Джон льо Каре
Събуждане за мъртвеца (3)

ГЛАВА 3
Елза Фенън

Меридейл Лейн е едно от онези кътчета на графство Съри, чиито жители водят непримирима борба срещу всяка прилика с облика на краен квартал. Дървета, малко попренаторени и подлъгани да заживеят във всяка градина, полузакриват маломерните „еднотипни жилища“, които се гушат зад тях. Неградският вид на зоната се подсилва от дървените бухали, поставени на стража над табелките с имена на домовете, както и от ронещите се джуджета, стоящи неуморно до басейните за златни рибки. Обитателите на Меридейл Лейн не боядисват джуджетата си, причислявайки подобно нещо към типичните пороци на крайните градски квартали, нито пък, отново поради същата причина, лакират бухалите; в замяна на това те търпеливо очакват времето да надари тези съкровища с вида на антики, докато един ден дори и гредите на гаража могат да се похвалят с бръмбари и дървесни червеи.

Уличката, въпреки уверенията на агентите от фирмите за недвижими имоти, не е точно „сляпа“; далечният й край откъм Кингстън се извива малко нервно, докато се превърне в чакълеста алея, която на свой ред пък деградира в нерадостна разкаляна пътечка, прекосяваща Мерис Фийлдс, за да отведе до друга уличка, която по нищо не се различава от Меридейл. Докъм 1920 година тази пътечка отвеждаше до енорийската църква, ала сега църквата стърчи на нещо като остров сред трафика на лондонския път, а някогашната пътечка, която на времето е отвеждала богомолците до храма, сега служи за не много надеждна връзка между обитателите на Меридейл Лейн и Кадоган Роуд. Незаетата земна площ, наречена Мерис Фийлдс, вече е придобила значимост, която далеч надминава и най-смелите й аспирации; тя се е вклинила така дълбоко в тялото на местната управа, разделяйки интересите на тези, които искат мястото да се развива, от интересите на онези, които държат да го съхранят непокътнато, при това толкова здраво, че веднъж целият механизъм на местните власти в Уолистън се наложи да преустанови нормалното си функциониране. В момента е установен някакъв естествен компромис — наличието на трите стоманени пилона, наредени на равни интервали един от друг не би могло да се разглежда нито като опит за развитие, нито пък и като опит за съхранение на непокътнатостта на мястото. Насред Мерис Фийлдс се намира една неугледна колиба със сламен покрив, носеща името „Военен мемориал Подслон“, издигната през 1951 година в знак на признателност към загиналите в две войни и за подслон на немощните и остарелите. На никого не му бе минало през ума какво ще дирят немощните и остарелите в Мерис Фийлдс, но поне паяците намериха подслон в покрива й, а като място за отмора на работниците, издигали пилоните, тя се бе оказала място с необикновени удобства.

На Смайли му бяха необходими не повече от десетина минути, за да стигне там малко след осем часа сутринта, след като остави колата си пред полицейския участък.

Валеше силно и дъждът беше толкова студен, че го усещаше като твърди сачми по лицето си.

Полицията в Съри не се интересуваше повече от случая, но независимо от това Спароу беше изпратил в участъка офицер от Специалния отдел, който, ако се наложеше, щеше да бъде свръзка между Сигурността и полицията. Не съществуваше съмнение относно характера на смъртта на Фенън. На слепоочието му имаше прострелна рана от упор, направена от малък френски пистолет, произведен в Лил през 1957. Пистолетът бе открит под тялото. Всички обстоятелства сочеха към самоубийство.

Номер 15 на Меридейл Лейн беше ниска къща в стил Тюдор, чиито спални се намираха в кулите, а до нея бе долепен гараж, наполовина изграден от греди. Домът изглеждаше малко занемарен, дори доста поизоставен от страна на грижи за него. В такъв дом биха могли да живеят художници. Фенън като че ли нямаше място тук. На Фенън повече му подхождаше Хампстед, както и онези млади момичета от чужбина, които идваха в Англия да прекарат месец-два с местни семейства.

Той отвори портата и се отправи бавно по алеята към входната врата, като се опитваше да зърне някакъв признак на живот зад обрамчените с олово прозорци. Беше много студено. Той дръпна звънеца.

Елза Фенън отвори вратата.

— Позвъниха ми и ме попитаха дали имам нещо против. Не знаех какво да им отвърна. Заповядайте, моля. — Следа от немски акцент.

Сигурно беше по-възрастна от Фенън. Крехка и смръщена жена на около петдесет, с много късо подстригана коса, боядисана до тютюнев цвят. Макар и слаба, тя внушаваше усещане за издръжливост и кураж, а погледът на кафявите й очи, които искряха на поизкривеното й, дребно лице, изненадваше със силата си. Лицето й бе повехнало, лице, преминало през мъки и лишения преди много време, лице на дете, израснало сред глад и изтощение, лице на вечната изгнаница, на концлагеристка, помисли си Смайли.

