Йън Ървайн
Пътят между световете (30)

29. Време на избор

След покушението в крепостта настана неспирна суматоха. Стражата на портата бе удвоена и отказваха да пуснат вътре Каран, защото бе изхвърлила временния си пропуск. Тръгна надолу към цитаделата, където се натъкна на същото затруднение заради кражбата от работната стая на Лиан.

За късмет Талия се появи в този момент и гарантира за нея. Каран хукна надолу по стълбата към Лиан и завари в стаята цяла тълпа. Мендарк беснееше и от проникването на враг в цитаделата, и от загубата на книгата. Водеше си неколцина архивари да преровят книжата на Лиан, от което пък той изпадна в ярост. И Игър беше тук. Нападението срещу Мейгрейт му помогна да забрави безмерното отчаяние. Самата тя стоеше до прозореца и гледаше навън. Наглед не бе пострадала, колкото и да си личеше умората.

— Ама че тежък удар понесохме — мърмореше Мендарк.

Май изчезналата книга го притесняваше далеч повече от заплахата за живота на Мейгрейт.

„Какво да очакваш от него“ — рече си Каран.

Нахълта вестоносец, който зашепна трескаво на ухото на Мендарк. Лицето на Магистъра съвсем се изопна.

— Предай да донесат цялата пепел при мен! Проследили са крадлата до стаята й — съобщи на останалите, — но тя е мъртва и за огромно съжаление книгата е била изгорена. Същинска катастрофа!

— Името й бе Еламай — промълви Мейгрейт и опря чело на ръцете си. — Познавах я, откакто се помня. Още не мога да повярвам, че тя се опита да ме убие.

— Фейеламор явно доста ни подценява. Ще предприеме нови опити. Бъдете нащрек! — Мендарк поклати глава. — Такива надежди таях за книгата…

— Е… — отрони Лиан, възвърнал си хладнокръвието. — Никой от нас не успя да разгадае дори един знак в нея, а и не ми се вярва, че някога щяхме да я прочетем.

— Що за летописец си ти! — избухна Магистърът и излезе с тежки крачки.

Игър и Талия го последваха, в стаята останаха Лиан, Каран и Мейгрейт.

— Каква е била тази книга? — попита Мейгрейт, дошла малко преди Каран.

Лиан й обясни и тя ахна сподавено.

— Но това е моята книга! Ялкара ми го каза в посланието, което е оставила в Огледалото.

— Що за послание? — наостри слух Лиан.

— Досега само Шанд знаеше. Книгата е съдържала ранните Предания на кароните от времената на изгнанието им в пустотата, а и преди това. Неоценимо съкровище…

— Я да излезем — предложи летописецът припряно. — Не ме свърта на едно място.

Отидоха в парк, който пустееше заради лошото време. Лиан вече не куцаше, макар че белезите по краката му нямаше да изчезнат. Избърса каменна скамейка с края на наметалото си и седна.

Каран се настани до него, Мейгрейт се разхождаше неспокойно пред тях.

— Лиан, какви са тези хитрини? — попита Каран. — Мейгрейт, ела при нас!

Щом и другата жена седна, Лиан се разсмя от душа.

— Книгата си е у мен — сподели тихо. — Ето тук, в моята торба.

— Ама… — заекна Мейгрейт.

— Виж какво — той я дари с прословутата си сияйна усмивка, — Лилис не знаеше с какво да си запълни времето, а пък искаше да се упражнява в краснопис. Затова й възложих да препише съвсем точно книгата на Ялкара. Еламай е откраднала копието. Винаги нося оригинала заедно с моите дневници. Всичко е тук. — Той отвори торбата и връчи на Мейгрейт тънкото томче. — Единствено Лилис знае, че е имало копие, но тя замина с баща си. Когато се върне, ще я помоля да не казва никому.

Мейгрейт погали корицата и опря книгата в бузата си. Отвори на първата страница и се взря в писмената.

