Робърт М. Пърсиг
Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (21) (Изследване на стойностите)

20

Очевидно съм спал. Слънцето прежуря. Часовникът ми показва почти пладне. Поглеждам над скалата, на която съм се облегнал, и виждам Крис дълбоко заспал от другата страна. Високо над него гората свършва и голите сиви скали водят към снежни преспи. Можем да се изкачим по ръба на отсрещния хребет, но ще бъде опасно към върха. Гледам известно време върха на планината. Какво беше това, дето Крис каза, че съм му говорил снощи? „Ще се видим на върха на планината.“… не… „Ще се срещнем на върха на планината.“

Как бих могъл да го срещна на върха на планината, след като съм вече с него? Има нещо много странно тук. Каза, че съм говорил още нещо оная вечер — че тук било много самотно. Това противоречи на истинските ми впечатления. Изобщо не смятам, че тук е самотно.

Звук от откъртил се камък привлича вниманието ми към нашия склон. Нищо не помръдва. Всичко е съвсем неподвижно.

Няма опасност. Такива малки каменопади често можеш да дочуеш там, където има свлачище.

Но понякога не са чак толкова малки. Лавините започват с такива малки свличания. Ако човек е над тях или отстрани, интересно е за гледане. Само че ако те са отгоре — няма спасение. Можеш само да ги гледаш как идат.

Хората казват странни неща в съня си, но защо ще му казвам, че ще го срещна? И защо той ще мисли, че съм бил буден? Тук има нещо наистина не наред, което поражда много неприятно качествено усещане, но не мога да разбера какво. Най-напред се появява чувството, а после човек открива защо.

Чувам Крис да се движи, обръщам се и го виждам да се оглежда.

— Къде сме? — пита.

— На самия хребет.

— О! — казва и се усмихва.

Нареждам обед от швейцарско сирене, унгарски салам и соленки. Нарязвам сиренето и салама на равни резенчета, тишината дава възможност всяко нещо да се прави както трябва.

— Хайде да си построим тук колиба — казва той.

— О-о-о-х — простенвам аз, — и да се катерим дотук всеки ден?

— Разбира се — дразни ме той, — не беше трудно.

Вчерашният ден е за него нещо отдавна минало. Подавам му сирене и соленки.

— За какво мислиш непрекъснато? — пита той.

— За хиляди неща — отвръщам аз.

— Какви?

— Повечето от тях не означават нищо за теб.

— Кои например?

— Като например защо съм ти казал, че ще се срещнем на върха на планината.

— О! — казва той и свежда поглед.

— Каза, че съм говорел като пиян.

— Не, не като пиян — отвръща той, все още свел поглед. Начинът, по който избягва да ме погледне, ме кара отново да си помисля дали казва истината.

— А как тогава?

Не отговаря.

— Как тогава, Крис?

— Просто особено.

— Как?

— Ами… не знам! — поглежда към мен и в очите му има страх. — Както много отдавна — казва и свежда поглед.

— Кога?

— Когато живеехме тук.

Сдържам се, за да не забележи промяна в изражението ми, после внимателно се изправям, отивам от другата страна и методично обръщам чорапите върху скалата. Те отдавна са изсъхнали. Когато се връщам с тях, виждам, че погледът му е още прикован върху мен. Казвам небрежно:

— Не знаех, че съм говорел особено.

Не отговаря.

Обувам си чорапите и обувките.

— Жаден съм — обажда се Крис.

— Няма да има нужда да се спускаме много надолу, за да намерим вода — казвам аз, като се изправям. Гледам известно време снега, после добавям: — Готов ли си за тръгване?

Той кимва и слагаме раниците.

Докато обхождаме върха към края на един сипей, чуваме нов тропот от свличащи се камъни, много по-силен от първия, който бях чул преди малко. Гледам нагоре да видя откъде идва. Отново нищо.

— Какво бе това? — пита Крис.

— Свлачище.

И двамата оставаме неподвижни известно време и слушаме. Крис пита:

— Има ли някой горе?

— Не, мисля, че просто снегът се топи и освобождава замръзнали камъни. Когато е много топло, както сега, в ранно лято, често стават малки свличания. Понякога и големи. Това е неизбежно при изветрянето на планината.

— Не знаех, че планините се износват.

