Робърт М. Пърсиг
Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (26) (Изследване на стойностите)

25

Сутринта говорихме как да се реши проблемът за блокирането, класическият недъг, причинен от традиционния разум. Време е сега да се обърнем към романтичния му паралел — грозотата на техниката, която традиционният разум е сътворил.

Пътят се вие и прехвърля пустинни хълмове, стига до тъничка ивица зеленина, заобикаляща градчето Уайт бърд, после продължава към голямата бързоструйна река Солмън, която тече между високите стени на каньон. Тук жегата е чудовищна, а блясъкът от белите скали на каньона — ослепителен. Криволичим по дъното на тесния каньон, нащрек от бързото движение и смазани от огнената жега.

Грозотата, от която бягаха Съдърлендови, не е вродена в техниката. Само така им се струва, защото е толкова трудно да се отдели в техниката онова, което е грозно. Но техниката е просто правене на неща, а правенето на неща по самата си природа не може да бъде грозно или в противен случай не би съществувала възможност за красотата в изкуствата, които също включват правене на неща. Всъщност коренът на думата техника „техне“ поначало е означавал изкуство. Древните гърци никога не са разделяли в съзнанието си изкуството от производството и затова никога не са създали отделни думи за тях.

Грозотата не е присъща и на материалите, използувани в съвременната техника, макар че често чуваме това мнение. Масово произвежданите пластмаси и синтетични материали сами по себе си не са лоши. Те просто са натрупали лоши асоциации. Човек, живял сред каменните стени на затвор през по-голямата част от живота си, вероятно гледа на камъка като на материал, който не може да бъде друг освен грозен, макар той да е и основен материал на скулптурата, а човек, живял сред затвор от грозна пластмасова продукция, започнал с играчките от детството му и продължил цял живот сред отблъскващи пластмасови изделия, сигурно ще счита тези материали за грозни поначало. А истинската грозота на съвременната техника не се намира в някакъв материал или форма, или действие, или продукт. Това са само обектите, в които сякаш пребивава ниското качество. Именно навикът ни да прикачваме качеството със субекти или обекти създава това впечатление.

Истинската грозота не е резултат на някакви предмети на техниката, на нейни „обекти“. Нито пък, ако следваме метафизиката на Федър, е резултат от някакъв субект на техниката — хората, които я произвеждат, или хората, които я използуват. Качеството или неговото отсъствие не се намира нито в субекта, нито в обекта. Истинската грозота е в отношението на хората, произвежда техниката, и нещата, които произвеждат, което води до в подобно отношение между хората, използуващи техниката, и нещата, които използуват.

Федър смяташе, че в момента на възприемане на чистото качество и дори не на възприемане, а просто в момента на чистото качество няма субект, няма обект. Има само усещане за качество, което създава по-сетнешно осъзнаване на субекти и обекти. В момента на чистото качество субект и обект са едно и също. Това е истината „тат твам аси“ от Упанишадите, но тя е отразена и в съвременния уличен жаргон. „Къде ме търсиш?“ — когато двама души не са усетили качеството по еднакъв начин. „Къде ме търсиш?“ подсказва, че аз и мисълта ми не са отграничени. Също: „Груви съм.“ Или „Хайде да грувираме!“ Тези изрази са жаргонни отражения на сливането обект-субект. Тъкмо то е основа на майсторството във всички технически изкуства. Сливането, при което субект и обект стават идентични, е нещо, което липсва на съвременната, дуалистично сътворявана техника. Нейният създател не идентифицира себе си с нея. Нейният собственик също не се идентифицира с нея. Този, който я използува, не изпитва някакво особено чувство за идентичност с нея. Следователно според определението на Федър тя няма качество.

Онази стена в Корея, която Федър видя, бе дело на техническо умение. Тя бе красива не защото е била проектирана с някакво високоинтелектуално умение или защото е била построена под научен контрол, или защото са били направени някакви допълнителни разходи за „стерилизирането“ й. Беше красива, защото хората, която са я работили, са имали такъв поглед върху нещата, който ги е накарал да я направят както трябва, без да мислят за себе си. Не са отграничавали себе си от работата си, така че тя да стане лоша. Това е разковничето на цялото решение.

