Джон льо Каре
Събуждане за мъртвеца (2)

ГЛАВА 2
Ние никога не затваряме

Таксито му вдъхваше сигурност. Усещане за сигурност и топлина. Топлината бе контрабанда — открадната от леглото му и скрита от влажната януарска нощ. Сигурността идваше от нереалността на всичко — всъщност само духът му кръстосваше лондонските улици и наблюдаваше нерадостните търсачи на удоволствия, които притичваха към чадърите на портиерите; виждаше проститутките, накичени с подарен найлон. Реши, че всъщност духът му бе изпълзял от кладенеца на съня, за да спре телефонния звън, идещ откъм масичката до леглото му… Оксфорд Стрийт… защо Лондон бе единствената столица в света, чиято самоличност изчезваше в нощта? Загъвайки се по-добре с палтото си, Смайли не можеше да се сети за друго място, от Лос Анджелиз до Берн, което така лесно да се отказва от ежедневната си битка за собствен облик.

Таксито свърна към Кембридж Съркъс и Смайли бързо отдели гръб от облегалката. Спомни си защо звъня дежурният офицер и мисълта за това немилостиво прогони съновиденията му. Припомни си разговора дума по дума — умение, овладяно до съвършенство преди много години.

— Дежурният офицер на телефона, Смайли. Момент да говорите със Съветника…

— Смайли, обажда се Мастън. В понеделник сте разговаряли със Самюъл Артър Фенън във Форин Офис, нали не греша?

— Да… разговарях.

— Какъв беше случаят?

— Анонимно писмо, обвиняващо го в членство в Партията, когато е бил в Оксфорд. Съвсем обикновено интервю, по искане на директора на сигурността.

(Не е възможно Фенън да се е оплакал, бе си помислил Смайли; той разбра, че ще гарантирам за него. Не бе имало нищо нередно, абсолютно нищо.)

— Имаше ли опит за постресване от ваша страна? Показахте ли някаква неприязън към него, Смайли? Кажете ми.

(Господи, той наистина е подплашен. Фенън трябва да е насъскал целия министерски кабинет срещу ни.)

— Не. Беше изключително дружелюбен разговор; струва ми се, че и двамата си допаднахме. Фактически малко надскочих пълномощията си, поне в известен смисъл.

— Как, Смайли, в какъв смисъл?

— Ами почти му казах да не се притеснява.

— Казали сте му какво?

— Казах му да не се притеснява; явно беше доста притеснен, затова и му го казах.

— Какво точно му казахте?

— Казах му, че аз лично нямам някаква власт, нито пък Сикрет Сървис; пък и не виждам причина да се занимаваме с него допълнително.

— Това ли е всичко?

Смайли бе замълчал за малко; за пръв път Мастън се показваше в такава светлина, за пръв път изглеждаше толкова уязвим.

— Да, това е всичко. Абсолютно всичко. (Никога няма да ми го прости. С цялото му престорено спокойствие, с всичките му кремави ризи и сребристи вратовръзки, с изисканите му обеди с министри.)

— Той твърди, че сте поставили под съмнение лоялността му, че сте провалили кариерата му във Форин Офис, че е жертва на платени доносници.

— Моля? Трябва да е полудял. Много добре знае, че ще гарантирам за него. Какво още иска?

— Нищо. Той е мъртъв. Самоубил се е снощи в десет и половина. Оставил писмо до министъра на външните работи. Полицията позвънила на един от секретарите му и получила позволение да отворят писмото. След това ни се обадиха. Ще има разследване. Смайли, вие сте сигурен, нали?

— Сигурен в какво?

— … няма значение. Елате тук по възможно най-бързия начин.

Минаха часове, докато повика такси. Позвъни на три пиаци, но никой не му отговори. Най-сетне някой вдигна телефона на пиацата при Слоун Скуеър и Смайли зачака до прозореца на спалнята си, загърнат във връхното си палто, докато таксито намали ход и спря пред входа. Тази тревога с нереални очертания посред нощната тъма му напомняше въздушните нападения в Германия.

Край Кембридж Съркъс той спря таксито на около стотина метра преди службата си, отчасти по навик, отчасти за да проясни главата си и да се подготви за трескавия разпит, който Мастън вероятно му готвеше.

Показа пропуска си на охраната и бавно се запъти към асансьора.

При появяването му дежурният офицер го поздрави с облекчение и двамата заедно се отправиха по ярко осветения коридор.

— Мастън беше при Спароу в Скотлънд Ярд. Нещо не могат да се разберат кой полицейски отдел трябва да поеме случая. Спароу казва Специалния отдел, Ивлин казва Криминалния отдел, а пък полицаите в Съри още не могат да се свестят. Лошо като завещание. Ела да пийнеш чашка кафе в бърлогата на дежурния. Нес кафе е, но не е съвсем лошо.

Смайли бе благодарен, че тази нощ дежурен беше Питър Гилам. Възпитан и внимателен, специалист по шпионаж със спътници, дружелюбен човек, който винаги имаше в себе си разписание на влаковете и джобно ножче.

