Йън Ървайн
Пътят между световете (46)

45. Съдбата на фейлемите

Един по един те излизаха от портала на Талалейм, голи като всеки, пожелал да се прехвърли между световете. Озоваха се на прастаро и свещено за тях сборно място — затревен хълм, оформен като извита нагоре пирамида, която стърчеше високо над гората. На изток небето просветляваше и възвестяваше зората.

Фейеламор се появи последна и се тръшна изнемощяла на тревата. Другите я повдигнаха на раменете си, за да види своя свят. Прегръщаше ги наред, всички ронеха сълзи. Хилядолетия бяха минали, откакто отидоха на Сантенар.

— Успяхме — промълви тя тихо. — Нашият свят е в безопасност, а враговете ни ги няма. Най-сетне сме свободни.

— Ала на каква цена… — обади се Халал. — Помисли какво стори на Галгилиел и Аелиор, а после на Мейгрейт. Всички сме виновни. Престъпихме всичко, в което вярвахме, за да премахнем кароните, както преди тях бяхме изтребили мариемите.

— Направих го за Талалейм — напомни Фейеламор.

— Ти отвори Аакан за пустотата — не отстъпи Халал, — а това не беше нужно никому. Сега Аакан е променен завинаги.

— Нямах избор. Ние сме най-благородната сред човешките раси. Нима някоя от другите се е грижила така за своя свят?

Вятърът се обърна и донесе миризмата на горящо дърво, дочуха и далечен писък.

— Това пък какво е? — изсъска Халал, напрегнала очи в сумрака. Скоро се убедиха, че някъде има горски пожар, и то голям. Долавяха и вонята на овъглена плът.

Слънцето се надигна над хоризонта и през кълбящите се кафяви пушеци те зърваха тук-там опустошението. Пламтяха дървета, докъдето стигаха погледите им. Дори в смътната далечина стърчаха стълбове дим като планини.

— Как се е случило? — прошепна Фейеламор. Светлината обля лицето й, но златистата кожа се бе съсухрила. Очите й мътнееха в дълбоките си кухини. — Какво не е наред? Не разбирам…

Другите фейлеми се спуснаха по хълма, за да огледат и да донесат вести. Фейеламор остана на възвишението, зареяла поглед в пушеците. Високо над нея крилати същества кръжаха и се рееха в топлите въздушни потоци от пожарите. Струваше й се, че се чувстват като у дома си в хаоса и от това й се смразяваше кръвта.

Едно сви криле и пикира право в гъстите облаци дим. И по някое време пак се издигна, размахало криле. Стискаше в ноктите си нещо, смътно напомнящо човек. На Талалейм не бе имало такива твари преди заминаването на Фейеламор, но сега тя различаваше десетки.

Прозря внезапно — времето течеше различно на Трите свята, а от някогашния рай на Талалейм, който тя познаваше, бе останал само блед спомен. Проходът, който насочи с Огледалото, бе изсипал ужасите на пустотата не върху Аакан, както тя възнамеряваше, а на нейния свят. Лъжовното огледало пак я бе предало.

Цяла сутрин седя на тревата — сама, както бе свикнала да бъде толкова години. Какво можеше да направи? Сблъска се с по-голямо изпитание дори от онова на Сантенар. Как да спаси Талалейм? Чувстваше се толкова стара и уморена. „Трябва да свикам фейлемите. Ние сме милиони. Те несъмнено са някъде наблизо, вече потушават пожарите и се борят срещу чудовищата от пустотата.“ Тя опипа наоколо със съзнанието си, но вместо наситения свят на неизброими умове долавяше само лишен от мисъл ужас.

Завлече се надолу да потърси къде са се събрали. В долината имаше прелестно средище, обитавано от фейлеми вече десет хилядолетия. Намери обаче само развалини, толкова стари, че ронещите се камъни бяха гъсто обрасли със зеленина. Прецени, че никой не е живял тук от векове. Седна на паднала колона и се вторачи в короните на дърветата. Накрая се облегна на каменната стена отзад и заспа от изтощение.