— Не се износват, а изветрят. Ерозират. Стават заоблени и кротки. Тази още не е изветрена.

Навсякъде наоколо освен нагоре склоновете са застлани с черно-зеленото на гората. В далечината гората прилича на кадифе.

Аз се обаждам:

— Гледаш тези планини сега и ти се струват така неизменни и мирни, но те се променят през цялото време и промените не винаги са спокойни. Отдолу, точно под нас, в тоя момент има сили, които могат да разломят цялата планина.

— Става ли някога?

— Какво да става?

— Да разломят цялата планина на парчета?

— Да — отговарям аз. После се сещам: — Недалеч от тук под милиони тонове скална маса лежат деветнадесет души. Всички се чудеха, че бяха само деветнадесет…

— Какво се е случило?

— Били просто туристи от източните щати, спрели да лагеруват. През нощта подземните сили се разразили и когато на другата сутрин спасителите видели какво е станало, само поклатили глава. Изобщо не се опитали да разкопават. Биха могли само да прокопаят стотици фута през каменопада, за да извадят тела, които след това ще трябва да се заравят отново. И ги оставили там. Те са там и сега.

— Откъде са разбрали, че са били деветнадесет?

— Съседи и роднини от родните им градове съобщили за изчезването им.

Крис гледа към върха на планината пред нас.

— Нямало ли е някакви признаци, по които да разберат?

— Не знам.

— Все си мисля, че трябва да е имало някакви признаци.

— Може и да е имало.

Вървим до мястото, където седловината, върху която се намираме, се вгъва и образува началото на клисура. Виждам, че можем да слезем по тази клисура и евентуално да намерим вода. Започвам да се спускам косо.

Нови камъни громолят над нас. Изведнъж се уплашвам.

— Крис — казвам.

— Какво?

— Знаеш ли какво си мисля?

— Не, какво?

— Мисля си, че ще бъде много разумно, ако оставим на мира тоя планински връх и се опитаме да го превземем някое друго лято.

Той помълчава. После пита:

— Защо?

— Имам лоши предчувствия.

Не казва нищо дълго време. Най-подир се обажда:

— Какви например?

— Ами просто си мисля, че може да ни хване буря, да стъпим на свлачище или нещо такова и тогава наистина ще изпаднем в беда.

Отново тишина. Поглеждам го и виждам истинско разочарование, изписано на лицето му. Мисля, че той разбира, че не казвам всичко.

— Защо не помислиш по тоя въпрос — казвам — и после, като стигнем до вода и се нахраним, ще решим.

Продължаваме да се спускаме.

— Съгласен?

Най-накрая той казва „съгласен“ с безизразен глас.

Спускането засега е лесно, но виждам, че скоро ще стане по-стръмно. Тук все още е открито и слънчево, но скоро пак ще бъдем между дървета.

Не знам какво да мисля за този странен нощен разговор, освен че не е на добро. За никой от двама ни. Май че напрежението от цялото това каране и лагеруване, и шъто̀куа, и връщането към старите места са ми се отразили зле и това се проявява нощем. Искам да се махна оттук колкото е възможно по-скоро.

Не смятам, че това напомня с нещо старото време на Крис. Сега се плаша много лесно и не се срамувам да си го призная. ТОЙ никога от нищо не се е плашел. Никога. Това е разликата помежду ни. Ето защо аз съм жив, а той не е. Ако той е там, горе, някаква психическа еманация, някакъв призрак, някакъв зловещ двойник, който ни очаква в Бог знае какъв вид… е, трябва още много да почака. Още много.

Останеш ли по-дълго време сред тия проклети височини, започва да те хваща страх. Искам да сляза надолу, много надолу, далеч, далеч надолу.

При океана. Точно така. Там, където вълните се носят бавно към теб и има постоянен тътен, и няма накъде да паднеш. Вече си в най-ниското.

Отново навлизаме сред дърветата и клоните засланят гледката към върха, което ме радва.

 

 

Мисля, че и в тази шъто̀куа сме отишли толкова далеч по пътя на Федър, колкото сме искали. Сега нека изоставя неговия път. Гласувах му цялото доверие, което заслужава, за всичко, което е мислел, казал и написал, а сега искам сам да разработя някои от идеите, които той е пропуснал да изследва. Заглавието на тази шъто̀куа е „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“, а не „Дзен и изкуството да се изкачва планина“; по планинските върхове липсват мотоциклети, почти липсва и дзен, струва ми се. Дзен е „духът на долината“, а не планински зъбер. Единственото от дзен, което може да се намери по планинските чуки, е това, което човек е занесъл със себе си. Да се махаме оттук.

