Джеймс Хадли Чейс
Смяна на сцената (10)

ЧАСТ ДЕСЕТА

Влязох в Лусвил, когато градският часовник удари шест. Заради смога и циментовия прах карах като другите шофьори с къси фарове. Чувствах грапавия прах около врата си и това ми донесе чувство на носталгия.

За да стигна до бърлогата на Спуки на Лексингтън, трябваше да прекося градския център, където бях въвлечен в поток от коли, пътуващи към домовете си.

Докато пълзях покрай кантората на Джени се запитах дали беше на шестия етаж с разрошена коса и попълваше някой жълт формуляр. Но сега не беше време да мисля за Джени. За нея щях да мисля, когато бях сигурен, че съм в безопасност. Дотогава тя трябваше да бъде като нещо, за което човек копнее, но все пак знае, че не може да си го позволи.

Спрях Шевито в един паркинг близо до Лексингтън, след това взех сака си, в който имаше риза за смяна, комплект за бръснене и 38-милиметров автомат, минах през бордеите докато стигнах до Лексингтън.

Вече се беше стъмнило и лампите бяха светнати. Освен няколко стари пияници, седнали върху кофи за боклук, няколко негърчета, които ритаха топка по улицата, Лексингтън беше пуст по това време.

Срещу №245 — бърлогата на Спуки — се издигаше една разпадаща се къща на четири етажа. Две сополи-ви, мърляви бели хлапета седяха на стълбите. С мръсните си малки юмруци, заклещени между колената, с прегърбени малки раменца те оглеждаха колекцията от мръсотия в канавката: там имаше и мъртва котка.

Над разбитата входна врата беше написано:

Това ми изглеждаше твърде добре, за да бъде истина. Спрях, за да хвърля поглед през улицата към №245, след това тръгнах по стълбите като подминах хлапетата, които ме изгледаха накриво, с недоверие в малките си, тъжни очички. Влязох в предверието, което миришеше на урина, застояла пот и котки.

Една старица стоеше пред отворената врата и човъркаше с някаква треска това, което беше останало от зъбите й. А онова, което беше останало от косата й, беше като мазни миши опашки. Облеклото й беше сплъстено от мръсотия. Не можеше да бъде на по-малко от осемдесет, вероятно повече.

Спрях пред нея. Тя ме огледа от перуката до оръфаните обувки. Виждах по присмехулното й изражение, че не харесваше това, което вижда.

— Имаш ли стая, майче? — казах аз и свалих сака си.

— Не ме наричай майче, младо копеле такова — каза тя с флегматичен глас. — Госпожа Рейнълдс съм за теб и не го забравяй.

— Добре, госпожа Рейнълдс. Имаш ли стая?

— Дванадесет долара на седмица в предплата.

— Ще взема една.

Знаех, че диалогът беше строго от хипарски филм и по насмешката в очите й си личеше, че тя също знаеше.

— Вторият етаж. Номер пет. Ключът е на вратата.

Качих се но скърцащите непокрити стълби, без да докосвам мръсния парапет, до втория етаж. Номер пет беше в края на миризливия коридор.

Стаята беше около десет квадратни фута. В нея имаше легло, маса, два стола с твърди облегалки, шкаф и изтъркан килим. Тапетите се белеха около прозореца. Имаше мазна пейка, върху която стоеше газов котлон.

Оставих сака си, слязох по стълбите, платих на старото бабе дванадесет долара, след това отидох до един италиански магазин, където си купих достатъчно продукти за няколко дни. Към различните консерви прибавих бутилка уиски. След това отидох до магазина за домакински прибори и купих малка тенджера и тиган.

Госпожа Рейнълдс все още висеше пред вратата, когато се върнах.

— Къде мога да се измия? — попитах аз.

Тя ме изгледа, почеса се под лявата мишница, след това каза:

— Обществената баня е в края на улицата. Има кенеф на всеки етаж. Какво повече искаш?

Занесох покупките в стаята, затворих и заключих вратата, сложих всичко на масата, след това огледах леглото. Чаршафите бяха достатъчно чисти, но върху двете тънки одеала имаше съмнителни петна. Попитах се, кога щяха да се появят буболечките.

Смяна на обстановката?

Помислих си за луксозния апартамент на Сидни, който бях наследил. Тази отвратителна малка стаичка беше нещо, което трябваше да понеса, ако исках да имам апартамента и милионите на Сидни.

Изгасих лампата, придърпах един стол до прозореца и започнах да наблюдавам. Насреща ми имаше осемнадесет мръсни прозореца: пет от тях бяха светли. Един от тези прозорци принадлежеше на Спуки. Нямах представа кой от осемнадесетте беше неговия, но рано или късно, стига да наблюдавах достатъчно продължително, щях да го забележа.

