Уолтър Скот
Пиратът (33)

ГЛАВА XXXII

Аз съм като кораб в час на отлив,

кога без вятър милостив не може

да се пребори с мощните вълни:

всеки ден пороците отричам,

но навици, случайности, съблазни

ме тласкат във морето пак. 0, боже,

опъни платната ми с дъха си,

да стигна аз пристанище заветно!

„Равните ще се погодят“

Известно време Кливланд и другарят му Бънс се спущаха безмълвно от хълма, докато най-сетне Бънс поднови разговора:

— Не бива да вземаш толкова присърце раняването на този младеж, капитане: зная, че си вършил и по-сериозни неща, а не си се измъчвал чак дотам.

— Но не по такъв дребен повод, Джек — отвърна Кливланд. — Освен туй момчето ми спаси живота; и макар че му се отплатих със същото, все пак не трябваше да стигаме до такова сблъскване; но се надявам, че тази жена ще му помогне, защото положително умее да си служи с разни билки.

— И особено за балами, капитане — вметна приятелят му, — към които причислявам и теб, щом продължаваш да се тровиш така. Да те уплете едно младо момиче — разбирам, на всеки честен човек се случва; ама да лапнеш по дяволиите на една дърта вещица — това е вече глупост, която дори приятел няма да ти прости. Можеш да ми разправяш за твоята Мина — май така я наричаш, — колкото си щеш; но за тази твоя мнима магьосница. А, ето че пак сме между сергиите и палатките, които тези добри хора вдигат — я да видим дали няма да се намери тук нещо смешно и забавно за нас. Да беше весела Англия, непременно ще видиш в такъв случай две-три трупи пътуващи артисти, също толкова гълтачи на огън, фокусници и менажерии; а у тези сериозни хора няма нищо, което да не мирише на търговия и стока — не ще чуеш дори врявата на веселия бърборко Пънч и неговата благоверна Джоан^[1].

Докато Бънс говореше така, Кливланд бе хвърлил око на няколко великолепни дрехи, окачени заедно с друга стока пред една от палатките, значително по-добре подредена и украсена от останалите. На входа имаше малък платнен надпис, на който бяха изредени различните стоки, които собственикът на палатката, Брайс Снейлсфут, продаваше, и сносните цени, на които ги предлагаше на клиентелата. За развеселяване на зяпачите от обратната страна на табелката имаше емблематична картина, представляваща нашите прародители в растителното си облекло, със следния текст:

Във рая от змията съблазнени,

покривали се със листа зелени.

В Шетландия къде ни са листата,

щом толкова са малко дървесата?

Но много вълна имаме и лен

за разни платове с красив десен,

а стока с чудна тъкан и модел

съперничи на нашия уодмел.

В деня на урожая тук елате,

че стока разна, фина и богата

за всяка двойка^[2] Брайс Снейлсфут предлага.

Елате тука, никой да не бяга!

Докато Кливланд четеше тези духовити стихове, които му напомниха за Клод Холкро, от когото като поет-лауреат на острова, готов да услужи с таланта си и на големи, и на малки, вероятно бяха сътворени, достопочтеният собственик на палатката, забелязал капитана, се залови с трепереща ръка бързо да сваля някои от дрехите, които бе извадил хем да ги проветри, хем да възбуди любопитството на зрителите, защото разпродажбата започваше едва на другия ден.

— Обзалагам се, капитане — прошепна Бънс на Кливланд, — този приятел трябва вече да е попадал в твоите лапи и така добре е запомнил острите ти нокти, че им е взел страха. Гледай как бързо взе да прибира стоката си, щом те зърна!

— Стоката си ли? — промърмори Кливланд, взирайки се по-внимателно в усърдните занимания на търговеца. — О, боже мой, та това са дрехите, които оставих в един сандък в Ярлсхоф след гибелта на „Мъст“ Хей, Брайс Снейлсфут, крадец, подлец и разбойник такъв, какво значи това, а? Не ти ли стига, дето ни оскуба за неща, които не ти струват почти нищо, ами и си докопал сандъка с целия ми гардероб?

