Робърт М. Пърсиг
Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (14) (Изследване на стойностите)

13

Джон и Силвия закусват с палачинки и си пият кафето, все още обзети от снощното настроение, но на мене ми е трудно да преглъщам.

Днес трябва да пристигнем в училището, мястото, където се сплетоха толкова много неща, и аз вече се чувствувам напрегнат.

Помня, веднъж четох за някакви археологически разкопки в Близкия изток и за вълнението, с което някакъв археолог отварял гробниците, забравени от хиляди години. Сега аз самият се чувствувам като археолог.

Пелинът надолу по каньона към Ливингстън е същият, който може да се види оттук чак до Мексико.

Тази сутрин слънцето грее като вчера, само че е по-топло и галещо, тъй като отново сме на по-малка височина.

Нищо необикновено.

Просто онова археологическо чувство, че спокойствието на околността таи нещо. Убежище на призраци.

Наистина не ми се отива там. По-скоро бих обърнал и бих се върнал.

Просто напрежение, струва ми се.

То съвпада с един фрагмент от онзи спомен: много сутрини напрежението бе така силно, че той бе готов да вдигне ръце от всичко, преди да влезе в първия си час. Мразеше да говори пред студенти. Това бе истинско оскверняване на целия му усамотен, изолиран начин на живот и той изпитваше силен сценичен страх, който обаче никога не се проявяваше като сценичен страх, а като страхотно напрежение при всяко нещо, което правеше. Студентите бяха казали на жена му, че и въздухът около него сякаш е наелектризиран. Влезеше ли в стаята, всички погледи се обръщаха към него и го следваха, докато отива към катедрата. Муха да бръмне, щеше да се чуе до започването на часа, макар понякога той да започваше след няколко минути. По време на целия час погледите нито за миг не се отделяха от него.

За него започна да се говори много и най-противоречиви неща. Повечето студенти бягаха от лекциите му като от чума. Твърде много приказки бяха чували.

Учебното заведение бе нещо, което евфемистично би могло да се нарече „колеж от преподавателски тип“. В колеж от преподавателски тип се преподава и преподава, и преподава и няма време за изследователска работа, няма време за размисъл, няма време за участие във външни дейности. Само преподавай и преподавай, и преподавай, докато разумът ти затъпее и творческият ти заряд изчезне и се превърнеш в автомат, повтарящ едни и същи тъпи неща отново и отново пред непреставащи вълни невинни студенти, които не могат да разберат защо си толкова тъп, губят уважение и разпространяват това неуважение навън сред обществото. Причината да преподаваш и да преподаваш, и да преподаваш е, че това е много хитър начин да поддържаш икономично един колеж, като в същото време създаваш фалшивото впечатление за истинско образование.

И въпреки това той нарича учебното заведение е едно име, което нямаше кой знае какъв смисъл, всъщност звучеше малко нелепо с оглед на истинската му същност. Но името имаше за него голямо значение и той се придържаше към него и смяташе, преди да замине, че го е набил достатъчно здраво в няколко съзнания, за да си остане там. Наричаше го „храм на разума“ и голяма част от недоумението, в което хората изпадаха заради него, би се разсеяла, ако бяха разбрали какво искаше да каже с това.

По онова време в щата Монтана се активизираха крайно десните политически движения като ония, които бяха в настъпление в Далас, Тексас малко преди убийството на президента Кенеди. На един професор с национална известност от университета на Монтана в Мисоула бе забранено да прави изявления на територията на университета под предлог, че това би „предизвикало безредици“. На преподавателите бе казано, че всички публични изявления трябва да бъдат съгласувани в отдел „Протокол“ на колежа, преди да бъдат правени.

Академичните норми на живот бяха сринати. Законодателното събрание^[1] още по-рано бе забранило на колежа да отказва приемане на който и да било студент, навършил двадесет и една години, независимо дали има диплома, или не. Сега събранието прие закон, по силата на който на колежа се налагаше глоба от осем хиляди долара за всеки пропаднал студент — буквално заповед да се прокарват всички.