Конфликтът между човешките ценности и техническите изисквания няма да се разреши чрез бягство от техниката. Бягството е невъзможно. За да се разреши конфликтът, трябва да се строшат бариерите на дуалистичното мислене, които пречат истински да се разбере какво е това техника — не експлоатация на природата, а единение на природата и човешкия дух в един нов вид творение, което превишава възможностите и на двете. Когато новоразкритите възможности се проявят в събития като първото прелитане на океана или първата човешка стъпка на Луната, или вълна на обществено признание, всички разбират, че техниката дава нови възможности. Но новите възможности би следвало да се усвояват на индивидуално равнище, на лична основа, във всекидневието на личността, по не тъй зрелищен начин.

Стените на каньона сега са съвсем отвесни. За да се прокара пътят, скалата е била взривявана на много места. Не е имало избор откъде да мине трасето. Само по течението на реката. Може да си внушавам, но ми се струва, че реката вече е по-малка, отколкото преди час.

Такива новооткрити лични възможности за преодоляване на конфликти с техниката се отнасят не само до мотоциклета, разбира се. Те могат да се проявят и на такива елементарни неща като точенето на нож или ушиването на рокля, или поправянето на счупен стол. Скритите проблеми са същите. Във всеки от случаите има красив и грозен начин да се свърши работата и за да се стигне до висококачествения, красив начин, необходима е и способност да се види „кое изглежда добре“, и способност да се проумеят скритите методи, които водят към това „добре“. Нужно е съчетание от класическо и романтично разбиране за качеството.

Природата на нашата култура е такава, че ако трябва да потърсим напътствия за това, как да се свърши някоя от тия работи, напътствията винаги излагат само едното разбиране за качество — класическото. Те ще ни кажат под какъв ъгъл да държим острието, когато точим ножа, или как се използува шевна машина, или как да смесим и размажем лепилото с презумпцията, че след като веднъж тия същностни методи са приложени, „доброто“ ще си дойде само. Способността да се види пряко кое „изглежда добре“ ще бъде пренебрегната.

Резултатът е типичен за съвременната техника — такава потискаща повсеместна монотонност на външния вид, че тя трябва да се облицова със „стил“, за да стане приемлива. А това прави нещата още по-лоши за човек, който има усет към романтичното качество. Сега не е само потискащо тъпо, сега е и фалшиво. Сложете двете заедно и ще получите в основни линии доста точна представа за съвременната американска техника: стилизирани коли, стилизирани извънбордни двигатели, стилизирани пишещи машини и стилизирани дрехи. Стилизирани хладилници, пълни със стилизирани храни в стилизирани кухни на стилизирани къщи. Пластмасови стилизирани играчки за стилизирани деца, които по Коледа и рождени дни са в стил със стилните си родители. Човек трябва да е доста стилен самият, за да не му се доповръща понякога. Именно от стила побесняваме; той е техническа грозота, сиропирана с романтичен фалш при напън да се създаде красота и печалба от хора, които, макар и стилни, не знаят откъде да започнат, защото никой, никога не им е казал, че съществува такова нещо — качество — на този свят и че то е реално, а не стил. Качеството не е нещо, което се слага върху субектите и обектите като станиол върху коледна елха. Истинското качество трябва да бъде източникът на субектите и обектите, шишарката, от която трябва да поникне елхата.

За да се стигне до такова качество, е нужно нещо по-различно от „Операция 1 и операция 2, операция 3“ в указанията, които съпътствуват дуалистичната техника, и в него ще се опитам да навляза сега.

След много извивки на каньона спираме да отдъхнем при някакво малко разширение, покрито е недорасли дръвчета и скали. Тревата около дърветата е изгоряла, кафява и осеяна с боклуци от излетниците.

Сривам се в някаква сянка и след малко примижавам към небето, което всъщност не съм поглеждал, откак навлязохме в каньона. Там, горе, над стените му, е прохладно, тъмносиньо и много далечно.

Крис даже не отива да погледне реката, нещо, което иначе би сторил. И той като мен е уморен и му стига просто да седи под оскъдната сянка на тия дървета.

След малко казва, че между нас и реката има нещо, което прилича на чугунена помпа. Сочи към нея и аз разбирам какво има предвид. Отива натам, после го виждам как помпа вода върху дланта си и наплисква лицето си. Отивам при него и помпам, за да може да използува и двете ръце. После и аз се плискам. Водата разхлажда ръцете и лицето ми. След това отиваме при мотоциклета, качваме се и излизаме отново на шосето в каньона.

Сега за това решение. В цялата шъто̀куа досега на проблема за техническата грозота се гледа от отрицателни позиции. Казано бе, че романтичното отношение към качеството, каквото имат Съдърлендови, е само по себе си безнадеждно. Човек не може да живее, ограничен в емоционалния свят на „груви“. Трябва да се работи и със скрития смисъл на вселената, със законите на природата, които, веднъж разбрани, могат да направят работата по-лесна, болестите — по-редки и глада — почти липсващ. От друга страна, техниката, основана на чистия дуалистичен разум, бива порицавана и за това, че постига тези материални преимущества, като превръща света в стилизирано бунище. Време е вече да престанем с порицаването и да излезем с някакви отговори.

