Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Федър, или Метафизика на качеството (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Zen and the Art of Motorcycle Maintenance (An Inquiry Into Values), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (юли 2007 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (юли 2008 г.)

Издание:

Издателство „Парадокс“, 1993

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)

2

Пътят се вие и вие… спираме да починем или да хапнем, разменяме по няколко думи и продължаваме в дългото пътешествие. Започващата следобедна умора уталожва възбудата от първия ден и ние се движим равномерно, нито бързо, нито бавно.

Вее страничен югозападен вятър и мотоциклетът сякаш от само себе си се накланя срещу поривите му, за да им противодействува. Напоследък имам някакво особено усещане, страх от нещо, като че на този път някой ни наблюдава или следи. Но напред няма и едничка кола, а в огледалото са само Джон и Силвия — доста назад.

Още не сме стигнали Дакотите, но обширните поля показват, че сме ги доближили. Някои са посинели от цветовете на лена, които се люлеят в дълги вълни като повърхност на океан. Хълмовете са станали възвишения и сега господствуват над всичко останало освен небето, което изглежда по-обширно, фермерските постройки в далечината са така малки, че едва ги виждаме. Гледката започва да става по-просторна.

Няма място или точно определена линия, където да свършват Централните равнини и да започват Великите равнини. Има една постепенна промяна, която схващаш неочаквано, изведнъж, сякаш излизаш от пристанище, където вълничките са бръчкали безредно морската повърхност, после забелязваш, че те са започнали да се издуват нависоко, обръщаш се и не виждаш вече суша. Тук има по-малко растителност и изведнъж разбирам, че дърветата тук вече не са саморасли. Те са донесени и засадени тук около къщите и в редове между нивите, за да спират вятъра. А там, където не са били засадени, липсват храсталаци и филизи — само трева, понякога смесена с диви цветя и бурени, но най-често трева. Това е вече царството на тревите. Ние сме в прерията.

Имам чувството, че никой от нас не си дава напълно сметка какво ще представляват четири юлски дни в тази прерия. Спомените за пътуванията с кола са свързани винаги с равнина и огромна пустош, докъдето ти стига погледът, страхотно еднообразие и отегчение, докато караш час след час, без да стигаш доникъде, като се чудиш колко ли ще продължи все така без един-единствен завой по пътя, без никаква промяна в терена чак до самия хоризонт.

Джон се безпокоеше, че Силвия трудно би изтърпяла такова пътуване и смяташе да я накара да отлети до Билингз, щат Монтана, но тя и аз го разубедихме. Аз изтъкнах, че физическите неудобства имат значение само ако настроението не е в ред. Тогава се хващаш за всяко нещо, което ти причинява неудобство, и казваш, че то е причината. Но ако настроението е добро, тогава физическото неудобство не е кой знае какво. А като си мислех за настроенията и чувствата на Силвия, не можех да си представя, че ще вземе да се оплаква.

Освен това да пристигнеш в Скалистите планини със самолет, означава да ги видиш по един начин — като красива гледка. Но да пристигнеш след дни на трудно пътуване през прерията, значи да ги видиш иначе — като цел, като обетована земя. Ако Джон, аз и Крис пристигнехме с това чувство, а Силвия дойдеше, видяла ги като „прелестни“ и „красиви“, помежду ни би имало повече разногласия, отколкото щяха да ни причинят жегата и еднообразието на Дакотите. От друга страна, аз обичам да разговарям с нея, а трябва да мисля и за себе си.

В себе си, когато гледам тези поля, аз й казвам: „Виждаш ли?… Виждаш ли?“ и мисля, че вижда. След това се надявам, че в тая прерия ще види и усети нещо, за което съм се отказал да говоря на други. Нещо, което съществува тук, защото всичко останало не съществува, а то може да се забележи, защото другите неща ги няма. Понякога тя изглежда така потисната от еднообразието и отегчителността на градския си живот, че си мислех: може би в тая безкрайна трева и вятър ще види нещо, което понякога идва, след като сме се примирили с еднообразието и отегчението. То е тук, но не мога да му намеря название.

