Уолтър Скот
Пиратът (3)

ГЛАВА II

Така създаден е човек, Анселмо —

сред тази пустош и море размирно

душата му намира туй, което

в покой и красота не би изпитал.

Старинна драма

Малобройните жители на селището Ярлсхоф отначало с тревога научиха, че в порутената ограда, която все още наричаха замъка, е дошъл да живее човек, по обществено положение стоящ по-високо от тях. В ония дни (защото сега времената са станали по-добри) присъствието на по-висшестояща особа при това положение почти неминуемо носеше допълнителни тегоби и данъци, за които феодалната система под един или друг предлог намираше хиляди оправдания. При всеки такъв случай част от мизерния доход, който арендаторът изкарваше с непосилен труд, се предаваше на всевластния му съсед и господар, наричан тексман. Но пренаемателите скоро разбраха, че няма защо да се страхуват от такава тегоба от страна на Безил Мъртън. Личните му средства, независимо дали бяха големи или малки, стигаха поне за покриване на всички негови разходи, които, като се има пред вид начинът му на живот, бяха крайно скромни. Малкото книги и прибори, които успяваше да си набави според възможностите от Лондон, представляваха разкош, който за тези острови беше белег на необикновено богатство; но, от друга страна, масата и останалите удобства в Ярлсхоф не надвишаваха това, което притежаваше дори и най-бедният шетландски собственик.

Ала жителите на селцето много малко се интересуваха от положението на този по-високостоящ от тях човек, защото разбраха, че с присъствието му тук работите им не само не се влошават, но и вървят към по-добро; и след като се отърсиха от страха, че той може да ги тормози, те се запретнаха дружно да извлекат колкото е възможно по-голяма полза от него, прибягвайки до различни дребни хитрости — ту го скубеха безбожно, ту се мъчеха да го изнудват, и известно време новодошлият търпеше с най-философско безразличие. Една случка обаче представи характера му в нова светлина и окончателно прекрати всякакви по-нататъшни опити да се измъкне нещо повече от него.

В кухнята на замъка избухна спор между една стара гувернантка, която служеше за домоуправителка на мистър Мъртън, и Суейн Ериксън, един от най-кадърните шетландци, които са ловили риба е лодка в хаафа^[1]; този спор, както винаги в подобни случаи, толкова се разпалваше и придобиваше такива гръмогласни нотки, че стигна до ушите на господаря (както наричаха Мъртън), който, уединен в една усамотена кула, беше погълнат в изучаване съдържанието на нова книга от Лондон, която след дълго чакане бе стигнала Хъл, откъдето с риболовен кораб се бе добрала до Лъруик, а оттам — до Ярлсхоф. Ядосан до крайност, както става винаги с бездействуващи хора, когато нещо неприятно ги подтикне към действие, Мъртън слезе на полесражението и така внезапно, безапелационно и строго настоя да му се обясни причината за спора, че враждуващите страни, въпреки опитите си да се изплъзнат, не можаха да скрият от него, че разпрата им се отнася за правото на честната гувернантка и не по-малко честния рибар да си поделят почти стопроцентовата надбавка върху цената на треската, която първата бе купила от втория за нуждите на живеещите в замъка Ярлсхоф.

Когато това се изясни напълно и бе признато от спорещите страни, мистър Мъртън впи във виновниците поглед, в който като че дълбокото презрение се бореше със зараждащ се гняв.

— Слушай, дърта вещице — каза той най-после на домоуправителката, — махай се веднага от къщата ми и знай, че те уволнявам не загдето си лъжкиня, крадла и неблагодарна безсрамница — защото тези качества са ти така присъщи, както името „жена“, — а загдето дръзваш да се караш в къщата ми на висок глас… А ти, мошенико, дето си мислиш, че можеш да дереш един чужденец, както се дере кит, трябва да разбереш, че аз добре зная правата, които по пълномощие на вашия господар Магнус Тройл съм властен да упражнявам над вас, когато пожелая. Ще ме накарате да изляза от себе си, та да изпитате на собствения си гръб, че както лесно разваляте моето спокойствие, така лесно мога и аз да разваля вашето. Зная какво е скет^[2] и уотъл^[3], и хокхън^[4], и хегалеф^[5], и всякакви други налози, с които ви притесняват вашите господари още от старо време, та чак до наши дни; и едва ли ще се намери между вас такъв, който да не се разкайва, че е имал дързостта не само да ми краде парите, но и да развали спокойствието ми с тази олелия на вашето противно северно наречие, която проглушава човека повече от крясъка на цяло ято полярни чайки.