Отговорът е твърдението на Федър, че класическият подход не бива да бъде разкрасяван, като се загръща с романтична опаковка; класическият и романтичният подход трябва да бъдат обединени на едно още начално равнище. В миналото светът на нашия здрав разум е отхвърлил една по една романтичните, ирационални представи на доисторическия човек, отдалечавал се е от тях. Още отпреди времето на Сократ се налагало да се отхвърлят страстите, емоциите, за да се освободи рационалният разсъдък и да може той да проумее един непознат дотогава природен порядък. Сега е време опознаването на този порядък да се придвижи напред, като се асимилират и страстите, от които първоначално човек избягал. Страстите, чувствата, емоционалните владения на човешкото съзнание са също част от природния ред. Централната част.

Сега ни зарива една лавина от сляпо натрупвани научни данни; причина за това ирационално натрупване е, че липсва рационална преценка за научното творчество. Затрупва ни и прекомерното стилизаторство в изкуствата — изтъняло изкуство, — защото съществуват твърде малко опити да се проникне в скрития смисъл на емоционалното и да бъде то реасимилирано. Имаме хора на изкуството без научни знания и учени без художествени знания, и двете категории хора са лишени от каквото и да било духовно усещане за гравитация и слабо е да се каже, че резултатът е лош — той е отвратителен. Часът за истинско ново обединяване на изкуство и техника отдавна е ударил.

При Диуиз започнах да говоря за покоя на духа във връзка с техническата работа, но ме прекъснаха с присмех, защото развих мисълта си откъснато от контекста, в който този въпрос ми хрумна за пръв път. Сега, мисля, ще бъде в съгласие с контекста, ако се върнем към покоя на духа и видим за какво съм говорел.

Покоят на духа изобщо не е нещо чуждо на техническата работа. В него е всичко. Онова, което го поражда, е добрата работа, а това, което го унищожава, е лошата работа. Оптиката, измерителните инструменти, качественият контрол, крайното изпитание, всичко това са средства за постигане на окончателната цел — спокойствието на духа на ония, които са отговорни за работата. Онова, което действително има значение в края, е техният душевен покой, нищо друго. Причината за това е, че покоят на духа е необходимо условие за възприемане на онова качество, което е над романтичното качество и класическото качество и което обединява двете и което трябва да съпътствува работата, докато тя напредва. За да забележиш кое изглежда добре и да разбереш причините, заради които то изглежда добре, трябва да си изработиш едно вътрешно спокойствие, един покой на духа, така че светлината на доброто да може да проникне.

Казвам — вътрешен покой на духа. Той няма пряко отношение към външните обстоятелства. Може да бъде постигнат от монах по време на съзерцание, от войник в тежка битка или от шлосер, отнемащ последната десетохилядна от инча от метална повърхност. Той изисква да забравиш за себе си и по този начин да се отъждествиш напълно с околните обстоятелства. Съществуват много равнища на това отъждествяване, както и много равнища покой, така непроницаеми и трудни за постигане, както и по-понятните равнища на деятелност. Планините на постиженията са качество, разкрито само в една посока, и са сравнително безсмислени и често непостижими, ако не бъдат придружавани от едно стигащо до дълбините самоосъзнаване — така различно от съзнанието, че ти си център, — което идва от вътрешния покой на духа.

Вътрешният покой на духа се постига на три равнища, физическият покой изглежда най-лесен за постигане, макар че и тук има много равнища, както свидетелствува за способността на индуистките мистици да живеят живи заровени дни наред. Духовният покой, при който човек е напълно освободен от блуждаещи мисли, изглежда по-труден, но е постижим. Но ценностният покой, при който човек е освободен от блуждаещи желания и просто живее и върши делата си без изкушения, това сякаш е най-трудно.

Мислел съм си понякога, че този вътрешен покой на духа, това спокойствие наподобява (макар и да не е едно и също) спокойствието, което ни обзема понякога при риболов. То до голяма степен определя популярността на този спорт. Просто да си седиш с въдица във водата, без да се движиш, без да мислиш за каквото и да било, без да се тревожиш за каквото и да било — това сякаш премахва вътрешното напрежение и ядовете, които са ти пречили да решиш проблемите, с които преди не си могъл да се справиш и които са придавали грозота и спънатост на действията и мислите ти.