Сепна я пронизващ ушите крясък. Фейеламор подскочи — поредната сянка се гмурна между върховете на дърветата с плющене на ципести криле и ръмжене. Настани се на един от горните клони и започна да рови с клюнеста глава на дълга шия, за да хване жертвата, която опитваше да се скрие. Подгоненото същество имаше твърде човешки очертания.

Главата се стрелна напред с пъргавина, немислима за толкова голямо животно, и дългата човка стисна ръката на човека. Между клоните започна шумно боричкане, после хищник и жертва се запремятаха заедно надолу.

Дългите криле се разпериха малко над земята. Съществото кацна непохватно, а младата жена, очевидно принадлежаща към расата на фейлемите, се отскубна. Залази трескаво през дебелия слой сухи листа и се озова лице в лице с Фейеламор. Зяпнаха се взаимно. Можеше да й бъде дъщеря — същата светла, почти безцветна коса, прозирна кожа и златисти очи. Жената щеше да е прекрасна, да не бяха парчетата смрадлива кожа, в които бе облечена. И самата тя вонеше, покрита с мръсотия. Погнусата на Фейеламор не можеше да се опише.

Младата жена протегна ръце към нея, от гърлото й се изтръгна сумтене — явен зов за помощ.

Крилатият хищник разпери криле, но се задоволяваше да ги наблюдава. „Бои се от мен — сети се Фейеламор. — Разпознава силата ми.“ Жената пак заломоти нещо. Фейеламор се поддаде за миг на желанието да и помогне, но я възпираше прозрението, че нейният народ, най-извисената човешка раса, е стигнал до такова падение. Нима бе унищожила цяла друга раса и бе затънала в поквара и подлост заради това животно?

Жената отстъпи пред уплахата и се хвърли край нея, за да потърси укритие в развалините. Звярът подскочи, шията му се проточи напред и човката стисна единия й глезен. Фейеламор не шавна. Хищникът вече държеше жертвата с ноктите си. Изгледа съучастнически Фейеламор, изтласка се във въздуха и се скри над дърветата. Писъците на жената още отекваха в съзнанието на Фейеламор.

Всичко беше ясно. Останалите на Талалейм фейлеми, някога тънещи в изобилие, сега се криеха в пещери и в листака на дърветата във вечен страх. След като прогониха мариемите, толкова се уповаваха на властта, която им даваха могъщите духовни дарби, че бяха забравили нещо важно — извън техния свят борбата за оцеляване продължаваше с все същата жестокост.

Горите вече поглъщаха прекрасните им творби, пожарите щяха да довършат опустошението. Губещи полека човешките си черти, фейлемите се превръщаха безвъзвратно в животни. Сигурно щяха да се съхранят като вид, но само за да опипват тъпо и да грухтят над безценните съкровища на някогашната си цивилизация, преди времето да превърне в прах и последния остатък от нея.

„Свършено е с нас“ — рече си Фейеламор, докато пъплеше обратно по хълма.

— Целият ни живот, стремежите ни са били лъжа — каза тя на Гетрен. — Защо не ви послушах… Но гордостта ми надделяваше. Отказвах да повярвам, че някое устройство ще се окаже непосилно за мен. Ама че съм глупачка! Сама го предрекох, но не вникнах в думите си: „Проникнах в Огледалото, когато бях в Катаза, и видях каквото исках да видя.“ — Заслужаваме участта си — потвърди Гетрен. — Отказахме се от благородството си, когато извършихме подлост спрямо мариемите. Избрахме кривия път и вървяхме все по него оттогава.

— Аз ви водих по кривия път. Аз съм едно с фейлемите и с Талалейм! — Фейеламор огледа просълзена съсипията. — Това зло бе породено от злото у мен и жертвата трябва да направя пак аз.

Тръгна по склона към гората, където три грамадни дървета бяха рухнали и пламтяха буйно. Фейлемите викаха подире й.

— Можем да победим и този враг! — увещаваше я Халал. — Можем да си върнем света.

Фейеламор не пожела да ги чуе и само отвърна:

— Врагът е в самите нас.

Изобщо не трепна, когато горещината опърли косата й и оголи главата подобно на череп. Протегна ръце към погребалния си огън, сякаш го прегръщаше, за да прочисти злото от нея.

И както я бяха следвали дотук през вековете, един по един фейлемите влязоха в пламъците.