 

 

А сега на хоризонта виждам друго нещо, което не мисля, че другите забелязват. Далеч на югозапад — това може да се види само от върха на този хълм — небето завършва с тъмна ивица. Наближава буря. Може би това ме е безпокояло. Прогонвал съм го нарочно от съзнанието си, но през цялото време съм знаел, че при тази влажност и вятър то е повече от вероятно. Твърде зле като за първи ден, но, както казах по-горе, върху мотоциклет човек не просто наблюдава картината, а е в нея и бурите съвсем определено са нейна част.

Ако са просто гръмоносни облаци или разкъсани маси, човек може да опита да ги заобиколи. Но не са. Тази дълга тъмна ивица без никакви перести облаци отпред е студен фронт. Студените фронтове предвещават истинска буря, а когато идват откъм югозапад — особено силна буря, често дори ураган. Когато идват, най-добре е просто да се скриеш в миша дупка и да ги оставиш да си отминат. Не траят дълго, а прохладният въздух след тях прави пътуването приятно.

Топлите фронтове са най-лоши. Те могат да траят с дни. Спомням си, бяхме с Крис на пътешествие в Канада преди няколко години, преминахме около 130 мили и попаднахме в топъл фронт, за който забелязахме множество предзнаменования, но не ги разбрахме. Цялото преживяване бе някак си глупаво и мрачно.

Бяхме с малък мотоциклет с шест и половина конски сили, доста претоварен с багаж и доста облекчен откъм здрав разум. Машината можеше да развие най-много четиридесет и пет мили в час при умерен насрещен вятър. Не беше мотоциклет за пътешествия. Стигнахме до голямо езеро в Норт Уудс първата вечер и нощувахме в палатка под дъждовна буря, която продължи до сутринта. Забравих да изкопая канавка около палатката и към два през нощта воден поток проникна вътре, като намокри и двата спални чувала. На сутринта бяхме наквасени, потиснати и недоспали, но си помислих, че ако просто продължим пътуването, дъждът след известно време ще спре. Нямахме тоя късмет. Към десет часа небето бе така притъмняло, че всички коли караха на фарове. И тогава стана каквото стана.

Облекли бяхме онези пончо, които ни служиха за палатка през нощта. Сега те се разпъваха като платна и намаляваха скоростта ни до тридесет мили в час при пълна газ. Водата върху шосето стана два инча дълбока. Гръмотевици избухваха навсякъде около нас. Спомням си лицето на някаква жена как ни гледа изненадано от прозореца на една кола — чудеше се какъв дявол търсехме с мотоциклет в такова време. Сигурен съм, че не бих могъл да й кажа.

Мотоциклетът намали до двадесет и пет, после до двадесет. След това започна да прекъсва, да кашля, пука и трещи, докато, едва пълзящи с пет-шест мили в час, намерихме някаква стара смотана бензиностанция край едно сечище и спряхме.

По това време, като Джон, не си бях дал труда да науча нещо за поддържането на мотоциклет. Спомням си, че с пончото над главата — за да не вали върху резервоара — разклатих мотоциклета между краката си. Стори ми се, че вътре се разплиска бензин. Прегледах свещите, прегледах чукчето и наковалнята, прегледах карбуратора и ритах стартера, докато се изтощих.

Влязохме в бензиностанцията, която бе комбинирана с бирария и ресторант, и ядохме прегорял стейк. После излязох и опитах отново. Крис непрекъснато ми задаваше въпроси, които започнаха да ме дразнят, защото той не разбираше сериозността на положението. Накрая проумях, че е безсмислено, отказах се и ядът ми към него премина. Обясних му колкото може по-внимателно, че всичко свърши. През тази отпуска нямаше да ходим никъде с мотоциклет. Крис предлагаше да предприемем нещо, като да проверя бензина, което бях сторил, или да намерим механик. Но такива нямаше. Само отсечени борове, храсти и дъжд.