Не е необходимо да ходиш за риба, разбира се, за да си поправиш мотоциклета. Достатъчна е чаша кафе, разходка из квартала, понякога просто да оставиш работата и да помълчиш пет минути. Като направим това, можем почти да усетим как израстваме към този вътрешен покой на духа, който ни разкрива всичко. Онова, което ни кара да обръщаме гръб на вътрешното спокойствие и качеството, което то разкрива, е лошо поддържане. Онова, което ни кара да се насочим към него, е добро. Начините да се обърнем с гръб или лице са безкрайно много, но целта е винаги една и съща.

Мисля, че когато тази концепция за покоя на духа бъде въведена и направена централна в техническата работа, може да настъпи сливане на класическото и романтичното качество на едно основно равнище в един практически работен контекст. Вече казах, че такова сливане може да се наблюдава при опитните техници и шлосери от определена категория и то проличава в работата им. Да се каже, че не са артисти, значи да не се разбира естеството на изкуството. Те проявяват търпение, грижа и внимание към онова, което правят, но и нещо повече — съществува вътрешен покой на духа, който не е планиран, а произтича от една хармония с работата, при която няма водещ и воден. Материалът и мислите на майстора се променят плавно и ритмично, докато накрая съзнанието отдъхне тъкмо в онзи миг, когато от материала се е получило точно каквото е нужно.

Всички сме преживявали такива мигове, когато сме вършели нещо наистина с желание. Само че за нещастие по някакъв начин сме откъсвали тия мигове от работата. Механикът, за когото говоря, не прави такова разделяне. За него се казва, че е „заинтересуван“ от това, което прави, че „се отдава“ на работата. Онова, което поражда това отдаване, върху острието на съзнанието, е липсата на каквото и да било чувство за разграничаване на субект и обект. „Да си вътре в нещата“, „да си роден…“ (такъв и такъв), „да ти идва отръки“ — съществуват голям брой идиоматични изрази за онова, което имам предвид под това отсъствие на субективно-обективен дуализъм, защото онова, което имам предвид, се разбира твърде добре от фолклора, здравия разум, всекидневния живот на една работилница. Но в научния жаргон думи за тази липса на субективно-обективен дуализъм се срещат рядко, защото научните мозъци, потънали във формално дуалистично-научен мироглед, са се изключили от възможностите за подобен подход.

Дзен-будистите говорят за „просто седене“, съзерцание, при което идеята за двойствеността Аз и предмет не доминира над човешкото съзнание. Аз говоря за „просто поправяне“ при поддържането на мотоциклет, при което идеята за двойствеността Аз и предмет не доминира над човешкото съзнание. Когато човек не е завладян от чувството, че е нещо отделно от онова, което върши, тогава за него може да се каже, че взема нещата присърце. Да се отнасяш присърце, това е да се отъждествяваш с работата си. Когато човек има такова чувство, той вижда и обратната страна на заинтересоваността — „вземане присърце“ самото качество.

И така, онова, което трябва да се направи, когато се работи върху мотоциклет, както и върху всяко друго нещо, е да се постигне покой на духа, който не отделя човека от обкръжението му. Когато това се направи успешно, всичко останало си идва само. Покоят на духа създава правилна представа за ценностите, правилната представа поражда правилни мисли. Правилните мисли водят до правилни действия, а правилните действия раждат работа, която става материално отражение — видимо за останалите — на покоя, стоящ в основата на всичко. Така беше и при оная стена в Корея. Материално отражение на една духовна реалност.

Мисля си, че ако искаме да преустроим света и да го направим по-добро място за живеене, начинът не е да приказваме за взаимоотношения от политически характер, които неизбежно са дуалистични, изпълнени със субекти и обекти и отношенията помежду им; или пък за програми, пълни с неща, които другите хора трябва да вършат. Мисля, че подобен подход започва от края, като приема края за начало. Програмите с политически характер са важен краен продукт на социалното качество, който може да бъде резултатен само ако залегналата в основата му структура на социални ценности е вярна. Социалните ценности са верни само ако личностните ценности са верни. Ако искаш да оправяш света, започни със сърцето, главата и ръцете си, оттам тръгвай навън. Нека други разправят как ще се развият съдбините на човечеството Аз искам да обясня само как се поправя мотоциклет. Мисля, че онова, което имам да кажа, е с по-трайна стойност.

Изниква град Ригинз, виждаме множество мотели, а след това пътят напуска каньона и тръгва по една по-малка река. Струва ми се, че води към горите.

