Уолтър Скот
Пиратът (42)

ГЛАВА XLI

О, радост, радост — в Лондон сме вече!

Саути

Вестта за залавянето на пиратския кораб стигна до Къркуол около единайсет часа сутринта и изпълни всички с удивление и радост. Тоя ден оживлението на панаира почти замря, защото хора от всички възрасти и професии се втурнаха да видят как карат пленниците към Къркуол и да злорадствуват за жалкия вид на тези, които доскоро така наперено се разхождаха и безчинствуваха из улиците на града. Скоро се показаха святкащите на слънцето щикове на морските пехотинци, а после се зададе и печалното шествие на пленниците, оковани по двама. Контешкото им облекло беше или свалено от победителите, или висеше на парцали по телата им; мнозина бяха ранени и окървавени, други — почернели от дима или обгорени от експлозията, с която неколцина от най-големите смелчаци напразно се опитаха да вдигнат във въздуха кораба. Повечето имаха мрачния вид на непокаяли се грешници, някои напълно съзнаваха отчаяното си положение, а други пет пари не даваха за нищо и пееха същите неприлични песни, от които бяха кънтели къркуолските улици по време на пиянските им оргии.

Боцманът и Гоф, оковани един до друг, се обсипваха взаимно с ругатни и проклятия; първият обвиняваше Гоф в некадърност като командир на кораб, а вторият упрекваше боцмана, че му попречил да подпали барута в носовата част на шлюпа и по този начин да прати всички вкупом на оня свят. Последни крачеха Кливланд и Бънс, на които бяха позволили да вървят без окови; смиреният и тъжен, но решителен вид на първия контрастираше рязко на театралната поза и походка, с която клетият Джек бе сметнал за уместно да парадира, за да прикрие някои не толкова изтънчени чувства. Към Кливланд зрителите се отнасяха със съчувствие, към Бънс — със смесица от презрение и съжаление, докато почти всички останали — с външния си вид и езика си предизвикваха погнуса и дори смях.

Един-единствен човек в Къркуол не само не бързаше да види зрелището, привлякло погледите на всички, но дори и не знаеше за събитието, развълнувало града. Това беше старият Мъртън, който вече от два-три дни се намираше в Къркуол; част от времето си бе загубил по разни юридически процедури във връзка с жалбата, подадена до прокурора срещу благочестивия Брайс Снейлсфут, В резултат от разследването на дейността на този почтен търговец сандъкът на Кливланд с книжата и другите вещи бе върнат на Мъртън, негов законен пазител, докато истинският му собственик бъде в състояние да докаже правата си върху него. Отначало Мъртън искаше да прехвърли тази отговорност върху съдебните органи, но когато прегледа един-два документа, изведнъж промени решението си — със сподавен глас помоли съдията да прати сандъка в квартирата му и като забърза затам, заключи се в стаята си да обмисли и прецени необикновеното сведение, случайно попаднало в неговите ръце, което усилваше десетократно нетърпението му да се срещне е тайнствената Норна от Фитфул Хед.

Читателите сигурно си спомнят, че при разговора им в двора на църквата „Свети Ниниан“ тя му бе заръчала точно по пладне на петия ден от панаира на свети Ола да бъде ВЪР външния кораб на катедралата „Свети Магнус“, където ще се срещне с човек, който ще го осведоми за съдбата на Мордонт. „Трябва да е самата тя — рече си той, — а точно сега е наложително да говоря с нея. Но не зная как да я намеря по-скоро; все пак по-добре да потърпя още няколко часа, макар че въпросът е крайно важен, отколкото да я разсърдя, като й се натрапя преждевременно.“

Ето защо дълго преди уречения час, дълго преди град Къркуол да бе разтърсен от новините за събитията от другата страна на острова, старият Мъртън вече крачеше из пустото крило на катедралата, очаквайки с нетърпение и тревога какво ще му съобщи Норна. Часовникът удари дванайсет… нито една врата не се отвори… никой не влезе в катедралата; но едва отекнаха последните звуци в сводестия купол, от едно от вътрешните крила тихомълком изскочи Норна и застана пред Мъртън. Без да се интересува по какъв тайнствен начин се бе появила тъй неочаквано тук (тайна, вече известна на читателя), той веднага пристъпи към нея и възкликна умолително:

— Ула… Ула Тройл… помогни ми да спася нашия нещастен син!

— На името на Ула Тройл — каза Норна — аз не отговарям… оставих това име на ветровете, на нощта, която отне баща ми!