Седях с него в тревата край пътя, победен, вторачен в дърветата и храсталака. Отговарях търпеливо на всички въпроси на Крис и с течение на времето те ставаха все по-малко и по-малко. И тогава Крис най-после разбра, че пътешествието ни с мотоциклет наистина е приключило и започна да плаче. Беше на осем години, струва ми се.

Върнахме се на стоп до нашия град, наехме ремарке, закачихме го към колата, после се върнахме за мотоциклета, натоварихме го и го довлякохме до града, а после започнахме всичко отначало с кола. Но не беше същото. И не ни беше кой знае колко забавно.

Две седмици след края на отпуската една вечер след работа свалих карбуратора, за да разбера къде е повредата, но не можах да открия нищо. За да го почистя от мръсотията, преди да го върна на мястото, отворих кранчето на резервоара за малко бензин. Нищо не изтече. В резервоара нямаше бензин. Не можех да повярвам на очите си. И сега едва го вярвам.

Стотици пъти ми се е искало да се ритна за тая глупост и не вярвам някога най-после да я преглътна. Очевидно онова, което бях чул да се плиска, е бил бензинът в резервната секция, която изобщо не бях включвал. Не бях проверил внимателно, защото предварително бях решил, че повредата на двигателя е причинена от дъжда. Тогава не разбирах колко са глупави подобни прибързани предположения. Сега сме с мотоциклет с двадесет и осем конски сили и се отнасям много сериозно към поддържането му.

Изведнъж Джон ме задмина с насочена надолу длан — сигнал за спиране. Намаляваме и търсим място да спрем на чакълестия банкет. Ръбът на бетонната настилка е остър, а чакълът е рохкав и аз хич не съм във възторг от тази маневра.

Крис пита:

— Защо спираме?

— Мисля, че пропуснахме пътя, по който трябваше да завием — каза Джон.

Поглеждам назад и не виждам нищо.

— Не забелязах никакъв знак — казвам.

Джон клати глава:

— Голям беше като врата на хамбар.

— Наистина ли?

И той, и Силвия кимат.

Той се надвесва, гледа в картата ми и сочи къде е било кръстовището и после друго кръстовище с автомагистрала пред нас.

— Вече сме я пресичали тая автомагистрала — казва. Виждам, че е прав. Неудобно положение.

— Да се връщаме ли или да продължаваме? — питам.

Той мисли.

— Ами струва ми се, че няма причини да се връщаме. Както и да е. Нека продължим. Ще стигнем там, така или иначе.

Сега, като се мъкна подире им, си мисля: защо трябва да ги върша такива? Едва успях да забележа автомагистралата. А току-що забравих да им кажа за бурята. Нещата започват да стават малко обезпокоителни.

Масата буреносни облаци сега е по-голяма, но всъщност не напредва така бързо, както аз си мислех. Това не е много добре. Когато идват бързо, те и си отиват бързо. Когато идват бавно като сега, могат да те задържат доста време.

Свалям една ръкавица със зъби, посягам надолу и пипам страничния алуминиев капак на двигателя. Температурата е добра. Твърде горещо, за да задържа там ръката си, и не дотолкова, че да я изгоря. Тук всичко е наред.

При двигателя с въздушно охлаждане като този прегряването може да предизвика блокиране. Тази машина е имала само едно… всъщност три такива. Аз я проверявам от време на време, както бих преглеждал пациент, прекарал инфаркт, макар и да изглежда излекуван.

При блокиране буталата се разширяват от прекомерната топлина, стават твърде големи за стените на цилиндрите, задират в тях, понякога сякаш се заваряват, и блокират задното колело, като целият мотоциклет поднася. Когато блокира първия път, главата ми политна към предното колело, а спътникът почти ми се качи отгоре. При скорост около тридесет мили в час буталата се раздвижиха и машината заработи, но аз излязох от пътя и спрях, за да видя каква е повредата. Единственото, което се сети да каже спътникът ми, бе:

— Защо го направи?

