Робърт М. Пърсиг
Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (8) (Изследване на стойностите)

7

Жегата стана страхотна. Не мога повече да се правя, че не я забелязвам. Въздухът е като във фурна, напалена така, че на очите ми под очилата е прохладно в сравнение с останалата част от лицето. На ръцете ми е хладно, но ръкавиците имат от външната страна големи черни петна пот, заобиколени с бели ивици засъхнала сол.

По пътя пред нас един гарван се бори с някаква мърша и тромаво отлита, докато го наближаваме. Май че е гущер, изсъхнал и залепнал за смолистата настилка.

На хоризонта се появява леко трептящо изображение на някакви постройки. Поглеждам картата и виждам, че трябва да е Боумън. Мисля си за ледена вода и климатична инсталация.

По улиците и тротоарите на Боумън не виждаме почти никого, макар многото паркирани коли да показват, че хората са тук. Всички са вътре. Насочваме машините към един ограден паркинг, като с остър завой ги нагласяме срещу изхода — да са готови за тръгване. Самотен възрастен човек с широкопола шапка ни гледа как ги вдигаме на стойките и сваляме каски и очила.

— Горещичко е за вас? — пита. Физиономията му е безизразна.

Джон клати глава и казва:

— Ужас!

Върху лицето, заслонено от шапката, се появява нещо като усмивка.

— Колко градуса е? — пита Джон.

— Сто и два — казва, — когато погледнах последния път. Трябва да е стигнала до сто и четири.

Пита ни откъде сме тръгнали, ние му казваме и той кима одобрително.

— Много път е — казва. После разпитва за машините.

Бирата и климатичната инсталация ни зоват, но ние не изоставяме човека. Просто си стоим там на сто и два градуса жега и говорим с него. Той е говедовъд, пенсионер, казва, че наоколо имало много ферми и преди години имал мотоциклет „Хендерсън“. Стана ми приятно, че му се говори за неговия „Хендерсън“ при тия сто и два градуса. Разговаряме известно време за него при растящо нетърпение от страна на Джон, Силвия и Крис и когато най-накрая се сбогуваме, казва, че му е приятно, задето ни е срещнал, а изразът му пак е безучастен, но ние усещаме, че говори истината. Отива си с някакво тежко достойнство под сто и два градусовото слънце.

В ресторанта се опитвам да завържа разговор на тази тема, но никой не проявява интерес. Джон и Силвия са някъде надалеч, а уж седят с нас и неподвижно попиват охладения въздух. Сервитьорката идва за поръчка и те малко идват на себе си, но не са решили какво искат и тя пак си отива.

— Не бих желала да живея тук — казва Силвия.

Образът на възрастния човек с широкополата шапка отвън се връща в съзнанието ми.

— Помисли си какво е било тук, преди да се появи климатичната инсталация — казвам.

— Мисля си — отвръща тя.

— При тия нажежени пътища и моята повредена задна гума не би трябвало да се движим с повече от шестдесет — казвам аз.

Не отговарят.

Крис, обратно на тях, изглежда, е възвърнал нормалното си състояние — оживен и заинтересуван от всичко. Когато идва яденето, той го излапва набързо и иска още, преди ние да сме преполовили нашето. Получава още и после го чакаме да свърши.

Изминали сме още мили и горещината е просто жестока. Слънчевите и ветроупорни очила не са достатъчни за ослепителната светлина. Нужен е електроженистки щит.

Високите равнини се накъсват в обезцветени, набраздени хълмове. Навсякъде ярко белезникаво. Ни стръкче трева. Само тук-там по някой бурен и скали, и пясък. Облекчение е да се погледне в чернотата на пътя, затова гледам как неясният му поток профучава под краката ми. Освен него виждам и че лявата ауспухова тръба е станала по-синя от когато и да било. Плювам на ръкавицата, докосвам тръбата и чувам цвъртенето. Лошо.

Сега трябва просто да приема нещата и да не се тормозя вътрешно… контрол над съзнанието…

Време е да поговоря вече за скалпела на Федър. Това ще помогне да бъдат разбрани някои от нещата, за които говорихме.

