Уолтър Скот
Пиратът (37)

ГЛАВА XXXVI

Платна опъвай! Оръдия — огън!

На абордаж! Вълните да погълнат всички,

ако не бъде моя тя!

Шекспир — „Веселите уиндзорки“

Един много красив бриг, заедно с няколко други кораба, принадлежащ на Магнус Тройл, великия шетландски юдалер, прие на борда си самия Магнус с двете му прекрасни дъщери и веселия Клод Холкро, който главно от приятелски чувства и от присъщата му като поет любов към красотата ги придружи в пътуването им от Шетландия до столицата на Оркнейските острови, където според Норна загадъчните й пророчества най-после щяха да получат задоволително обяснение.

Те минаха встрани от страшните скали на самотното земно кътче, наричано Феър Айл и разположено на еднакво разстояние между Оркнейските и Шетландските острови, сред морето, разделящо тези два архипелага, и след като се пребориха с неблагоприятните ветрове, най-после приближиха Старт ъв Санда. Край този така наречен нос се натъкнаха на силно течение, известно на плаващите из тия води под името Руст ъв дъ Старт, което ги отклони значително от пътя им и в съчетание с неблагоприятния вятър ги принуди да завият от източната страна на остров Стронса и на края да легнат през нощта в дрейф в пролива Папа Саунд, тъй като корабоплаването между многобройните ниски острови по тъмно или в мъгливо време не е нито приятно, нито безопасно.

На другата сутрин продължиха пътуването при по-благоприятни условия и като минаха край остров Стронса, чиито ниски, зелени и сравнително плодородни брегове контрастираха рязко със сивокафеникавите ридове и мрачни скали на техните острови, заобиколиха носа, наричан Агнешка глава, и се насочиха към Къркуол.

Но тъкмо стигнаха красивия залив между Помона и Шапинша и сестрите започнаха да се любуват на масивната катедрала „Свети Магнус“, която се извисява най-първо пред погледа над по-ниските постройки на Къркуол, вниманието на Магнус и на Клод Холкро бе привлечено от нещо, което им се стори по-интересно. То беше един въоръжен шлюп, който току-що бе напуснал пристана си в залива и сега, опънал всички платна, се носеше във фордевинд, докато бригът на юдалера беше принуден да лавира, за да влезе в пристанището.

— Кълна се в костите на прадедите си, бива си го тоя! — възкликна старият юдалер. — Само не мога да разбера от коя страна е, защото не показва знаме. Ала по конструкция ми се струва испански.

— Да, да — подкрепи го Клод Холкро, — по всичко личи, че е такъв. И вятърът, с който сме принудени да се борим, го тика напред — ех, така е уреден светът. Както казва славният Джон:

Вълните пори тежко и красиво,

та чак оръдията лижат те,

с осанка горда над морето сиво

лети като оса сред цветове.

След като Холкро издекламира тази строфа с голям патос, Бренда не се сдържа да му забележи, че „макар според описанието да става дума по-скоро за линеен кораб, отколкото за шлюп, все пак сравнението с оса подхожда и за двата случая“.

— Оса ли? — огледа се Магнус някак уплашено, когато шлюпът внезапно промени курс и се насочи право към тях. — Пази боже тази оса да не си покаже след малко жилото!

Казаното от юдалера на шега обаче се изпълни наистина: без да вдига знаме или да сигнализира, шлюпът даде два изстрела — едното гюле с подскоци над вълните мина точно покрай носа на шетландския бриг, а другото проби грота^[1] му.

Магнус грабна един рупор и подвикна на шлюпа да му кажат кои са и какво значи това непредизвикано нападение. Отговориха му само със строга команда: „Веднага свалете марселите и свийте грота на мачтата — след малко ще разберете мои сме.“

Нямаше как да не се подчинят на тази заповед, защото в противен случай шлюпът веднага щеше да я подкрепи с бордов залп; така че докато двете сестри и Клод Холкро гледаха уплашено, а юдалерът — с гняв и изумление, бригът легна в дрейф и зачака разпорежданията на капера.

Шлюпът незабавно спусна лодка с шестима въоръжени моряци под командуването на Джек Бънс, които загребаха право към пленения кораб. Когато приближиха до него, Клод Холкро прошушна на юдалера:

— Ако са верни слуховете за пирати, тези хора с копринени кърпи и ризи ми приличат именно на такива.