 

 

— Добре, е да се спуска човек, нали? — казвам.

Никакъв отговор.

Изкачи се човек на върха на планината и за награда какво? Някоя тежка каменна плоча с куп заповеди. Току-виж, пробутали ти скрижалите.

Горе-долу това стана и с него.

Мислеше се за кой знае какво — месия.

Не на мен, момче. Часовете за молитва са малко нещо дългички, а отплатата — малко нещо нищожна. Да се махаме… Да се махаме…

След малко подскачам надолу по склона в някакъв идиотски танец от две стъпки… раз-два, раз-два, раз-два… докато чувам Крис да крещи: „По-бавно!“ и го виждам на двеста ярда по-горе между дърветата.

Тръгвам по-бавно, но след известно време забелязвам, че той изостава нарочно. Разочарован е, естествено.

 

 

Предполагам, че онова, което трябваше да сторя в тази шъто̀куа, е просто да опиша в обобщен вид посоката, поета от Федър, без да правя оценки, и после да продължа тъй, както виждам нещата аз. Повярвайте ми, когато светът се разглежда не като двуединство от дух и материя, а като триединство на качество, дух и материя, тогава изкуството да се поддържа мотоциклет, както и другите изкуства приемат едно смислово измерение, което никога не са притежавали, фантомът на техниката, от който Съдърлендови бягат, се превръща от зло в положително, приятно явление. И да се докаже това е едно безкрайно удоволствие.

Но преди всичко, за да дам на този друг фантом пътните му документи, трябва да кажа следното:

Може би той би поел направлението, което аз сега се готвя да поема, ако тази втора вълна на кристализация бе достигнала в края на краищата брега, към който аз ще я насоча, ще рече — във всекидневния свят. Мисля, че метафизиката е полезна, ако помага в ежедневието; ако ли не — да върви на майната си. Но за негово нещастие тя не достигна тоя бряг. Тя се сля с трета мистична вълна на кристализация, от чиито удари той не можа никога да се възстанови.

Размишлявал бе върху отношението на качеството към духа и материята и бе определил качеството като родител на духа и материята, онова събитие, което поражда духа и материята. Тази Коперникова инверсия на взаимоотношението между качество и обективен свят би могла да звучи загадъчно, ако не се обясни внимателно, но той не бе имал намерение да създава загадки. Просто искаше да каже, че в един миг, кацнал върху острието на времето, преди един предмет да може да бъде ограничен, би трябвало да има някакво извънмисловно усещане, което той нарича осъзнаване на качеството. Човек осъзнава, че е видял дърво едва след като го е видял, и между мига на съзирането и мига на съзнаването трябва да съществува промеждутък от време. Понякога си мислим, че този промеждутък е неважен. Но нямаме основание да смятаме за неважен този промеждутък — абсолютно никакво.

Миналото съществува само в спомените ни, бъдещето — само в нашите планове. Настоящето е единствената ни действителност. Дървото, което сме осъзнали с разума си благодарение на този малък промеждутък от време, е винаги в миналото и затова е нереално. Който и да било възприет от разума предмет се намира винаги в миналото и затова е нереален. Реален е винаги моментът на съзирането, преди да е настъпило осъзнаването. Друга реалност не съществува. Тази предмисловна реалност Федър смята, че правилно определя като качество. След като всички реално определими неща трябва да произтичат от тази предрационална реалност, качеството е родителят, източникът на всички субекти и обекти.

Той мисли, че интелектуалците обикновено срещат най-голяма трудност при забелязване на това качество именно защото така бързо и категорично искат да го намърдат в някаква интелектуална форма. Тези, за които е най-лесно да забележат качеството, са малките деца, необразованите хора и хората, „недопуснати“ до културата. Те имат най-малка склонност да интелектуализират, черпейки от културни източници, и са най-малко тренировъчно програмирани да я попият по-надълбоко у себе си. Ето защо, смятал той, „квадратността“ е такава изключително интелектуална болест. Разбираше, че по една случайност е бил имунизиран срещу нея или поне до известна степен е дерайлирал от интелектуалния коловоз благодарение на провала си в учението. След като това се бе случило, той не чувствуваше натрапчивото отъждествяване с интелектуалното начало и вече можеше да изучава антиинтелектуални учения с търпимост и разбиране.

