Уолтър Скот
Пиратът (6)

ГЛАВА V

Вилнее вятърът навън,

вред — мраз и мокрота.

Мъжът жената си гълчи:

„Затваряй таз врата!“

 

„Не виждаш ли — отвърна тя. —

затънала съм в труд:

цял век отворена да е,

търпяла бих на студ!“

Старинна песен

Можем само да се надяваме, че любезният читател не намира последната част на предишната глава прекалено скучна; във всеки случай нетърпението му едва ли може да се сравни с това на младия Мордонт Мъртън, който, докато бляскаше светкавица след светкавица, докато вятърът се въртеше и мяташе ту насам, ту нататък, духайки с цялата ярост па ураган, и докато го плискаше проливен дъжд, стоеше пред вратата на старото имение Харфра, тропаше, викаше и крещеше, чакайки с нетърпение да го пуснат, и не можеше да проумее по какви причини отказваха подслон на странник, особено в такова ужасно време. И като разбра най-после, че напразно чука и вика, топ се отдръпна от фасадата на къщата толкова, колкото да може да види комините; и още повече се отчая, когато сред „бурята и мрака“ успя да забележи, че макар да наближаваше пладне — по онова време задължителен час за обед на тези острови, — от димоотводите не изскачаше нито струйка пушек, която да показва, че вътре се готвят за ядене.

Гневното нетърпение на Мордонт сега се превърна в съжаление и тревога; защото толкова бе свикнал с радушното гостоприемство на шотландците, че тутакси му хрумна да не би семейството да е сполетяно от някакво страшно и необяснимо нещастие; затова незабавно се залови да търси удобно място, отдето да се вмъкне насилствено в къщата, за да разбере какво става с нейните обитатели и същевременно да се подслони от все по-развихрящата се буря. Но и тези негови усилия останаха така безрезултатни, както предишните му шумни настоявания да бъде пуснат. Всъщност Триптолемус и сестра му вече бяха чули цялата олелия отвън и спорили доста разгорещено дали да отворят вратата или не.

Мис Бейби, както вече я описахме, не беше твърде разположена да изпълнява обредите на гостоприемството. Някога във фермата им Колдейкърз в Мърнз всички бедни странници, амбулантни търговци, цигани, неизменни просяци и, други я мразеха и се страхуваха от нея; никой от тях, обичаше да се хвали тя, не би посмял да твърди, че е чул да хлопне резето на вратата й. Изключителната честност и простота на шетландците от всички съсловия беше непозната за новодошлите заселници, затова подозрението и страхът, прибавени към скъперничеството, караха мис Бейби да избягва всякакви странствуващи гости от съмнителен характер; страхът действуваше и на самия Триптолемус, който, макар и да не беше нито подозрителен, нито стиснат, все лак знаеше, че добрите хора са малко, а още по-малко са добрите селски стопани, и благоразумно се придържаше към мъдрото правило, че самосъхранението е основният закон на природата. Тези забележки могат да послужат за един вид коментар на следния диалог, който се състоя между брата и сестрата.

— Ох, сполай ти, боже — каза Триптолемус, докато седеше и прелистваше стария си училищен Вергилий, — хубав ден се случи за сеитба на ечемика! Добре го е казал мъдрият мантуанец^[1] за ventis surgentibis^[2], пък и за воя на планините, и за кънтящите брегове… Ала къде са тук горите, Бейби? Кажи ми, моля те, сестро Бейби, къде ще намерим по тия нови за нас места nemorum murmur^[3]?

— Какви глупости си задрънкал там? — измърмори Бейби, като подаде глава от едно тъмно кътче на кухнята, където се занимаваше с някаква незнайна домашна работа.

Нейният брат, който бе заговорил повече от навик, отколкото нарочно, щом съзря заострения й червен нос, пронизителните сиви очички, и заострените черти на алчната й физиономия, обградена от краищата на незавързаното боне, които висяха от двете страни, тутакси се убеди, че въпросът му едва ли ще намери отклик, тъй че ще трябва да изтърпи поредния обстрел, преди да успее да подеме отново заченатата тема.

— Слушай, мистър Йелоули — подхвана го сестра му Бейби, като застана в средата на стаята, — какво си се разкряскал, когато съм затънала до туша в домакинска работа?