Брайс Снейлсфут, който при други обстоятелства навярно не би и погледнал приятеля си — капитан, сега поради ожесточеността на атаката бе принуден да му обърне внимание. Но преди това успя да прошепне на своя малък помощник, който, както вече отбелязахме, обикновено го придружаваше навсякъде.

— Тичай в общината, ярто, да кажеш на кмета и на общинските съветници да пратят бързо няколко стражари, защото, изглежда, голяма работа ще им се отвори на панаира.

Като рече това и подкрепи заръката си с такъв ритник, че вестоносецът му изхвръкна от палатката и се понесе, колкото му крака държат, Брайс Снейлсфут се обърна към своя стар познайник и с онова сладкодумство и превзето държане, което е Шотландия се нарича „витийство“, се провикна:

— О, боже велики! Каква радост за сърцата ни, че високоуважаваният капитан Кливланд, за когото всички скърбяхме, се е върнал при нас! Колко изстрадаха бузите ми заради вас — тук Брайс обърса очите си, — но колко съм щастлив сега, че ви виждам отново в обятията на опечалените ви приятели!

— Опечалени приятели, а, мошенико! — викна Кливланд. — Ей сега ще те опечаля аз, както не си и сънувал, ако не ми кажеш веднага откъде си откраднал дрехите ми.

— Откраднал?! — възкликна Брайс, вдигайки очи към небето. — О, боже милостиви! Горкият джентълмен май е загубил ума си в онази страшна буря.

— Ах, нахален мошеник! — кресна Кливланд, замахвайки с бастуна, който носеше със себе си. — Мислиш да ме баламосваш с твоето дебелоочие, а? Но ако искаш да запазиш главата на раменете си и кокалите си в здрава кожа, давам ти още едва минута да ми кажеш откъде си откраднал дрехите ми, че иначе дяволите ще те вземат!

Брайс Снейлсфут нададе още веднъж възклицанието си: „Откраднал?! О, боже милостиви!“, но същевременно, усещайки, че капитанът всеки момент ще пристъпи към екзекуция, хвърли неспокоен поглед към града да види не иде ли на помощ бавещото се полицейско подкрепление.

— Отговаряй веднага — заповяда капитанът с вдигнато оръжие, — иначе ще те смажа от бой и ще изхвърля всичките ти партакеши на боклука!

В това време обаче мистър Джон Бънс, който гледаше на цялата тази сцена като на много весела комедия, където особено го забавляваше яростта на Кливланд, улови ръката на капитана, но не с намерение да му попречи да изпълни заплахите си, а колкото да проточи толкова занимателната препирня.

— Недей така, приятелю, остави добрия човек да се изкаже — рече той. — Вярно, рядко съм виждал негодник с такава мошеническа физиономия, и то надарен с толкова цветисто красноречие, че докато говори, може да ти отреже един инч по-малко. Имай пред вид също, че сте колеги: той мери стоката е аршин, а ти със сабя, затова не го накълцвай веднага, ами да го накараме първо да потича.

— Ти не си с всичкия си! — извика Кливланд, мъчейки се да се отскубне от приятеля си. — Пусни ме! Сега ще му дам да се разбере, мръсник е мръсник!

— Дръж го здраво — замоли се амбулантният търговец, — добри ми, скъпи, весели джентълмене, дръж го здраво!

— Тогава докажи, че не си виновен — кипна Бънс; — отвори си плювалника, негоднико, размърдай си езика, че иначе ще пусна капитана, дявол да те вземе!

— Разправя, че съм бил откраднал тези неща — заоправдава се Брайс, който разбра, че няма накъде да бяга, освен да отговори на обвиненията. — Че как мога да ги открадна, като съм ги купил най-честно и законно?