„Квадратните хора“, казва той, поради интелектуалните си предразположения и настройка обикновено гледат на качеството, на доинтелектуалната действителност като на нещо неважно, обикновено събитийно-празен преходен период от обективната реалност към субективното й възприемане. И понеже са предубедени за тази маловажност, не се опитват да открият дали все пак този период по някакъв начин не се разминава с представата им за него.

Разминава се, казва Федър. Веднъж станали чувствителни към това качество, забелязали тази корейска стена, тази неинтелектуална реалност в чистия й вид, искаме да забравим всички ония думи, които най-накрая започваме да разбираме, че означават винаги нещо друго.

И сега, въоръжен с новото си, обвързано с фактора време метафизично триединство, той прегради напълно пътя пред качественото разцепление между романтичното и класическото, разделението, което заплашваше да го довърши. Сега качеството не можеше да се накълца. Той можеше да си седи на мястото и спокойно тях да накълца. Романтичното качество винаги се свързва с моментните впечатления. „Квадратното“ качество винаги предполага многочислени разсъждения, които траят известено време. Романтичното качество е настоящето — „тук и сега“ на нещата. Класическото качество винаги се интересува от нещо повече от простото настояще. Връзката на настоящето с миналото и бъдещето винаги се взема предвид. Ако възприемем миналото и бъдещето като съдържащи се изцяло в настоящето, ами че това е много „груви“, значи, живеем единствено за настоящето. И ако мотоциклетът работи, какво има да му мислим? Но ако приемем настоящето просто като миг между миналото и бъдещето, просто като един отлитащ момент, тогава да се пренебрегва миналото и бъдещето в името на настоящето е наистина лошокачествено. Мотоциклетът може и да работи сега, но кога за последен път му е проверено нивото на маслото? Издребняваме от романтична гледна точка, но демонстрираме истински здрав смисъл от класическа.

Сега разполагаме с два различни вида качество, но те вече не разцепват самото качество. Те са просто два аспекта на качеството във времето — кратък и продължителен. Онова, което се искаше от него, бе метафизическа йерархия, която изглежда така:

 

 

А той им представя в отговор метафизическа йерархия, изглеждаща така:

 

 

Качеството, което преподаваше той, не бе просто част от действителността, то бе самата тя.

След това продължи нататък — обясни от гледна точка на триединството „Защо всеки вижда качеството различно“. Това бе въпросът, чийто отговор по-рано винаги бе трябвало да заменя с благовидни ерзаци. А сега каза: „Качеството е без очертания, без форми, не подлежи на описание. Да виждаш очертания и форми е да ги интелектуализираш. Качеството е независимо от всички форми и очертания. Названията, очертанията и формите, които приписваме на качеството, само частично зависят от него. Също така частично зависят и от априорните образи, които сме натрупали в съзнанието си. Ние постоянно се стремим да открием в качественото събитие аналози на по-раншни наши възприятия. Ако не открием, не сме способни да действуваме. Езика си построяваме от позициите на тези аналози. Цялата си култура изграждаме от гледна точка на тия аналози.“

Причината хората да виждат качеството по различен начин е, каза той, че те подхождат към него с различен запас аналози. Даде лингвистични примери, показващи, че за нас индуистките букви „да“, „да“ и „дха“ звучат еднакво, защото не разполагаме с техни аналози, които да ни направят чувствителни към различията между тях. По същия начин повечето хинди говорещи не могат да различат „да“ от „дъ“, защото не са чувствителни към това различие. Не е нещо необикновено, каза той, индийски селяни да видят призрак. Но те се ужасяват от демонстрация на закона за гравитацията.

Това, каза той, обяснява защо един цял курс по композиция за начинаещи стига до близки оценки на съчиненията. Те всички имат приблизително еднаква подготовка и еднакви знания. Но ако бе доведена група чуждестранни студенти или, да речем, ако бяха прочетени средновековни стихотворения, неизвестни за класа, то вероятно тогава способността на студентите да степенуват приблизително еднакво оценките за качество не би била същата.