— О, не, за нищо особено, Бейби — отвърна Триптолемус, — просто си думах, че вярно, тук си имаме и море, и вятър, и дъжд, колкото щеш, ала къде е гората, кажи ми, Бейби, къде са дървата?

— Дървата ли? — повтори Бейби. — Да не бях аз да се грижа за дърва повече от тебе, братко, скоро в тая къща нямаше да се намери и дърво за цяр, освен касапския дръвник, който е на раменете ти, Триптолемус. Ако става дума за останките от корабокрушение, които момчетата домъкнаха вчера, знай, че шест унции^[4] от тях отидоха тая сутрин да ти сваря овесената каша, макар че според мен, ако беше пестелив човек, щеше да се задоволиш с дремък^[5], щом толкова държиш да имаш закуска, а не да хабим само за една сутрин и брашно, и дърва.

— С други думи, Бейби — отвърна Триптолемус, който понякога обичаше да влага ирония и в най-сериозен тон, — искаш да кажеш, че когато имаме огън, не бива да си готвим ядене, а когато имаме ядене, не трябва да палим огън, защото е прекалено голям разкош да се наслаждаваме и на двете в един и същи ден! Добре поне, че не предлагаш да умрем от студ и глад unico contextu^[6]. Но трябва да знаеш, че за нищо на света не бих изтраял само на сурово овесено брашно, размито с вода, както и да го наричаш — дремък или крауди. Аз искам топло ядене.

— Уф, че си прост! — възмути се Бейби. — Щом си толкова махнаджия, не може ли да си свариш овесената каша в неделя и да я ядеш студена в понеделник? Колко по-придирчиви и от тебе ги има, дето се облизват след такава ядене.

— Да ни пази господ, сестрице — възкликна Триптолемус. — Ако я карам така, свършено е с мен: остава ми само да разпрегна воловете от ралото, да легна и да чакам предсмъртните си мъки. С това, дето го имаме тук, в тази къща, можем да храним с брашно цяла Шетландия една година, а ти си взела да ми опяваш за паница топла каша!

— Ш-шт, стига си плещил, глупчо! — сряза го Бейби, оглеждайки се боязливо. — Ти с всичкия ли си, та си се раздрънкал какво имало в къщата, пък и така ли го криеш! Чакай, на всичко отгоре чувам да се хлопа на външната врата!

— Тогава върви да отвориш, Бейби — каза брат й, за когото воичко, което обещаваше да прекъсне спора, беше добре дошло.

— Я го гледай: върви да отвориш! — повтори Бейби хем ядосана, хем уплашена, хем щастлива, че превъзхожда по ум брат ей. — Я го гледай: върви да отвориш, вика! Да не искаш да пуснем разбойниците да отмъкнат всичко, що е в къщата?

— Разбойници! — повтори на свой ред Триптолемус. — Та в тоя край има толкова разбойници, колкото агнета на Коледа. Сто пъти съм ти повтарял и пак ти го казвам: тук няма планинци да ни грабят. Хората в тази страна са мирни и почтени. О fortunati nimium!^[7]

— Какво може да ти помогне свети Риниан^[8], Толимус? — възкликна сестра му, която помисли цитата за призив към този католически светец. — Пък и дори да няма планинци, и тези може да не са стока. Вчера минаха край къщата седмина или осмина нехранимайковци със същите злодейски мутри като ония, дето слизаха някога от Клакнабен; в ръцете си имаха страшни оръжия, китоловни ножове им казват, ама изглеждат досущ като ками и кинжали. Честни хора не биха носили такова оръжие.

В затишието между напорите на страшната буря, която беснееше навън, се чуваха ясно ударите и виковете на Мордонт. Братът и сестрата се спогледаха, здравата объркани и уплашени.

— Ако са чули за парите — промълви Бейби и от страх носът й от червен стана син, — спукана ни е работата!

— Викаше ми да мълча, ала кой се е раздрънкал сега, а? — каза Триптолемус. — Притичай до таванското прозорче да видиш колко са, а аз в това време ще заредя старата си испанска ловна пушка… но върви така, като че стъпваш по току-що снесени яйца.

Бейби се примъкна до прозореца и доложи, че вижда само „един млад хаймана, който се е разтропал и развикал като луд. А колко още са скрити, не мога да кажа“.