— О, щерки мои, щерки мои! — промърмори Магнус на себе си с мъка, каквато само баща може да изпитва… — Бързо слезте долу и се скрийте, момичетата ми, докато аз…

Той захвърли рупора и грабна един лост, ала дъщерите му, които се бояха от последиците на неговия избухлив нрав повече за самия Магнус, увиснаха на врата му и го замолиха да не се съпротивява. Клод Холкро също се присъедини към тези увещания, добавяйки:

— Най-хубаво ще е да се разберем с добро с тези хора. Може да са дюнкеркци или разюздани моряци от военен кораб, на които им е хрумнало да се позабавляват.

— Не, не — отвърна Магнус, — това е шлюпът, за който ни разправяше амбулантният търговец. Но ще послушам съвета ти — заради тези момичета ще бъда търпелив, макар че…

Той не можа да се доизкаже, защото в този момент Бънс скочи на палубата с хората си и като изтегли сабя, заби я в стълбата и обяви кораба за завладян.

— С чие разрешение и на какво основание ни спирате в открито море? — обърна се Магнус към него.

— Ето ви половин дузина разрешения — отвърна Бънс, сочейки пистолетите, затъкнати на пояса му по описаната вече пиратска мода, — изберете си, който желаете, стари господине, и веднага ще ви дам възможност да се запознаете със съдържанието му.

— Значи възнамерявате да ни ограбите? — рече Магнус. — Е, така да стане… с нищо не можем да се противопоставим… само бъдете учтиви към жените, иначе вземете от кораба каквото пожелаете. Тук нямаме много, но съм готов да добавя още нещо, ако се отнасяте добре с нас.

— Учтиви към жените! — промърмори Флечър, който също бе дошъл на кораба с останалите. — Че кога не сме били учтиви към тях? И на всичко отгоре услужливи!… Я погледни, Джек Бънс, какво хубаво парче има тук! Бога ми, няма да е зле да дойде с нас, пък каквото ще да казва този дъртак!

Той улови с една ръка уплашената Бренда, а с другата грубо смъкна качулката на пелерината, с която беше загърната.

— Помогни ми, татко! Помогни ми, Мина! — завика ужасената девойка, която не съзнаваше, че в момента не бяха в състояние с нищо да й помогнат.

Магнус пак вдигна лоста, но Бънс спря ръката му.

— Стой, дядка — каза той, — ако не искаш това пътуване да завърши лошо за вас!… А ти, Флечър, пусни момичето!

— Че защо да я пусна, дяволите да я вземат? — възрази Флечър.

— Защото аз ти заповядвам, Дик — отсече другият, — иначе ще си имаш разправии с мен… А сега позволете ми да зная, хубавици, носи ли някоя от вас това чудновато езическо име Мина, към което аз лично изпитвам известно уважение?

— Благородни сър! — намеси се Холкро. — Това ми подсказва, че сигурно имате поетично сърце!

— Някога поезията не слизаше от устата ми — отговори Бънс, — ала това време мина, стари господине… Но както и да е, ей сега ще разбера кое от тия момичета е Мина. Само че свалете качулките от личицата си, мои хубавици, и не бойте се — никой тук няма да ви пипне и да ви направи нещо лошо. О, боже мой, какви прекрасни създания! С яйчена черупка да се нося по морето, и то право към канарите, ако не мм се падне дори и по-лошата!… Слушайте, девойчета: коя от вас би желала да се полюлее на пиратска койка? За това биха ви позлатили!

Уплашените девойки се притиснаха една о друга и пребледняха от този дързък и фамилиарен език на опасния донжуан.

— Е, не бойте се — каза той, — никоя не би останала при благородния Алтамонт против волята си — джентълмените на слуката никого не насилват. И не ме гледайте тъй свенливо, сякаш никога не ви е идвало на ум такова нещо. Поне едната от вас е чувала за капитан Кливланд пирата.

Бренда пребледня още повече, но кръвта тутакси обля лицето на Мина, като чу така неочаквано името на своя любим; защото всичко около тях беше така ужасно, че никому освен на юдалера и през ум не минаваше, че този кораб може да е консортът, за който Кливланд бе говорил в Бъра-Уестра.

— Сега разбирам — рече Бънс, като кимна съчувствено — и ще се съобразявам с това… А вие, старче, не се тревожете, нищо лошо няма да ви направим — додаде той, обръщайки се фамилиарно към Магнус — и макар че на времето съм карал не едно хубаво момиче да ми плаща дан, вашите щерки ще бъдат върнати на брега живи, здрави и без откуп.