Употребата на това острие, разделянето на света на части и изграждането на тази структура е нещо познато за всеки. Ние непрекъснато възприемаме милиони неща около себе си — тези променящи се очертания, тези горящи хълмове, шума на двигателя, усещането за газта, всяка скала и бурен, и кол от ограда, и някакъв отпадък край пътя, — възприемаме тия неща, но всъщност не ги осъзнаваме, докато не се появи нещо необичайно или докато не се мерне нещо, което сме предразположени да забележим. Навярно не можем да осъзнаем тия неща и да ги запомним всичките, защото мозъкът ни би се напълнил с ненужни подробности до такава степен, че няма да можем да мислим. От всичко възприемано трябва да подбираме, а онова, което подбираме и наричаме съзнание, никога не е едно и също с възприемането, защото процесът на подбора го видоизменя. Вземаме шепа пясък от безкрайното пространство, което възприемаме около себе си, и наричаме тази шепа пясък свят.

Взели веднъж шепата пясък — света, който сме осъзнали, — ние го подлагаме на процес на разграничение. Това е острието. Делим пясъка на части. Това и онова. Тук и там. Черно и бяло. Сега и тогава. Разграничаването е разделянето на осъзнатия свят на части.

Тази шепа пясък изглежда еднородна отначало, но колкото повече я наблюдаваме, все по-разнообразна ни се струва. Всяко зрънце пясък е различно. Няма две еднакви. Някои си приличат в едно отношение, други в друго и можем да оформим пясъка в отделни купчинки на основата на тия прилики и отлики. Отделните цветове в отделни купчинки — отделните размери в отделни купчинки — отделните форми в отделни купчинки — подразделенията на отделните форми в отделни купчинки — отделните степени на прозрачност в отделни купчинки — и така нататък, и така нататък, и така нататък. Може да се помисли, че процесът на подразделяне и сортиране някъде ще спре, но не е така. Той просто си продължава.

Класическият разум се интересува от купчинките и от основата на тяхното разделяне и взаимна обвързаност. Романтичният разум се насочва към шепата пясък, преди сортирането да е започнало. И двата са обосновани, макар и несъвместими, начини да се гледа на света.

Вече е неотложна необходимост да се намери мироглед, обединяващ тези два вида разум, без да насилва който и да било от тях. Такъв мироглед няма да отхвърли сортирането на пясъка или съзерцанието на несортирания пясък сами по себе си. Такъв мироглед ще насочи вниманието към безкрайното пространство, от което е взет този пясък. Това се опитваше да направи Федър, клетият хирург.

За да се разбере какво се опитваше да направи той, трябва да се забележи оная част от пространството, неотделима от него, която трябва да бъде разбрана, която е фигура по средата на това пространство и сортира пясъка на купчинки. Да се гледа пространството, без да се вижда тази фигура, значи да не се види пространството въобще. Да се отхвърли оная част от Буда, която има грижата за анализирането на мотоциклетите, значи да не се забележи самият Буда.

Съществува вечният въпрос коя част от мотоциклета, кое зрънце пясък; коя купчинка е Буда. Очевидно да се зададе такъв въпрос, означава да се търси в грешна посока, защото Буда е навсякъде. Но също така очевидно е, че да се зададе този въпрос, означава да се търси в правилната посока, защото Буда е навсякъде. Много е казано за Буда, който съществува независимо от всякакво аналитично мислене — някой би казал: твърде много и би се усъмнил в ползата да се говори още. Но за Буда, който съществува в самото аналитично мислене и дава на това аналитично мислене неговата насоченост, не е казано почти нищо — и това си има исторически причини. Но историята продължава своя ход и може би няма да навредим, а може и да прибавим нещо положително към историческото наследство с малко приказки в това направление.