— Скрити ли? Глупости! — тросна се Триптолемус, като сложи настрана с разтреперана ръка шомпола, с който зареждаше пушката. — Обзалагам се, че никой не се крие там, иначе щяхме да го чуем… Този е някой нещастник, настигнат от бурята, който иска да се подслони под нашия покрив и да се подкрепи с нещо. Отвари вратата, Бейби, това е по християнски.

— Но християнски ли е да се катери през прозореца? — възрази Бейби и нададе много жален писък, тъй като Мордонт Мъртън, който бе отворил със сила един от прозорците, скочи в стаята; от него шуртеше вода като от речен бог.

Обърканият Триптолемус насочи към влезлия още незаредената пушка, ала неканеният гост се развика:

— Стойте, стойте… за какъв дявол държите вратите си залостени в такова време и се целите с пушката си в главата ми, като че съм тюлен?

— А кой си ти, приятелю, и какво търсиш тук? — попита Триптолемус, като опря пушката си с приклада о пода, с дулото нагоре.

— Какво търся ли? — възкликна Мордонт. — Търся всичко — и месце за хапване, и нещо за пийване, и огън — да се изсуша, и легло — да пренощувам, и пони, което утре сутринта да ме закара до Ярлсхоф.

— А ти разправяше, че тук нямало нито катерани^[9], нито натрапници, дето искат да ги приютиш и нахраниш — упрекна Бейби агронома. — Чувал ли си някой от нашенските парцаланковци да каже така открито и дръзко какво иска? Хайде, хайде, приятелю — додаде тя, обръщайки се към Мордонт, — изпявай си песента и се измитай оттук. Тази къща е на иконома на негово превъзходителство губернатора, а не хан за скитници и просяци.

Мордонт се изсмя в лицето й, като чу това безразсъдно искане.

— Да напусна строени за подслон стени — възкликна той, — и то при такава буря? За какъв ме смятате? Да не ме мислите за буревестник или за корморан, та с пляскане на ръце и кряска не като луда искате да ме прогоните навън в тая буря?

— А вие, младежо — произнесе Триптолемус сериозно, — да не възнамерявате да останете в къщата ми volens nolens^[10], с други думи — все едно дали ви желаем или не?

— Дали ме желаете! — извика Мордонт. — Но какво право имате да желаете или не? Не чувате ли гръмотевиците? Не чувате ли плясъка на дъжда? Не виждате ли светкавиците? И не знаете ли, че тази е единствената къща на разстояние не знам колко мили? Вижте какво, уважаеми господине и госпожо, това може да е шотландска шега, но тя звучи странно в ушите на шетландец. На всичко отгоре сте угасили огъня, а зъбите ми играят джига^[11] от студ; но и тая работа бързо ще оправя.

Той грабна машата, разрови жарта в огнището и разпали големите буци торф, които според сметките на стопанката трябваше да поддържат огъня дълги часове, без да изгарят; после, като хвърли поглед наоколо, забеляза в един ъгъл купчината изхвърлени от морето останки, които мис Бейби изразходваше на унции, и хвърли наведнъж две-три дъски в огнището, което, почувствувало такова ненадейно подкрепление, взе да праща в комина такива облаци дим, каквито от дълго време не бяха изскачали от имението Харфра.

Докато наканеният гост се разпореждаше така като стопанин в къщата им, Бейби подбутваше и мушкаше иконома да изгони натрапника. Но Триптолемус Йелоули нямаше нито смелост, нито желание да направи това, пък и обстоятелствата като че ли не предвещаваха благополучен завършек на евентуално спречкване с младия странник. Яките ръце и стройното тяло на Мордонт Мъртън се открояваха особено внушително под простата му моряшка дреха; а с черните си бляскави очи, изящно изваяна глава, оживено лице, гъсти черни къдри и смел, открит поглед непознатият представляваше много рязък контраст с домакина, на когото бе натрапил присъствието си. Триптолемус беше нисък, тромав, кривокрак ученик на Церера^[12], чийто дебел като патладжан нос, вирнат нагоре и с красив меден оттенък на върха, комай показваше, че притежателят му от време на време служеше и на Бакхус^[13]. Не ще и дума, схватката между хора, толкова нееднакви по фигура и сила, би била неравна; а и разликата между двайсетте и петдесетте години също нямаше да бъде в полза на по-слабия. Но икономът беше по душа честен и добър и след като бързо се убеди, че единственото желание на госта му е да получи подслон срещу бурята, въпреки насъскванията на сестра си бе готов да стори благодеяние, толкова естествено и необходимо за един млад човек е такава симпатична външност. Така че сега се чудеше как най-ловко да премине от ролята на суров защитник на домашната си крепост срещу такова безочливо нахълтване към ролята на гостоприемен домакин, ала в тоя момент Бейби, която стоеше ужасена от крайно безцеремонното държане и обноски на непознатия, заговори, за да се оправдае.