— Ако ми гарантирате това — рече Магнус, — ще ви предоставя и брига, и товара му така радушно, както бих поднесъл на госта си чаша пунш.

— Наистина не е зле да има сега чаша пунш — каза Бънс, — стига да се намери тук човек, който да умее да го приготвя.

— Аз ще го направя — обади се Клод Холкро, — от всички, които знаят да изстискват лимон, само Ерик Скамбестър от Бъра-Уестра може да ми съперничи в майсторството на пунша.

— А от него сме само на една абордажна кука — вметна юдалерът. — Хайде, слезте, щерки мои — додаде той, и пратете тук този рядък старец ведно с купата за пунша.

— Купа ли? — възкликна Флечър. — Ведро е нужно според мен, дявол да го вземе! За купи разправяйте в каютата на някое нищожно търговско корабче, а не пред джентълмени на скуката… на слуката, исках да кажа — поправи се той, като забеляза, че Бънс го изгледа кисело при тази грешка.

— Но искам тези две хубавици да останат на палубата и сами да ми напълнят чашата — каза Бънс, — поне за великодушието си заслужавам такова внимание.

— И моята да напълнят — обади се Флечър, — чак догоре! И за всяка разлята капка ще им искам целувка — жив да ме опекат, ако не го направя!

— Е, това няма да го бъде! — сряза го Бънс. — Проклет да съм, ако позволя някой да целуне Мина, освен един-единствен човек, но нито ти, нито аз няма да позволя да пипнете и нейната малка спътница — на Оркнейските острови има колкото щете момичета за такава работа. И тъй, мисля, най-добре е тези девойки да слязат долу и да се затворят в каютата си, а ние ще пием пунш тук, на палубата al fresco^[2], както предлага старият джентълмен.

— Слушай, Джек, ти май не знаеш какво правиш — намеси се Флечър. — От две години вече плавам с теб и си ми приятел, ала ще ти кажа направо, пък ако щеш одери ме като вол — опърничав си като маймуна! Че с какво ще се забавляваме, като пращаш момичетата долу?

— Е, нали имаме под ръка пуншмайстора — отвърна Бънс, — той ще вдига наздравици и ще ни пее песни. А в това време вие там застанете на шкотове и халсове и дайте ход!… А ти, кормчийо, ако искаш да запазиш мозъка в черепа си, карай в килватера на шлюпа… Речеш ли да ни погодиш някакъв номер, ще ти счупя тиквата!

Съгласно тези разпореждания бригът потегли и заплава бавно подир шлюпа, който според предварителната уговорка се насочи не обратно към Къркуолския залив, а към чудесния рейд в така наречения Инганески залив, образуван от един нос, проточил се на три-четири мили източно от оркнейската столица, където корабите щяха да имат удобна котвена стоянка, докато пиратите преговарят с общинските съветници, което явно се налагаше от новото положение.

Междувременно Клод Холкро напрегна всички сили да покаже майсторството си и накрая направи за пиратите цяло ведро пунш, което те се запретнаха да пият с големи канчета; Й обикновените матроси, и началниците им Бънс и Флечър, отклонявайки се час по час от обичайните си задължения, бъркаха най-безцеремонно във ведрото. Магнус, който много се страхуваше да не би алкохолът да събуди зверските страсти на тия главорези, все пак остана смаян от огромното количество, което те изпиха, без да подействува забележимо на съзнанието им, и не можа да се сдържи да не изкаже учудването си пред Бънс, който въпреки своя буен нрав му се струваше най-свестния и разбрания от цялата шайка, затова може би реши да спечели неговото благоразположение с един комплимент, който ласкае всички пиячи.

— Кълна се в костите на свети Магнус — възкликна юдалерът, — аз пък мислех, че обръщам чашата като джентълмен, а като гледам как се наливат хората ви, капитане, бих рекъл, че търбусите им са бездънни като Лейфелската падина край Фула, която съм измервал лично с лот, дълъг сто клафтера^[3]. Бога ми, чашата на свети Магнус би била за тях не повече от една глътка.

— За хора като нас, сър — отвърна Бънс, — няма спиране, докато дългът не ни призове или бъчвата не се изпразни.

— Честна дума, сър — рече Клод Холкро, — според мен всеки от вашите юнаци може да пресуши до дъно голямата Скарпейска чаша, която поднасят на оркнейския епископ винаги пълна догоре с най-хубав бъмък^[4].