Когато аналитичното мислене, острието, влезе в употреба, нещо винаги бива убито. Това се долавя много добре, поне в изкуството. Сещам се за преживяното от Марк Твен, когато, след като овладял аналитичните знания, нужни, за да кара параход по Мисисипи, открил, че реката е загубила своята красота. Нещо винаги бива убивано. Но онова, което по-малко се вижда при изкуството, е, че нещо се и създава. И трябва, вместо да се разпростираме върху това, което е убито, да видим какво е пък създадено и да погледнем на процеса като на едно безкрайно умиране и раждане, което не е нито добро, нито лошо, а просто е.

 

 

Преминаваме през някакъв град, наречен Мармарт, но Джон не спира дори за да отдъхнем, така че продължаваме. Пак адски пек през някакви безжизнени пустини, преминаваме границата и влизаме в Монтана. Една табела край пътя обявява това.

Силвия размахва ръце като криле на птица, а аз натискам клаксона в отговор, но като гледам знака, не изпитвам никакво ликуване. За мен неговото съобщение носи внезапно вътрешно напрежение, което го няма при тях. Те не могат да знаят, че сме из местата, където живееше той.

Всички тия досегашни приказки за класически и романтичен разум навярно изглеждат като един странно заобиколен начин да бъде описан той, но за да бъде разбран Федър, това е единственият възможен път. Да се описва външният му вид или фактите от неговия живот, би означавало да се разпростираме върху отвличащи, повърхностни неща. А да се насочим към него направо, би значело да предизвикаме бедата.

Той бе луд. И ако човек се вгледа право в някой луд, ще види само отражение на собственото си убеждение, че още е луд, което означава да не го разбере въобще. За да бъде разбран, трябва да се види онова, което виждаше той, а когато се опитваме да разберем виждането на един безумец, обиколният път е единственият, който води до целта. Иначе собствените ни убеждения препречват пътя. Има само един път към него, който ми се струва проходим, и още много трябва да вървим.

Впуснал съм се във всички тия анализи и дефиниции, и зависимости не заради самите тях, а за да положа основата за проумяване на посоката, в която вървеше Федър.

Казах по-миналата нощ на Крис, че Федър е прекарал целия си живот в преследване на призрак. Това бе вярно. Призракът, който той преследваше, е призракът, скрит зад цялата техника, цялата съвременна наука, цялата мисъл на Запада. Това бе призракът на самата реалност. Казах на Крис, че той откри призрака и че когато го откри, хубавичко го натупа. Мисля, че във фигуративен смисъл това бе истина. Нещата, които се надявам да изясня, докато вървим напред, са някои от нещата, открити от него. Сега времената са такива, че може би други хора най-после ще ги сметнат за важни. Никой тогава не искаше да види призрака, преследван от Федър, но ми се струва, че сега все повече и повече хора го виждат или го зърват за миг в лош час, един призрак, който нарича себе си рационалност, но образът му е непоследователен и безсмислен, което прави и най-нормалните действия от всекидневието да изглеждат малко нещо объркани поради липсата на връзка с каквото и да било друго. Това е призракът на онова, което във всекидневието приемаме за естествено, а именно че основната цел на живота — да бъдеш жив — е недостижима, но все пак това е основната цел на живота, така че велики умове се борят, за да лекуват болести и хората да живеят по-дълго, а само лудите питат защо. Човек живее по-дълго, за да живее по-дълго. Няма друга причина. Това казва призракът.

 

 

В Бейкър, където спираме, термометрите показват 108 градуса на сянка. Когато свалям ръкавиците, металът на резервоара е така горещ, че не мога да го докосна. Двигателят издава тревожни кашлящи звуци от прегряване. Много лошо. Задната гума е твърде износена и с пипане установявам, че е почти толкова нагрята, колкото резервоара.

— Ще се наложи да намалим — казвам.

— Какво?

— Мисля, че не бива да се движим с повече от петдесет — добавям аз.

Джон поглежда Силвия, а тя него. Нещо вече са си казали за моето бавене. И двамата изглеждат тъй, сякаш им е дошло до гуша.

— Искаме просто да стигнем по-бързо там — казва Джон и двамата се отправят към ресторанта.