Засраменият Суейн не можа да отговори друго, освен да помоли смирено негова светлост да благоволи да задържи треската безплатно и да не прави въпрос по-нататък; ала мистър Мъртън бе кипнал дотам, че вече не можеше да сдържа гнева си и като захвърли с една ръка парите в лицето на рибаря, с другата го изблъска от помещението, след което запокити и рибата подире му.

Тук в държането на чуждоземеца имаше толкова страшна и сурова ярост, че Суейн не само не се опря да си прибере парите и стоката, но и побягна, колкото му държат краката, към селцето да предупреди другарите си, че ако продължават и занапред да ядосват мистър Мъртън, той ще стане за тях истински Пейт Стюарт^[6] и ще сече глави и ще беси без съд и милост.

Там довтаса и уволнената домоуправителка да се посъветва със съседи и роднини (защото и тя беше от това село) що да стори, та да се върне на толкова привлекателната служба, от която така внезапно бе отстранена. Старият ранслар^[7] на селото, чийто глас беше най-властен на заседанията на общинския съвет, като чу какво е станало, се произнесе, че Суейн Ериксън наистина е прекалил, опитвайки се да ограби безбожно мистър Мъртън, и че каквато и причина да изтъква тексманът за този изблик на гняв, действителната причина сигурно е, че му е поискал за един фунт треска едно пени, а не половин пени; затова призовава всички никога занапред да не искат повече от три пенса надбавка на шилинг, на което господарят на замъка естествено няма да се сърди, тъй като не им желае нищо лошо, следователно може да се очаква, че поне до известна степен ще бъде готов да им прави добро.

— А три на дванайсет — заключи опитният ранслар — е приемлива и сносна печалба, която и бог, и свети Роналд ще благословят.

Съобразявайки се с така благоразумно препоръчваната им тарифа, жителите на Ярлсхоф продължиха да мамят Мъртън само в приличните рамки на двайсет и пет процента — мерило, което всички богаташи, военни доставчици, борсови спекуланти и други, които благодарение на бързото си преуспяване напоследък са могли да заживеят на широка нога в този край, би трябвало да приемат като напълно справедлива тегоба спрямо селските им съседи. Навярно и Мъртън беше на това мнение, защото след тази случка въпросът за домашните му разходи престана вече да го вълнува.

След като уредиха собствените си работи, ярлсхофските старейшини се заловиха да обсъждат случая със Суърта, уволнената домоуправителка, изгонена от замъка, която много желаеха да върнат на длъжността й като опитна и полезна съюзничка, ако това можеше да стане. Но тъй като тук мъдростта им изневери, отчаяната Суърта се видя принудена да прибегне до услугите на Мордонт Мъртън, чието благоразположение бе спечелила с това, че знаеше старинни норвежки балади и страшни разкази за трау, или драу (гномите на скалдите^[8]), с които суеверните хора в старо време са населили много усамотени пещери и мрачни клисури в Дънроснес, както и всички други области на Шетландия.

— Суърта — каза младежът, — едва ли ще успея да сторя нещо за теб, но ти сама можеш да направиш нещо за себе си. Гневът на баща ми е като яростта на ония старовремешни юнаци, бърсъркарите^[9], за които се говори в твоите песни.

