Робърт М. Пърсиг
Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (18) (Изследване на стойностите)

17

На Крис май му е тежко. Известно време вървеше доста пред мен, а сега седи под едно дърво и почива. Не поглежда към мен и по това разбирам, че не се чувствува добре.

Сядам до него, а той е като занесен. Лицето му е зачервено и се вижда, че е изтощен. Сядам и слушаме вятъра в дърветата.

Знам, че в края на краищата ще стане и ще продължи да върви, но той не го знае и не смее да погледне в очите възможността, подсказвана от страха му — че може би няма да е в състояние да изкачи планината. Спомням си нещо, което Федър бе писал за тия планини, и го казвам сега на Крис.

— Преди години — разправям му аз — майка ти и аз бяхме при горния край на горския пояс, немного далеч оттук, и си бяхме направили лагер край едно езеро, заблатено в единия край.

Не вдига поглед, но слуша.

— Призори чухме шум от търкалящи се камъчета и помислихме, че трябва да е някакво животно, само че обикновено животните пристъпят безшумно. После се чу пляскащ звук в блатото и вече наистина се събудихме. Бавно се измъкнах от спалния чувал и взех револвера от якето си, после се свих до едно дърво.

Сега Крис забравя за собствените си проблеми.

— После още едно плясване — казвам аз. — Помислих си да не е някоя туристическа група на коне, но пък по това време? Още едно плясване! И едно високо тупур-р-р! Ясно, че не е кон! И пак тупур-р-р! И тупур-р-р! И там, в неясната сива светлина на утрото, тръгнал право към мен през тинята на блатото видях най-големия лос, който съм срещал в живота си. Рогата разтворени колкото човешки бой. След гризли това е най-опасното животно в планините. Някои казват, че е по-опасно от нея.

Погледът на Крис е отново ясен.

— Тупур-р-р! Изтеглих петлето на револвера, като си мислех, че специалният модел тридесет и осми калибър не е кой знае какво за такъв лос. Топур-р-р-р! Нямаше начин да са махна от пътя му. Майка ти лежеше в спалния чувал точно пред него. Тупур-р-р-р. Какъв гигант! На десет ярда от мене! Тупур-р-р-р! Изправям се и се прицелвам. Тупур-р-р-р!… Тупур-р-р-р!… Тупур-р-р-р!… Спира на три ярда от мен и ме вижда… Мушката е точно между очите му… Не помръдваме.

Пресягам се към раницата си и изваждам сирене.

— После какво стана? — пита Крис.

— Чакай да отрежа малко сирене.

Вземам ловджийския си нож и държа сиренето през опаковката, така че пръстите ми да не го докосват. Отрязвам резен, дебел четвърт инч, и го протягам към него. Взема го.

— После какво стана?

Наблюдавам го, докато задъвче първата хапка.

— Лосът ме гледа, трябва да е било към пет секунди. После погледна надолу към майка ти. После пак погледна към мен и револвера, който лежеше, кажи-речи, на върха на големия му заоблен нос. После се усмихна и бавно се отдалечи.

— О! — казва Крис. Изглежда разочарован.

— При такава среща те обикновено нападат — казвам аз, — но този просто си е помислил, че е хубаво утро, а ни първи сме отишли на онова място, така че защо да си разваляме отношенията? И затова се усмихна.

— Те могат ли да се усмихват?

— Не, но така изглеждаше.

Прибирам сиренето и добавям.

— По-късно същия ден скачахме от скала на скала надолу по един склон. Тъкмо се готвех да скоча върху един огромен кафяв скален блок, когато изведнъж огромният кафяв скален блок скочи във въздуха и избяга в гората. Беше същият лос… Мисля, че доста сме му омръзнали на лоса тоя ден.

Помагам на Крис да се изправи на крака.

— Вървеше малко бързичко — казвам. — Тук планината става стръмна; ще трябва да се движим по-бавно. Ако се движиш твърде бързо, не ти стига въздухът, а когато не ти стига въздухът, главата ти се замайва и това отслабва духа и си викаш: не мога да издържа. Така че повърви известно време бавно.

— Ще мина зад тебе — казва той.

— Добре.