Стоях, пушех и гледах. Хората се движеха пред осветените си прозорци, повечето млади, облечени екстравагантно. На петия етаж, третият прозорец отляво, красива млада негърка, облечена само в ластични панталони, се друсаше в такт с радиото и държеше голите си гърди в ръце. Като я гледах почувствах как се раздвижва страстта ми и се насилих да извърна поглед от нея.

Около 20:00 ч. огладнях. Станах от прозореца, дръпнах щората и включих осветлението. Докато затоплях консерва с боб, чух рева на приближаващ се мотоциклет. Изключих газта и светлината, отидох бързо до прозореца и мръднах настрани щората. Видях Спуки, яхнал лъскава нова Хонда, да спира пред №245.

Гледах го, как слиза от мотора и тръгва наперено по стълбите към бърлогата си.

Сега беше моментът. Наблюдавах как изчезва в тъмнината на блока, след това изчаках да светне един от тъмните прозорци. Докато чаках, гледах негърката, която беше облякла риза на цветя и бъркаше нещо в някакъв тиган.

След като почаках петнадесет минути, разбрах, че в която и стая да живееше Спуки, светлината вече е била включена, когато той е влязъл, защото нито един от тъмните прозорци не светна. Това означаваше ли, че Pea беше в бърлогата на Спуки? Защо не? Защо да стои на тъмно? Започнах да оглеждам светлите прозорци. Три от тях бяха без пердета и можех да видя кой беше в стаите. Останалите два прозореца имаха тънки пердета, но не достатъчно тънки, за да се вижда през тях. Единият от тях беше на третия етаж. Другият на последния етаж, непосредствено над стаята, заета от негърката. Струваше ми се, че една от тези стаи принадлежи на Спуки.

Спуснах щората, светнах и претоплих боба. Като начало този първи ден не беше минал зле. Бях напреднал. Сега поне знаех, че Спуки живее или на третия или на последния етаж на този блок.

Изядох боба, изключих светлината, вдигнах щората и седнах отново пред прозореца.

Около 21:00 часа светлината в прозореца на третия етаж изгасна. Сега насочих вниманието си върху светлия прозорец на последния етаж. Наблюдавах почти час, след това изведнъж една сянка мина пред пердетата. Познах силуета на Спуки. Не можеше да се сбърка. Ако не бях наблюдавал продължително, щях да пропусна тази плъзгаща се сянка. Значи той беше на последния етаж, но дали Реа беше с него?

Стоях и наблюдавах. Светлините в различните прозорци започнаха да изгасват. Негърката взе голяма чанта, отиде до вратата и изключи светлината. Най-накрая единствената светлина в сградата беше тази в прозореца на Спуки.

Тогава го видях да тича надолу по стълбите и да яхва Хондата си. Машината изрева оглушително. Той сложи каската на мазната си глава и потегли, но светлината в прозореца му остана.

Това можеше да означава едно от две неща: или че на Спуки не му пукаше, каква сметка за електричество щеше да получи, или че Pea се криеше там.

Но как можех да разбера?

Бях чужд в този район. Беше твърде опасно да вляза в блока на Спуки, въпреки, че сега изглеждаше, като че ли всички бяха напуснали сградата.

Запалих цигара и огледах улицата отдолу. Като плъхове, които се появяват на тъмно, улицата започваше да се оживява. Възрастни опърпани мъже и жени слизаха по стълбите на бордеите и търсеха барове.

Тогава видях негърката. Тя се беше облегнала на ръждивите парапети, едва сега разбрах каква всъщност беше — проститутка.

Знаех, че стаята й беше непосредствено под тази на Спуки. Това беше моят шанс. Вероятно можех да получа информация, дали Pea беше там.

Помислих си за негърката като танцуваше полугола в стаята си. Тя беше хубава и с красиво телосложение. Не бях спал с жена, откакто бях срещнал Джуди: това сякаш беше преди много време.

Бутнах стола назад, станах, стигнах пипнешком до вратата и излязох в миризливия коридор.

По пътя надолу, по стълбите не срещнах никого. Вратата на госпожа Рейнълдс беше затворена. През тънките панели се дочуваше звука на телевизор. Слязох по стълбите в прашната нощ.

Уличната навалица — младежи, момичета, пияници и стари хора — ме погълна. Погледнах на отсрещната страна към негърката, която ме беше забелязала. Тя гледаше към мен. Изчаках докато две разбити коли изръмжаха покрай мен, след което пресякох улицата.

Тя тръгна към мен, когато стигнах до другия тротоар.

— Здравей, сладурче — каза тя нежно, белите й зъби блестяха на светлината на лампата. — Самотен ли си?

Застанах до нея и я загледах. Кожата й беше с цвят на кафе с мляко. Изправената й черна коса обрамчваше лицето й. Дори и необходимостта да намеря Pea и да я накарам да мълчи изчезна от ума ми. Трябваше да облекча напрежението, което се беше натрупало в тялото ми.