— Честна дума, момко — рече тя на Мордонт, — ти никак не си от стеснителните: какъв огън запали, и то с най-хубавите дърва — не въглищен прах и тезеци, а хубави дъбови дъски!

— Те не ви струват почти нищо, мадам — отвърна Мордонт безгрижно; — и не бива да се стискате чак толкова, че да лишавате огъня от това, което морето ни дава даром. Тези хубави дъбови шпангоути^[14] са изпълнили последния си дълг на земята и в океана и не са могли да издържат повече под нозете на сърцатите мъже, които са управлявали кораба.

— Което си е право, право си е — рече старата жена, вече омекнала, — страшно трябва да е на море в такова време. Седни да се сгрееш и без туй дървата си горят.

— Да, да — потвърди Триптолемус, приятно е да гледаш толкова хубав огън. Аз не съм виждал такъв откакто напуснах Колдейкърз.

— И няма да видиш скоро пак — каза Бейби, — освен ако не се подпали къщата или не се открият наблизо каменни въглища.

— А защо да не се открият тук въглища? — възкликна тържествено икономът. — Слушай, защо да не се намерят въглища в Шетландия, както се намериха и във Файф, и особено сега, когато губернаторът има тук далновиден и внимателен човек да извърши необходимите дирения? Нали, доколкото зная, и Шетландия, и Файф са риболовни райони?

— Виж какво ще ти кажа, Тилемус Йелоули — възрази сестра му, която имаше солидни основания да се страхува, че брат й може да тръгне по неверен път, — обещаеш ли на милорда да изкара пари от такава вятърничава работа, преди още да сме пуснали корени тук, ще ни натирят да се развяваме пак насам-нататък. Зная си аз, подхвърли ли ти някой дума за златна мина, ще почнеш веднага да го уверяваш, че няма да чака дори година и в кесията му ще зазвънтят португалски жълтици.

— Че защо не? — възкликна Триптолемус. — Сигурно и през ум не ти минава, че на Оркнейските острови има една местност, която се казва Офир^[15] или нещо от тоя род, че е твърде възможно Соломон, мъдрият нар на евреите, да е пратил натам корабите и слугите си за четиристотин и петдесет таланта^[16]. Според мен той най-добре е знаел къде да отиде или да праща, пък и ти, предполагам, вярваш писаното в библията ти, нали, Бейби?

Като чу, че споменават свещеното писание, Бейби тутакси млъкна, колкото и mai à propos^[17] да се бяха позовали на него, и отговори само с неопределено „хм“, изразяващо недоверие или може би насмешка, докато брат и продължи, обръщайки се към Мордонт:

— Ех, ще видите колко що промени нещата това злато дори в злочест край като вашия. Предполагам, че на тия острови не сте чували нито за мед, нито за желязна руда, нали?

Мордонт отговори, че чул да има мед при Конигсбърнийските скали.

— Да, младежо, медна руда е открита и при езерото Лох ъв Суона. Ала вие, най-младите, сигурно си мислите, че знаете повече от такива като мен!

Бейби, която през цялото това време внимателно, и грижливо изучаваше младия човек, сега се намеси, по съвсем неочакван за брат й начин:

— Я по-добре, мистър Йелоули, дай на тоя момък сухи дрехи и се погрижи да го нахраниш, а не да седиш там и да му дотягащ с вятърничавите си приказки, сякаш времето не е достатъчно ветровито и без твоя помощ; пък и момчето би могло да сръбне малко бленд^[18] или нещо друго, ако бъдеш така любезен да го поканиш.