Сега се отдалечаваме от потока, който следвахме и започваме да изкачваме стената на каньона; насочвам по такъв ъгъл, че изкачването да е възможното най-постепенно.

Планините трябва да се изкачват с колкото е възможно по-малко усилия и без нетърпение. Същността на собствената природа трябва да определя скоростта. Ако започне да не те сдържа, ускори крачката. Задъхаш ли се — намали. Планини се изкачват в състояние на равновесие между нетърпение и изтощение. И тогава, когато вече не мислиш за предстоящото, всяка крачка се превръща от начин за стигане до целта в уникално събитие само по себе си. Това листо е с разкъсани краища. Тази скала май се клати. От това място снегът се вижда по-лошо, макар да е по-близо до него. Това са неща, които се забелязват, така или иначе. Да се живее само за някаква бъдеща цел е повърхностно. Склоновете на планината крепят живота, а не върхът й. Тук нещата назряват.

Но, разбира се, без върха не може да има никакви склонове. Върхът е, който определя склоновете. И така, вървим напред… предстои ни дълъг път… не бързай… просто стъпка подир стъпка… с малко шъто̀куа за развлечение… Духовните образи са толкова по-интересни от телевизията, че е срамота, дето повече хора не се преориентират към тях. Вероятно смятат, че онова, което ще видят на екрана на съзнанието си, не е важно, но съвсем не е така.

 

 

Има един голям фрагмент, свързан с първия час на Федър, след като бе задал темата: „Какво е качество в мисловността и словесността?“. Атмосферата бе наелектризирана. Почти всички се чувствуваха така безсилни и раздразнени от въпроса, както бе и той.

— Откъде накъде трябва да знаем какво е качество? — питаха те. — Вие трябва да ни кажете.

Тогава той им каза, че също не може да го измисли, а наистина иска да знае. Бе им го дал като задача с надеждата, че някой ще намери добър отговор.

Това бе искрата, която причини взрива. Рев на негодувание разтърси стаята. Преди да се бе уталожила суматохата, друг преподавател бе проврял глава през вратата, за да разбере какво става.

— Няма нищо — каза Федър. — Просто случайно попаднахме на един истински проблем и ни е трудно да се съвземем от удара.

На някои от студентите това се видя любопитно и шумът постепенно замря.

Тогава той използува случая да се върне за малко към темата си: „Поквара и упадък в храма на разума“. Мерило за тази поквара е, каза той, обстоятелството, че студентите се вбесяват, когато някой се опитва да ги използува за търсене на истината. А да я търсите в действителност, ви се струва дяволско наказание.

Истината е, каза той, че на него действително му се ще да разбере какво мислят — не за да им постави оценки, а защото действително иска да знае.

Изглеждаха объркани.

— Проседях цялата нощ — каза един.

— Готова бях да зарева, така бях обезумяла — обади се едно момиче до прозореца.

— Трябваше да ни предупредите — каза трета.

— Как бих могъл да ви предупредя — отвърна той, — след като нямах представа как ще реагирате?

В очите на някои от обърканите се появи проблясък. Той не си играеше с тях. Наистина искаше да знае.

Много особен човек.

Тогава един се обади:

— А вие какво мислите?

— Не знам — отвърна той.

— Но какво мислите?

Той мълча дълго време.

— Мисля, че такова нещо, качество, съществува, но щом се опитаме да го дефинираме, всичко се обърква. Не можем да го сторим.

Одобрително мърморене.

Той продължи:

— Защо е така, не знам. Надявах се да открия някакви хрумвания във вашите съчинения. Просто не знам.

Този път групата мълчеше.

В следващите часове тоя ден се получиха още такива суматохи, но доста студенти във всяка група се опитаха да му дадат доброжелателни отговори, от което разбра, че първият час е бил обсъждан по време на обедната почивка.

След няколко дни той изработи собствена дефиниция и я изписа върху черната дъска, та да бъде преписана за потомството, дефиницията гласеше, „качеството е мисловна и словесна характеристика, която се осъзнава по немисловен път“. Тъй като дефинициите са продукт на ограничено, формално мислене, качеството не може да бъде дефинирано.