— Огледален образ на онези по рамката на Огледалото. Защо ли е така?…

— Нямам представа — сви рамене Лиан.

— Може би заедно ще разкрием тайната, ако някак намеря ключа към тази писменост. — Мейгрейт се изправи, прибра книгата в своята нараменна торба, и се усмихна сдържано. Но преди да се отдалечи, прегърна срамежливо Лиан. — Благодаря ти! След отминалата нощ трябва спешно да обмисля някои неща. Ще се видим с вас утре.

 

„Виж в Огледалото и то ще ти покаже как да успееш.“ „Какво вредно да направя?“ — терзаеше се Мейгрейт на връщане към крепостта. Според Мендарк и Игър се подразбираше, че и на нея съдбата е отредила да участва във войната срещу Рулке, но Ялкара не може и да е помисляла за това. На чия страна трябваше да бъде? На тези хора и този свят ли? Или да бди за добруването на всичките Три свята? Да се присъедини към Рулке и кароните? Пак не виждаше изход.

А беше ли нейното наследство предназначено за претопяване и превръщане в устройство за отваряне на портали? Твърде вероятно беше Ялкара да не си е представяла така употребата му. Ако създадат нова златна флейта, много опасно би било дори да се упражняват с нея. И как се очакваше Мейгрейт да възстанови равновесието между световете?

Разгъна Огледалото, отново изплува посланието до Аелиор и тя поседя, препрочитайки думите. Защо липсваше част от текста? С годините ли се е загубила, или Огледалото криеше нещо?

Мейгрейт пак опря глава на скръстените си ръце, бузата й се опря в студената гладкост на Огледалото. Заспа неусетно.

Сънищата й не бяха спокойни. Все й се привиждаше Еламай да се прокрадва към нея с леко закривения нож в ръка, само че Мейгрейт отново беше дете и гледаше безпомощно от леглото как острието полита надолу към нея.

Внезапно я накара да подскочи ослепително сияние, все едно слънцето заблестя право в очите й.

Огледалото сияеше, но постепенно светлината се смекчи и се показа земя в зелено и златно, с прекрасни гори и езера, планини и тучни ливади. Гледната точка се понесе стремително към близкото езеро и беседката от бял мрамор, издигната на брега. Там седеше жена, облегнала се на петоъгълна колона. Беше висока и стройна, черната й коса закриваше лицето. Потапяше унило пръстите на едната си ръка във водата.

Езерото беше неподвижно като метал, но в този миг лек ветрец набразди повърхността и отдолу сякаш се появи черна, отразяваща светлината сълза.

Жената се изправи, вторачена във водата. Сълзата стана прозрачна и Мейгрейт затаи дъх. Вътре бе уловен красив, Плещест младеж с тъмна къдрава коса, който се напъваше да разкъса стените на този затвор.

Жената нямаше с какво да му помогне. Викаше го, думите обаче не се чуваха. Мейгрейт разчете само по устните „Гилиас!“ Да, в капката беше Шанд на младини, уловен в капана на своя свят, както Ялкара бе затворена в своя. Непременно имаше начин да ги събере отново. Най-сетне Огледалото й показа какво да стори.

— Ще дам златото — каза на себе си Мейгрейт, — но не бих допуснала да си послужат с флейтата срещу Рулке.

 

Сутринта влезе при останалите, събрали се отново да умуват безнадеждно, и пусна на масата златните накити пред слисания Мендарк.

— Ето то собственото злато на Ялкара, което е трябвало да наследи Аелиор, а сега е мое. Позволявам ви да изработите от него златната флейта.

Мълчанието се проточи.

— Как си го върнахте?! — възкликна Мендарк, вторачен с подозрение в Шанд.

Старецът му се усмихваше безметежно.

— Това не е златото, което Фейеламор е откраднала — отсече Мейгрейт.

— Но откъде се е взело то? — в недоумение промълви Игър. Тя вдигна рамене.

