприятел — Игър. Нищо. Опита отново. Творението остана напълно бездейно.

До ушите му долетя тъничък вик:

— Това е Мендарк! Лилис го сочеше.

Мендарк би я премахнал тутакси от пътя си, ако можеше. Какво ли пък струваше животът на едно дете пред безопасността на света, пред великото предопределение на самия Магистър? Нямаше време, за броени мигове всички се скупчиха около машината.

— Слез! — враждебно заповяда Игър.

— Не, вие отстъпете! — кресна Мендарк и им показа флейтата. — Сега притежавам и нея, и машината.

— Това ще те довърши — предупреди го Шанд.

— Млъкни, изкуфяло старче! С удоволствие бих довършил тебе.

Нагласи флейтата пред устните си, припомни си последователността от звуци и засвири толкова необуздана мелодия, че и собственият му ум трудно я осмисляше.

— Не прави това върху машината! — ахна Шанд.

Закъсня. Внезапно цялата зала се обърна наопаки, усука се в невъзможни цветове и акорди. Очите на Мендарк засмъдяха, сякаш в тях се забиваха пъстри ледени иглички. А после цялата Възбрана започна да се сгърчва слой след слой като листовете на запалена книга. Флейтата го подведе — Възбраната се разпадаше!

Отново засвири, съсредоточил мощта на съзнание и воля, за да влезе в хармония със Стената и да я заздрави. Чак сега му хрумна, че не знае какво върши. Стената стана напълно прозрачна и той видя кои чакат зад нея. Флейтата бе призовала стотици… не, хиляди твари от безброй разновидности.

В цялата история на пустотата не бе имало подобен съюз, но за да впият зъби и нокти в сочна мръвка като Сантенар, струваше си да отложат за малко старите вражди. Мендарк се изправи като насън, ръката с флейтата се отпусна. Погледът му се плъзгаше по Стената и хилядите пред очите му се превръщаха в милиони, стичащи се от всички измерения. За света, който обичаше повече и от живота, нямаше спасение. И тъкмо той го обрече накрая.

Ту вдигаше флейтата, ту размисляше. Не смееше да се захване с Възбраната повторно. Нямаше ли друг начин?

Нещо зашава между труповете на пода — вторият транкс, по който още стърчаха забитите копия. Той запрати острие, отчупено от дръжката, и златната флейта отхвръкна от пръстите на Мендарк. Транксът запълзя немощно към нея.

Мендарк изпсува и разтръска изтръпналата си ръка. И най-ненадейно проумя в какво е било затруднението. Разкикоти се весело. Двете творения си пречеха взаимно. Веднага натисна ръчките и машината се раздвижи.

— Задръж си я! — присмя се гръмко на чудовището. — Аз дойдох заради това тук.

Машината се завъртя плавно. Оцелелите от задругата бяха пред него. Първо Стената или първо враговете? Игър свиваше пръсти, готвеше се да го порази. Неколцина от аакимите се канеха да опънат лъковете. Забеляза потресен, че дори вярната Талия шепне трескаво на Шанд — несъмнено заговорничеха как да го погубят. Всеки от тях искаше да си присвои машината, но нямаше да спасят света. Единствен той беше способен да го направи. Мендарк насочи творението към враговете си.

— Недей! — изплака Талия. — Така ли искаш да те запомнят в бъдното? — попита го, протегнала ръце към него.

Дори на нея не би позволил да застане на пътя му. Но изведнъж му залютя на очите. Милата Талия, какви времена преживяха рамо до рамо… „И все пак трябва да го направя!“ Преди да дръпне ръчката, транксът се надигна, въпреки че забитите в тялото му копия се клатушкаха като клони на дърво. Притисна флейтата към устните си и засвири. Машината подскочи, катурна се и Мендарк се претърколи на пода. Успя да се задържи прав и пробяга няколко крачки по инерция.

Транксът замахна с могъщата си лапа, ноктите като кинжали се забиха в корема на Мендарк и го подхвърлиха нагоре. Магистърът се повлече обратно към машината, оставяйки кървава диря. А транксът започна друга мелодия.

Първите тълпи твари се притискаха към Стената и я издуваха.

— Какво прави това чудовище? — прошепна Лиан.

— Вика своите — кратко поясни Малиен.

— Мендарк — изпищя Талия, — спри ги!

Той опитваше да се качи в творението, но се хлъзгаше в собствената си кръв. Тя се хвърли към него, обаче Джеви и Лилис не й позволиха. Мендарк се задържа на колене, ръцете му посочиха транкса и флейтата грейна нажежена. Чудовището нададе скърцащ рев и я изтърва. Мендарк се изправи, сведе поглед към смъртоносната рана и я затисна с длан, за да не изпаднат вътрешностите му. Помъкна се с присвити крака към флейтата. Взе я и от пръстите и устните му изскочиха бели струйки дим. Инструментът занарежда жални тонове.

Около Магистъра се образува пашкул, който се издуваше с всеки нов звук и обгърна всички в залата, обаче изтласка транкса към стената, където го сплеска в огромно петно.

— Това ли е краят? — промълви Лилис, загледана в безбройните твари от пустотата.

Пашкулът докосна и Стената, прилепи се до нея, запуши пролуката и замъгли цялата Възбрана. Но всички знаеха кой чака зад безплътната преграда.

Джеви махна провисналите над лицето на дъщеря му кичури.

— Не, това още не е краят.

Усилието бързо изтощаваше Мендарк. Щеше ли да се свлече, преди да довърши работата? Пашкулът вече не растеше. Той коленичи, присви се, после продължи да свири. Въздухът в дробовете му свърши отведнъж, от флейтата изскочи кърваво мехурче, пукнало се с фалшив завършващ тон. Флейтата изтрака на пода и Мендарк се просна мъртъв.

Талия доближи човека, на когото бе служила толкова дълго, за да изпълни последния си дълг. Затвори очите му и загърна робата така, че да прикрие огромната рана. Отнесе го бавно при другите. В нейните ръце трупът беше съвсем смален. Остави го и се вторачи надолу сурово.

— Ще се погрижа този подвиг да бъде записан, за да се знае и в идните дни, но не вярвам да заличи останалото. Клетвата ми се обезсмисли, моята служба свърши.