Обстоятелството, че тази „дефиниция“ всъщност беше отказ да даде дефиниция, не предизвика коментари. Студентите нямаха опит във формалното мислене, който би им позволил да разберат, че във формален смисъл неговото изявление е напълно ирационално. Ако нещо не може да се дефинира, няма формален рационален начин да се знае, че то съществува. Нито пък може наистина да се каже другиму какво представлява то. Не съществува всъщност формална разлика между неспособност да се дефинира и глупост. Когато кажа: „Качеството не може да се дефинира“, всъщност формално казвам: „Глупав съм, за да го проумея.“

За щастие студентите не знаеха това. Ако бяха повдигнали тези възражения, той не би имал какво да им отговори по онова време.

Но тогава написа под дефиницията: „Макар качеството да не може да се дефинира, вие знаете какво е това качество!“ И бурята се разрази отново.

— Не, не знаем!

— Да, да, знаете.

— Не, не знаем!

— Знаете! — каза той и се приготви да им покаже едни материали.

Бе подбрал две студентски съчинения. Първото бе разхвърляна несвързана работа е интересни идеи, които не се оформяха в някакъв краен резултат. Второто бе великолепна работа на един студент, който сам не можеше да разбере защо се е получило така добре, Федър прочете и двете, после поиска да вдигнат ръка ония, които смятат, че първото е по-добро. Вдигнати бяха две ръце. Той попита колцина смятат второто за по-добро. Вдигнаха се двадесет и осем ръце.

— Каквото и да е онова — каза той, — което накара преобладаващото мнозинство да вдигне ръка за второто съчинение, аз го наричам качество. Така че вие знаете какво е то.

Последва дълга пауза на размисъл и той не я прекъсна.

Това бе просто интелектуален скандал и той го знаеше. Вече не преподаваше, а индоктринираше. Изграждаше едно въображаемо понятие, дефинираше го като неподлежащо на дефиниране, заявяваше на студентите въпреки техните протести, че знаят какво е то, и им го демонстрираше по начин, логически така объркващ, както и самото понятие. Този номер мина, защото логическото опровергаване изискваше повече способности, отколкото притежаваше който и да било от студентите. През следващите дни той непрекъснато предизвикваше опровержения, но такива нямаше. Продължи да импровизира.

За да закрепи схващането, че те вече знаят какво е качество, въведе практиката да прочита по четири студентски работи и да кара всеки да ги подрежда според качеството им върху лист хартия. Сам правеше същото. Събираше листчетата, пресмяташе резултатите върху черната дъска и усредняваше мнението за цялата група. После показваше собственото си подреждане и то почти винаги бе близо, ако не еднакво със средното на групата. Когато се получаваха някакви различия, то бе обикновено поради това, че две от работите биваха близки по качество.

Отначало студентите бяха запалени от тия упражнения, но с течение на времето започнаха да им стават скучни. Какво имаше предвид той под качество, бе очевидно. Те също така очевидно знаеха какво е то, така че вече не им бе интересно да слушат. Въпросът им вече бе: „Добре, знаем какво е качество. Как да го постигнем?“

Сега най-после стандартните реторически текстове заеха полагаемите им се места. Изложените в тях принципи не бяха правила, срещу които да се въстава, не бяха основни принципи сами по себе си, а само техники, начини за постигане на онова, което единствено имаше значение и бе независимо от техниките — качеството. Онова, което бе започнало като ерес срещу традиционната реторика, се превърна в чудесно въведение към нея.

Той забеляза отделни страни на качеството като единство, релефност, убедителност, лаконичност, чувствителност, яснота, колорит, лекота на израза, напрежение, блясък, точност, съразмерност, задълбоченост и т.н.; остави всяка една от тях така зле дефинирана, както и качеството, но ги демонстрира с помощта на същата техника с четене пред групата. Показа как се постига една от страните, наречена единство; как липсата на вътрешна свързаност на едно съчинение може да се избегне с помощта на техника, наречена съставяне план на изложението. Убедителността на едно твърдение би могла да се засили с помощта на способ, наречен бележка под линия, който дава възможност за позоваване на достоверен източник. Планът на изложението и бележките под линия са обикновени неща, които се преподават във всички курсове по реторика за начинаещи, но сега, като средства за повишаване на качеството, те имаха някаква цел. И ако някой студент предложи куп тъпи бележки под линия или немарлив план на изложението, които показват, че просто през пръсти е изпълнявал една Задача, може да му се каже, че е изпълнил буквата на задачата, но не се е подчинил на нейния дух — качеството — и затова работата му е без стойност.