— И още как — казах хрипливо аз. — Хайде да правим нещо.

Тя ме огледа проницателно с големите си черни очи.

— Ще ти струва десет долара, сладурче — каза тя. — Намират ли ти се десет долара?

Помислих си за своето предложение на Pea за петстотин долара.

— Намират ми се — казах аз.

— Приличаш ми на някой, който няма и два долара — тя ми се усмихна. — Нов си тук, нали?

Бръкнах в джоба си и й показах десетдоларова банкнота.

Тънките й кафяви пръсти сграбчиха банкнотата от пръстите ми така, както гущер лапва муха.

— Да тръгваме, сладурче — каза тя. — Оттук нататък те очаква само действие.

Тя ме поведе в бордея, който миришеше по-лошо и от моя блок. Докато се изкачвахме но стълбите, тя въртеше дупето си в лицето ми. Когато стигнахме до нейния етаж бях получил ерекция, от която наистина ме болеше.

Тя беше отзивчива и това ми се отрази добре. Преди, когато не исках да си правя труда да ухажвам някое момиче, си вземах проститутка. Не умеех да ценя парите. Обикновено те лежаха и гледаха тавана, някои дори пушеха, повечето от тях се кикотеха, но тази малка не-гърка се държа така, че ме накара да почувствам, че я вълнувам, въпреки че знаех, че не я вълнувам.

Когато свърши и аз се оттеглих от нея, тя не направи това, което повечето от тях правеха — да се измъкне от леглото и да започне да се облича. Тя остана да лежи до мен, протегна се за пакет цигари, запали две и подаде едната на мен.

— Ти наистина имаше нужда от това, сладурче — каза тя, обгръщайки гърдите си с ръце.

Да, наистина имах нужда. Сега се чувствах съвсем спокоен, като че ли цирей, който ме беше тормозил, се е спукал. Вдишах дим дълбоко в дробовете си и се вгледах в мръсния таван. Тогава чух стъпки отгоре. Преди да легна с това момиче бях в такова състояние, че всичко ми беше мъгляво. Сега чувах тези стъпки… клик-клик-клик на женски токове, чукащи над главата ми. Тогава си спомних за Pea и защо всъщност бях в тази мръсна малка стая с млада, гола негърка до себе си.

Заслушах се.

Тази жена се разхождаше напред-назад над главата ми непрекъснато — клик-клик-клик.

Негърката изгаси цигарата си.

— Трябва да се върна на работа, сладурче — каза тя. — Добре ли прекара?

— Какво става там горе? — казах аз и посочих тавана.

— Какво те е грижа? — тя се изправи и метна дългите си крака на земята. — Ставай, сладурче. Трябва да се връщам на работа.

Сложих ръка около тънката й талия и я притиснах до себе си.

— За къде бързаш… още десет долара ще ми купят твоето време.

Тя простря топлото си тяло върху моето.

— Сериозно ли?

— Сега ли искаш парите?

— Винаги сега, сладурче. И аз трябва да живея.

Станах от леглото, отидох до панталоните си, намерих още една десетдоларова банкнота и й я дадох. Като легнах до нея, тя прехвърли крака си върху мен и започна да хапе ухото ми. Оставих я да си играе с мен, докато слушах стъпките по тавана.

— Какво става там? — попитах аз. — Като че ли има маратон.

— Откачалка. — Негърката започна да гали врата ми. — Тая ме побърква. Ден след ден, нощ след нощ, все върви. Ако не беше Спуки, щях да отида горе и да я изгоня, но тя е парчето на Спуки, а той е голяма работа в този лайнарник.

— Виждала ли си я?

Тя се повдигна на лакът и ме погледна въпросително с големите си черни очи.

— Какви са тези въпроси, сладурче? Хайде да се пораздвижим.

През цялото време, докато тя говореше чувах стъпките.

— Момичето на Спуки?

— Ти познаваш ли Спуки?

— Познавам копелето.

Тя се отпусна и отново легна върху мен.

— Те имат неприятности, там горе. Той я крие от ченгетата — измърмори тя с устни на шията ми. — Затворена е там от две седмици — никога не излиза — само върви по проклетия под и ме подлудява.

Сега знаех всичко, което исках да зная. Бях открил Pea!

 

 

Когато се върнах в моята мръсна стая, легнах на леглото на изгасена светлина и разтворени пердета. Уличните лампи ми даваха достатъчно светлина, за да виждам. Бях отпуснат: това сексуално преживяване ми беше наистина необходимо. Сейди — негърката ми беше казала името си, когато тръгвах — беше свършила старателна терапевтична работа.