Триптолемус изглеждаше твърде учуден от това предложение, като имаше пред вид от кого изхождаше то, но Мордонт отговори, че „много би се радвал да получи сухи дрехи, но моли да го извинят, че няма да пие нищо, докато не похапне“.

Ето защо Триптолемус го заведе в една съседна стая и като му даде дрехи за преобличане, остави го да се оправя, а сам се върна в кухнята, силно озадачен от необичайния за сестра му изблик на гостоприемство. „Трябва да е фей^[19] — рече си той, — а в такъв случай няма да изкара дълго, и макар че тогава ще наследя цялата й зестра, все пак ще ми бъде жал за нея; защото добре управляваше домакинството — е, от време на време стяга повечко юздите, но пък по-здраво стои на седлото.“

Когато Триптолемус се върна в кухнята, той видя, че подозренията му са се потвърдили, защото сестра му вършеше нещо наистина безумно: слагаше в тенджерата пушената гъска, която отдавна висеше заедно с други свои посестрими над голямото огнище, и си мърмореше:

— Рано или късно все ще се яде, защо да няма тоя късмет горкото момче?

— Какво значи това, сестрице? — попита Триптолемус. — Сложила си и питка да печеш, и гъска да вариш. Какъв ден сме днес според теб?

— Ами същият, който са имали израилтяните, когато насядали около котлите с месо в Египет, скъпи Триптолемус; но ти даже не знаеш какво имаш в къщата си тоя щастлив ден.

— Вярно — призна Триптолемус, — зная толкова, колкото породата на кон, който никога не съм виждал. Помислих тоя момък за просяк, ала виждам, че се държи като възпитан човек, пък и няма вързопче.

— И ти отбираш от тия работи толкова, колкото черните ти волове — подхвърли насмешливо сестра му Бейби; — но щом не познаваш тоя човек, познаваш ли поне Тронда Дронсдотър?

— Тронда Дронсдотър! — повтори Триптолемус. — Как да не я познавам, като й плащам по два шотландски пенса на ден да върши работа в тая къща? Макар че, чини ми се, работи тъй, като че всичко, до което се допре, й пари. Петимен съм да давам на някоя шотландка по четири английски сребърни пенса.

— Това са най-разумните думи, които си казал от тая щастлива сутрин насам… Та Тронда познава добре тоя момък и често ми е говорила за него. Викат на баща му Мълчаливеца от Съмбъра и разправят, че бил магьосник.

— Хайде, хайде! Глупости, глупости! Какин ли врели-некипели не се дрънкат тук! — възмути се братът. — Речеш ли да ги накараш да ти поработят някой ден, или ще са прекрачили машата, или ще са срещнали лош човек, или лодката им се обърнала с нос към слънцето, и цял ден нищичко няма да ти пипнат.

— Добре, добре, братко, много си ми умен ти — рече Бейби, — нали си учил латински в „Сент Ендрюз“; ала като си толкова учен, можеш ли ми каза какво има на врата си тоя момък?

— Копринена кърпа, мокра като пачавра, затуй преди малко му дадох едно от шалчетата си — отговори Триптолемус.

— Копринена кърпа, а! — повиши глас Бейби, но после изведнъж пак го сниши, като че ли се боеше да не я чуят. — Златна верижка е това!

— Златна верижка ли! — възкликна Триптолемус.

— Тава е истината, миличък. Ее, какво ще кажеш? Както чух от Тронда, тукашните хора разправяли, че царят на драу я подарил на баща му, Мълчаливеца от Съмбъра.

— Като говориш, или говори разумно, или по-добре сама бъди мълчаливка! — тросна се Триптолемус. — Значи, излиза, че това момче е син на богат чужденец, а ти му даваш гъската, дето щеше да пазиш за Архангелов ден!

— Прав си, братко, само че трябва и бога да почитаме, и приятели да си създаваме; пък и момчето — додаде Бейби (защото дори тя не беше лишена от слабостта на своя пол към красивата външност), — момчето има толкова хубаво личице.

— Колко хубави личица би натирила, колкото и да ти се молят, щом нямат златна верижка — забеляза Триптолемус.