В известен смисъл, каза той, личността на студента се определя от диапазона, в който може да открие качеството. Хората се различават в оценките си за качеството не защото качеството е различно, а защото те се различават по своя опит. Той предположи, че ако двама души биха имали еднакви априорни аналози, те във всички случаи щяха да оценяват качеството по един и същи начин. Нямаше как да се провери това, така че трябваше да си остане просто предположение.

В отговор на колегите си в училище написа:

„Всяко философско обяснение на качеството ще бъде едновременно вярно и невярно именно защото е философско обяснение. Процесът на философското обяснение е аналитичен процес, процес на разлагане на нещо на субекти и предикати. Онова, което имам предвид (и което всички имат предвид), като казвам качество, не може да бъде разложено на субекти и предикати. Това не е така, понеже качеството е много загадъчно, а защото качеството е много просто, близко и непосредствено.

Най-простият аналог на чистото качество, който хората в нашето обкръжение могат да разберат, е, че «качеството е реакция на един организъм спрямо неговата околна среда» (използува този пример, защото главните му опоненти като че разглеждаха нещата от позициите на рефлекторната теория на поведението). Една амеба, поставена върху влажна плочка с капка серниста киселина близо до нея, ще се отдръпне от киселината (поне аз така мисля). Ако можеше да говори, амебата, без да знае каквото и да било за сернистата киселина, би могла да каже: «тази околна среда има ниско качество». Ако имаше нервна система, тя би действувала по много по-сложен начин, за да надделее над лошото качество на околната среда. Щеше да търси аналог, ще рече — образи и символи от по-раншния си опит, за да определи неприятното естество на новата си среда и по този начин да я «разбере».

При нашето високоорганизирано органично състояние ние, висшите организми, реагираме на окръжаващата ни среда с въвеждане на много чудесни аналози. Ние създаваме земя и небеса, дървета, камъни и океани, богове, музика, изкуства, език, философия, техника, цивилизация и наука. Тези аналози наричаме действителност. В името на истината хипнотизираме децата си да повярват, че това е действителността. Всеки, който не приеме, че това е действителност, го хвърляме в лудница. Но онова, което ни принуждава да въведем аналозите, е качеството. Качеството е постоянният дразнител, който окръжаващата ни среда хвърля срещу ни, за да създаваме света, в който живеем. Целия. До последната му частица.

И сега, да вземем онова, което ни е накарало да създадем света, и да го включим в света, който сме създали, е очевидно невъзможно. Ето защо качеството не може да бъде дефинирано. Ако го дефинираме, дефинираме нещо, по-малко от самото качество.“

Спомням си този фрагмент по-ясно от всички други може би защото е най-важният от всички. Когато го пишеше, изпита моментен страх и за малко щеше да зачеркне думите: „Целия. До последната му частица.“ Звучаха налудничаво. Мисля, че го забеляза. Но не можеше да види никаква логическа причина да зачеркне тия думи, а за малодушие вече бе късно. Не обърна внимание на тревожния сигнал и ги остави да си стоят.

Остави молива и тогава… усети, че нещо си отива. Като че нещо вътре в него бе напрегнато прекалено много и се бе скъсало. А след това бе твърде късно.

Започна да разбира, че се е отклонил от първоначалните си позиции. Вече не говореше за метафизическо триединство, а за абсолютен монизъм. Качеството бе източникът и същността на всичко.

Цял един потоп философски асоциации му дойдоха наум. Хегел бе говорил така, с неговия Чист разум. Чистият разум също бе независим и от обективното, и от субективното.

Все пак Хегел каза, че Чистият разум е източник на всичко, но след това изключи романтичното от „всичкото“, на което бе източник. Чистият разум на Хегел бе напълно класически, напълно рационален и напълно систематизиран.

Качеството не бе такова.

Федър си спомни, че на Хегел са гледали като на мост между западната и източната философия. Веданта на индуистите, Пътят на даоистите, дори Буда са били характеризирани като съвършен монизъм, подобен на Хегеловата философия. Все пак тогава Федър се усъмни, че мистичните единства и метафизичните монизми са еднакви по същност, след като мистичните единства не се подчиняват на каквито и да било правила, а метафизичните монизми се подчиняват. Неговото качество бе метафизична същност, не мистична. Или пък бе мистична? В какво се състоеше разликата?