Протегна чистата си, розова ръка към него — и той почувствува кокалестата й длан, когато я пое в своята. Смайли се представи.

— Вие интервюирахте мъжа ми — каза тя. — За да проверите лоялността му.

Отведе го в притъмнената гостна със снишен таван. Камината бе студена. Изведнъж Смайли се почувствува противно. Лоялност към кого, към какво? В гласа й не се долавяше неприязън. Той беше потисникът, но тя приемаше потисничеството.

— Вашият съпруг ми стана много симпатичен. Щеше да бъде оневинен.

— Оневинен? Оневинен от какво?

— На пръв поглед имахме случай, който трябваше да се разследва. Случаят бе предизвикан от анонимно писмо и аз бях натоварен с него. — Замълча и й изгледа с истинска загриженост. — Преживяхте тежка загуба, мисис Фенън… сигурно сте уморена. Едва ли сте мигнала цяла нощ…

Тя не откликна с нищо към съчувствието му.

— Благодаря ви, но надали ще мога да дремна днес. Сънят за мен е лукс, който ми е отказан. — Тя погледна смръщено надолу към дребничкото си тяло. — С тялото ми се налага да се погаждаме по двадесет и четири часа на денонощие. Вече сме живели заедно по-дълго, отколкото мнозина други. А за ужасната загуба… Да, така е. Но знаете ли, мистър Смайли, години наред не съм притежавала нищо друго, освен четка за зъби, така че не успях да придобия чувството да притежаваш, дори и след осем години брак. Освен това съм свикнала да понасям страданието без много шум.

Кимна му в знак че може да седне, а самата тя, с някакъв странно старомоден жест подви полата под себе си и се настани срещу него. Стаята беше направо ледена. Смайли се чудеше дали да подеме разговор; не смееше да я погледне, затова рееше поглед пред себе си, опитвайки се отчаяно в мислите си да проникне зад повехналото лице на Елза Фенън. Мина като че ли доста време, преди тя да заговори отново.

— Споменахте, че ви бил симпатичен. Явно обаче той не остана с това впечатление.

— Не съм виждал писмото на съпруга ви, но чух за съдържанието му. — Сега вече Смайли бе обърнал към нея своето сериозно, малко подпухнало лице. — Просто не мога да проумея. Аз почти направо му казах, че… че предложението ни ще бъде този случай да не се разследва повече.

Тя седеше неподвижно и го слушаше. Какво ли можеше да й каже той? „Съжалявам, че убих съпруга ви, мисис Фенън, но просто изпълнявах дълга си. (Дълг към кого, боже мой?) Преди двадесет и четири години е бил в комунистическата партия в Оксфорд; скорошното му повишение му е давало възможност за достъп до много секретна информация. Някой се е престарал, написал ни е анонимно писмо и ние нямахме друг избор, освен да предприемем нещо. Разследването е предизвикало силно меланхолични настроения в съпруга ви и го е довело до самоубийство.“ Само че не каза нищо от това, което премина през мислите му.

— Това беше като игра — обади се тя внезапно, — някакъв нелеп опит за уравновесяване на идеи; нямало е нищо общо с него или с която и да е жива личност. Защо сте се заловили с нас? Вървете си в Уайтхол и търсете други шпиони там, където кроите плановете си. — Направи пауза и единственият признак за някакви емоции идеше от разгорещения поглед на тъмните й очи. — Вие страдате от старо заболяване, мистър Смайли — продължи тя, като извади цигара от кутията на масичката, — а аз съм виждала твърде много негови жертви. Умът се отделя от тялото, губи връзка с действителността, започва да властвува над някакво картонено кралство и безчувствено да крои гибелта на своите картонени жертви. Понякога обаче преградата между вашия свят и нашия не е толкова здрава — на папките им порасват глави, ръце и крака, а това вече е ужасното, нали? Освен досиета, имената имат и семейства, имат и човешки мотиви, за да обяснят тъжните папчици и измислените грехове, скрити между папките им. Не ви завиждам, когато се случва нещо подобно.

Направи кратка пауза, после продължи:

— Също като Държавата и Народа. Държавата и тя е нещо нереално, символ на нещо несъществуващо, празнота, ум без тяло, игра с облаци в небето. Но държавите започват войни, нали така, хвърлят и хора в затворите? Да занимаваш мислите си с доктрини — колко пречистено! Сега и двамата със съпруга ми сме пречистени, нали?

Беше вперила поглед в него. Сега акцентът й се чувствуваше по-силно.

