Реймънд Фийст
Нокът на сребърния ястреб (9)

Глава 6
Латагор

Нокът зяпна втрещен.

Беше мълчал през цялото време, докато се приближаваха към града — подхождаха към една от западните порти час преди свечеряване. Беше се удивлявал на големината на Латагор, докато наближаваха, но щом стигнаха до самия град, се изуми.

Нищо в житейския му опит не го беше подготвило за гледката на толкова много хора, живеещи един до друг. Цялата тази суматоха и шум отначало заплашваше да го съкруши, но след това той започна да попива жадно гледки и звуци.

До градските порти се мотаеха улични продавачи, хвалеха разнообразната си стока на всички, които можеха да чуят виковете им — дрънкулки и носещи късмет талисмани, предмети, чието предназначение бе непознато за Нокът. Мнозина от приближаващите до тях се оказваха дрипави просяци: благославяха склонните да им дадат подаяние и ругаеха и проклинаха онези, които ги пренебрегваха.

Калеб погледна онемелия младеж и подхвърли:

— По-добре си затвори устата, преди някоя птица да е свила гнездо в нея.

— Толкова много хора! — ахна Нокът.

Дъстин Уебанкс погледна през рамо към момчето.

— Никога ли не си бил в град досега?

— Не, господине.

Пленникът, който досега мълчеше и се мръщеше, освен когато не изпъшкаше от болка, щом фургонът подскочеше по-силно, каза:

— Това е нищо, момче. Ти само да слезеш до Опардум или Калеш’каар, тогава ще видиш. Латагор не е дори толкова голям, че да се води град. По-скоро едно голямо село.

Калеб изсумтя от капрата:

— Достатъчно голям е, за да има стража и много въже. — Обърна се към Нокът. — Тази порта хващаш, когато искаш да влезеш в града. Повечето местни използват нея, защото другите порти са за пътници и кервани, тъй че да минеш през тях ти трябва много време. Затова я наричат Портата на местните.

— Колко порти има? — попита Нокът; мислеше си за простата ограда около селото си и за единствената му порта.

— Мисля, че в този град са двайсет и… четири? Да, двайсет и четири са.

Спряха на опашката от хора, чакащи да ги пропуснат в града, преди да е паднала нощта и портите да се затворят. Пред тях имаше само два фургона и група мъже на коне, тъй че стигнаха бързо до портата.

— Здравей, Родерик! — викна Калеб.

— А, Калеб! — извика един войник в тъмнозелената униформа на града. — Да продаваш ли си дошъл, или да купуваш?

— На покупки — отвърна Калеб. — Празни идваме.

Войникът му махна да мине.

— Може ли да ви оставим един разбойник тука? — попита Калеб.

Последваха бързи обяснения и войниците прибраха пленника. Дъстин Уебанкс също ги остави, трябвало да си уреди сделката. Обеща им отплата, стига да го потърсят на другия ден в „Бягащият лакей“.

Калеб подкара фургона към странноприемницата, в която отсядаха хората на Кендрик, когато идваха в града. Вечерният здрач се сгъстяваше. Накрая стигнаха до хубава на вид сграда с голям двор отдясно. На табелата бе изрисуван мъж — със завързани очи подхвърляше във въздуха топки. Един младеж на възрастта на Нокът излезе да ги посрещне и каза:

— Здравей, Калеб!

— Здрасти, Джейкъб! — отвърна Калеб.

Младежът беше русоляв и кокалест. Носеше проста памучна риза, кожени панталони и тежки работни ботуши. Хвана поводите на конете и попита:

— Как се казва приятелят ти?

— Нокът. Нокът, това е Джейкъб.

Нокът кимна за поздрав и скочи от фургона.

— Татко ще се радва да ви види — каза Джейкъб. — Има да ти разкаже нови ловни истории.

— Намерил е време да ходи на лов? — попита Калеб. Джейкъб отвърна ухилено:

— Не, но има нови истории.

Калеб се усмихна.

— Както винаги.

Оставиха фургона на грижите на Джейкъб и влязоха в хана. Една пълничка жена се обърна и лицето й грейна, щом видя Калеб. Забърза към тях иззад дългия тезгях в дъното на гостилницата и го прегърна сърдечно.

— Калеб, шарлатанино проклети! Откога не си се вясвал насам! Не сме те виждали от предното лято!

И да се беше смутил от съкрушителната й прегръдка, сдържаният обикновено ловец го понесе с достойнство, а когато тя най-сетне го пусна, рече:

— Здравей, скъпа Анджелика. — След това посочи спътника си. — Нокът ми помага в това пътуване.

Момчето изведнъж се намери притиснато в задушаваща меча прегръдка.