Веригата се е въртяла нажежена и суха. Ровя в дясната чанта за спрей-смазка, намирам я, запалвам двигателя и напръсквам движещата се верига. Веригата е все още така гореща, че разредителят на маслото се изпарява почти веднага. Тогава цръквам малко масло отгоре й, оставям я да се повърти известно време и изключвам двигателя. Крис търпеливо чака, следва ме към ресторанта.

— Ти каза, мисля, че най-тежкото идва на втория ден — проговаря Силвия, докато приближаваме сепарето, в което сядаме.

— Втория или третия — отвръщам аз.

— Или четвъртия или петия?

— Може би.

Тя и Джон се споглеждат със същия израз, който имаха преди малко. Той като че казва: „Трима са вече твърде много.“ Може би искат да се движат бързо и да ме чакат в някой град далеч напред. Аз бих го предложил сам, но ако се движат много по-бързо, няма да ме чакат в някой град. А отстрани на пътя.

— Не мога да си представя как понасят това тукашните хора — казва Силвия.

— Ами тука е трудничко — казвам с известно раздразнение. — Те са знаели, че е трудно, още преди да дойдат и са били подготвени за това.

Добавям:

— Ако един човек се оплаква, той просто прави нещата още по-трудни за останалите. А те са сърцати. Знаят как да вървят напред.

Джон и Силвия не приказват много. Джон бързо изпива ко̀лата си и отива при бара за глътка алкохол. Излизам да проверя отново багажа и откривам, че новият пакет се е поизместил. Затова обирам хлабината на ластиците и ги връзвам отново.

Крис сочи един термометър, изложен на слънце, и виждаме, че стълбчето е прекосило цялата скала до 120 градуса.

Преди да излезем от града, вече се потя отново. Прохладният период на изсъхване не трае дори половин минута.

Жегата ни лъхва като пещ. Дори с тъмни очила трябва да превърна очите си в цепнатини. Няма нищо друго освен горещ пясък и бледо небе, които така заслепяват, че с мъка се гледа накъдето и да било. Истински пъкъл.

Джон отпред увеличава скоростта все повече и повече. Изоставям го и намалявам до петдесет и пет. Освен ако не си търси човек белята в тая жега, няма защо да търкаля гумите с осемдесет и пет. Едно спукване на гума тук би значело край.

Предполагам, те приеха казаното от мен за нещо като мъмрене, но аз нямах това предвид. Не се чувствам по-добре от тях в тази горещина, но няма смисъл да се разсъждава по въпроса. През цялото време, докато съм мислил и говорил за Федър, те трябва да са разсъждавали колко лошо е всичко. Това всъщност ги съсипва. Мисълта.

 

 

За Федър като личност могат да се кажат някои неща.

Той бе познавач на логиката, на класическата „система на системата“, която описва правилата и похватите на систематичната мисъл, чрез която се изграждат и взаимно обвързват аналитичните знания. Беше толкова бърз при определянето на неговия коефициент за интелигентност по системата Стенфърд-Бинит^[1], представляващ в основната си характеристика на умението да се правят аналитични манипулации, че получи 170, цифра, която се среща само при един човек на петдесет хиляди.

Бе симпатичен, но да се каже, че мислеше и действуваше като машина, би значело да се разбере криво естеството на неговата мисъл. Тя не приличаше на бутала и колела, и скорости, които се движат едновременно, внушителни и съгласувани. По-скоро пред съзнанието изниква образът на лазерен лъч — единствен показалец светлина с такава ужасяваща енергия, при такава необикновена концентрация, че може да бъде изпратен на луната и отражението му да се върне обратно на Земята, Федър не използваше яркостта на интелекта си, за да осветява някакви въпроси. Той търсеше единствена, определена, далечна цел, взе я на мушка и я порази. И това бе всичко. Общото осветяване на целта, която порази, сега, изглежда, предоставяше на мен.