И сега, в отговор на вечния студентски въпрос: „Как да направя това?“, който го бе накарал да се чувствува безсилен до такава степен, че да мисли за оставка, той можеше да отговори. „Няма абсолютно никакво значение как го правиш! Както си го направил, е добре.“ Някой дебелоглав студент би могъл да попита в час: „А как разбираме кое е добро?“ Но още преди въпросът да е изречен напълно, той ще разбере, че отговорът вече е даден. Някой друг студент обикновено ще му каже: „Просто го разбираш.“ Ако първият кажеше: „Не, не разбирам“, щеше да чуе: „Напротив, разбираш. Той го доказа.“ Студентът бе окончателно и напълно впримчен в това, да прави собствени оценки за качеството. И точно това, а не нещо друго, го учеше как се пише.

Досега Федър бе принуждаван от академичната система да казва какво иска, макар да знаеше, че това принуждава студентите да се приспособяват към изкуствени формулировки, които унищожават собственото им творческо начало. Студентите, които възприемаха неговите правила, бяха след това укорявани за неспособността им да творят или да създадат нещо, което да отрази техните лични представи за това, кое е хубаво и кое не.

Сега с това бе свършено. Като обърна наопаки основното правило, че всичко, което ще се преподава, трябва първо да се дефинира, той намери изход от цялото положение. Не изтъкваше принципи, никакви правила за добро писане, никаква теория — но въпреки това посочваше нещо, което бе твърде реално, чиято реалност те не можеха да отрекат. Вакуумът, образуван от премахването на оценките, изведнъж се изпълни с недвусмислена цел — качество — и всичко застана на местото си. Смаяните студенти идваха в кабинета му и казваха: „Аз ненавиждах английския. Сега му отделям повече време, отколкото на каквото и да било друго.“ И не само един-двама. Много. Цялата концепция за качеството бе чудесна. Действуваше. Бе необяснимата, индивидуална, вътрешна цел на всяка творческа личност — поне на черната дъска.

 

 

Обръщам се да видя какво прави Крис. Лицето му изразява умора.

Питам го:

— Как си?

— Добре — отвръща той, но тонът му е предизвикателен.

— Можем да спрем някъде и да опънем палатката — казвам.

Хвърля ми свиреп поглед и аз млъквам. Скоро го виждам да ме задминава и да поема по склона. Виждам, че се напъва, за да се откъсне напред. Продължаваме.

Федър стигна чак дотук в концепцията си за качеството, защото умишлено отказваше да се огледа извън рамките на класните занимания. Думите на Кромуел: „Никой не отива толкова далеч, колкото оня, който не знае къде отива“, са много подходящи в случая. Той не знаеше накъде се е насочил. Знаеше само, че работата му върви.

След време обаче се запита защо върви, особено след като вече бе разбрал, че тя е ирационална. Защо един ирационален метод да върши работа, когато всички рационални методи са до такава степен негодни? Имаше интуитивно усещане, което бързо се усилваше, че онова, на което се бе натъкнал, не е дребен похват. То отиваше далеч по-нататък. Колко по-нататък, не знаеше.

Това бе началото на кристализацията, за която говорих по-горе. По онова време някои се чудеха: „Защо ли толкова се е запалил по това качество?“ Но те виждаха само думата и нейния реторичен контекст. Не съзираха някогашното му отчаяние от абстрактни въпроси за самото битие, от които се бе отказал победен.