— Добре си дошъл в „Слепият жонгльор“, Нокът. — Жената смигна на Калеб. — Ела е в кухнята.

Калеб се усмихна и каза:

— Ще ни трябва стая за два-три дни.

— Имате я — рече жената. — Хайде, намерете си първо някоя хубава маса до камината. Носачите и коларите ще напълнят тука, щом се стъмни, й тогава всеки да се оправя сам.

Калеб посочи една малка маса в ъгъла до огъня и Нокът отиде до нея и седна.

— Ще се измием един по един — каза Калеб. — Тя е права. Скоро тук няма да има място да се обърне човек.

Анджелика се появи след малко с две големи халби ейл. Подаде един ключ на Калеб и каза:

— Първата стая, горният етаж. Най-добрата.

— Благодаря — отвърна Калеб.

Нокът отпи от пивото. Беше ароматно и силно.

— Внимавай как пиеш, Нокът. Ще ти завърти бързо главата, ако не внимаваш. — Калеб се наведе над масата и продължи: — Учи се да отпиваш по глътчица и да изглеждаш все едно пиеш много повече.

— И как да го направя това?

Калеб му показа. Надигна халбата и се престори, че удря тежка глътка, но когато я остави на масата под брадичката на Нокът, за да погледне, момчето видя, че я няма само една глътка.

— Разливаш по малко на пода или го оставяш да потече по брадичката ти, ако си с грубиянска компания. Ако вечеряш с прилични хора, махваш на слугата да ти донася нова халба от време на време. Никой освен слугата няма да забележи, че отнася наполовина пълна халба, а той няма да го каже на никого — най-вероятно ще я изгълта сам още преди да стигне до килера.

— Защо?

— Защо ще я изпие?

Нокът поклати глава и се ухили.

— Не, това го схванах. Защо трябва да се правя, че пия повече, отколкото пия?

— Трябва да ти стане навик. Мъжете, които наблягат на чашата, най-често са глупци. А може да се окаже благоразумно да изглеждаш глупак понякога. — Калеб стана. — Отивам да се измия.

Нокът кимна и се отпусна на стола. Калеб тръгна към една врата до тезгяха и влезе през нея — сигурно водеше към кухнята. Като повечето хора от племето си, Нокът се беше къпал в реките и езерата из планините почти всеки ден, освен в най-студените месеци. Търкал беше кожата си с пръчки и кора в потилнята на селото, седнал между мъжете и жените; след това се плакнеха с топлата вода от дървеното ведро, държано до горещите камъни да вдига па̀ра. Използването на сапун и вода — студена повечето пъти — му изглеждаше като някакъв странен ритуал, но се бе постарал да го превърне в навик. Повечето хора, беше забелязал, включително благородниците, като че ли се къпеха или миеха ръцете и лицето си, когато им хрумне, но тези в хана на Кендрик отделяха доста време за къпане и миене. Нокът попита Лела за това и тя му каза, че било обичайно тук и че самата тя нямала нищо против.

Ето, че само си помисли за Лела и стомахът му се сви. Липсваше му, въпреки възбудата от пътуването. Изобщо не беше познавал жена преди нея; според обичая на племето му щеше да остане недокоснат от жена до нощта на сватбата си. Тази практика не се спазваше винаги, особено между онези, които си нямаха избран еш през годината, в която достигаха мъжеството или женствеността си, но си беше традиция, а повечето оросини спазваха традициите. Мислите на Нокът се отнасяха понякога към Око на синекрил примкар и други момичета от селото му; чудеше се дали и те щяха да са толкова весели, когато се любят, като Лела, която се смееше и се държеше закачливо толкова, колкото беше пламенна. Изтласка мислите за селото си и за момичетата, с които беше отраснал, тъй като все още бяха прекалено болезнени. Робърт го учеше да насочва мисълта си към непосредственото бъдеще, защото според него „Да се занимаваш с миналото означава да живееш в съжаление“.

Както му беше станало вече навик, Нокът огледа помещението. Имаше десетина маси, така че можеха да се съберат поне петдесетина гости. Дори повече, стига да нямат нищо против да стоят при тезгяха. Нокът си припомни външния вид на сградата, сравни я с хана на Кендрик и реши, че на горния етаж би трябвало да има шест стаи. Като в повечето странноприемници в района, някои от гостите щяха да спят под масите в гостилницата за по няколко медника. На пода можеше да е неприятно за спане, но с едно дебело наметало, застлано върху него, все пак определено беше по-добре, отколкото да спиш на открито. Тлеещият огън в камината щеше да осигури топлина през цялата нощ, а след събуждане щеше да ги чака топла храна.