Новоизбраният губернатор се опитваше да уволни директора на колежа и поради лични, и по политически причини. Директорът бе не само личен враг, но и демократ, а губернаторът не бе обикновен републиканец. Организаторът на предизборната му кампания бе по съвместителство и щатски координатор на дружеството „Джон Бърч“. Това бе същият губернатор, който състави списъка на петдесетте неблагонадеждни, за които чухме преди няколко дни.

И сега, като част от тази вендета, фондовете на колежа бяха съкратени. Директорът на колежа стовари необичайно голяма част от съкращението върху английската катедра, в която бе Федър и чиито членове надигаха доста високо глас по въпроси на академичната свобода.

Федър се бе отдал на борбата, водеше кореспонденция с Асоциацията по статута на учебните заведения в Северозападните щати, за да разбере дали те не биха могли да преустановят тези нарушения на академичните изисквания. В допълнение на частната преписка той бе поискал публично разследване на цялото положение в учебното заведение.

По това време няколко студенти в един от курсовете му го бяха запитали огорчено дали усилията му да лиши колежа от академичния му статут означават, че се опитва да им попречи да получат образование.

Федър каза не.

Тогава един студент, очевидно привърженик на губернатора, заяви ядосано, че Законодателното събрание няма да допусне колежът да бъде лишен от академичен статут.

Федър попита как.

Студентът каза, че ще поставят полицейски постове, за да попречат.

Федър размисли известно време, после проумя какво чудовищно неразбиране показва тоя студент по въпроса за академичния статут.

Тази нощ той написа за лекцията на следния ден защита на онова, което вършеше. Това бе лекцията за храма на разума, която за разлика от обикновените му нахвърляни бележки за лекции бе много дълга и много внимателно съставена.

Започваше с позоваване на една статия за някаква провинциална църква с електрическа реклама за бира, виснала точно над входа. Сградата била продадена и се използувала за бар. Можем да се досетим, че тук класът избухна в смях. Колежът бе широко известен с пиянските си събирания и примерът бе малко двусмислен. В статията бе казано, че голям брой хора се оплакали пред църковните власти. Била е католическа църква и свещеникът, упълномощен да отговори на критиката, се изказал доста раздразнено. Според него цялата работа разкрила едно невероятно невежество по отношение същността на църквата. Нима те смятали, че тухлите и дъските, и стъклото представляват църква? Или може би формата на покрива? В случая за благочестивост се представя един пример именно на оня материализъм, срещу който се опълчва църквата. Въпросната сграда не е свещено място. Тя е „разосветена“. С нея е свършено. Бирената реклама виси над бар, а не над църква и ония, които не могат да направят разлика, просто излагат на показ своето неразбиране.

Федър каза, че същото смесване е налице и при университета и затова е трудно да се разбере лишаването от академичен статут. Истинският университет не е материален предмет. Това не е група постройки, които могат да се охраняват от полиция. Обясни, че когато един колеж загуби академичния си статут, никой не идва да го затвори. Няма законови санкции, няма глоби, няма присъди. Заниманията не спират. Всичко си продължава постарому. Студентите получават същото образование, както ако учебното заведение не бе изгубило своя статут. Всичко, което ще стане, каза Федър, е, че ще се получи официално признание на едно състояние, което вече съществува. Нещо подобно на отлъчване от църквата. Ще стане така, че истинският университет, на който никакво законодателно събрание не може да нарежда и който в никакъв случай не може да бъде отъждествяван с някакво си местонахождение на тухли или дъски, или стъкло, просто ще обяви, че това място вече не е „свещена земя“. Истинският университет ще изчезне от нея и всичко, което ще остане, ще бъдат тухлите, книгите и материалният образ.

Идеята трябва да се е видяла странна на всичките студенти и мога да си го представя как чака дълго време тя да проникне в съзнанието им и вероятно след това очаква въпроса: „Какво според вас е истинският университет?“

Бележките му в отговор излагат следното:

Истинският университет, казва той, няма точно определено местоположение. Той не притежава имущество, не изплаща заплати и не получава материални такси. Истинският университет е състояние на духа. Той е онова огромно наследство на рационалната мисъл, което е донесено до нас през вековете от група хора, по традиция имащи професорска титла, но дори и тази титла не е част от истинския университет. Истинският университет е безсмъртната същност на самия разум.