— Така е, така е — отвърна Барбара; — зер няма да влизам в разноски заради всеки скитник или просяк, който има късмет да мине край вратата ни, когато го завали дъжд? А тоя момък се радва на добро име и е известен по тия краища, пък и Тронда вика, че щял да се жени за една от дъщерите на богатия юдалер Магнус Тройл и деня на сватбата щели да определят, когато момчето — бог да му е на помощ! — реши коя от двете да вземе. Тъй че и доброто ни име, и спокойствието ни ще отидат по дяволите, ако не му помогнем сега, макар че дойде като изневиделица.

— Най-добрият довод да пуснеш човек в къщата си е, че не смееш да му кажеш да се маха — произнесе Триптолемус. — Но тъй като този е от благородна жилка, ще му дам да разбере е кого си има работа в мое лице. — И като пристъпи към вратата, извика: — Heus tibi, Dave!^[20]

— Adsum^[21] — отговори младежът, влизайки в стаята.

— Хм! — измънка ученият Триптолемус. — Личи, че не е съвсем невежа по класическите езици. Но ще го изпитам още… Разбирате ли от земеделие, млади господине?

— Откровено казано, сър, не — отговори Мордонт. — Мен са ме учили да браздя морето и да жъна по чукарите.

— Да браздите морето! — възкликна Триптолемус. — Такива бразди нямат нужда от брануване; — колкото до жъненето по чукарите, изглежда, имате пред вид яйцата на чайките, или как ги наричате тук. Рансларът трябва да забрани със заповед такава жътва: всеки порядъчен човек може да си строши кокалите, като се катери по тия чукари. Право да си кажа, не мога да разбера какво удоволствие им прави на някои да висят на въже между земята и небето. Ако питате мен, аз бих вързал другия край на въжето за бесилката; така поне ще бъда спокоен, че няма да падна.

— Хм, а аз бих ви посъветвал да опитате — отвърна Мордонт. — Уверявам ви, няма на тоя свят по-възвишено усещане от това, да си увиснал във въздуха между някоя шеметно висока скала и ревящия океан; тогава въжето, което те държи, ти се струва тъничко като копринен конец, а камъкът, на който си се закрепил с единия крак — толкова тесен, че само чайка може да се смести на него; да изпитваш и да знаеш всичко това и едновременно да бъдеш напълно уверен, че ловкостта на крайниците ти и силата на духа те поддържат така сигурно, както крилата — ястреба, тогава наистина се чувствуваш почти откъснат от земята, която тъпчеш!

Триптолемус слушаше е облещени очи това възторжено описание на едно развлечение, което не го теглеше особено; а сестра му, гледайки светналите очи и гордата осанка на младия смелчак, възкликна:

— Бога ми, голям юнак си ти, момко!

— Какъв ти юнак! — възрази Йелоули. — Бих казал, надут гъсок, дето гони ветровете, вместо да си стои на terra firma!^[22] Но тук санким има гъсок, който ще ни бъде по-полезен, когато се свари добре. Я ни дай, Бейби, чинии и сол… всъщност може да си е достатъчно солено… хубава мръвка, брей! Ала мисля, че само шетландците са способни на тоя свят да се излагат на такива опасности, за да ловят гъски, а като ги хванат, да почнат да ги варят.

— Не ще и дума — подкрепи го сестра му (това беше единственият въпрос през тоя ден, когато мненията им съвпадаха), — никоя домакиня нито в Енгъс, нито в Мърнз не би седнала да вари гъска, когато може да я опече на шиш… Я, кой е пък тоя! — додаде тя, поглеждайки с дълбоко възмущение към входа. — Така е: отвориш ли портата, какви ли не кучета ще ти се намъкнат… Но кой му отвори?

— Аз, разбира се — отвърна Мордонт; — нима ще оставите клетник да блъска вратата ви и никой да не му отваря в такова време?… Ей с това ще позасилим огъня — добави той, като издърпа дъбовото резе, с което беше залостена вратата, и го хвърли в огнището, откъдето разярената мис Бейби тутакси го измъкна и се разкряска:

— Та туй дърво е довлечено от морето, такова не се намира лесно тука, а тоя го джаска като борова цепеница!… Но кой си, ако може да попитам? — додаде тя, обръщайки се към непознатия. — Не съм виждала досега такъв нахален просяк!

— Ако ви е приятно, ваша светлост, аз съм амбулантен търговец — отговори неканеният гост, набит, нисък, простичък на вид човечец, който наистина имаше скромната външност на амбулантен търговец, наричан на тия острови джегър, — никога не ми се е случвало да пътувам в такъв лош ден и никога не съм желал така да се подслоня някъде. А тук, слава богу, има и огън, и подслон!