Сега знаех, че Pea беше в бърлогата на Спуки. Докато тя беше жива моята свобода и моето наследство от Сидни бяха в опасност. Ако полицията я заловеше тя щеше да говори и да ме замеси. Трябваше да я накарам да мълчи, но как?

След това една обезпокояваща мисъл ми дойде на ум. Беше ли казала на Спуки за мен? Ако я накарах да мълчи щеше ли Спуки да се появи на хоризонта и да ме изнудва? Беше ли му казала, че диамантената огърлица струва, както тя си представяше над един милион долара? Щеше ли да даде на убиец като Спуки толкова опасна информация? Това беше нещо, което трябваше да открия. Ако му беше казала, щеше ли да ми се струпа двойно убийство на ръцете. Трябваше да накарам и двамата да мълчат. Дори не мигнах при тази мисъл. Чувствах, че нито Pea нито Спуки имаха някакво право да живеят. За мен те бяха опасни животни, а аз бях ловеца, но ако можех да избегна двойно убийство, щеше да бъде по-лесно и по-безболезнено за мен.

Докато все още мислех и правех планове заспах, но около два часа пристигнаха първите буболечки. Прекарах остатъка от нощта седнал на твърдия стол, с глава върху ръцете на масата.

Малко след 3:00 часа тишината на нощта беше разцепена от рева на мотоциклет. Застанах до прозореца и гледах как Спуки се качваше надуто по стълбите към бърлогата си.

След като изядох една бедна закуска на следващата сутрин, отидох до обществените бани. Остатъка от сутринта прекарах разхождайки се по улиците, но далеч от центъра на града. Страхувах се да не се натъкна на Джени. Купих кутия прах против бубулечки и се върнах в стаята си, за да приготвя обяд от консервирано телешко и консервирани картофи. След като покрих чаршафите и дюшека с прах, легнах и заспах.

Събудих се в 19:00 ч. Отидох до прозореца, погледнах насреща и видях светлина зад пердетата в бърлогата на Спуки. Сейди, в стаята отдолу, готвеше нещо на печката си. На улицата видях, че Хондата я нямаше, което означаваше, че Спуки беше излязъл.

Прегледах консервите, които бях купил, реших, че трябва да опитам спагетите, които се оказаха твърди и безвкусни. След това седнах до прозореца и пуших, докато видях Сейди да излиза от стаята си в около 21:00 ч.

Отидох до сака си и извадих 38-милиметровия автомат, пъхнах го в страничния си джоб, след това слязох на улицата и се присъединих към Сейди, когато тя се показа от блока.

— Здрасти, сладурче — казах аз. — Какво ще кажеш за още малко действие?

Тя ми се усмихна.

— Ти наистина си мераклия — тя ме хвана под ръка. — Да… хайде да се пораздвижим.

Горе в стаята й извадих стодоларова банкнота от джоба си, като й я дадох да я види.

— Искаш ли да спечелиш това, Сейди?

Очите й едва не изскочиха.

— Иска ти се нещо по екзотично?

— Искам да прекарам нощта тук — казах аз. — В стаята ми има бубулечки.

Тя наклони глава настрани и ме погледна въпросително.

— Откъде ти се намира този хляб, сладурче?

— Няма значение. Тук ли оставам или да ходя на хотел?

Тя протегна ръка.

— Дай ги… оставаш тук.

Когато влязох в стаята усетих, че Pea все още крачеше.

— Твоята откачалка още се разхожда — казах аз и подадох банкнотата на Сейди.

— И още как. Вече свикнах. Най-лошото става, когато спре.

Наблюдавах я как постави банкнотата в чантата си, след това отиде до леглото. Махна чаршафите. Отиде до един шкаф и извади чисти чаршафи.

— Само най-доброто — казах аз и й помогнах да оправи леглото.

— Когато някое сладурче плати сто долара, то му се полагат чисти чаршафи — каза Сейди. — Тъй като нощта е пред нас ще вляза да си взема душ. Искаш ли нещо за пиене или ядене?

— Ще пийна нещо.

Тя извади бутилка евтино уиски, сода и лед, след това ме остави сам докато вземе душ. Седях в разбит фотьойл и слушах как Pea се разхожда по пода над главата ми. Тя беше животно в клетка. Помислих си за нея, спомних си времето, когато изпитвах страст към нея, но сега тя не означаваше нищо за мен, освен едно опасно животно. Ако имах смелостта, щях да отида горе, да отворя вратата с ритник и да я застрелям, но аз знаех, че това не беше безопасния начин да разиграя този малък театър. Когато я убиех, трябваше да съм сигурен, че нямаше да бъда обвинен.

Любенето ми със Сейди беше много по-нежно този път: нетърпението го нямаше. Заспахме прегърнати.

Сейди спеше дълбоко, но аз просто преминавах от сънено към будно състояние. В просъница слушах клик-клик — кликането, докато Pea продължаваше да крачи, след това се събудих напълно, когато рева на приближаващата се Хонда разтърси прозореца.