В добавка към това състояние на духа, наречено разум, съществува и една законна юридическа личност, която за нещастие носи същото название, но която е нещо съвършено различно. Това е една нестопанска организация, специализирана щатска институция с точно определени компетенции. Тя притежава имущество, може да изплаща заплати или да получава пари и да се поддава на законодателен натиск.

Но този втори университет, юридическата личност, не може да преподава, не създава нови знания и не може да оценява идеи. Той не е истинският университет въобще. Това е просто храмова постройка, мизансцен, местоположение, в което са създадени подходящи условия за съществуването на истински храм.

У хората, които не могат да разберат тази разлика, непрекъснато съществува объркване, казва той, и те си мислят, че контролът върху сградите на храма означава контрол над самия храм. Те гледат на професорите като на чиновници от втория университет, които трябва да изневеряват на разума, когато им се нареди, без възражения, също както правят чиновниците в останалите организации.

Те виждат втория университет, но не могат да съзрат първия.

Помня как прочетох това за пръв път и си отбелязах проявеното аналитично умение. Той се въздържа да раздели университета на специалности или катедри и да се заеме с резултатите от такъв анализ. Въздържа се също така и от традиционното разделение на студенти, факултет, администрация. Когато се раздели по който и да било от тия два начина, получават се куп тъпотии, които всъщност не казват нищо повече от онова, което може да се намери в официалния университетски бюлетин. Но Федър го раздели на „храм“ и „местонахождение“ и след като веднъж е направено това разграничение, същата доста тъпа и непонятна институция, показана в бюлетина, изпъква с една яснота, която бе недостъпна по-рано. На базата на това разграничение той дава обяснение за куп озадачаващи, но нормални страни от университетския живот.

След тези обяснения се връща към аналогията с религиозния храм. Гражданите, които построяват такъв храм и плащат за него, навярно считат, че правят това за църковната община. Една хубава проповед може да даде правилна духовна нагласа на богомолците за предстоящата седмица. Неделното училище ще помогне децата да не кривнат по лош път. Свещеникът, който произнася проповедта и ръководи неделното училище, разбира тези цели и обикновено работи за тях, но той също така знае, че неговата първа задача не е да служи на паството. Неговата първа задача винаги е да служи на Бога. Обикновено няма конфликти, но от време на време такъв конфликт се прокрадва, когато църковните настоятели се обявят против проповедите на свещеника и заплашват със съкращаване на издръжката. Това се случва.

Един истински свещеник в такива обстоятелства трябва да действува така, сякаш изобщо не е чул заплахите. Неговата основна цел не е да служи на членовете на общината, а винаги на Бога.

Основната цел на храма на разума, казва Федър, винаги е старата цел на Сократ — истината в нейните непрекъснато менящи се форми, и тя се разкрива в процеса на рационалното мислене. Всичко останало е второстепенно. Обикновено тази цел не изпада в противоречие с целта на местната община да се усъвършенствуват гражданите й, но понякога такъв конфликт изниква, както е случаят със самия Сократ. Той възниква, когато настоятели и законодатели, вложили много време и пари в материализирания образ на университета, заемат становища, противоречащи на лекциите или публичните изказвания на професорите. Тогава те могат да окажат натиск върху администрацията, като заплашват да ограничат фондовете, ако професорите не говорят онова, което те искат да чуят. И това се случва.

Истинските служители в храма в такива случаи трябва да действуват, сякаш изобщо не са чули заплахите. Тяхната основна задача изобщо не е да служат на общината на първо място. Тяхната основна задача е да служат на търсенето на истината чрез разума.

Това искаше да каже Федър с храма на разума. Няма съмнение, че това схващане е било дълбоко проникнало у него. Към него се отнасяли като към смутител на спокойствието, но никога не бил критикуван за това в степен, поне малко съответствуваща на смутовете, които предизвикал. Онова, което го спасявало от гнева на тези, които го заобикаляли, било отчасти нежеланието им да оказват съдействие на враговете на колежа, но отчасти и това, че дълбоко в себе си те разбирали, че всички грижи, които им създава, в крайна сметка са мотивирани от едно съзнание, което никога не оставяло на мира и тях — съзнанието, че са натоварени да казват рационалната истина.