— Ако с пиене могат да станат епископи — каза Бънс, — целият ми екипаж щеше да бъде преподобен; ала тъй като нямат други качества, подобаващи на духовно лице, днес не възнамерявам да ги напивам, затуй да сложим точка с някоя песен.

— Аз ще я изпея, дявол да го вземе! — извика или по-право изруга Дик Флечър и тутакси подзе старата песен:

Корабът ни славен, строен и напет

със юнаци снажни — сто и петдесет,

млади и безстрашни като лъвове,

впусна се към диви чужди брегове.

— По-добре под кила да ме влачат, отколкото да чуя повторно тази песен — извика Бънс; — и да се затъкне това твое бездънно гърло, ако нищо друго не можеш да изкараш от него!

— Я си гледай работата — тросна се Флечър, — ще си пея каквото си искам, пет пари не давам харесва ли ти или не — и зави отново като североизточен вятър, който стене тъжно между шкоти и ванти^[5]:

Капитанът също бе такъв юнак —

ни от буря трепва, ни от стръвен враг;

Глен се той зовеше. Корабът ни смел

Африка далечна имаше за цел.

— Не разбираш ли от дума — завика Бънс, — стига си кряскал като кукумявка; вдън земя да потъна, ако ти позволя да продължаваш да ни изтезаваш тук с тази адска музика!

— Виж какво, Джек Бънс — изправи се Флечър, — тогава ще се разхождам и ще пея по палубата, и се надявам, че това никому няма да навреди — И наистина, като стана от мястото си, той закрачи назад-напред по палубата на шлюпа и пак закряка безконечната си и досадна балада.

— Виждате ли как им излизам наглава — усмихна се Бънс самодоволно. — Оставиш ли тоя приятел да си развява свободно байрака, за цял живот ще стане бунтовник. Ала аз му държа здраво юздите и той ме слуша като ловно куче, след като е яло хубав пердах… А сега да чуем вашата наздравица и вашата песен, сър — обърна се той към Холкро, — или по-добре само песента без наздравицата. Защото наздравицата ще произнеса аз: успех на пиратските саби, по дяволите честните хора!

— За съжаление, ако ми позволите, няма да се присъединя към тази наздравица — заяви Магнус Тройл.

— Я гледай! Сигурно се смятате за честен човек, а? — рече Бънс. — Разкрийте ми професията си и ще ви кажа какво мисля за нея. А що се отнася до пуншмайстора, от пръв поглед познах, че е шивач и затова има право да се нарича честен толкова, колкото да твърди, че няма краста. А вие, обзалагам се, сте капитан на холандски търговски кораб, готов, когато е в Япония, да стъпче кръста и да се откаже от вярата си заради печалбата.

— О, не — отвърна юдалерът, — аз съм шотландски джентълмен.

— Така ли? — възкликна жлъчният мистър Бънс. — Значи сте от щастливата страна, където джинът струва четири пени бутилката и винаги е светло като ден?

— На вашите услуги, капитане — каза юдалерът, който едва се сдържаше да не отговори, както подобава, на тези подмятания по адрес на родината му въпреки рисковете и неприятностите.

— На моите услуги ли?! — провикна се Бънс. — Вярно, ако претърпим корабокрушение и от нас до брега се опъне въже, наистина ще ми бъдете на услугите, за да го прережете, та да се възползувате от правото си на флотсъм и джетсъм върху кораба и товара му, и късмет ще имам, ако не ме халосате с брадвата по главата. И на всичко отгоре се наричате честен човек? Но както и да е… хайде, да вдигнем наздравицата, която произнесох… а вие, мистър Модист, изпейте ми някоя песен и гледайте да не бъде по-лоша от вашия пунш.

Холкро, който в душата си се молеше да бъде надарен с таланта на Тимофей^[6], та да съчинява песните си и да стопява гордостта на слушателите като славния Джон, подзе една трогателна песничка със следните думи:

О, девойки, рози свежи,

чуйте моите слова…

— Не ми се слуша за девойки и за рози — възрази Бънс, — напомнят ми какъв товар имаме на борда си, а, бога ми, искам да остана верен, доколкото мога, на моя приятел и капитан!… И като размисля, май не бива да пия повече пунш… последната чаша ми размъти мозъка, та няма да мога тази вечер да играя ролята на Касио^[7]… а не пия ли, никой друг не ще може да я играе.