Като рече това, той придърпа едно столче до огъня и без да се церемони повече, седна на него. Мис Бейби го пронизваше с ястребов поглед, чудейки се как да даде израз на негодуванието си с нещо по-горещо от думи, и врящата тенджера май й се виждаше тъкмо подходяща за тази цел, ала в тоя момент една стара, полумъртва от глад слугиня — споменатата вече Тронда, която делеше с Барбара грижите за домакинството и досега се бе спотайвала в някое далечно кътче на къщата, влезе куцешком в стаята и се развика, което показваше, че трябва да се очаква някаква нова тревога.

Известно време единствените звуци, които можеше да произнесе, бяха: „О, господарю! О, господарке!“, а после закряска:

— Най-хубавите неща в къщата… най-хубавите неща в къщата… слагайте ги на масата, само че и те няма да стигнат… Иде старата Норна от Фитфул Хед, най-страшната жена на островите!

— Къде ли се е лутала? — запита се Мордонт, който явно споделяше учудването, ако не и тревогата на старата слугиня. — Но въпросът е излишен: колкото по-лошо е времето, толкова по-вероятно е тя да броди насам-нататък.

— Какво, на всичко отгоре и скитница? — възкликна обърканата Бейби, едва ли ме побесняла от тази непрекъсната върволица гости. — Ех, ще й дам аз да разбере как се скита, само брат ми да е мъж на място и в Скелоуей да се намери позорен стълб!

— Не е изковано още на наковалня желязото, което би я удържало — обади се старата слугиня. — Тя иде… иде… За бога, говорете й кротко и благо, иначе ще ни оплете в конците си!

При тези думи в стаята влезе една жена, толкова висока, че качулката й почти опираше до горния праг на вратата, прекръсти се и произнесе с тържествен глас:

— Бог и свети Роналд да благословят отворената врата и страшно проклятие от тях и от мен да сполети скъперниците, дето не разтварят великодушно ръка!

— А коя си ти, та смееш да благославяш и да проклинаш в чужда къща? Що за страна е тази, дето не можеш да поседиш нито час спокойно, да служиш богу и да се грижиш за имота си, без да ти се навират разни скитници и скитнички, да хленчат и да просят един след друг, като стадо диви гъски?

Схватливият читател лесно може да се сети, че тази реч бе произнесена от мис Бейби, и да си представи как щеше да подействува тя на последната неканена гостенка, ако старата слугиня и Мордонт не бяха се обърнали веднага към засегнатата, за да укротят възмущението й; при това слугинята й каза умолително няколко думи на норвежки, а Мордонт изрече на английски:

— Те са чуждоземци, Норна, и не знаят нито името ти, нито каква си; не познават и обичаите на нашата страна, затова трябва да им простим за негостоприемството.

— Не съм аз негостоприемен, момко — възрази Триптолемус, — miseris succurrere disco^[23]… гъската, която трябваше да виси над огнището до Архангелов ден, се вари в тенджерата за вас; но да имах и двайсет гъски, виждам, че пак ще се намерят уста, които да ги изядат до перце… Ред трябва да сложим тука.

— Какъв ред трябва да се сложи, жалки робе? — възкликна загадъчната Норна, извръщайки се към него така внезапно и рязко, че го накара да се сепне. — Какъв ред трябва да се сложи? Докарай тук, ако щеш, новоизлюпените си рала, лопати и брани, смени оръдията на нашите деди — от палешника до мишеловката, но знай, че си в страна, покорена някога от русокосите северни юнаци, и ни остави поне тяхното гостоприемство, да се види, че водим потеклото си от някога благородни и великодушни люде. Предупреждавам те, пази се — докато Норна гледа от върха на Фитфул Хед необятните води, всеки тук ще съумее да се защити. Ако мъжете на Туле са престанали да бъдат герои и да предлагат пир на гарваните, жените не са забравили изкуството, което ни е издигало някога до кралици и пророчици.