Свих рамене, объркан бях колкото него, стоях си там покрай профучаващите коли и просто гледах. Двигателят бе така загрял, че въздухът над него трептеше, а ние усещахме излъчваната топлина. Когато го допрях с влажен пръст, зацвърча като нагорещена ютия и се прибрахме вкъщи бавно, с нов шум — едно чукане, което означаваше, че буталата вече не прилягат плътно и е необходим сериозен ремонт.

Закарах машината в сервиз, защото смятах, че няма смисъл аз да се заемам с нея, да изучавам всички сложни подробности, може би да поръчвам части и специални инструменти и изобщо цялото това губивреме, когато бих могъл да намеря някой, който да свърши работата по-бързо — горе-долу както би постъпил Джон.

Сервизът представляваше нещо по-различно от тия, дето бях виждал. Механиците, които едно време изглеждаха до един като ветерани, сега приличаха на деца. Едно радио свиреше с пълна сила, а те се кълчеха наоколо, говореха си и сякаш не ме забелязваха. Когато един от тях най-накрая се приближи, едва чу шума от буталата и каза: „О, да. Клапаните.“

Клапани? Тогава трябваше да разбера какво предстои.

След две седмици им платих сметката от 140 долара, внимателно карах мотоциклета на различни ниски скорости, за да го разработя, и след хиляда мили го пуснах на пълни обороти. При около 75 мили в час той блокира отново и отпусна при тридесет — същото както преди. Когато им го закарах обратно, те ме обвиниха, че не съм го разработил правилно, но след много препирни се съгласиха да го погледнат. Ремонтираха го отново и този път сами излязоха да го изпитат на висока скорост.

Сега им блокира на тях.

При третия ремонт два месеца по-късно те смениха цилиндрите, поставиха по-големи жигльори за главното дозиращо устройство на карбуратора, увеличиха временно на запалването, та да загрява колкото е възможно по-малко, и ми казаха: „Не го карайте бързо.“

Потънал бе в мръсотия и не иска да запали. Видях, че кабелите на свещите са откачени, съединих ги, запалих и сега действително се разнесе чукане на клапаните. Не ги бяха регулирали. Казах за това и момчето дойде е френски ключ, нагласен за друг размер гайки, и набързо съсипа двата алуминиеви капака на клапаните.

— Дано имаме такива в склада — каза.

Кимнах.

Донесе чук и секач и започна да отделя капаците с удари. Секачът проби единия алуминиев капак и видях как го забива право в главата на двигателя. При следващия удар изобщо не улучи длетото, удари главата с чука, като отчупи части от две охладителни ребра.

— Моля ви, спрете — казах любезно е чувството, че това е някакъв кошмар. — Дайте ми само два нови капака и ще си го взема в това състояние.

Излязох оттам колкото можех по-бързо, с чукащи клапани, пробити капаци, мръсен двигател и по пътя усетих ненормални вибрации при скорост над двадесет. Спрях до тротоара и открих, че два от четирите окачващи болта на двигателя липсваха, а на третия нямаше гайка. Целият двигател висеше само на едни болт. Регулиращият болт на ангренажната верига също липсваше, което означаваше, че, така или иначе, е безнадеждно да се опитвам да регулирам клапаните. Кошмар.

Мисълта Джон да повери своето „БМВ“ в ръцете на някой от тия хора е нещо, което не съм обсъждал с него. А може би трябва.

Открих причината за блокиранията след няколко седмици, докато чаках да се случи отново. Това бе шайба колкото монета от двадесет и пет цента, заклещена в маслопровода, която не позволяваше на маслото да достига главата при високи скорости.

Въпросът „Защо?“ ме мъчи непрекъснато и се превърна в основна причина да поискам да проведа тази шъто̀куа. Защо претупаха така работата? Това не бяха хора, бягащи от техниката като Джон и Силвия. Това бяха самите техници. Захванаха се за една работа и я свършиха като шимпанзета. Нямаше никакво лично отношение. Нямаше никаква видима причина. И аз се опитах да си припомня онази работилница, това кошмарно място, опитах се да си припомня нещо, което би могло да бъде причината.