Отговори си, че разликата се състои в дефинирането. Метафизичните същности се дефинират. Мистичните единства не. Това превръщаше качеството в мистично. Не. Всъщност то бе и двете неща. Макар досега да бе мислил за него в чисто философски категории като за метафизично, през цялото време бе отказвал да го дефинира. Това го правеше и мистично. Неговата недефинируемост го освобождаваше от правилата на метафизиката.

И тогава, подтикван от някакъв импулс, Федър се приближи към библиотеката си и извади една малка, синя, подвързана с картон книга. Той я бе преписал на ръка и собственоръчно я бе подвързал преди години, когато не я бе намерил да се продава никъде. Беше две хиляди и четиристотин годишната „Дао дъ дзин“ на Лаодзъ. Започна да чете редовете, които бе чел много пъти по-рано, но този път се вглеждаше, за да разбере дали не би могло да се направи известно заместване. Започва да я чете и тълкува едновременно.

Зачете:

Качеството, което може да се дефинира, не е абсолютно качество.

Това бе казал и той.

Названията, които могат да му се дадат, не са абсолютни. То е породило небето и земята.

Когато се назове, то е майка на всички неща…

Точно така.

Качеството (романтичното качество) и неговите проявления (класическото качество) са в своята природа едно и също. Дават му се различни названия (субекти и обекти), когато стане класически очевидно.

Романтичното качество и класическото качество заедно могат да бъдат назовани „мистично“.

Простряло се от една загадка към още по-голяма загадка, то е вратата към тайната на целия живот.

Качеството е всепроникващо.

Смисълът му е неизчерпаем!

Неизмерим! Като първоизвор на всички неща…

И все пак сякаш остава кристално чисто като вода.

Не зная чий син е то.

Отражение на съществувалото преди Бога.

… Вечно, вечно сякаш остава то. Докосни го само и то ти служи без усилие…

Гледано, но невидяно… слушано, но нечуто, посягано е към него, но е непипнато… трите се изплъзват от всичките ни проучвания и тъй се сливат, ставайки едно.

 

Не поради изгрева му има светлина

не поради залеза му има тъмнина.

Непреставащо, постоянно

то не може да се определи

и се връща отново в царството на нищото.

Затова се нарича форма на безформеното,

образ на нищото;

затова се нарича неуловимо.

Срещни го и няма да видиш лицето му,

последвай го и няма да съзреш гърба му.

Онзи, който се запознае изтьнко с качеството от древни времена,

ще може да познае прастарите начала,

което е приемствеността на качеството.

 

Федър четеше ред след ред, стих след стих, гледаше ги как се свързват, пасват един към друг, застават по местата си. Точно така. Това искаше да каже той. Това казваше през цялото време, само че зле, механистично. Нямаше нищо неясно или неточно в тази книга. Беше така точна и определена, че повече нямаше накъде. Същото казваше и той, само че на различен език и въз основа на различни източници и начала. Той идваше от друга долина и виждаше какво има в тази не вече по описания на страници, а като част от долината, към която принадлежеше. Виждаше я цялата.

Разгадал бе шифъра.

Продължи да чете. Ред след ред. Страница след страница. Нито едно несъответствие. Онова, за което той бе приказвал през цялото време като за „качество“, тук бе „дао“, великата, най-важната сила, родила всички религии, източни и западни, минали и сегашни, цялото знание, всичко.

Тогава неговият вътрешен поглед се вдигна и улови собствения му образ и разбра къде се намира и какво вижда, и… не знам какво точно стана… но сега свличането, което Федър бе усещал по-рано, вътрешното разделяне на съзнанието, изведнъж набра инерция, както става със свлачищата по планинските върхове. Преди да може да я спре, внезапно натрупалата се маса на осъзнатото започна да расте и расте в неподдаваща се на контрол лавина от мисли и осъзнаване, растеше и растеше понеслата се надолу маса, увеличаваше обема си стотици пъти, а после новата маса увличаше още каменопади, стотици пъти колкото нея, и после още стотици колкото новообразуваното и още, и още, нашир и длъж; докато не остана нищо, върху което да стъпи.

Не остана нищо.

Всичко се изплъзна изпод краката му.