Жената, която произнесе тази странна тирада, беше колкото поразителна по външност, толкова и прекалено високомерна в държане и език. С лицето, гласа и фигурата си тя добре би представила на сцената Бондука, или Боадицея^[24] на бритите, мъдрата Веледа^[25]. Ауриния^[26] или друга прочута вещателка, която някога напътвала в боя някое племе на древните готи. Благородните и правилни черти на нейното лице биха били красиви, ако не бяха похабени от времето и суровата природа на родната й страна. Годините, а може би и мъката бяха позагасили огъня на тъмносините очи, които почти преливаха в черно, и поръсили със сняг кичурите коса, подаващи се изпод качулката и разрошени от буйството на бурята. Горната й дреха, от която капеше вода, беше от груба тъмна материя, наричана уодмел, на времето много употребявана на Шетландските острови, както и в Исландия и Норвегия. Ала когато свили от раменете си това наметало, се показа къс жакет от тъмносиньо кадифе, щамповано с фигури, и подходяща камизола в пурпурен цвят, обшита с потъмняло сребро. Коланът беше обкован със сребърни украшения, изобразяващи знаците на планетите; синя престилка, извезана с подобни емблеми, покриваше фуста от тъмночервено сукно. Грубите, тежки и здрави обувки от полусурова местна кожа бяха вързани върху червените чорапи с ремъчета, като римските котурни. На колана си носеше оръжие с твърде неопределен вид, което можеше да мине и за жертвен нож, и за кинжал, в зависимост от ролята, която би приписало на притежателката му въображението на страничния наблюдател — на жрица или на магьосница. В ръката си държеше четиристенна тояга с издълбани по нея рунически^[27] знаци и фигури, образуващи един от ония преносими вечни календари, с които са си служили древните жители на Скандинавия; в очите на суеверните хора тази тояга би изглеждала като оракулска пръчка.

Такива бяха външността, чертите и облеклото на Норна от Фитфул Хед, към която много от жителите на острова се отнасяха с уважение, мнозина — със страх, но почти всички с нещо като благоговение. Във всяка друга част на Шотландия дори не толкова подозрителни обстоятелства биха предизвикали разследване от страна на ония жестоки инквизитори, на шито на времето Тайният съвет на краля често прехвърляше пълномощията си да преследват, изтезават и на края да изгорят на клада обвинените в магьосничество или чародейство. Но суеверията от тоя род минават през два етапа, преди да отмрат окончателно. В началните фази от развитието на обществото тия, за които се смята, че притежават свръхестествена сила, са обект на почит. Със затвърдяването на религията н на знанията отначало към тези хора изпитват омраза и страх, а накрая ги смятат за измамници. Шотландия се намираше във втория стадии: страхът от магьосничеството беше голям, а омразата към подозираните в магьосничество — силна. Шетландските острови все още бяха малък самостоятелен свят, където между по-низшите и по-невежи съсловия се бяха запазили старите суеверия на Севера, затова едно време се тачеха надарените със свръхестествени способности и с власт над стихиите — почит, представлявала съставна част от древната скандинавска религия. Макар населението на Туле да смяташе, че някои от магьосниците вършат делата си в съюз със сатаната, същевременно то дълбоко вярваше, че други имат работа с духове от по-различен, не толкова противен род — с древните гноми, наричани в Шетландия трау или драу, с днешните феи и тъй нататък.

Между подозираните в общуване с безплътни духове въпросната Норна, потомка и представителка ма семейство, отдавна претендиращо за такива дарби, заемаше толкова видно положение, че в чест на тези свръхестествени способности й бе дадено името на една от ония съдбоносни сестри^[28], които предат нишката на човешката съдба. Самата тя и родителите й старателно криеха нейното истинско кръщелно име, защото като суеверни хора свързваха разкриването му с някакви пагубни последици. В ония времена се хвърляше съмнение само върху това, дали е придобила предполагаемите си способности със законни средства. В наши дни би се поставил въпросът измамница ли е, или въображението й е било така дълбоко повлияно от тайнствата на нейното въображаемо изкуство, че може до известна степен да е повярвала в собствените си претенции за свръхестествени познания. Едно беше безспорно: че играе ролята си с такава убедителна самоувереност, в изражението и държането й имаше такова поразително достойнство и същевременно проявяваше такава решителност и се отличаваше с такава сила на словото, че и най-големият скептик трудно би се усъмнил в искреността на нейния възторг, макар че претенциите й биха го накарали да се усмихне.