Лекционните бележки обясняват почти напълно защо е действувал по този начин, но оставят неизяснено едно нещо — фанатичната му настойчивост. Човек може да вярва в истината и в разумния процес на постигането й, и в съпротивата срещу щатски законодателни събрания, но защо да се изхабява ден след ден заради това?

Психологическото обяснение, което е дадено, ми се струва незадоволително. Сценичният страх не може да подхранва подобни усилия месеци наред. Нито пък звучи правдоподобно едно друго обяснение — че е опитвал да си върне за по-раншния провал. Отникъде не личи той изобщо да е смятал изключването си от университета за провал — просто загадка. Обяснението, до което стигнах, се основава на несъответствието между липсата у него на вяра в научната мисъл в лабораторията и фанатичната му вяра, изразена в лекцията за храма на разума. Мислех си за това несъответствие един ден и изведнъж ми хрумна, че то изобщо не е несъответствие. Именно липсата на вяра в разума го кара така фанатично да му се посвети. Никой не крещи фанатизирано, че утре слънцето ще изгрее. Всички знаят, че ще изгрее. Когато хората се отдадат фанатично на политически или религиозни убеждения или на някакви други догми или цели, винаги, защото тези догми или цели са под съмнение.

Войнствеността на йезуитите, които той донякъде наподобява, е подходящ пример. В исторически план тяхното рвение произтича не от силата на католическата църква, а от нейната слабост пред лицето на Реформацията. Именно липсата на вяра в разума правеше от Федър такъв фанатизиран учител. Това звучи по-правдоподобно. И още по-правдоподобно звучи с оглед на нещата, които следват.

Затова може би той изпитва толкова дълбоко духовно родство с толкова много изоставащи студенти от последните банки в семинарните помещения. Презрителните изражения върху лицата им говорят за същите чувства, които изпитва той към рационалния интелектуален процес. Единствената разлика се състоеше в това, че те се отнасяха с презрение, понеже не го разбираха. А той го презираше, понеже го разбираше. Защото не го разбираха, те нямаха друг изход освен да пропаднат и до края на живота си да помнят горчилката от преживяното. А той фанатизирано се чувствуваше задължен да направи нещо. Ето защо лекцията му за храма на разума бе така внимателно подготвена. Той им казваше: трябва да вярвате в разума, защото нищо друго не съществува. Но това бе вяра, която липсваше у него самия.

Не бива да се забравя, че това бе през петдесетте години на XX век, не през седемдесетте — времето на ропота на битниците и ранните хипита срещу „системата“ и на честния интелектуализъм, който го подкрепяше, но едва ли някой се е досещал в какви дълбоки съмнения ще изпадне цялото общество. И ето ти го Федър, фанатично защитаващ една институция, храма на разума, в която никой, положително никой в Боузмън, Монтана, нямаше причина да се съмнява. Един дореформистки Лойола. Войнствуващ дух, който уверява всички, че слънцето и утре ще изгрее, когато никой не се безпокои по този въпрос. Те просто му се чудеха.

Но сега, след като най-бунтовното десетилетие на века е между него и нас, десетилетие, в което нападките и критиките срещу разума надхвърлиха и най-невероятните предположения на петдесетте години, мисля, че в тази шъто̀куа, основана на неговите открития, можем да разберем малко по-добре за какво говори той… отговор на всички въпроси… ако, разбира се, е верен… толкова много е загубено, че няма начин да бъдем сигурни.

Може би затова се чувствувам като археолог. И изпитвам такова напрежение. Разполагам само с тези откъслечни спомени и нещата, дочути оттук-оттам и продължавам да се питам, докато се приближаваме, дали не е по-добре някои гробници да си останат затворени.

Изведнъж се сещам за Крис, който седи зад мен, и си задавам въпроса какво знае той, какво помни.

Стигаме кръстовище, където пътят от парка се влива в автомагистралата изток-запад, спираме и поемаме по нея. След това минаваме през малко дефиле и навлизаме в самия Боузмън. Сега пътят се издига, насочен на запад, и изведнъж поглеждам към онова, което е пред нас.