Сейди измърка и се премести, след това се обърна и отново заспа.

Отдолу, някаква врата се тръшна жестоко. След това чух тежки стъпки, докато Спуки изкачваше стълбите. Клик-клик — кликането на токовете на Pea изведнъж спря. Чух как Спуки отвори вратата си и след това я затръшна.

— Слушай, кучко такава, това е последната проклета бутилка уиски, която купувам!

Дълбокият му, заплашителен глас се чуваше през тавана така, като че ли беше в стаята на Сейди.

— Дай ми го! — веднага познах гласа на Pea.

— Вземи го! Напий се до смърт! Защо по дяволите да ме е грижа?

Сейди измърка тихо насън.

Имаше дълга пауза, след която Спуки отново заговори:

— Омръзна ми! Искам да се махнеш! Искам да остана сам! Искам те вън от тук!

— Затваряй си устата, тъпо копеле! — в гласа на Pea имаше истерична нотка, която изостри вниманието ми. — Оставам тук! Нямам къде да отида! Ако ти ме натопиш, добре ще те подредя! Мога да те подредя, Спуки! Ченгетата чакат с нетърпение да те пипнат!

След дълга пауза, Спуки каза:

— Какво но дяволите е всичко това? Трябва да знам! Защо трябва да стоиш тук, докато се успокоят нещата? Какви неща? Какво си направила? Защо но дяволите идваш тук да се криеш от ченгетата? Къде е Фел? Искам да знам! Омръзна ми да вървиш постоянно по проклетия под и да се наливаш с уиски. Искам да изчезнеш!

— Искаш ли? — легнал неподвижно, чувствайки топлината на тялото на Сейди притиснато в мен, да ме прониква, аз слушах.

Pea продължи:

— Оставам тук, докато мине опасността и мога да си тръгна. Няма да се покажа на улицата преди това. Направих много за теб. Кой купи проклетия ти мотоциклет? Защо не се опиташ да заслужиш нещо? За какво те бива освен да караш мотор и да се фукаш, тъпо, безмозъчно влечуго такова?

— Добре, — гласът на Спуки се снижи и трябваше да се вслушвам, за да чуя какво говори. — В такъв случай — изчезвай? Върви и кажи на ченгетата за мен. Веднъж пипнат ли те, няма да се сетят за мен. Така че си обирай парцалите и изчезвай!

— Пийни си, Спуки.

— Казах… разкарай се!

— Хайде де… хайде да забравим. Винаги се караме — изведнъж Pea захленчи. — Пийни си, искам легло… и теб.

— Кой те иска? Казах да се разкараш!

— Знам, сладурче, но аз искам легло. Ела.

— Писна ми от теб, пияна краво! Върви си оправяй собствените проблеми и ме остави на мира!

Изведнъж разбрах по жестокостта в гласа му, че той мислеше това, което говореше. Изплъзнах се от леглото и се намъкнах в дрехите си. Това беше моят шанс! Тя не му беше казала! Значи Спуки не беше заплаха за мен! Докато си обувах обувките Сейди се обърна по гръб.

— Скъпи… къде си? — измърка тя и отново заспа.

Чух Спуки да вика — Вън! — Вратата отгоре се отвори с трясък: чу се тътен.

— Вземи си боклуците! — друг тътен, след което вратата се затръшна.

По това време вече бях излязъл в коридора. Затворих тихо вратата на Сейди, след това хукнах надолу по стълбите до входната врата. Застанах прилепен до стената в тъмнината и заслушах. Pea тръгна надолу по стълбите. Чух я да мърмори — Копеле… Копеле.

След това видях силуета й, докато тя тръгна пипнешком към мен.

— Успокой се скъпа — казах аз тихо. — Минава ченге.

Тя се закова и притаи дъх. Втренчи се в мен.

— Ти пък кой си?

— Като теб… опитвам се да се прикрия — казах аз.

Тя се отпусна на стената до мен. Чувствах миризмата на уиски в дъха й.

— Да се прикриеш? Какво имаш предвид? — думите й бяха заваляни. Беше се натряскала.

— Чух за теб. Искаш ли заедно да бягаме, скъпа? Имам кола. Знам едно място извън града, което е безопасно.

Тя се свлече на пода.

— Господи! Пияна съм! — в гласа й имаше нотка на отчаяние. — Искам да умра!

Но не тук, помислих си аз. Изстрелът на пистолета щеше да ми причини неприятности. Трябваше да я изведа навън, преди да я застрелям.

— Хайде, скъпа — казах аз, хванах я за ръката и я изправих на крака. — Да тръгваме.

Тя се облегна на мен.

— Кой си ти? He те виждам. Кой, по дяволите, си ти?

— Хайде… да тръгваме.