— Да, да, рибке на моето сърце — отвърна старата жена с жално стенание, — бърсъркарите са юнаци, които живеели в блажените времена на свети Олаф^[10] и се хвърляли като луди и срещу мечове, и срещу копия, и срещу харпуни, и срещу мускети и ги правели на късчета, както млад кит къса мрежите за лов на селда, а после, когато бесът им се уталожел, ставали нежни и кротички като агънца.^[11]

— Точно така е и с баща ми, Суърта — отвърна Мордонт. — Само че като му мине, никак не обича да мисли за гнева си; и той е като бърсъркарите — днес може да беснее, а утре да не го е грижа за нищо. Затова не е назначил никого на твое място в замъка и откакто ти си отиде, не е сготвена нито хапка топла гозба и не е опечен нито залък хляб, та я караме само с каквато сухоежбина ни падне под ръка. Така че мога да ти гарантирам, Суърта, ако се престрашиш да се върнеш в замъка и се заловиш както винаги за работата си, няма да чуеш нито думица от него.

Отначало Суърта се поколеба да изпълни този смел съвет. Тя каза: „Когато мистър Мъртън кипна, приличаше повече на сатана, отколкото на бърсъркар; от очите му изскачаше огън, а от устата му — пяна; а да се спускам в такава рискована работа е все едно да изкушавам провидението.“

Но насърчена от сина, най-подир се реши да застане още веднъж лице с лице срещу бащата; и като се премени в обичайното си домашно облекло, както изрично я посъветва Мордонт, тя се смъкна в замъка и веднага се залови отново с различните си и многобройни задължения и изглеждаше толкова вдълбочена в домакинска работа, като че изобщо не я е напускала.

През първия ден от връщането си Суърта гледаше да не се мярка пред очите на своя господар с надежда, че след като три дни кара само със студено месо, горещото ядене, сготвено със скромното й умение, ще възвърне неговото благоразположение. Ала когато Мордонт й доложи, че баща му дори не е забелязал промяната в яденето, а и тя самата забеляза, че макар от време на време да се въртеше около него, присъствието й не прави никакво впечатление на своенравния й господар, Суърта започна да си въобразява, че цялата тази случка е изхвръкнала от ума на мистър Мъртън, и се залови да изпълнява задълженията си както преди. Тя остана с това твърдо убеждение до деня, когато при спор с другата слугиня й се случи да повиши глас, а господарят, който в това време минаваше край полесражението, й хвърли унищожителен поглед и произнесе една-единствена дума: „Помни!“, и то с такъв тон, че Суърта стиска езика зад зъбите си много седмици след това.

Докато при управляването на домакинството си Мъртън проявяваше своеобразие, не по-малко своеобразен изглеждаше и начинът, по който възпитаваше сина си. Той се въздържаше да показва към юношата родителски чувства; и все пак когато се намираше в нормално състояние, по-нататъшното образование на Мордонт като че ли беше най-висшата цел на живота му. Той имаше достатъчно и книги, и ерудиция, за да се заеме с ролята на домашен учител по основните отрасли на знанието; и в това си качество беше последователен, търпелив и строг, да не кажем суров, изисквайки от своя ученик усърдие, необходимо за да сполучи. Но при усвояването на историята, към която често насочваха вниманието си, както и при изучаването на класическите автори, неведнъж се случваше да се натъкнат на факти или мисли, които моментално подействуваха на Мъртън и изведнъж го докарваха до онова състояние, което Суърта, Суейн и дори Мордонт започнаха да наричат негов „черен час“. Обикновено той усещаше приближаването му и се оттегляше в едно вътрешно помещение, в което дори на Мордонт не позволяваше да влиза. Тук прекарваше в усамотение по цели дни, дори седмици, излизайки само от време на време, колкото да хапне по мъничко от това, което са се погрижили да му оставят някъде наблизо. Друг път, особено през зимното слънцестоене, когато почти всеки прекарва мрачното време в къщи, в гуляи и веселие, този нещастник се загръщаше с тъмна моряшка пелерина и бродеше край брега на бурното море или из дивия пущинак, отдавайки се на печалните си блуждаещи мисли под студеното небе, още повече че при тези разходки оставаше незабелязан и не срещаше никого.