— Няма как да знам.

— Шанд? — изръмжа Мендарк сърдито.

— И аз нямам представа.

— Добре ще е да научим — промърмори Игър, който не откъсваше поглед от накитите. — Тази история никак не ми допада. И къде се дяна Лиан, по дяволите?! Мейгрейт… — Да?

— С какви условия обвързваш златото? Всички се обърнаха към нея.

— Не мога да се откажа от правото си. Златото остава мое. Мендарк се канеше да възрази, но размисли.

— Нека първо се уверим, че ни е по силите да направим флейтата — предложи той, а в очите му се мярна змийска студенина. — Има време да решаваме и кой има право, и кой е способен да употреби флейтата.

— Благодаря ти, Мейгрейт — тържествено изрече Игър. — Макар че не знам дали трябва да приемем предложението…

— Аз го приемам! — гръмогласно заяви Мендарк.

Мейгрейт седна, подпря брадичка на юмруците си, вече обзета от колебания дали пак не е постъпила глупаво. Тормозеше я съмнението, че Ялкара изобщо не би се зарадвала.

Мендарк потри ръце, повика свой помощник и му нареди да доведе веднага аакимите.

— Че те върнаха ли се? — сепна се Каран.

— Корабът им акостира вчера сутринта — отвърна Талия.

Мина време, преди да влязат шестима от аакимите. Тенсор изглеждаше още по-зле. Устните му сивееха като гранит. И годините на Малиен личаха по-ясно, но тя гледаше непреклонно. Зара, възстановена напълно от раната, също беше с тях.

— Мейгрейт ни донесе истинското злато на Ялкара — осведоми ги Мендарк. — Твой ред е, Тенсор. Ще ни научиш ли как да направим отново златна флейта?

— Мейгрейт от кароните! — враждебно процеди аакимът. — Това е ааканско злато, откраднато от нас!

Потръпна и се взря в Каран. Тя стана и отиде при него.

— Все още ли желаеш да ти помогна? — прошепна й така, че само тя да го чуе.

— Не искам нищо за себе си. Предпочитам да съм в Готрайм и да се занимавам с градините си.

Той й се усмихна като привидение.

— Значи си помъдряла повече от мен. Тогава какво искаш?

— Как мислиш, толкова голямо злодеяние ли е да бъде направена наново златната флейта? Или е само безразсъдство?

Лицето му се разкриви. Вдигна ръка да докосне бузата й.

— Не е престъпление да се защитиш или да повалиш врага, преди той да нанесе удара си. Но може и да е безразсъдно — така отсъждаме за всяко дръзко начинание, което накрая се проваля.

— Това ще ни даде ли някакъв шанс?

— Никой не може да предскаже изхода от тази борба. Все ми е едно. Моето време свърши. Решението се пада на тебе.

— Че защо на мен? Каквото и да реша, все е неправилно. Тенсор се взираше упорито в лицето й.

— Защото такова е моето условие. Каран, бездействието е причинило не по-малко нещастия от погрешния избор.

Каран признаваше правотата му, но още не беше уверена, макар и да знаеше какво ще реши.

— Щом е тъй, аз те моля.

— Щом е тъй, аз ще го направя. Тенсор се хвана за нея.

— Подкрепи ме. Поне на достойнството си държа, след като изгубих всичко останало, което имаше значение за мен.

Тенсор насили тялото си да застане изправено, подпря се за малко на рамото й, и изопна рамене. Каран понечи да се отдръпне.

— Стой тук — заръчай той приглушено. — Не подобава да пльосна по лице. — Обърна се към другите. — Ще ви покажа пътя. Аз и дошлите с мен аакими ще ръководим вашите майстори в работата с този опасен материал. Ще ни предоставите просторна, добре охранявана работилница, всички уреди за топене, пречистване, преобразуване и формоване на метала, както и всички необходими вещества, съдове и инструменти.