— Не споменавай тази страшна нощ — каза Мъртън, — сега ни е нужен разум… затова да не мислим за спомените, които може да го разстроят… Но помогни ми, ако можеш, да спасим нашето злочесто дете!

— Воън — отвърна Норна, — то е вече спасено… отдавна спасено. Мислиш ли, че майчината ръка — и то ръката на майка като мен — ще чака твоята мудна, закъсняла, безполезна помощ? Не, Воън, аз ти се разкривам само за да ти покажа, че възтържествувах над теб! Това е единственото отмъщение, което всемогъщата Норна си позволява за злините, причинени на Ула Тройл.

— Наистина ли ти го спаси… спаси го от ръцете на убийците? — попита Мъртън, или Воън. — Говори! Говори истината! Ще ти повярвам всичко… съгласен съм на всичко, което поискаш, само ми докажи, че е спасен и извън всякаква опасност!

— Спасен и извън всякаква опасност, и то благодарение на мен — отвърна Норна, спасен и готов да встъпи в почтен и щастлив брачен съюз. Да, горделиви невернико! Да, самонадеяни мислителю! Всичко това е дело на Норна! Аз още преди години те познах и никога нямаше да ти се разкрия, ако не съзнавах със задоволство, че съм надвила съдбата, която застрашаваше моя сия. Всичко беше против него: и планетите, които му предричаха удавяне, и съчетанията на звездите, които го заплашваха със смърт, но силата ми се оказа по-голяма от тяхната. Аз уредих… нагласих всичко… намерих средства… използувах ги… и всички нещастия бяха предотвратени. И кой неверник на земята, кой упорит демон извън нейните предели ще отрече след всичко това могъществото ми?

Дивият екстаз, с който говореше, толкова приличаше на изблик на лудост, че Мъртън отвърна:

— Ако не се превъзнасяше така и говореше по-човешки, щях да бъда по-уверен, че синът ми е жив и здрав.

— Продължавай да се съмняваш, горди невернико! — възкликна Норна. — Но знай, че не само синът ни е жив и здрав, но и аз получих възмездие, макар и да не го желаех — отмъстих си на човека, който беше мощно оръдие на тъмните сили, пречили толкова пъти на плановете ми и дори застрашавали живота на сина ми… Като доказателство, че казвам истината, ще ти съобщя една новина: в този момент Кливланд влиза в Къркуол като пленник и скоро ще плати с живота си, загдето е пролял кръвта на човек, толкова близък на Норна.

— Кой, казваш, бил пленник? — извика Мъртън гръмогласно. — Кой, жено, казваш, трябвало да плати с живота си за своите престъпления?

— Кливланд… пиратът Кливланд! — отговори Норна. — И така му се пада, като не ме послуша!

— О, нещастнице, най-нещастна от всички жени! — процеди Мъртън през зъби. — Ти убиваш сина си, както уби баща си!

— Моя син ли?! Какъв син? Какво искаш да кажеш? Мордонт е твоят син… твоят единствен син! — възкликна Норна. — Не е ли така? Кажи ми по-скоро: не е ли така?

— Мордонт наистина е мой син — отговори Мъртън, — поне законът ми го признава за такъв… Но, о злочеста Ула? Кливланд е и твой, и мой син… кръв от нашата кръв, плът от нашата плът; и ако ти си го предала на смърт, аз също ще сложа край на моя нещастен живот!

— Чакай… недей… спри се, Воън! — извика Норна. Аз не съм още убедена… докажи ми, че говориш истината, и ще намеря начин да помогна, дори и да се наложи да призова силите на ада! Но докажи истинността на думите си, иначе не мога да ти повярвам.

— Ти да помогнеш?! Жалка, самонадеяна жена! Докъде са те докарали кроежите и хитрините ти, твоите налудничави фокуси, шарлатанството на твоето умопомрачение? Но въпреки това ще ти говоря като на разумно същество… готов съм дори да призная всемогъществото ти… И така, чуй, Ула, доказателствата, които искаш, и намери изход, ако можеш.

— Когато избягах от Оркнейските острови — продължи той след кратко мълчание, — двайсет и пет години има оттогава, аз отнесох със себе си нещастното отроче, на което ти бе дала живот. Изпрати ми го една твоя роднина, която ми разказа за заболяването ти, а скоро след това се разнесе слух, че си умряла. Излишно е да ти описвам колко съкрушен напуснах Европа. Приютих се на остров Еспаньола^[1], където една хубава млада испанка се зае с ролята на утешителка. Ожених се за нея…, тя стана майка на младежа, наричан Мордонт Мъртън.