Свлякох я надолу по стълбите на пустата улица. Тя се препъваше и трябваше да я придържам. Под светлината на уличната лампа тя се дръпна от мен и се спогледахме. Едва я познах. Ужасно се беше състарила. В червената й коса имаше бели кичури. Изумрудено зелените й очи светеха така, като че ли в тях имаше лампички. Тя беше изтощена. Pea преплете крака, докато се взираше в мен.

Беше облечена в кървавочервения костюм и носеше претъпкан сак на рамо.

— Здрасти, Перуко, — каза тя. — Имаш ли коса под перуката?

— Хайде, скъпа — казах аз. — Колата ми е паркирана малко по-нагоре. Хайде да се махаме.

Тя ме погледна пиянски. Лъскавата перука, гъстата ми брада, мръсните ми дрехи сякаш й вдъхваха доверие.

— Ти също ли бягаш?

— Ще ти кажа Да тръгваме.

Тя се засмя: ужасен, истеричен пиянски смях.

— Брат ми е мъртъв — каза тя. Единственият кучи син, който ме разбираше. Ченгетата го убиха.

Хванах ръката й.

— Хайде да се махаме.

Тя тръгна с мен. Беше толкова пияна, че щеше да падне по лице, ако не я поддържах.

Заклатушкахме се по пустата улица към мястото, където бях паркирал Шевито. Като отключих вратата тя се облегна на колата и впери очи в мен.

— Не съм ли те виждала преди, Перуко?

— За какво те гонят ченгетата? — запитах аз и седнах зад волана.

— Теб какво те интересува?

— Правилно… влизаш или оставаш?

Тя отвори вратата и се строполи на седалката. Трябваше да се пресегна, за да тръшна вратата.

— Къде отиваме, Перуко?

— Не знам ти къде отиваш, но знам аз къде отивам. Отивам към крайбрежието. Брат ми има лодка. Той ще ме заведе в Хавана.

— Хавана? — тя притисна ръце към лицето си. — И аз искам да отида там.

— Добре… имаш ли някакви пари?

Тя тупна голямата си чанта.

— Тук са. Хайде, Перуко, да мърдаме.

Когато навлязохме в Тампами Трейл на път за Неапол тя заспа.

Часът беше 4:00. След час щеше да съмне. Широката магистрала беше пуста. От двете страни имаше гъсти кипарисови гори и борови дървета.

Погледнах я Главата й беше облегната на прозореца, очите й затворени. Трябваше само да намаля скоростта, да спра колата, да извадя 38-милиметровия от джоба си, да я застрелям, да отворя вратата, да бутна тялото й на пътя и да потегля. Нямаше нищо сложно. Малко преди Наполи щях да хвърля перуката, колата и да хвана автобус за Сарасота. Там щях да си купя нови дрехи, да обръсна брадата си и да се отправя с автобус към Форт Пиърс. От там, с автобус щях да се върна в Литъл Джаксън, където бях сложил Буика в гараж. След това щях да се върна в Парадайс Сити: свободен и в безопасност.

Планът мина пред очите ми: беше толкова лесно. Бях си представял, че да се отърва от Pea щеше да бъде невероятно опасно, но тя беше тук унесена в пиянски сън и изцяло на мое разположение. Трябваше само да насоча пистолета към нея и да натисна спусъка.

Хвърлих поглед в огледалото. Дългата магистрала беше тъмна: нямаше и следа от приближаващи се фарове. Внимателно отпуснах педала на газта. Колата започна да губи скорост, след което бавно спря в тъмната сянка на едно дъбово дърво и аз изключих от скорост. Вдигнах ръчната спирачка.

Погледнах Pea, но тя все още спеше, след това сложих ръката си отзад и пръстите ми се затвориха около дръжката на 38-милиметровия. Бавно извадих пистолета и спуснах предпазителя.

Вдигнах пистолета и го насочих към главата й, сложих пръст на спусъка, но стигнах само до тук.

Стоях и я гледах с пистолет, насочен към нея и в отчаянието си разбрах, че не можех да дръпна спусъка. Не можех да я убия хладнокръвно. В онзи критичен момент бях убил Фел, но просто не ми беше в кръвта да убия спяща жена.

Очите на Pea изведнъж се отвориха.

— Давай, Дари Кар, — каза тя. — Докажи на себе си, че ти стиска. Хайде… убий ме!

 

 

Ярките светлини на приближаващ се камион осветиха интериора на Шавролета. Видях Pea съвсем ясно. Господи! Изглеждаше ужасно! Моята страст към нея ми приличаше сега, когато я гледах, като някакъв отвратителен еротичен кошмар. Тя се беше свила в ъгъла, очите й потъмнели, тънките и устни изкривени в присмехулна усмивка и тя изглеждаше обезумяла.

— Хайде… убий ме! — повтори тя.