— Купил ли? Ах, ти, мръсен търгаш! — завика Кливланд. — От кого си се осмелил да купиш моите дрехи или кой е имал нахалството да ти ги продаде?

— Ами кой друг, освен оная достопочтена личност, мисис Суърта, домоуправителката на Ярлсхоф — рече амбулантният търговец, — казваше, че изпълнявала последната ви воля и да знаете как й се късаше сърцето!

— Просто е решила да натъпче добре кесията си и това е — каза капитанът. — Но как е посмяла да продава нещата, конто й оставих да пази?

— Ама добрата женица имаше най-благородни намерения — отвърна амбулантният търговец, който гледаше да протака спора до пристигането на помощ, — и ако благоволите да ме изслушате, готов съм да ви разкажа и за сандъка, и, за това, което беше в него.

— Говори тогава, само че престани с твоите хитри усуквания — предупреди го капитан Кливланд — и ако поне веднъж в живота си проявиш честност, няма да те натупам.

— О, ще видите, благородни капитане — възкликна търговецът, а после промърмори на себе си: „Пуст да опустее Пейт Патерсън с куция си крак, сигурно този сакат негодник ги бави!“ — след това продължи високо: — Знаете ли, цялата страна е в голяма тревога… да, голяма тревога… страшна тревога наистина: ваша светлост, обичан от мало и голямо, е изчезнал… сякаш вдън земя потънал… никаква вест… загубил се човекът… умрял… издъхнал!

— Първо ще ти покажа, че съм жив, а след това ще издъхнеш, мошенико! — кипна капитанът.

— Но, моля ви, имайте търпение… иначе няма да чуете думица от мен — предупреди амбулантният търговец. — А пък този хлапак, Мордонт Мъртън…

— Как? — прекъсна го капитанът. — Какво е станало с младежа?

— Нима вест от него — отговори търговецът, — изчезнал безследно… изфирясало момчето… смятат, че е паднал от някоя скала в морето… нали беше такъв вироглав. Имахме вземане-даване — разменях му кожите и перата за барут, сачми и какво ли не още; а сега няма помен от него… кой знае де се е дянал… съвсем се е изпарил, като последното облаче пушек от лулата на бабичка.

— Но какво общо има това с дрехите на капитана, приятелю драги? — намеси се Бънс. — Ще трябва май аз да ти дръпна един бой, за да те накарам да изплюеш камъчето.

— Моля, моля, имайте търпение, имайте търпение — замаха с ръка Брайс; — всичко по реда си. Та, както казах, двама изчезнали, а на всичко отгоре и тревогата в Бъра-Уестра за тежката болест на мис Мина…

— Хей, господинчо, не замесвай нея в твоята палячовщина — прекъсна го Кливланд е гневен глас, наистина не толкова гръмък, но необичайно рязък и застрашителен. — Кажеш ли за нея нещо непочтително, отрязвам ушите ти и те наказвам моментално да ги налапаш!

— Хм-хи-хи! — закиска се боязливо амбулантният търговец. — Ех, че хубава шега! Голям сте майтапчия. Но щом не трябва да се говори за Бъра-Уестра, тогава ще ви кажа нещичко за оня чешит от Ярлсхоф, стария Мъртън де, бащата на Мордонт: хората мислеха, че стои здраво на мястото си като Съмбъра Хед, ала що да сториш — изчезнал и той като другите, за които стана дума. И на всичко отгоре Магнус Тройл (да бъде благословено името му) заминал за някъде с кон, а пък веселият мистър Клод Холкро — с лодка, макар че няма по-калпав лодкар от него в Шетландия, защото главата му е пълна все с разни вятърничави стихове, а с него се помъкнал и икономът — оня шотландец, дето все дрънка за диги, ровове и други безполезни работи, от които нищо не можеш изкара, та и този иконом се е запилял някъде; тъй че, може да се каже, едната половина от Мейнланд е изчезнала, а другата половина тича да я дири — ох, страшни времена!