Така излиза. Скоро пътят навлиза под прохладната сянка на високи борове. Появяват се курортни табели. Криволичим все по-високо и по-високо в неочаквано приятни, прохладни, зелени поляни сред боровите гори. При градчето Ню Медоуз зареждаме и купуваме две кутии масло, все още изненадани от промяната.

Но когато напускаме Ню Медоуз, забелязвам косите лъчи на слънцето; както винаги късният следобеден час ме потиска. В друг час на деня тия планински поляни щяха да ме освежат повече, но вече твърде дълго сме пътували. Отминаваме Темърек и пътят отново се спуска от зелените поляни към пясъците на сухата низина.

Май това ще е цялата шъто̀куа за днес. Лекцията бе дълга и може би най-важната. Утре искам да поговоря за неща, които са и за, и против качеството, за някои от клопките и проблемите, които възникват.

Странни чувства буди оранжевата слънчева светлина над тази суха, песъчлива местност, толкова далеч от дома. Питам се дали и Крис усеща това. Нещо като необяснима тъга, която идва всеки следобед, когато новият ден си е отишъл завинаги и отпред няма нищо освен настъпващ мрак.

Оранжевата светлина става мрачно бронзова и продължава да показва онова, което е показвала през целия ден, само че сега сякаш го прави без ентусиазъм. Отвъд тези сухи хълмове вътре в тия далечни малки къщички има хора, които са били тук през целия ден, които са си вършили всекидневната работа и които сега за разлика от нас не виждат нищо необикновено или по-особено в тази странна замръкваща гледка. Ако бяхме попаднали на тях по-рано през деня, може би щяха да се заинтересуват кои сме и защо сме тук. Но сега, привечер, нашето присъствие би ги възмутило. Работният ден е привършил. Време е за вечеря, за семейството, за отдих и бягство от света у дома. Караме незабелязани по този пуст път през този странен край, който не съм виждал никога, и тежко чувство за изолираност и самота ме обзема, а настроението ми залязва заедно със слънцето.

Спираме в изоставен училищен двор под огромна топола и аз сменям маслото на мотоциклета. Крис е нервен и пита защо спираме за толкова дълго, без да знае може би, че е точно онова време на деня, когато става раздразнителен; давам му картата да я проучи, докато сменя маслото, и когато това е сторено, разглеждаме я двамата и решаваме да вечеряме в първия срещнат добър ресторант и да нощуваме в първия срещнат добър къмпинг. Това го ободрява.

В град Кеймбридж вечеряме и когато свършваме, навън вече е тъмно. Караме по лъча на фара по второстепенен път към Орегон до малка табела, на която пише „Къмпинг Браунли“, който, изглежда, се намира в някаква планинска клисура. В тъмното е трудно да се каже що за местност е наоколо. Караме по черен път под дървета и край храсталаци. Стигаме до разчистени места за лагеруване. Май няма никой друг. Когато изключвам двигателя и започваме за разтоварваме, чувам наблизо малко поточе. Никакъв друг звук освен поточето и цвъртенето на малка птичка.

— Харесва ми тук — казва Крис.

— Много е спокойно — отвръщам аз.

— Накъде отиваме утре?

— Към Орегон — подавам му фенерчето да свети, докато свалям багажа.

— Бил ли съм там по-рано?

— Може би, не съм сигурен.

Разгъваме спалните чували и слагам неговия върху дървена маса. Тази новост му харесва. Умираме за сън. Скоро дочувам дълбоко дишане, от което разбирам, че вече е заспал.

Бих искал да знам какво да му кажа. Или какво да го попитам. Понякога изглежда така затворен и все пак затвореността няма нищо общо с онова, което пита или казва. А друг път изглежда толкова далечен и сякаш ме наблюдава от някаква превъзхождаща позиция, която аз не мога да видя. А пък понякога си е просто дете и поведението му е без каквато и да било връзка с предишното.

Някой път, като си мисля за това, струва ми се, че идеята съзнанието на един човек да бъде достъпно за това на друг е просто илюзия на разговора, просто образ на речта, постановка, която прави някакво общуване между поначало отчуждени същества да изглежда вероятно, и още, че връзката на един човек с друг в крайна сметка е непознаваема. Усилието да се проникне в чуждото съзнание причинява изкривяване на видяното. Мисля, че искам да стигна до положение, при което каквото има в съзнанието му, да изплува неизкривено. Може би ще помогне начинът, по който задава всичките тия въпроси. Не знам.