Като рече това, той ритна с все сила ведрото, което въпреки многократното му ползуване беше все още пълно до половина, стана от мястото си, поотърси се, за да оправи курса си, както се изрази сам, накриви шапка и като премина тържествено по шканците, с думи и знаци заповяда да закотвят корабите. И на двата кораба изпълниха покорно нареждането му, тъй като сега Гоф явно не беше в състояние да се меси решително.

В това време юдалерът мрачно разглеждаше е Холкро положението, в което се намираха.

— Много сме зле — казваше коравият стар норвежец, — защото тези хора са отявлени разбойници… ала да не бяха момичетата, нямаше да ме е страх от тях. Все пак този вятърничав младок, който изглежда им е командир, не ми се струва такъв закоравял мошеник, колкото би могло да се очаква.

— Ама има странни приумици — забеляза Холкро — и няма да е зле да се отървем от него. Само луд може да ритне ведро, до половина пълно с най-хубавия пунш, който съм правил, да прекъсне най-хубавата песен, която съм съчинявал досега, право да ви кажа, просто не зная какво още може да му хрумне.

Докато закотвяха корабите, славният лейтенант Бънс повика Флечър и като седна отново при неволните си пътници, им каза, че тъй като това до известна степен ги засяга, би искал да чуят какво послание възнамерява да прати на къркуолските идиоти.

— Ще бъде от името на Дик — поясни той, — а също и от мое име. Обичам от време на време да попришпорвам горкото момче — така ли е, Дик, глупаво магаре?

— Е, така е, Джек Бънс — отговори Дик, — не ще и дума… само че все ме закачаш за това-онова… но както и да е, искам да ти кажа, че…

— Стига приказки, вържи си ченето, Дик — прекъсна го Бънс и се залови да пише посланието си, след което го прочете гласно. Съдържанието му се оказа следното:

„До кмета и общинските съветници на Къркуол

Джентълмени, тъй като изменихте на дадената от вас честна дума и не ни пратихте на борда заложник, който да отговаря за сигурността на нашия капитан, останал по ваше настояване на брега, с настоящото искаме да ви уведомим, че няма да оставим да ни разигравате така. В ръцете ни е вече един бриг с намиращото се на него знатно семейство в качеството на негови собственици и пътници; и както вие се отнесете с нашия капитан, така и ние ще се отнасяме с тях във всяко отношение. И това е първата, но, уверяваме ви, не и последната злина, която ще причиним на вашия град и вашата търговия, ако не върнете нашия капитан и не ни запасите с провизии, както бе уговорено.

Написано на борда на брига «Морска патица» от Бъра-Уестра, закотвена в Инганеския залив. Потвърждаваме със саморъчния си подпис — командири на «Любимка на съдбатата» и джентълмени-смелчаци…“

След това се подписа: „Фредерик Алтамонт“ и подаде писмото на Флечър, който като разчете с голяма мъка този подпис, изпадна в неописуем възторг от неговата звучност и се закле също да си сложи ново име, още повече че „Флечър“ било според него най-неудобната за писане и произнасяне дума в целия речник. Затова се подписа „Тимъти Тъгмътън“.

— Няма ли да добавите няколко реда към тези фанфарони? — обърна се Бънс към Магнус.

— Не — отговори юдалерът, който дори при такива драматични обстоятелства се придържаше упорито към разбиранията си за криво и право. — Къркуолските управници знаят дълга си и ако бях на тяхно място… — Но тук мисълта, че дъщерите му са в ръцете на тези главорези, накара благородното лице на Магнус Тройл да пребелее и възпря дръзките думи, готови да се изтръгнат от устата му.

— Дявол да го вземе — промърмори Бънс, който лесно се досети какво става в душата на неговия пленник, — колко ефектна би била тази пауза на сцената — и партерът, и ложите, и галерията биха примрели от възторг, ей богу, досущ като Бейз^[8].