— Ще бъде изпълнено — кимна Игър.

— Накрая работилницата и всичко в нея ще бъдат унищожени чрез топене или изгаряне, включително сградата и земята под нея до дълбочина половин разтег, а пепелта ще бъде разпръсната на сто левги в открито море. Ще ми се закълнете, че флейтата, ако се съхрани непокътната, ще бъде стрита на прах, смесена с пепел, колкото се побира в десет каруци, и също разпръсната в открито море, за да не бъде възстановена никога.

Разгоряха се спорове, но накрая бе постигнато съгласие. Написаха споразумение в три екземпляра и всеки присъстващ ги подписа като участник или свидетел.

— Имам такава работилница — каза Игър. — Старата пекарна в западния край на двора — има достатъчно място и добре иззидани комини. Ти сам ще се погрижиш за пещ, каквато ти е нужна. Желаеш ли да огледаш работилницата още сега?

— Да.

Всички излязоха на двора. Пекарната наистина беше великолепно изградено старо здание от разноцветни тухли и светъл камък. Лесно беше да я охраняват, защото нямаше прозорци, а само две врати отпред и отзад. Тенсор влезе с Игър, Каран и другите аакими. Излязоха след час.

— Тук може да се работи — заяви Тенсор. — Изпратете и вашите майстори да огледат. Ще зазидаме задната врата. Отсега нататък никой да не влиза, без аз да съм го поканил. Започваме сутринта.

 

По зазоряване участниците в съюза се върнаха при работилницата. Тенсор, вървящ без ничия помощ, отвори вратата. Мейгрейт пристъпи напред. Носеше дълга рокля от черна коприна и накитите, оставени за Аелиор. Отдалеч имаше царствен вид, но отблизо смущението й се набиваше на очи. Напрежението между нея и Тенсор се долавяше от всички — тя толкова приличаше на кароните, че той едва понасяше дори да бъде в един град с нея.

— Влез — насърчи я все пак. — И ти, Каран. Вратата се затвори. Аакимите вече се трудеха вътре.

— Мейгрейт, не мога да говоря с тебе! — призна Тенсор. — Яростната омраза е пуснала прекалено дълбоки корени в сърцето ми, макар да знам, че не са те отгледали карони. Ако имаме да си кажем нещо, нека го правим чрез Каран.

— Както желаеш.

Застанаха в двата края на помещението.

„Май сгреших. Той е мой враг, както е бил враг на Ялкара. Какво би казала баба ми, ако види, че предавам златото й в неговите ръце?“ Тенсор се сгърчи в спазъм, който не можа да овладее. В миг лицето му заприлича на череп. Краят му наближаваше и тази напрегната работа сигурно щеше да го довърши. Не от него трябваше да се плаши Мейгрейт, а от онези зад вратата.

Но тя се застави да пристъпи напред. Свали верижката, гривната огърлицата и с рязък жест ги пусна в дланите на Тенсор. — Кой знае, може тя да ги е донесла на Сантенар с тази цел — подхвърли Тенсор.

Вторачи се в нея, без да мигне. И поне за малко в очите му се мярна съчувствие към тежката й душевна борба.

— Защо го казваш?

— Познавах я.

— Тук, на Сантенар?

— Да, а и преди това. Кароните бяха малцина, когато пооткраднаха света. На времето познавах всички.

Аакимите като че се стараеха да махнат всяка прашинка от помещението, а то вече беше безупречно чисто.

— Не бива да има никакви примеси — обясни Тенсор на Мейгрейт, сякаш прочел мислите й. — И нищожно зрънце боклук ще обезсмисли труда ни. По-късно днес ще преградим стая за изковаването — със стени, които можем да мием, и двойна врата, за да няма течения, също и голямо духало.

Той се извърна. Мейгрейт усети, че е по-добре да си тръгне. Поклони му се и Тенсор я придружи до вратата.

— Започна се — съобщи тя на чакащите отвън.