Радиото бе една нишка. Човек не може действително да мисли сериозно за работата си и в същото време да слуша радио. Може би не смятаха, че работата им има нещо общо с мисълта — просто въртене на гаечни ключове. По-приятно е, ако можеш да си въртиш ключовете, докато слушаш радио.

Привързаността им бе друга нишка. В бързината си просто разхвърляха нещата наоколо, без да гледат къде. Повече пари се печелят така — ако човек не се сети, че всъщност отива повече време или пък работата е по-лоша.

Но най-сериозната нишка, струва ми се, бяха израженията им. Трудно е да се опишат. Добродушни, приветливи, сговорчиви — и незаинтересовани. Бяха като наблюдатели. Човек имаше чувството, че са попаднали там случайно и някой им е дал по един ключ. Те не принадлежаха на професията си. Нищо в тях не казваше: „Аз съм механик.“ В пет часа следобед или някъде там осемте им часа свършват и човек е сигурен, че прекъсват работа и повече не се сещат за нея. Те вече се опитваха да не мислят за работата си дори и когато я вършат. По свой собствен начин постигаха същото като Джон и Силвия — да живеят с техниката, без всъщност да имат нещо общо с нея. Или по-точно имаха нещо общо, но личността им не участвуваше. Отдалечени, безразлични, заети бяха с работата си, но не мислеха за нея.

Не само че тези механици не намериха заклещената шайбичка, но очевидно именно механик я е бил заклещил, като е сглобявал неправилно страничния капак. Спомних си, че на предишния собственик някакъв механик бил казал, че капакът се поставя трудно. Ясно. Заводският наръчник предупреждава за това, но и оня техник е бързал като останалите или пък малко го е било грижа.

По време на работата си мислех за същата липса на заинтересованост в наръчниците за електронноизчислителни машини, които редактирах. С писане и редактиране на технически наръчници си изкарвах хляба през останалите единадесет месеца от годината и затова знам, че са пълни с грешки, неясноти, пропуски и така заплетена информация, че човек трябва да ги чете по пет-шест пъти, за да разбере нещо. Но това, което за пръв път ми дойде наум, бе приликата на тези наръчници със зрителското отношение, което забелязах в работилницата. Това бяха наблюдателски наръчници. Такова качество просто им бе вградено. Всеки ред съдържаше мисълта, че „това е машината, изолирана във времето и пространството от всичко останало във вселената. Тя не е свързана с теб, ти не си свързан с нея освен със задължението да превключваш определени прекъсвачи, да поддържаш напрежението, да внимаваш да не закъсаш…“ и т.н. Това е. В отношението си към машината механиците не се различаваха от отношението на наръчника към машината или от отношението, което имах аз, когато закарах мотоциклета там. Всички ние бяхме наблюдатели. И тогава ми хрумна, че няма наръчник, който действително да е посветен на поддържането на мотоциклет, на най-важната негова страна. Да те е грижа за онова, което вършиш, се смята или за неважно, или за подразбиращо се от само себе си.

Мисля, че при това пътуване ще трябва да разгледаме тоя въпрос, да го проучим малко, да разберем дали в странното разделяне на това, което човек е, от онова, което върши, няма да открием някакъв отговор на въпроса какво по дяволите е сбъркано в този XX век. Не искам да прибързвам. Прибързването също е част от убийствения манталитет на XX век. Щом искаш да прибързаш в нещо, това значи, че то вече не те интересува и искаш да преминеш към други неща. Искам да го обмисля бавно, но внимателно и задълбочено, със същото отношение, което, спомням си, беше налице малко преди да намеря онази заклещена шайба. Именно това Отношение го намери, не нещо друго.

Изведнъж забелязвам, че земята се е проснала в евклидова равнина. Нито хълм, нито бабуна, докъдето стига погледът. Това означава, че сме навлезли в долината на Червената река. Скоро ще достигнем Дакотите.