Беше колкото интелигентен, толкова и самотен. Не се помни да е имал близки приятели. Пътуваше сам. Винаги. Дори в присъствието на други бе съвършено сам. Понякога хората усещаха това, чувствуваха се отблъснати и не го обичаха, но тяхната неприязън нямаше значение за него.

Жена му и семейството му като че страдаха най-много. Жена му казва, че онези, които са се опитвали да прекрачат бариерата на резервираността му, се изправяли пред празно пространство. Моето впечатление е, че те са жадували за някаква привързаност, която той никога не проявяваше.

Никой всъщност не го познаваше. Очевидно така е искал да бъде и така бе. Може би самотата му бе последица от неговата интелигентност. Може да беше и причината. Но двете вървяха винаги заедно. Тайнствен, самотен интелект.

Все пак всичко казано още не върши работа, защото то, заедно с образа на лазерния лъч, създава представата, че е бил напълно студен и безчувствен, а това не е така. В преследването на онова, което наричам призрак на рационалността, той бе страстен ловец.

Сега особено ярко изпъква един фрагмент от сцена в планината, при която слънцето се е спуснало зад хълмовете преди половин час и ранен здрач е променил цветовете на дърветата, даже и на скалите, в почти черни нюанси на синьо, сиво и кафяво, Федър бе тук от три дни без храна. Храната му се бе свършила, но той мислеше усилено, проумяваше разни неща и не му се прибираше. Не бе далеч от място, където знаеше, че минава път, и не бързаше.

В мрака, който се спускаше по пътеката, забеляза някакво движение и после нещо, което приличаше на куче, приближаващо се по пътеката, много голямо овчарско куче или животно, по-скоро приличащо на ескимоски пес, и се зачуди какво ли бе довело едно куче в това затънтено място и по това време. Той не обичаше кучета, но това животно се движеше по начин, който парализираше тези чувства. То сякаш го наблюдаваше, преценяваше го. Федър се взря в очите на животното за дълго и за миг усети някаква близост. След това кучето изчезна.

Много по-късно разбра, че е било вълк, и споменът за този случай не го напусна дълго време. Мисля, че не го е напускал, защото е видял собствения си образ. Снимката може да покаже физически образ, при който времето е неподвижно, а огледалото може да покаже физически образ, при който времето тече, но мисля, че в планината той е видял напълно различен образ, който не е физически и изобщо не съществува във времето. Все пак това е било образ и поради тая причина е изпитал близост. Сега си го представям живо, защото снощи го видях отново като лика на самия Федър.

Като оня вълк в планината той притежаваше някаква животинска смелост. Следваше собствения си път с едно пренебрежение към последиците, което понякога смайваше хората и смайва мен досега, само като чуя за него. Той не се отклоняваше нито надясно, нито наляво. Открил бях това. Но тази смелост не идваше от някаква идеалистична идея за саможертва, а само от енергията на търсенето и в нея нямаше нищо благородно.

Мисля, че това негово търсене на призрака на рационализма започна, защото той искаше да излее мъстта си отгоре му, защото усещаше, че и сам е оформен по този начин от него. Искаше да се освободи от собствения си образ. Искаше да го разруши, защото призракът бе онова, което бе той, а искаше да бъде освободен от робството на собствената си личност. Тази свобода бе постигната по един особен начин.

Това негово описание може да звучи като взето от друг свят, но най-чуждата на този свят част от него все още предстои. Това е моята собствена връзка с него. Този въпрос досега се държеше настрана и се прикриваше, но все пак трябва да стане известен.

За първи път го открих по дедуктивен път, изхождайки от една странна поредица случки преди много години. Един петък отидох на работа, а вече си бях изпълнил седмичния план и поради тая причина се чувствувах доволен. По-късно същия ден отидох на гости, където, след като говорих на всички твърде дълго и твърде високо и след като пих прекалено много, полегнах в една задна стая.

Когато се събудих, разбрах, че съм проспал цялата нощ, защото сега бе ден, и си помислих: „Господи, даже не знам името на домакините!“ и се попитах до какво ли неудобно положение щеше да се стигне. Стаята не изглеждаше като оная, в която си бях легнал, но беше тъмно, когато влязох, и трябва да съм бил ослепял от пиене, така или иначе.