— От Специалния отдел позвъниха в дванадесет и пет. Съпругата на Фенън била на театър и го открила чак когато се върнала в единадесет без четвърт. После се обадила в полицията.

— Той живееше някъде в Съри.

— Уолистън, до околовръстния път край Кингстън. Точно извън градската част. Когато полицаите пристигнали, намерили на пода край тялото писмо до министъра на външните работи. Старшият позвънил на началника на полицията, той позвънил на дежурния офицер във вътрешното министерство, който позвънил на дежурния чиновник във външното министерство и най-накрая получили позволение да отворят писмото. След това започнало цялото това забавление.

— Слушам те.

— Началникът на личния състав във външното министерство се обади тук. Искаше домашния телефон на Съветника. Каза, че това било за последен път ние от Сигурността да се занимаваме с негови служители, че Фенън бил лоялен и талантлив служител, и така нататък, и така нататък…

— Наистина е бил такъв. Наистина.

— Каза как цялата тази афера доказвала само, че Службата по сигурността правела каквото си поиска — гестаповски методи, които не били смекчени дори от някаква реална заплаха, и така нататък… Дадох му номера на Съветника и го избрах по другия телефон, докато той бълваше змии и гущери. По някакво гениално стечение на обстоятелствата изпреварих онзи от Външното министерство, свързах се с Мастън и му казах каква е работата. Това стана в 12.20. Мастън довтаса тук към един часа и се намираше в състояние на напреднала бременност — утре сутринта ще трябва да докладва на министъра.

Настана пауза, в която Гилам сипа кафе в чашите и наля гореща вода от електрическия чайник.

— Какъв беше той? — попита Гилам.

— Кой? Фенън ли? До преди няколко часа сигурно щях да ви отговоря. Само че сега не мога да кажа нищо за него. Още на пръв поглед се разбира, че е евреин. От нормално семейство, към което обаче явно по-охладнява в Оксфорд и става марксист. Проницателен, културен… свестен човек. Добре говори, изслушва те добре. Но и образован; факти колкото щеш. Оня, дето го е натопил, е имал основание; Фенън наистина е бил в Партията.

— На колко години беше?

— На четиридесет и четири. Всъщност изглеждаше на повече. — Смайли продължи да говори, докато очите му обикаляха стаята. — С чувствително лице, косата му бе като на студент — права и оставена по-дълга отгоре; имаше профил на двадесетгодишно момче, само че кожата му беше суховата и с тебеширен цвят. Беше и много набръчкана, във всички посоки — лицето му бе нарязано на квадратчета. Пръстите му бяха изключително тънки… С две думи — човек, който няма нужда от другите, саможивец. Ако е имал някакви удоволствия, не ги е споделял. Предполагам, че не е споделял и онова, което го е измъчвало.

Мастън влезе и те се изправиха на крака.

— А, Смайли. Елате. — Той отвори вратата и протегна лявата си ръка, подканвайки Смайли да мине пред него. Мебелировката на кабинета на Мастън не съдържаше нищо, което да принадлежи на правителството. Веднъж бе купил колекция акварели от деветнадесети век и част от тях висяха по стените. Смайли реши, че всичко останало е като че ли купувано от евтин магазин. Ако става въпрос, самият Мастън имаше такъв вид. Костюмът му беше малко прекалено светъл, за да внушава нужното уважение; верижката на монокъла му падаше върху неизменната кремава риза. Носеше светлосива вълнена връзка. Германците биха го нарекли flott, помисли си Смайли; шик, ето това беше той — истинският джентълмен в представите на бар-дамите.

— Видях се със Спароу. Чисто самоубийство. Тялото е отнесено и като се изключат обичайните формалности, началникът на полицията не предприема никакви действия. След около ден-два ще има разследване. Постигнато е споразумение — и това е само меко казано, Смайли — че журналистите не бива да узнават нищо за проявения от нас интерес към личността на Фенън.

— Ясно. (Опасен човечец си ти, Мастън. Слабохарактерен и подплашен. Всеки друг да обере калая, но да не си ти, зная го. Точно затова ме оглеждаш сега — да премериш колко въже е нужно за врата ми.)

— Не мислете, че отправям някаква критика, Смайли. В края на краищата щом директорът на Службата за сигурност е одобрил разговора, вие няма от какво да се боите.

— С изключение на Фенън.

— Уви, така е. За съжаление директорът на Службата за сигурност е пропуснал да подпише доклада ви за разговора. Вероятно обаче е дал съгласието си устно, нали така?

— Да. Сигурен съм, че ще го потвърди. Мастън отново изгледа Смайли с остър и

изпитателен поглед; Смайли почувствува как в гърлото му се образува някаква буца. Съзнаваше, че се показва като неподатлив човек, съзнаваше, че Мастън го очаква да поомекне, да поддаде по някакъв начин.

— Знаете ли, че ми се обадиха от службата на Фенън?

— Да.