— Вие се отъждествявате с държавата, мистър Смайли. Нямате място сред живите хора. Пуснахте бомба от вашето висине — сега не идвайте, за да видите кръвта или да чуете писъците.

Не бе повишила тон. Гледаше над него, някъде далеч отвъд.

— Имате шокиран вид. Предполагам, че трябва да плача, но вече нямам сълзи, мистър Смайли, очите ми са пресъхнали — рожбите на мъката ми са мъртви. Благодаря ви, че ме посетихте, мистър Смайли. Вече можете да си вървите, тук няма нищо повече за вас.

Той седеше изпънат на стола, поставил пълните си длани върху коленете си. На лицето му бяха изписани едновременно притеснение и святост, също като на бакалин, който трябва да чете от Библията. Лицето му бе пребледняло и кожата му проблясваше по слепоочията и горната устна. Само под очите му се бе запазил някакъв цвят — морави полумесеци, прорязани от тежките рамки на очилата му.

— Вижте, мисис Фенън, този разговор беше почти формалност. Струва ми се, че то се понрави на съпруга ви, дори си мисля, че с удовлетворение се отърва от този товар.

Как може да говорите така, как можете, вижте…

— Казвам ви, че е вярно. Ами че ние дори не го проведохме в някоя канцелария — когато го посетих, видях че през кабинета му се минава за две други стаи, затова излязохме в парка и така стигнахме до едно кафене. Едва ли някой ще нарече това инквизиция. Дори му казах да не се притеснява, наистина му го казах. Не мога да проумея писмото, то не…

— Не ме притесни писмото, мистър Смайли. Притесни ме това, което той сподели с мен.

— Какво искате да кажете?

— Сподели, че е много притеснен от разговора. Когато се върна понеделник вечер, беше страшно отчаян, почти не можеше да говори. Строполи се в едно кресло и не искаше да се помръдне. Убедих го да си легне. Дадох му успокоително, което го държа половината нощ. На сутринта още говореше за това. Не излезе от ума му до самата му смърт.

Откъм горния етаж се разнесе звънът на телефон. Смайли се надигна.

— Извинете, но ме търсят от службата. Ще разрешите ли?

— В предната спалня е, точно над нас. Смайли се запъти нагоре по стълбището в

състояние на пълна обърканост. Какво ще каже сега на Мастън?

Вдигна слушалката и механично изговори номера, изписан на телефона:

— Уолистън 2944.

— Обаждаме се от телефонната централа. Добро утро. Поръчали сте събуждане за осем и половина.

— О… о, да, много ви благодаря.

Постави слушалката обратно, благодарен за тази пауза. Хвърли кратък поглед на спалнята. Това беше спалнята на Фенънови, строга, но с удобства. Пред газовата камина имаше две кресла. Смайли си спомни, че Елза Фенън била прикована на легло в продължение на три години след войната. Сигурно навикът да седят пред камината вечер им бе останал от онова време. Нишите от двете страни на камината бяха пълни с книги. В далечния ъгъл имаше бюро с пишеща машина. В обстановката се долавяше нещо интимно и трогателно и може би за пръв път Смайли почувствува непосредствено ужаса на смъртта на Фенън. После пое надолу към гостната.

— Беше за вас. Събуждане в осем и половина от телефонната централа.

Почувствувал паузата, хвърли към нея поглед, в който нямаше любопитство. Ала тя се бе извърнала и стоеше до прозореца, загледана навън. Дребничкият й гръб бе прав и неподвижен, а острата й, къса коса се тъмнееше на утринната светлина.

Внезапно той се втренчи в нея. На ум му дойде нещо, за което трябваше да се сети още докато беше горе в спалнята, нещо толкова неправдоподобно, че за момент мозъкът му отказа да го възприеме. Механично продължи да говори; трябваше да се махне оттук, да се махне от телефона й истеричните въпроси на Мастън, да се махне от Елза Фенън и нейния мрачен, тревожен дом. Да се махне и да помисли.

— Прекалено дълго ви досаждах, мисис Фенън. Ще се вслушам в съвета ви и ще се върна в Уайтхол.

Отново студената, крехка длан, промърморените думи на съчувствие. Взе палтото си от преддверието и излезе навън, където блестеше ранното утро. Зимното слънце току-що се бе появило за миг след дъжда, за да пребоядиса в бледи, влажни цветове дърветата и къщите на Меридейл Лейн. Небето бе все още тъмносиво, докато светът под него бе учудващо ярък, излъчвайки слънчевата светлина, която бе откраднал неизвестно откъде.

Вървеше бавно по чакълестата алея и се страхуваше да не го повикат обратно.

Върна се в полицейския участък, а главата му гъмжеше от обезпокоителни мисли. На първо място беше тази, че не Елза Фенън е поръчвала събуждането по телефона за тази сутрин.