Станах и забелязах, че дрехите ми са сменени. Тези не бяха дрехите, които носех предната вечер. Излязох пред вратата, но за моя изненада изходът водеше не към стаи на жилище, а към някакъв дълъг коридор.

Докато вървях по него, имах усещането, че всички ме гледат. На три пъти ме спираха непознати и ме питаха как се чувствам. Като смятах, че имат предвид напиването ми, отговарях, че дори нямам махмурлук, и тогава един от тях се разсмя, но после се овладя.

В една стая в края на коридора видях маса, върху която се вършеше нещо. Седнах наблизо, като се надявах да остана незабелязан, докато си изясня цялата тая работа. Обаче една жена, облечена в бяло, дойде при мен и попита дали знам името й. Прочетох малката табелка, прикачена към блузата й. Тя не видя, че правя това, изглеждаше смаяна и се отдалечи бързешком.

Когато се върна, с нея имаше някакъв мъж, който гледаше право в мене. Седна до мен и ме попита дали знам неговото име. Казах му го и бях изненадан от това, че го знам, така както и те.

— Твърде рано е да става това — каза той.

— Това прилича на болница — обадих се аз.

Съгласиха се.

— Как попаднах тук? — попитах, като си мислех за пиянското събиране. Мъжът не каза нищо, а жената сведе очи. Отговаряха уклончиво.

Мина повече от седмица, докато заключа от обстановката край мен, че всичко преди събуждането ми е било сън, а всичко след това — действителност. Нямаше друга основа за разграничаване на двете освен увеличаващия се куп нови случки, които сякаш противоречаха на пиянските преживелици. Явиха се някои дреболии, като заключената врата, чиято външна страна не можех да си спомня да съм виждал. И едно листче от съда, който ми съобщаваше, че някакъв си човек бил признат за безумен. Мен ли имаха предвид? Най-накрая ми бе обяснено, че „вие сте нова личност“. Но това не бе никакво обяснение. То ме обърка още повече, защото нямах усещането за никаква „стара“ личност. Ако бяха казали: „Вие вече имате нова личност“, щеше да е много по-ясно. Това би подхождало. Те бяха направили грешката да мислят за личността като за някакво притежание, като за кат дрехи, които човек носи или сваля. Но вън от личността какво остава? Малко кокали и плът. Сбор юридически данни може би, но положително не и човек. Костите и плътта и юридическите данни са дрехите, които личността носи, а не обратното.

Но кой е бил старата личност, която те са познавали и чието продължение приемаха, че съм?

Това бе първият намек за съществуването на Федър преди много години. През дните и седмиците, и годините, които последваха, научих много повече.

Той бе мъртъв. Унищожен чрез съдебна присъда, осъществена от високоволтов променлив ток, прокаран през мозъчните му полукълба. Приблизително 800 милиампера в сеанси, дълги от половин до една и половина секунди, са били прокарани двадесет и осем пъти в процес, известен с техническото название „Анихилация ЕС“. Една цяла личност е била ликвидирана без остатък чрез технически безупречно действие, което завинаги след това е определило нашите взаимоотношения. Никога не съм го срещал. Никога няма да го срещна.

И все пак странни останки от паметта му внезапно се сглобяват и разпознават този път и пустинните скали, и нажежения до бяло пясък, заобиколил ни отвсякъде, и настъпва едно чудновато съответствие между спомен и пейзаж и тогава разбирам, че той е видял всичко това. Бил е тук, иначе не бих познал мястото. Трябва да го е видял. И когато ми се случват такива внезапни сливания на видения, и когато си спомням за някои странни фрагменти от мисли, за чийто произход нямам представа, приличам на ясновидец, на медиум, който приема послания от друг свят. Така стоят нещата. Виждам със собствените си очи, виждам и с неговите. Някога те му принадлежаха.