— Ще се наложи да се проведе разследване. Навярно няма да успеем да предотвратим намесата на журналистите. Утре сутринта непременно трябва да се срещна с министъра на вътрешните работи. (Пак се опитваш да ме сплашиш, Мастън… Наистина годинките ми напредват, трябва да мисля за пенсия, почти невъзможно ще ми е да си намеря работа, но не, Мастън, няма да ме накараш да участвувам в лъжата ти.) — Нужни са ми всички факти, Смайли. Трябва да изпълня дълга си. Ако има нещо, което смятате, че е необходимо да ми кажете за този разговор, нещо, което е възможно да не сте отбелязали в доклада си, кажете ми го сега и оставете аз да преценя неговата важност.

— В действителност няма какво да се добави към доклада ми и към това, което вече ви казах преди малко. За вас навярно ще е от полза (може би това „вас“ беше доста натъртено)… за вас навярно ще е от полза да знаете, че разговорът беше проведен при отсъствието на каквато и да е формалност. Обвинението срещу Фенън беше доста тъничко — членство като студент през тридесетте и мъгляви приказки за симпатизантство сега. През тридесетте половината кабинет бяха в Партията. — Мастън се намръщи. — Когато отидох в кабинета му във Форин Офис, оказа се, че там имаше твърде много народ — през цялото време все някой влизаше и излизаше, затова му предложих да се разходим из парка.

— Продължавайте.

— Така и направихме. Времето беше приятно — слънчево и студено. Гледахме патиците. — Мастън махна нетърпеливо с ръка. — Останахме там около половин час, като през цялото време говори той. Стори ми се интелигентен човек, говореше добре и интересно. Само че беше малко нервен, което не е неестествено. Хора като него умират да говорят за себе си, а освен това бях убеден, че с удоволствие свали този товар от гърдите си. Разказа ми всичко от игла до конец — доста охотно споменаваше имена, — а после отидохме до някакво еспресо край Милкбанк, което посещавал често.

— Къде сте ходили?

— Кафене. Еспресото е вид кафе и го продават по шилинг чашката. Пихме по едно.

— Аха. Значи при тези, как да кажа… значи на чашка сте му казали, че отделът няма да предприеме никакви действия срещу него.

— Да. Често правим така, само че обикновено не го споменаваме в доклада. — Мастън кимна. Точно от тези работи си има понятие, помисли си Смайли; господи, ама той наистина е отвратителен. Мисълта, че Мастън се оказа толкова неприятен, колкото и бе очаквал, го оживи.

— Мога ли в такъв случай да допусна, че неговото самоубийство, както и писмото му, разбира се, за вас представляват истинска изненада? И че не можете да предложите никакво обяснение?

— Ако можех, това щеше да бъде нещо невероятно.

— Нямате представа кой може да го е злепоставил?

— Не.

— Бил е женен.

— Да, зная.

— Питам се… струва ми се близо до ума, че жена му би могла да запълни част от празнотите. Колебая се дали да го предложа, но вероятно някой от отдела би могъл да я посети и, в рамките на добронамереността, да й зададе някои въпроси.

— Сега ли? — Смайли го изгледа с безизразно лице.

Мастън стоеше до голямото си бюро и си играеше с дреболиите на бизнесмена — нож за хартия, цигарена кутия, запалка — целия неведом комплект на официалното гостоприемство. Изпод ръкава на сакото му се подават поне два-три сантиметра кремав маншет, помисли си Смайли, и сигурно се диви на белите си ръце.

Мастън вдигна поглед. На лицето му бе изписан израз на съчувствие.

— Смайли, зная как се чувствувате, ала въпреки трагедията трябва да се опитате да влезете в положението. Министърът ще иска възможно най-пълния доклад за случилото се и моя първостепенна задача е да му го представя. Особено що се отнася до информация, свързана с душевното състояние на Фенън непосредствено след разговора му с… с нас. Възможно е да е разговарял с жена си за това. По принцип не би трябвало, но се налага да бъдем реалисти.

— Искате да отида там?

— Някой трябва да го направи. А навярно предстои и разследване. Разбира се, това ще го реши министърът на вътрешните работи, ала в момента ние не разполагаме с фактите. Времето е кратко, а вие познавате случая, нали сте правили предварителните проучвания. Нямаме време да чакаме друг да се запознава с материалите. Ако някой трябва да отиде, това сте вие, Смайли.

— Кога трябва да отида?

— По всичко личи, че мисис Фенън е малко особена. Чужденка е. Освен това и еврейка и, доколкото ми е известно, доста е пострадала през войната, а това само прави ситуацията още по-деликатна. Тя е жена със силен характер и сравнително малко е разстроена от смъртта на мъжа си. Несъмнено това е само на повърхността. Но е свястна и общителна. От Спароу подразбрах, че е показала желание да ни помогне и навярно ще ви приеме веднага щом пристигнете там. Полицията в Съри може да я предупреди за идването ви и ще се видите още сутринта. Ще ви звънна там след известно време.

Смайли понечи да си тръгне.

— Смайли, вижте… — Почувствува ръката на Мастън върху лакътя си и се извърна. На лицето на Мастън цъфтеше усмивката, която обикновено пазеше за по-възрастните дами от службата. — Смайли, спокойно можете да разчитате на мен; разчитайте на моята подкрепа.

Боже господи, помисли си Смайли; май наистина работиш без почивка. Също като някое денонощно кабаре: „Ние никога не затваряме“. После излезе на улицата.