Когато Мордонт възмъжа, той се научи да различава особените признаци, които предшествуваха тези изблици на безрадостно униние, и се стараеше да предпазва злочестия си баща от несвоевременно вмешателство на чужди хора (което винаги то вбесяваше), както и да бъде задоволен напълно с всичко необходимо, за да живее. Мордонт забеляза, че пристъпите на меланхолия у баща му значително се удължаваха, ако в такъв „черен час“ случайно му попаднеше под окото. Ето защо от уважение към баща си, както и с цел да задоволи присъщата на възрастта си склонност към движение и развлечение, Мордонт свикна често да се отлъчва от замъка Ярлсхоф и дори от окръга, уверен, че ако в негово отсъствие „черният час“ мине, баща му едва ли ще се заинтересува как неговият син прекарва свободното си време, само и само да не бъде очевидец на минутите му на слабост — нещо, което Мъртън не можеше да понася.

Така че в такива моменти всички видове развлечения, които този край можеше да предложи, бяха на разположение на младия Мъртън, който през тези паузи в образованието му имаше възможност да прояви с пълна сила присъщата си смелост, жизненост и решителност. Често заедно със селските младежи той се увличаше в оня опасен лов, в сравнение с който „страшният занаят на берачите на морски копър“^[12] е разходка по равно: нерядко се присъединяваше към среднощни походи за търсене на яйца или пиленца на морски птици по шеметните скали и при тези смели начинания проявяваше сръчност, хладнокръвие и енергия, с които — толкова млад и при това чуждоземец — смайваше дори най-старите птицеловци.^[13]

Друг път Мордонт придружаваше Суейн и други рибари в продължителните им и опасни експедиции далеч навътре в морето, усвоявайки под тяхно наставление мореплаването, в което тези островитяни не падат по-долу от останалите поданици на Британската империя и може би дори ги превъзхождат. Такива походи, като оставим настрана риболова, бяха истинско удоволствие за Мордонт.

В ония времена старите норвежки саги още се помиеха добре и често се разказваха от рибарите, запазили стария норвежки език, на който са говорили прадедите им. В мрачната романтика на тези скандинавски сказания се криеше много обаяние за младия слушател; а според Мордонт чудните легенди за бърсъркари, викинги, гноми, великани и магьосници, които слушаше от кореняците-шетландци, не само не отстъпваха на античните предания на древността, но дори и ги превъзхождаха. Често му обясняваха, че в еди-коя си позната местност се е разигравало действието на фантастичните поеми, които се полудекламираха, полупееха с гласове, дрезгави, ако не и гръмовити като вълните, над които се носеха; сочеха му залива, по който плаваха, като място на кървава морска битка; едва забележимата купчина камъни, стърчаща над продълговатия нос — като дън, тоест замък на някой си могъщ ярл или прочут пират; далечният и самотен сив камък в пустото блато бележеше гроба на герой, дивата пещера, из която морето мяташе тежки, широки и непрестанно прииждащи вълни — свърталище на известна магьосница.

Океанът също си имаше тайни, чието очарование се подсилваше от мъгливия полумрак, през който той едва прозираше повече от половин година. Бездънните му глъбини и загадъчни пещери, както разправяха Суейн и други познавачи на старите легенди, криеха такива чудесии, които сегашните мореплаватели отхвърлят с презрение. Казваха, че в тихото лунно заливче, където надиплените вълни плискат примесени с раковини гладък пясък на брега, още можела да се види плъзгащата се по водата сирена и често да се чуе гласът й, който, преплетен с въздишките на вятъра, възпява подземните чудеса или изрича тържествено пророчества за бъдещи събития. И до днес се вярваше, че в недрата на Северния океан още се спотайва кракенът, най-голямата жива твар; и често, когато мъгливо покривало забулва морската далечина, очите на някой опитен моряк съзират рогата на чудовищния левиатан^[14], които ту потъват, ту изскачат от валмата мъгла; тогава лодкарят натисва с всички сили веслата или разпъва платната и бяга надалеч, да не би внезапният водовъртеж, предизвикан от гмурването на тази чудовищна грамада към дъното, да повлече крехката ладийка в обятията на безбройните пипала. Тук се носеше славата и на морската змия, която, надигайки се от океанските дълбини, проточва чак до небесата неимоверно дългата си шия, покрита с грива като боен кон, и с големите си пламтящи очи като че ли търси от височината на мачта плячка или жертва.