— Не искам и да чувам за тоя Бейз! — отсече Клод Холкро (също малко „на градус“). — Това е безочлива сатира за славния Джон; но пък хубаво е подредил Бъкингъм:

Пръв между тях бе Зимри^[9],

човек тъй коварен…

— Стига — кресна Бънс, заглушавайки почитателя на Драйдън с още по-гръмкото си и енергично възклицание. — „Репетиция“ е най-великолепният фарс, написан досега… и който отрече това, ще го накарам да се разцелува с дъщерята на топчията. Ами че аз, дявол да го вземе, бях най-добрият принц Притиман, който е излизал на сцената:

Ту принц, ту син на прост рибар…

Но да се върнем на въпроса. Слушайте, стари господине — обърна се той към Магнус, — вие сте направили такава кисела физиономия, за която някои от моя занаят биха ви отрязали ушите и опекли за обед с червен пипер. Доколкото ми е известно, Гоф погодил това на един нещастник, загдето го гледал накриво и осмъртително, когато шлюпът му отишъл в сандъка на Дейви Джонс барабар е единствения му син. Но аз съм замесен от друго тесто; и ако вие или дамите нещо пострадате, виновни ще бъдат къркуолци, а не аз, което е и право; тъй че по-добре съобщете им в какво положение сте, как стоят нещата и тъй нататък — и това си е право.

Вслушвайки се в тези думи, Магнус взе перото и се опита да пише; но гордостта и личната му тревога се вкопчаха в такава свирепа борба, че ръката отказа да изпълни дълга си.

— Не мога — каза той след един-два безуспешни опита да напише нещо смислено, — не съм способен да драсна нито буква, ако ще и от това да зависи животът ни.

И наистина, колкото повече се мъчеше да потисне вътрешното вълнение, толкова по-силно разтърсваше то цялото му тяло. Върбата, превита от буря, често издържа по-добре от дъба, който се противи; така и при големи бедствия понякога се случва нехайните и повърхностни натури да възвърнат жилавината и самообладанието си по-бързо от хората с по-силен характер. В случая Клод Холкро за щастие можа да свърши това, което по-дълбоките чувства на неговия приятел и покровител не позволяваха. Той взе перото и с колкото се може по-малко думи обясни положението, в което се намираха, и страшните опасности, на които бяха изложени, като същевременно намекна по възможност най-деликатно, че за управниците на страната животът и честта на гражданите им трябва да бъдат по-важни от залавянето и наказанието на виновниците, като се постара обаче да смекчи до крайност последния израз, от страх да не обиди пиратите.

Бънс прочете писмото, което за щастие получи одобрението му; но като видя отдолу името на Клод Холкро, се провикна учудено и с още по-цветисти изрази, отколкото бихме си позволили да приведем тук:

— О-о, значи вие сте човечето, дето свиреше на цигулка в трупата на стария менажер Гедабаут в Хогз Нортън още първата година, когато играех там! Затуй долових нещо познато в репликата ви за славния Джон.

В друго време това разпознаване не би погъделичкало твърде музикалното самолюбие на Холкро; но при сегашното положение даже откриването на златна мина едва ли би го направило толкова щастлив. Той веднага си спомни за многообещаващия млад артист, който изпълняваше ролята на дон Себастиян, и недвусмислено вметна, че през цялото време, докато е свирил първа (тук спокойно можеше да добави „и единствена“) цигулка в трупата на мистър Гедабаут, музата на славния Джон не е имала такъв превъзходен служител.

— Е, да — отвърна Бънс, — може би сте прав… Мисля, че умеех да разтърся публиката не по-зле от Бут или Бетъртън^[10]. Ала ми било писано да играя на друга сцена — той тупна с крак по палубата — и съм решил да остана на нея, докато още имам на какво да стъпвам. Но сега, стари познайиико, искам да направя нещо за вас… елате малко настрана… да си поговорим насаме.

Те се наведоха през хакборда и Бънс зашепна с необичайна за него сериозност:

— Жал ми е за този честен и як като норвежки бор добряк… вдън земя да потъна, ако ви лъжа… а също и за дъщерите му… а и си имам причини да бъда внимателен с едната от тях. Кипне ли ми кръвта, аз не си поплювам, особено ако и момичето няма нищо против; ала пред такива скромни и невинни създания, дявол да го вземе, ставам като Сципион в Нумансия^[11] или Александър в палатката на Дарий^[12]. Спомняте ли си какъв Александър бях? — Тук той изпадна в патос:

От гроб събуди ме любовен зов,

вдигнете мечове за бой суров!

Не ще ми устои врагът, любима,

ще те спася, пък нека да загина.

Клод Холкро не пропусна да изкаже полагаемите се похвали за декламацията, заявявайки, че според честното му мнение мистър Алтамонт винаги е произнасял тази реч с далеч по-изразителен тон и с повече пламенност дори от Бетъртън.