Камионът изръмжа покрай нас, разтърсвайки Шевито. През ума ми мина мисъл, която ме накара да потреперя, че ако я бях убил, камиона щеше да мине точно, когато изхвърлях тялото на пътя.

Оставих пистолета да падне от ръката ми. Той падна на седалката между нас. Знаех, че това беше края за мен и изведнъж разбрах, че вече не ме беше грижа.

— Какво има, Евтинийке? — попита тя. — Всичко беше планирал, нали? Не ти ли стиска вече? Да не би да си помислил, че няма да те позная, дори и в онази отвратителна перука?

Вперих очи в нея и чувствах, че я мразя. Тя ме отблъскваше като прокажена.

— Ще ти кажа това, което и приятелчето ти каза: „Изчезвай“ — казах аз. — Изчезвай от колата ми.

Тя се втренчи в мен.

— Не се вълнувай. Огърлицата е в мен… ти и аз все още можем да се справим. — Опипа чантата си, отвори я и извади кожената кутия. — Виж… в мен е! Един милион долара! Ти каза, че можеш да я продадеш! Заедно можем да отидем в Хавана Можем да започнем нов живот заедно.

Заедно? С нея? Потръпнах.

— Да я продам? Да живея с теб? — казах аз. — Не бих живял с теб дори и да беше последната жива курва на света! Тази огърлица не струва и пукната пара… фалшива е.

Тя настръхна и се наведе напред. Зелените й очи искряха от лудост.

— Лъжеш!

— Стъклена имитация е, бедна глупачке — казах аз. — Да не си въобразяваш, че ще позволя на теб и видиотения ти брат да си заминете с един милион долара в диаманти?

Тя пое остро дъх.

Очаквах да изпадне в убийствена ярост, но това, което й казах изглежда я съкруши.

— Предупредих го глупака — каза тя, а отчасти и на себе си. — Знаех, че си змия от момента, в който те видях, но той не ме послуша. — Все повтаряше „Тоя е мой човек“, но аз знаех — тя се отпусна назад. — Е, добре, господин Евтин Кар, значи ти побеждаваш. Ако ме хванат ще ме затворят завинаги. Вече съм прекарала осем години в затвора. Знам какво означава… ти не знаеш. Фел също не знаеше. Той е щастлив, че е мъртъв.

Не можех повече да я гледам.

— Разкарай се! — казах аз. — Когато те намерят, говори колкото искаш. Вече не ме е грижа. Излизай и се разкарай!

Тя сякаш не ме чу.

— Две седмици стоях затворена в онази воняща бърлога — каза тя. — Две седмици! И всяка минута очаквах ченгетата да дойдат да ме приберат. Господи! Как ми се иска да пийна нещо! — тя притисна ръце до лицето си. Гледах я и не чувствах никакво съжаление. Исках да се отърва от нея, да се махна, да се върна в Парадайс Сити и да чакам полицията да дойде да ме прибере.

— Изчезвай! — извиках й аз. — Ти си прогнила. Дори и вонящо и безмозъчно влечуго като Спуки не те иска! Върви по дяволите!

— Фел беше единственият, който не можеше да живее без мен — каза тя. — След това той избяга, когато се нажежиха нещата… попика се от страх — тя се изхили. — Е, явно това е края на последното действие за мен… чудя се какво ли означава да си мъртъв.

След това видях моя пистолет в ръката й.

— Пусни го! — извиках.

— Сбогом, Евтинийке… и твоето време ще дойде. — Като се спуснах към нея тя ме отблъсна, вдигна пистолета, насочи го към главата си и дръпна спусъка.

Светлината ме ослепи, а трясъкът ме оглуши. Почувствах влажна каша по лицето си и потрепервайки се хвърлих вън от колата. Стоях и треперех, и бършех лицето си с кърпа, а през отворената врата се извиваше тънка струйка дим.

 

 

Сержант О’Халоран стоеше зад бюрото си и търкаляше молива по писалището.

На пейката до стената стояха петима от бандата на Спуки: хлапета между десет и петнадесет години, унили, мръсни и облечени в своята униформа от черни ризи и дънки.

Аз предизвиках силно вълнение сред тези хлапета, когато двама полицаи ме бутнаха в стаята за разпити и това беше напълно понятно. С моята лъскава перука, с кръвта на Pea върху ризата ми, със синина на челюстта, където един от полицаите ме беше ударил и белезници на китките бих предизвикал вълнение навсякъде.

Хлапетата веднага се разшушукаха и О’Халоран се наведе напред и изрева:

— Тихо, копелета такива! Изпълнявайте, иначе ще дойда там!

Чувствах се отново в началото.

Единият от полицаите излезе напред и започна да говори с О’Халоран. Дочух малко от това, което каза: „Тампами Трейл… застреляна… пистолет в ръката му…“ Като сниши глас той продължи да говори и О’Халоран записа всичко.

