Джон льо Каре
Събуждане за мъртвеца (18)

ГЛАВА 18
Между два свята

Клубът с незавидната репутация, в който Смайли членуваше, обикновено беше празен в неделя, но независимо от това мисис Стърджън оставяше вратата незаключена, в случай, че някой от нейните джентълмени решеше да намине. Към тези свои джентълмени тя показваше същото строго и собственическо отношение от времето в Оксфорд, когато бе извиквала у щастливите си наематели повече уважение, отколкото всички преподаватели и проктъри, взети заедно: Прощаваше всичко, но някак си успяваше всеки път да внуши, че тази прошка е уникална и никога, ама никога няма да се повтори. Веднъж бе накарала Стийд-Аспри да пусне десет шилинга в кутията за помощи на бедните затова, че бе довел без предупреждение седем гостенина, а след това ги нагости пребогато.

Седяха на същата маса. Мендел изглеждаше малко по-жълт и малко по-остарял. Почти не проговори по време на вечерята, като боравеше с ножа и вилицата със същата прецизна вещина, която прилагаше към всяка задача. Гилам говореше през повечето време, тъй като Смайли също не бе много словоохотлив. Чувствуваха се добре заедно и никой не смяташе за необходимо да се насилва да говори.

— Защо го е правела? — внезапно попита Мендел.

Смайли бавно поклати глава:

— Мисля, че разбирам, но това са само догадки. Струва ми се, че тя мечтаеше за свят без конфликти, свят, в който новата доктрина да въдвори порядък и закрила. Веднъж я ядосах и тя ми извика насреща: „Аз съм еврейката-скитница — каза тя, — ничия земя, бойното поле за вашите оловни войници.“ Когато е гледала как новата Германия се гради по подобие на старата, как се възвръща тлъстата гордост, както я нарече тя, мисля, че това е било прекалено много за нея; струва ми се, че е виждала безполезността на своите страдания и процъфтяването на своите преследвачи и затова се е опълчила. Преди пет години, каза ми тя, срещнала Дитер в един зимен курорт в Германия. По него време възстановяването на германия като една от западните сили вече беше започнало.

— Била ли е комунистка?

— Не мисля, че обичаше да й се лепват етикети. Предполагам, че е искала да спомогне за изграждането на общество, което да живее без конфликти. Днес мирът е неприлична дума, нали? Струва ми се, че тя искаше мир.

— Ами Дитер? — попита Гилам.

— Един господ знае какво е искал Дитер. Почит, предполагам и социалистически свят. — Смайли сви рамене. — Мечтаеха за мир и свобода. Сега са убийци и шпиони.

— Боже всемогъщи — каза Мендел. Смайли замълча и се загледа в чашата си.

Най-сетне продума:

— Не очаквам да го разберете. Вие видяхте само края на Дитер. Аз съм видял началото. Той извървя пълен кръг. Струва ми се, че не можа да надживее чувството, че е бил предател през войната. Трябваше да си изкупи войната. Той беше от онези съзидатели, които сякаш можеха едно-единствено нещо — да рушат.

Гилам внимателно се намеси:

— Ами обаждането в 8.30?

— Мисля, че е съвсем очевидно. Фенън е искал да се срещнем в Марлоу и си е взел еднодневен отпуск. Не може да е казал на Елза, че няма да ходи на работа, в противен случай тя щеше да се опита да ми даде някакво обяснение. Инсценирал е телефонен разговор, за да има претекст да отиде в ресторанта. Поне това е моето предположение.

Огънят пукаше в широката камина.

Смайли хвана среднощния самолет за Цюрих. Нощта беше прекрасна и през илюминатора до себе си наблюдаваше сивото крило, неподвижно на фона на звездното небе — частица вечност между два свята. Гледката го успокои, уталожи неговите страхове и съмнения и го изпълни с фаталистични мисли за неразгадаемата цел на вселената.

Всичко изглеждаше така маловажно — патетичното търсене на любов, или връщането към самотата.

Скоро се видяха светлините на френския бряг. Докато ги наблюдаваше, изпита усещането, сякаш се бе пренесъл в чуждо тяло, статичния живот под себе си — острата миризма на цигарите „Голоаз“, на чесън и вкусна храна, на поразгорещени гласове в бистрото. Мастън се намираше на милиони километри, заключен заедно със своите скучни документи и лъскави политици.

За спътниците си Смайли представляваше странна фигура — нисичък и пълен мъж, малко навъсен, който изведнъж се усмихна и си поръча питие. Младият русокос мъж до него го изгледа внимателно с крайчеца на окото си. Познаваше добре подобни личности — умореният Директор, тръгнал да се позабавлява. Това беше толкова отблъскваща гледка.