Тези ОЧИ! В тях е целият ужас. Тия облечени в ръкавици ръце, които гледам сега, които карат мотоциклета по пътя, са били някога негови! И ако можете да разберете чувството, което се поражда от това, тогава можете да разберете истинския страх — страха, който се поражда от това, че знаеш: няма къде да избягаш.

 

 

Навлизаме в някакъв каньон с ниски стени. Не след дълго край пътя се появява мястото за почивка, което очаквах. Няколко пейки, малка постройка и мънички зелени дървета с маркучи, течащи в подножията им. Джон, Бог да ми е на помощ, е на изхода от другата страна, готов да поеме по автомагистралата.

Не обръщам внимание на това и спирам при сградата. Крис скача, издърпваме машината назад върху стойката. От двигателя се носи топлина на вълни, сякаш се е запалил. В нея се пречупват образите. С ъгълчето на окото виждам другия мотоциклет да се връща. Когато пристигат, и двамата ме гледат стръвнишки.

Силвия казва:

— Просто сме… ядосани!

Свивам рамене и отивам към чешмичката.

Джон казва:

— Къде е оная сърцатост, за която ни разправяш?

Поглеждам го за миг и разбирам, че наистина е ядосан.

— Страхувах се, че приемате всичко прекалено сериозно — казвам аз и се извръщам. Пия, водата се оказва алкална — блудкава като сапунената. Въпреки това пия.

Джон влиза в къщата да си намокри ризата с вода. Аз проверявам нивото на маслото. Капакът на масления филтър е толкова горещ, че ми изгаря пръстите направо през ръкавиците. Двигателят не е изгорил много масло. Протекторът на задната гума се е износил още малко, но все още може да кара. Веригата е достатъчно натегната, но малко суха, затова я смазвам пак за всеки случай. Съмнителните болтове не са се разхлабили.

Джон пристига, като ръси вода, и казва:

— Сега ти карай отпред, а ние ще те следваме.

— Няма да карам бързо — казвам аз.

— Както и да е — отвръща, — ще стигнем.

И така, аз карам отпред и се движим бавно. Пътят през каньона не става по-прав от този, който сме изминали, както очаквах да стане, а започна да се извива нагоре. Изненада.

Ту криволичи малко, ту се отправя обратно в посоката, която трябва да следваме, а после се връща. Движим се под остри ъгли през тесни клисури, после нагоре, високо и малко по-високо всеки път.

Появяват се шубраци. След това малки дървета. Пътят се изкачва по-високо, вие се сред треви, после край оградени ливади.

Над главите ни се появява малък облак. Може би дъжд? Може би. Ливадите имат нужда от дъжд. А в тези тук има цветя. Странно как се промени всичко. По нищо не личи на картата. И съзнанието за спомена е изчезнало също. Федър навярно не е минал оттук. Но друг път няма. Странно. Продължава да отива нагоре.

Слънцето се накланя към облака, който сега се е спуснал, за да допре хоризонта над нас, по който има дървета, борове; от тях повява… хлад и смолисто ухание. Вятърът люлее цветята в ливадата, мотоциклетът се накланя малко и изведнъж ни става прохладно.

Поглеждам към Крис, а той се усмихва. И аз се усмихвам.

След това дъждът пада тежко върху пътя, придружен от земен мирис на прах, който е чакал твърде дълго, а край пътя се появяват шарки от първите капки дъжд.

Всичко това е така ново. А ние имаме такава нужда от него, от един освежителен дъжд. Дрехите ми се намокрят, очилата ми са на капки, тръпки ме побиват — и това е прелестно. Облакът отминава между слънцето и боровата гора и малките ливади пак заблестяват, когато то улавя дъждовните капчици.

Стигаме края на стръмнината отново сухи, но разхладени и спираме, кацнали над огромна долина и река под нас.

— Мисля, че пристигнахме — казва Джон.

Силвия и Крис са навлезли в ливадата сред цветята под боровете, през които виждам отдалечения край на долината, много далеч и надолу.

Сега съм пионер, погледнал към обетована земя.