Бънс, или Алтамонт, му стисна горещо ръката.

— О, вие ме ласкаете, драги приятелю — каза той, — ех, публиката да беше ме оценила така! Тогава нямаше да бъда на тоя хал. Бог ми е свидетел, скъпи мистър Холкро, бог ми е свидетел с какво удоволствие бих ви оставил при себе си на борда, за да имам поне един приятел, който обича да ме слуша така, както аз обичам да декламирам най-отбраните откъси от нашите най-добри драматурзи. Защото ние почти всички сме зверове… и заложникът в Къркуол се отнася с мен, дявол да го вземе, така, както аз с Флечър, и колкото повече се мъча да му угодя, толкова повече ме подритва. Но как приятно ще бъде в тропическа нощ, когато корабът, разпънал всички платна, едва помръдва под слабия ветрец, да декламирам словата на Александър, а вие да ми бъдете и партер, и ложа, и галерия! Ех, кой знае (защото, доколкото си спомням, вие също сте поклонник на музите), може ние двамата, като Орфей и Евридика^[13], да пробудим възхищение и чисти чувства у спътниците си, та да смекчим сърцата им?

Това бе изречено с такъв екстаз, че Клод Холкро се уплаши да не би да е направил пунша много силен и да е примесил в чашата на ласкателството прекалено много омайващи съставки, та под влиянието на тези две напитки сантименталният пират да го задържи силом, само и само да осъществи сцени те, които си представяше. Положението обаче беше твърде деликатно, за да може Холкро да си позволи някакво по-енергично усилие за поправяне на своята грешка, затова на сърдечното ръкостискане на приятеля си само отговори със същото и възкликна „уви!“ с колкото се може по-патетичен тон.

Бънс тутакси подхвана отново:

— Имате право, приятелю, това са празни мечти за щастие и на злочестия Алтамонт му остава единствено да направи една последна услуга на приятеля си, с когото вече трябва да се раздели. Решил съм да сваля вас и двете момичета на брега заедно с Флечър като телохранител; затуй повикайте младите лейди и им кажете да тръгват, докато не се е вселил дяволът в мен или в някой друг на борда. Ще занесете писмото ми на общинските съветници, ще го подкрепите със собственото си красноречие и ще ги предупредите, че ако падне дори един косъм от главата на Кливланд, ще си имат работа с дявола и няма да се отърват само с горещ катран.

Като чу този толкова неочакван завършек на словоизлиянието на Бънс, Холкро почувствува, че на сърцето му олекна, и прескачайки по две стъпала наведнъж, слезе по стълбата, почука на вратата на каютата и едва намери думи да предаде на ясен и разбираем език поръчението на пирата. Чувайки така ненадейно, че им предстои да слязат на брега, зарадваните сестри се загърнаха с пелерините си, а като разбраха, че лодката е вече готова за спускане, побързаха да излязат на палубата, където за голям свой ужас най-после узнаха, че баща им ще остане на борда на пиратския кораб.

— Каквото ще да става, ще бъдем и ние с него — заяви Мина. — Може да се наложи да му помогнем с нещо, макар и за малко… искаме да живеем и да умрем заедно!

— Ще му помогнем по-добре — обади се Бренда, която разбираше повече от Мина истинското положение, — ако накараме къркуолци да изпълнят исканията на тези джентълмени.

— Вие говорите като ангел на разума и хубостта — рече Бънс, — но тръгвайте, защото, бога ми, все едно че има запален фитил в барутния ни погреб… още една дума от ваша страна и уверявам ви, няма да намеря сили да се разделя с вас!

— За бога, вървете, щерки мои — каза Магнус, — аз съм в ръцете божии; и когато си отидете, няма да се безпокоя за себе си — докато съм жив, ще мисля и ще казвам, че този добър джентълмен заслужава по-почтена професия… Вървете… вървете… махайте се! — настояваше той, защото още се бавеха и не искаха да го напуснат.

— Само без целувки, моля — предупреди Бънс, — защото ме е страх, че ще се изкуша да поискам и аз пая си. Качвайте се на лодката… не, почакайте малко — и дръпна тримата пленници настрана. — Флечър — каза той — ще отговаря за вас и ще ви закара благополучно до брега. Но как да ви предпазя от самия него, не зная, само ще дам на мистър Холкро този малък защитник.

И подаде на барда един малък двуцевен пистолет, пояснявайки, че и двете цеви са заредени. Мина забеляза, че ръката на Холкро трепереше, когато я протегна да вземе оръжието.