Капитан Кливланд бе поусмирил гнева си и изслуша тази тирада на почтения търговец, макар и нетърпеливо, но все пак с надежда да чуе нещо, което да засяга лично него. Но в замяна на това сега другарят му бе загубил всякакво търпение.

— Дрехите! — крещеше той. — Дрехите, дрехите, дрехите! — и при повтарянето на тази дума размахваше бастуна си с такава сръчност, че той префучаваше край ухото на амбулантния търговец, без да го закачи.

Отбягвайки всяко от тези посегателства, търговецът захленчи:

— Недейте, сър… добри ми сър… уважаеми сър… колкото до дрехите… аз заварих почтената дама много опечалена и за стария, и за младия си господар, и за достопочтения капитан Кливланд, и за нещастието, сполетяло семейството на високоуважаемия фоуд, и за неприятностите на самия велик фоуд, и за иконома, и за Клод Холкро, и за други неща, и по други причини. Затова смесихме скръбта и сълзите си, както се казва в светото писание, па ги поляхме с бутилка и повикахме на съвет един почтен човек, Нийл Роналдсън, ползуващ се с добро име.

Тук бастунът пак изсвистя толкова наблизо, че едва не го перна по ухото. Амбулантният търговец отскочи и истината или това, което искаше да представи за истина, излетя от него без по-нататъшни заобикалки, както запушалка след дълго безполезно съскане и пръскане изхвръква най-после от бутилка първокачествено пиво.

— Какво още искате от мен, дявол да го вземе? С две думи, жената ми продаде сандъка с дрехите… те са мои, тъй като съм ги купил, и няма да отстъпя нито крачка от правата си.

— Значи — каза Кливланд, — тази алчна дърта вещица е имала нахалството да продаде чужди вещи, а ти, високопочтени Брайс Снейлсфут, си имал дръзостта да ги купиш?

— О, боже мой — възкликна добросъвестният търговец, — но какво друго можехме да сторим ние, клетите, капитане? Вие, собственикът на тия неща, сам бяхте изчезнали, мистър Мордонт, който се наел да ги пази, също беше изчезнал, а дрехите ви се намираха на влажно място, можеха да мухлясат, да ги изядат молците или…

— И значи тази дърта крадла ги продала, а ти си ги купил, излиза само за да ги запазиш от разваляне? — рече Кливланд.

— Точно тъй — отвърна търговецът, — и мисля, благородни капитане, че правилно съм постъпил.

— Хм, тогава слушай, безсрамни мошенико — каза капитанът. — Не искам да си цапам ръцете с теб или да правя скандал на това място…

— Да, да, много умно сте разсадили, капитане! — подхвърли лукаво амбулантният търговец.

— Ще ти счупя кокалите, ако кажеш още една дума! — сряза го Кливланд. — Слушай, аз ти предлагам изгодни условия: върни ми черния кожен портфейл със заключалката, кесията с дублоните^[3] и някои от нужните ми дрехи, а останалото задръж у себе си, дявол да те вземе!

— Дублоните ли! И — възкликна амбулантният търговец с възходяща интонация, целяща да изрази крайното му изумление. — Какво разбирам аз от дублони? Моята работа е с дублети^[4], а не с дублони… Пък ако в сандъка е имало дублони, сигурно Суърта ги е прибрала да ги пази за ваша светлост — нали знаете, златото не се поврежда от влагата.

— Върни ми тогава портфейла и другите неща, мошеник н крадец такъв — тросна се Кливланд, — и без много-много приказки, иначе главата ти ще счупя!

Хитрият търговец се огледа и видя, че вече приближаваше помощта в лицето на шестима стражари — честите сблъсквания с екипажа на пиратския кораб бяха принудили къркуолските управници да пращат по-многобройни полицейски отреди, когато имаше някаква разправия с тези чужденци.

— По-добре запазете прозвището крадец за себе си, уважаеми капитане — каза търговецът, окуражен от приближаването на полицейските сили, — защото кой знае отде сте взели тези хубави дрехи и дрънкулки!