— Оженил си се за нея! — повтори Норна с дълбоко укорителен тон.

— Да, Ула — отвърна Мъртън, — но ти получи възмездие. Тя се оказа невярна и измяната й ме накара да се усъмня има ли право роденото от нея дете да ме нарича баща… Но и аз получих възмездие.

— Ти си я убил! — извика Норна ужасена.

— Вярно — потвърди Мъртън, без да дава по-пряк отговор, — и това ме принуди незабавно да избягам от Еспаньола. Сина си отнесох на остров Тортуга, където имах малко имение. Мордонт Воън, синът от брака ми, около три-четири години по-млад, остана да живее в Порт Роял, за да получи английско образование. Бях решил никога вече да не го виждам, но продължавах да го издържам. Когато Клемънт беше едва на петнайсет години, имението ни бе разграбено от испанците… Към отчаянието и угризението на съвестта се прибавиха лишенията. Аз станах корсар и въвлякох Клемънт в този жесток занаят. Благодарение на храбростта си и отличното владеене на морското изкуство той, макар и още младеж, стана командир на отделен кораб; а след две-три години, когато кръстосвахме моретата далеч един от друг, екипажът ми се разбунтува и ме изостави полумъртъв на един от Бермудските острови. Аз обаче оживях и първата ми грижа след продължителното боледуване беше да потърся Клемънт. Научих, че и неговият разбунтувал се екипаж го оставил на пуст остров, да загине там от глад — и помислих, че наистина е умрял.

— Как разбра, че не е? — попита Ула. — И какво те кара да мислиш, че този Кливланд е именно Воън?

— Тези авантюристи имат навика да променят имената си — отвърна Мъртън, — та, изглежда, Клемънт е сметнал, че името Воън е вече твърде известно и тази промяна именно ми попречи да науча нещо за него. Тогава съвестта започна пак да ме измъчва и като намразих всички на тоя свят и най-вече пола, към който принадлежи Луиса, реших да прекарам остатъка от живота си в покаяние на дивите Шетландски острови. Благочестивите католически свещеници, от които потърсих съвет, ми препоръчаха да се отдам на пост и самобичуване. Но аз избрах по-благородно изкупление: реших да доведа тук нещастното дете Мордонт, да имам винаги пред очите си жив спомен за моята несрета и вина. Така и сторих, и често си мислех и за двете, така че много пъти едва не загубвах разсъдъка си, А сега, за да ме накара да полудея съвсем, моят Клемънт… моят роден, безспорен син, възкръсва от мъртвите и благодарение на козните на майка си е обречен на безславна смърт!

— Стига, стига! — извика Норна със смях, като изслуша докрай този разказ. — Всичко това е небивалица, измислена от стария корсар, за да ме макара да помогна на виновния му другар. Как бих могла да приема Мордонт за свой син, когато разликата в годините им е толкова голяма?

— Мургавото лице и мъжествената осанка може да са те подлъгали — отвърна Безил Мъртън, — силното въображение е довършило останалото.

— Но дай ми доказателства… дай ми доказателства, че този Кливланд е мой син и, уверявам те, по-скоро слънцето ще залезе на изток, отколкото да позволя да падне косъм от главата му.

— Ето тези документи, този дневник — подаде и Мъртън портфейла.

— Не мога да чета — промълви тя с усилие, — вие ми се свят.

— Клемънт също имаше неща, които може би помниш, но когато го уловили, сигурно са му ги отнели. Например сребърната табакера с рунически надпис, която ти ми беше подарила някога, и златната огърлица.

— Табакера ли?! — извика Норна възбудено. — Вчера Кливланд ми я даде… но още не съм я поглеждала.

С вълнение тя извади табакерата, с вълнение погледна надписа около капака и със същото вълнение се провикна:

— Сега вече наистина могат да ме нарекат Рейм-кенара, защото от тези стихове разбрах, че съм убийца на сина си, както бях убийца на баща си!

Разкриването на страшната грешка, с която бе живяла досега, й подействува така силно, че се строполи в подножието на една от колоните. Мъртън завика за помощ, макар и да не се надяваше твърде някой да се притече, ала в тоя момент влезе клисарят. Но като се убеди, че и този с нищо не може да помогне на Норна, отчаяният старец се втурна навън поне да узнае, ако е възможно, съдбата на своя син.