— Дайте го на мен, сър — каза тя, вземайки пистолета от ръцете на разбойника, — и бъдете уверени, че ще съумея да защитя и сестра си, и себе си.

— Браво, браво! — извика Бънс. — Така може да говори жена, достойна за Кливланд — царя на пиратите!

— Кливланд ли? — повтори Мина. — Значи познавате Кливланд, щом втори път вече споменавате името му?

— Да го познавам ли? — възкликна Бънс. — Че има ли човек на тоя свят, който да познава по-добре от мен най-доблестния и най-храбър юнак, който е газил между носа и кърмата? Когато се измъкне от плен, което, ако бъде такава волята божия, трябва да стане скоро, обзалагам се, че ще дойдете на нашия кораб и ще станете кралица на всички морета, по които плаваме. Но сега си имате малък пазач; предполагам, че знаете как да си служите с него? Ако Флечър се държи неприлично с вас, достатъчно е да натиснете това железце с палеца си, ето така; а ако упорствува, прегънете миличкия си показалец ей по този начин, и ще загубя най-предания си другар, който съм имал като моряк… макар че, мътните да го вземат този негодник, ще си заслужи смъртта, ако не изпълнява заповедите ми. И тъй, хайде в лодката… но почакайте, една целувчица от името на Кливланд.

Бренда, изплашена до смърт, изтърпя този израз на внимание, ала Мина се отдръпна презрително крачка назад и протегна ръка. Бънс се засмя, но с театрален жест целуна прелестната ръчица, подадена му вместо устните, и най-после сестрите и Холкро се настаниха в лодката, която отплава под командуването на Флечър.

Бънс остана на шканците, където в духа на предишната си професия произнесе следния монолог:

— Да разкажа това в Порт Роял или на остров Провидънс, или в Пти Гуав, какво ли ще си помислят за мен! Сигурно, че съм мекотело, будала, чучело, магаре… Е, нека си приказват. Аз съм направил толкова лоши неща, че заслужава да се замисля над тях; тъй че си струва труда да извърша поне една добрина — това рядко се случва, пък и повдига настроението.

После, обръщайки се към Магнус Тройл, продължи:

— Бива си ги вашите щерки, дявол да ги вземе! Голямата би се прославила на лондонските сцени. Колко наперена беше, когато грабна пистолета! Бога ми, само с тези жест би съборила театъра от ръкопляскания! Каква Роксалана^[14] може да бъде, никаквица такава! (В увлечението си Бънс подобно на Томас Сесиал, приятеля на Санчо, беше склонен да си служи с най-цветистите думи, които му дойдеха на ум, без да го е грижа дали са подходящи в случая.) Бих дал дела си от следващата плячка, само да я чуя да декламира:

Махни се, буря ще се разрази

и като прах ще те издухам аз!

Бесът бледней пред мойта люта ярост.

— А после другата — малка, нежна, свенлива, печална в треперлива — да занарежда в ролята на Статира^[15].

С такива благи думи и обноски,

с такива клетви страстни те омайва,

че просто ти е драго да те мами.

Ех, каква пиеса можем да изиграем! Сглупих, че не се сетил за това, преди да ги отпратя… Аз ще бъда Александър, Клод Холкро — Лисимах, а в краен случай този стар джентълмен би могъл да играе Клит. Какъв съм идиот, че не ми дойде на ум!

Много нещо в това излияние би могло да не се хареса на юдалера; но, откровено казано, той не му обърна никакво внимание. Първо само с очи, а после с далекоглед той следеше връщането на дъщерите си на брега. Видя ги как слязоха там, видя как, придружени от Холкро и от още един човек (вероятно Флечър) изкачиха стръмнината и поеха пътя за Къркуол; забеляза дори, че Мина, сякаш чувствувайки се закрилница на всички, вървеше малко настрана и като че ли бдеше зорко срещу неприятна изненада, готова при нужда да действува. Най-после, когато вече щяха да се изгубят от погледа му, юдалерът изпита неописуема радост, като видя, че групата се спира и пиратът се разделя с тях, след като се побавя, колкото да им каже учтиво „сбогом“, и поема бавно обратно към брега. Благодарейки на всевишния, загдето го бе избавил така от най-мъчителния страх, който може да изпита баща, от тези момент нататък достойният юдалер се примири със съдбата си, каквато и да бъдеше тя.