Той изрече това с такъв предизвикателен и злобен тон и поглед, че Кливланд, без да се колебае повече, сграбчи амбулантния търговец за яката, преметна го през импровизирания му тезгях, който при тази хватка се прекатури заедно с изложената на него стока, и като го държеше с едната ръка, с другата започна да го налага здраво с бастуна си. Всичко това стана така внезапно и бързо, че Брайс Снейлсфут, макар и як човек, беше сварен съвсем неподготвен от стремителната атака и дори не се и опитваше да се отскубне, а само мучеше като теле за помощ. Когато най-после „закъснялото подкрепление“ пристигна, стражарите се нахвърлиха върху Кливланд и с общи усилия успяха да го накарат да пусне амбулантния търговец и сам да се защищава от тяхното нападение. Той вършеше това с изключителна сила, решителност и ловкост, подкрепян усърдно от приятеля си Джек Бънс, който доскоро бе гледал със злорадство как търговецът яде пердах, а сега се биеше юнашки, за да спаси другаря си от последиците. Но тъй като от известно време враждата между населението на града и екипажа на пиратския кораб все повече се изостряше, къркуолци, възмутени от наглото държане на моряците, бяха решили да се защищават взаимно и в случай на такива спречквания да помагат на полицейските сили; затова толкова много помагачи се завтекоха в подкрепа на стражарите, че Кливланд след мъжествена борба най-после бе повален и заловен. По-щастливият му приятел потърси спасение чрез бягство, щом видя, че схватката няма да завърши в тяхна полза.

Гордото сърце на Кливланд, което, макар и опорочено, бе запазило вроденото си благородство, едва не се пръсна, когато се почувствува победен в тази недостойна свада — подкаран към града като пленник и натирен по улиците към кметството, където общинските съветници тъкмо заседаваха. През ума му мина мисълта за очакващия го затвор и всички възможни последици от това и той сто пъти прокле безразсъдството, което го бе накарало да бъде така неотстъпчив към измамата на амбулантния търговец и въвлякло го в такава опасна неприятност.

Но тъкмо доближиха вратата на общината, разположена в центъра на градчето, едно ново и неочаквано събитие изведнъж промени цялото положение.

Бънс, който с бързото си отстъпление смяташе да помогне не само на себе си, но и на своя приятел, се завтече към пристанището, където точно в това време стоеше привързана лодката на пиратския кораб, и повика кормчията и гребците да помогнат на Кливланд. В този момент те бяха вече на мястото на действието — безпощадни главорези, както подобаваше на професията им, с лица, загорели от тропическото слънце, под което се бяха подвизавали. Те веднага си запробиваха път през тълпата, удряйки наляво и надясно с подпорките за краката, взети от лодката; когато стигнаха до Кливланд, бързо го измъкнаха от ръцете на стражарите, съвършено неподготвени да противостоят на толкова ожесточена и неочаквана атака, и победоносно го помъкнаха към кея — двама-трима се обръщаха от време на време да възпират тълпата, която впрочем не полагаше особени усилия да си възвърне пленника, защото повечето от моряците бяха въоръжени с пистолети и саби, както и с не толкова смъртоносните оръжия, с които досега единствено си бяха служили.

Те стигнаха благополучно лодката и наскачаха в нея, мъкнейки със себе си и Кливланд, комуто обстоятелствата явно не оставяха друг избор, отблъснаха се от пристана и в такт с веслата подзеха стара песен, на която само първият куплет до летя до ушите на къркуолци:

Робин, върл разбойник, вика екипажа:

„Долу синьо знаме, черно ще покажа!

Стреляйте, където вражи флаг се вее,

стреляйте, та никой да не оцелее!“

Кресливите им гласове се чуваха още дълго, след като думите престанаха да се разбират. И така пиратът Кливланд почти против желанието си се озова отново сред своите свирели съратници, с които толкова пъти бе решавал да скъса.