Знаех, че ме арестуваше за убийството на Pea, но не ме беше грижа. Вече нищо не ме беше грижа. По време на дългия път до Лусвил имах достатъчно време да мисля. Самоубийството на Pea ме върна в състоянието, в което бях преди катастрофата, която уби Джуди Сега виждах себе си такъв, какъвто бях. Тази подсъзнателна алчност, която вероятно винаги ме е съпътствала беше изплувала на повърхността. Заради тази алчност бях причинил смъртта на Сидни. Заради тази алчност бях убил Фел Морган. Спомних си момента, в който бях хванал крачолите му и го бях изтласкал в небитието.

Този момент, докато ме караха обратно в Лусвил, беше моя момент на откровение.

Най-накрая, О’Халоран свърши с писането и ме повика с пръст. Не помръднах. Гледах втренчено в него, докато полицаят, който ме пазеше, ме побутна напред.

— Вашето име? — попита О’Халоран със своя износен дрезгав глас.

— Лорънс „Хиляда и петстотин долара“ Кар — казах аз.

Той се наведе напред, малките му свински очички бяха широко отворени, след което ме разпозна.

— Свали тази проклета перука — каза той на полицая, който дръпна перуката от главата ми и я остави на бюрото.

О’Халоран пое дъх дълбоко и бавно, след което ме погледна каза:

— Имаш ли какво да кажеш, но внимавай, каквото и да кажеш може да се използва срещу теб.

— На нея й беше омръзнал животът, както и на мен — казах аз. — Тя искаше да умре и аз я застрелях.

Той изсумтя, след това се облегна и махна на полицая — Този е откачил? Заведи го в „Убийства“.

Така че бях отведен в отдел „Убийства“. Главният лейтенант беше малък, беловлас мъж със стоманеносини очи, червено лице и агресивни челюсти.

Той задаваше много въпроси, но до този момент вече не бях в настроение да говоря Стоях мълчаливо, гледах надолу в пода и дори когато ме удари по лицето не казах нищо Така че, най-накрая, ме сложиха в килия.

Стоях и се мразех, защото бях причинил смъртта на човек, който беше направил толкова много за мен и който ми беше оставил всичкото си богатство.

Донесоха ми ядене, което не докоснах.

По-късно, О’Халоран влезе в килията и с палци в колана ме загледа.

— Затънал си до гуша, копеле — каза той с изненадващо мек глас — За какво трябваше да млъкваш? Има време… разкажи ми какво се случи.

Погледнах го в очите.

— Аз я убих — казах аз. — Останалото оставям на вас.

О’Халоран се почеса под дясната мишница.

— Лейтенантът иска да знае, дали ще направите признание — той премести шапката си на темето. — Слушай, копеле, ако бях на твое място щях да правя това, което ми кажеха.

Виждах, че беше разтревожен.

— Защо? — попитах го аз.

Той свали шапката си, погледна я, след това я пляска върху главата си.

— Между нас казано, мисля, че си смахнат и не вярвам, че ри я убил. Затова мисля, че трябва да стоиш мирно, да си държиш устата затворена и да чакаш адвоката си.

— Мислите, че съм откачен?

Той кимна.

— Да… през цялото време. Откакто за пръв път дойде в този град. Сега се вслушай в съвета ми. Стой мирно. Обадили сме се в Парадайс Сити. Партньорът ти Том Лус ще доведе добър адвокат. Те ще оправят всичко това. Стой мирно.

Последното, което исках беше Том Лус да ме измъкне от тази каша.

— Кажете на лейтенанта, че съм готов да направя изявление.

О’Халоран се премести от един крак на друг.

— Виж какво, човече, може да си смахнат, но в теб има нещо, което ми допада — той се наведе напред, сниши глас и продължи. — Не осъзнаваш в какво си се забъркал. Виж… дай да се обадим на госпожица Бакстър и да й кажем… тя ще ти помогне. Какво ще кажеш?

Джени?

Сега виждах, че Джени беше тръгнала по пътя на Джуди… един прекрасен спомен, един сън, но вече не за мен.

— Кажете на лейтенанта, че ще направя изявление — казах аз.

О’Халоран изтри потта от лицето си с опакото на ръката.

— Можеш да си навлечеш петнадесет години — каза той и аз видях, че наистина беше разтревожен. — Дори и да те признаят за откачен, няма да се измъкнеш с по-малко от десет.

Облегнах се на затворническата стена, изведнъж напълно отпуснат.

— Кажете на лейтенанта, че ще направя изявление — в мисълта си аз виждах как Сидни със своята доброта и талант кръжеше около мен. — Петнадесет години… десет години? Поне това щеше да бъде смяна на обстановката, смяна на сцената на живота, нали?