Много удивителни истории за тези и за още други, по-малко известни морски чудовища се разправяха тогава между шотландците, чиито потомци и до ден днешен не са загубили напълно вяра в тях. Такива легенди всъщност са разпространени навред сред простолюдието; но те поразяват въображението особено силно из дълбоките и опасни северни морета, сред пропасти и носове, високи стотици стъпки, сред труднопроходими проливи, течения и водовъртежи, вековни рифове, над които се пени и кипи неуморният океан, тъмни пещери, в чиито недра не се е осмелил да проникне шито човек, мито ладия, усамотени и често безлюдни острови и тук-там развалини на стари северни крепости, които едва се забелязват в мътната светлина на полярната зима. Подобни суеверия даваха приятен и занимателен подтик на фантазията на романтичния по душа Мордонт, когато с полусъмнение и полувяра слушаше песните за тези природни чудеса и същества, плод на лековерно въображение, изпълнявани на грубия, но жив език па древните скалди.

Но на Мордонт не липсваха и по-леки, по-изтънчени развлечения, които по подхождаха за възрастта му от фантастичните предания и рискованите начинания, за които вече споменахме. Зимата, когато късият ден пречи да се работи, в Шетландия е време на гощавки, празненства и веселби. Всичко, което рибарят е успял да припечели през лятото, се харчи и често пропилява за веселие и гостоприемство около домашното му огнище през тоя сезон; а земевладелците и благородниците от острова дават пълна воля на склонността си към пиршества и приятни компании, къщите им гъмжат от гости и прогонват зимните несгоди с шеги, закачки и песни, с танци и чаша вино.

Сред забавите на това весело, макар и сурово време на годината нямаше младеж, който да придава повече страст на танците или жизнерадост на веселбата от младия странник Мордонт Мъртън. Когато душевното състояние на баща му позволяваше или по-право налагаше неговото отсъствие, той ходеше от къща на къща и навсякъде беше желан гост, който с удоволствие присъединяваше гласа си към песните и нозете си — към танците. Той се придвижваше от едно до друго имение на гостоприемните шетландци с лодка, или, ако времето, както често се случваше, не позволяваше да си послужи с това средство, прибягваше до някое от многобройните понита, които бродеха на стада из просторните блата и бяха, така да се каже, на разположение на всеки, който може да ги улови. Мордонт беше ненадминат в изпълнението на войнствения танц със саби — развлечение, което води началото си от обичаите на древните скандинавци. Той умееше да свири на гю^[15] и на обикновена цигулка тъжните и прочувствени местни мелодии и с голям жар м вещина да ги разнообрази е по-живите напеви на Северна Шотландия. Когато група маскирани веселяци, или гизарди, както им викат в Шотландия, тръгнеха да навестят някой съседен лерд или богат юдалер, те знаеха, че ако успеят да убедят Мордонт Мъртън да се нагърби с ролята на скъдлър, или водач на групата, начинанието им ще се увенчае с успех. Тогава със закачки и лудории повеждаше той свитата си от къща на къща и където отидеше, носеше веселие и оставяше домакините да съжаляват, когато си тръгнеше. Така Мордонт стана известен на всички и любимец на повечето семейства, съставляващи патриархалното общество на Главния остров; ала най-често и с най-голямо желание посещаваше къщата на наемодателя и покровителя на баща си.

Но не само сърдечният и непринуден прием на достопочтения стар магнат, нито съзнанието, че е фактически благодетел на баща му, беше причина за тези чести посещения. Протегнатата радушно ръка се поемаше също тъй радушно от госта, когато старият юдалер, привдигайки се от огромното си кресло, изработено от масивен дъб, гравирано грубо от резбарското длето на някакъв хамбургски дърводелец и облицовано отвътре с добре обработени тюленови кожи, произнасяше своето „добре дошъл“ с такъв гръмовит глас, с какъвто в старо време приветствували началото на юла^[16], най-големия празник на готите. Ала в тая къща имаше магнит, който привличаше много по-силно, и по-млади сърца, които приветствуваха госта, макар и не толкова гръмогласно, но със същата искреност, както веселият юдалер. Но това е въпрос, който не може да се разисква в края на глава.