Ако някой попиташе: „Какво е качество?“, това би било просто още един въпрос. Но когато го зададеше той, поради миналото му за него въпросът се разпростираше като вълни, във всички посоки едновременно, не в йерархическа структура, а в концентрична. В центъра стоеше качеството, произвеждащо вълните. Докато тези вълни се разпространяваха у него, сигурен съм, той е бил напълно убеден, че всяка ще достигне някой бряг на съществуващ модел на мисълта, така че е разполагал с нещо като обединени взаимоотношения с тези структури на мисълта. Но брегът въобще не е бил достигнат до самия край, ако въобще се е и появявал. За него нямало нищо друго освен непрекъснато разпространяващи се вълни на кристализация. Сега ще се опитам да проследя тези вълни на кристализация, втората фаза на неговото изследване на качеството, доколкото ми стигат силите.

Крис е далеч пред мен, всички негови движения изглеждат уморени и сърдити. Спъва се, оставя клонките да го удрят, вместо да ги отстранява.

Жал ми е да го гледам, известна вина има лагерът на МХА, където прекара две седмици тъкмо преди да тръгнем. От това, което ми е казвал, разбрах, че са използували цялото прекарване на открито, за да им създадат самочувствие. Да ги накарат да се почувствуват мъже. Започнал в низша група и те не пропуснали да го накарат да усети, че да бъде в нея, е позорно… едва ли не грях. После му било позволено да се изяви в цяла поредица умения — плуване, морски възли… изброи десетина такива неща, но съм ги забравил.

Децата са станали много по-ентусиазирани и изпълнителни, след като в лагера им насърчавали самолюбието — сигурен съм в това, — но в крайна сметка подобна мотивировка на действията е пагубна. Всяко усилие, което има самопрославата за крайна цел, е обречено да завърши с катастрофа. Сега плащаме за това. Опитваш ли се да изкачиш една планина, за да покажеш на какво си способен, едва ли ще успееш. А и да го сториш, това е празна победа. За да я поддържаш, ще трябва да доказваш отново и отново по някакъв друг начин и пак, и пак, и пак, гонен постоянно от нуждата да отговаряш на един фалшив образ, преследван от страха, че образът е неистински и някой може да разбере това. Такъв не може да бъде верният път.

Федър писа писмо от Индия за едно поклонение до свещената планина Кайлас, изворите на Ганг и убежището на Шива, високо в Хималаите, закъдето тръгнал заедно с един свят човек и неговите последователи.

Изобщо не стигнал до планината. На третия ден се изтощил, отказал се и поклонението продължило без него. Пише, че разполагал с необходимата физическа сила, но тази физическа сила не била достатъчна. Имал и духовната нагласа, но и това не било достатъчно. Не смята, че е бил високомерен, но си дал сметка, че е предприел това поклонение, за да обогати собствения си опит, да набере знания за себе си. Опитвал се да използува планината за собствените си цели, както и самото поклонение. Струва му се, че останалите поклонници, онези, които достигнали върха, навярно са усещали неговата свещеност така силно, че всяка стъпка за тях е била акт на преклонение, акт на смирение пред тази свещеност. Святостта на планината, просмукана в собствения им дух, им давала възможност да издържат много повече от него, макар че той бил по-силен физически.

За несвикналия наблюдател самолюбивото изкачване и безкористното изкачване могат да изглеждат еднакви. И двата вида катерачи поставят единия си крак пред другия. И двамата вдишват и издишват с еднаква честота. И двамата спират, когато са уморени. И двамата тръгват напред, щом си починат. Но каква разлика! Самолюбивият катерач е като нерегулиран инструмент. Той отпуска крака си миг по-рано или миг по-късно. Много е вероятно да не забележи красив сноп слънчеви лъчи между дърветата. Продължава да върви, когато отпуснатата му походка показва, че е уморен. Почива нередовно. Гледа напред, като се мъчи да види какво има по пътеката дори когато знае какво има, защото е погледнал миг преди това. Движи се твърде бързо или твърде бавно за съответните условия, а когато говори, приказките му винаги са за някъде другаде, за нещо друго. Тук е и не е тук. Той не приема „тук“, не му харесва, иска да бъде по-нагоре по пътеката, но когато стигне там, точно толкова не ще му хареса, защото тогава „там“ ще е станало „тук“. Онова, което търси, което иска, е навсякъде около него, но той не го приема именно защото е навсякъде около него. Всяка стъпка е усилие, и физическо, и духовно, защото той си въобразява, че целта му е външна и отдалечена.

Такъв е май сегашният проблем на Крис.