Предната врата се отвори и нахлуха шестима грубовати мъже. Всички бяха прашни и облечени в груби дрехи. По тежките им ботуши (повечето бяха с двойно подшити носове) и плещестите им тела Нокът отсъди, че трябва да са носачи: мъжете, които разтоварваха търговските фургони и разнасяха сандъците по дюкяни и складове из целия град. Всички бързо закрачиха към тезгяха, а един подвикна:

— Анджелика! Бързо, че умряхме от жажда!

Двама от мъжете се изхилиха, но изчакаха кротко за миг, Докато Анджелика се появи от вратата за кухнята. Поздрави носачите по име и им донесе питиетата, без да ги пита какво желаят — явно бяха редовни клиенти.

През следващите няколко минути в хана влязоха още десетина души, всички работни хора, било носачи като първата група или колари и фургонджии.

Калеб се върна, седна и попита:

— Какво научи?

Нокът го изгледа. В първия момент не разбра въпроса му, но после осъзна, че Калеб го пита какви изводи си е направил от наблюдението. Каза му предположенията си за размерите на хана и добави:

— Дворът за впряговете отзад трябва да е доста голям, защото пое фургона ни лесно, а ние ще използваме само една от стаите. Предполагам, че конюшнята може да побере поне десетина коня, сигурно и повече.

— Повече — отвърна Калеб. Точно в този момент едно хубавичко момиче дойде при тях с поднос с храна. — Нокът, това е Ела.

Нокът погледна момичето. Беше слабичко като тръстика, но той моментално забеляза приликата с Анджелика. Беше малко по-голяма от него, със сини очи и много тъмна коса, очертала много бяло лице и сладки розови бузки. Носеше скромна рокля от син лен и бяла престилка, но коланът, стегнал кръстчето й, открояваше радващи окото пропорции и приятни извивки, въпреки че беше толкова слабичка.

— Здравей — Каза й той.

Тя се усмихна и Нокът се удиви от хубостта й. Тя остави подноса, погледна Калеб с нескрита топлота и каза:

— Ако ви потрябва още нещо, викни ме.

И забърза към кухнята. Междувременно в хана влязоха още работници и когато стигна до тезгяха, един от тях подвикна:

— Здрасти, Ела!

Тя спря, лицето й помръкна.

— Здравей, Форни — отвърна му и без повече думи се прибра в кухнята.

Нокът огледа новодошлия. Беше млад мъж, сигурно на възрастта на Калеб, здравеняк с буйна, гъста черна коса. Продължи към тезгяха с приятелите си.

Джейкъб се появи зад тезгяха от кухнята, поздрави неколцина от редовните посетители на странноприемницата и дойде при тяхната маса. Калеб му посочи стол и младежът седна.

— Конете ви са настанени и нахранени. Жълто-кафявата кобила я дразнеше предното ляво копито, тъй че трябваше да го прегледам. Извадих едно остро камъче. Може да загнои.

Нокът беше почиствал копитата всяка вечер и през обедните почивки, тъй че животното сигурно беше закачило камъчето през последната отсечка на пътя.

Джейкъб продължи:

— Ще я държа под око. — Наведе се над масата, сниши глас и заговори със зла усмивка: — Е, Форни видя ли вече, че Ела си говори с теб? — На Калеб като че ли не му стана много весело. Джейкъб се обърна към Нокът. — Сестра ми е хвърлила око на приятеля ни тука, но младият Форни е решен да се жени за нея.

Нокът все още не беше много наясно с брачните обичаи на тези хора, но вече започваше да усеща, че нещата съвсем не са толкова формални сред градските хора, както и при всички, които не бяха оросини, колкото бяха в родния му край. Не знаеше какво точно да отвърне, затова си замълча.

Калеб го погледна, после заговори на Джейкъб:

— Казах на сестра ти, че я харесвам, но знаеш не по-зле от мен, че още ми е много далеко за женитба. — Умисли се и добави тихо: — Ако изобщо се оженя. — Усмихна се. — Освен това, доколкото схващам, Форни доста ще се озори, дори кракът ми изобщо да не стъпваше в Латагор.

Джейкъб се засмя.

— Не знам защо, но Ела много се дразни от него. Но пък всички сме един дол дренки, нали? Човек все иска това, което не може да има.

Нокът ги погледна озадачено. Джейкъб забеляза объркването му и обясни:

— Ела иска Калеб, но не може да го има, а Форни иска Ела и не може да я има. Същото е, схващаш ли?

Нокът не схващаше, но кимна, уж че е разбрал. След малко попита:

— А той кой е?

— Форни ли? — Джейкъб сви рамене. — Много свестен тип си е, но нищо особено.

Калеб повдигна вежда и го изгледа със сардонична полуусмивка.

— Е, да, само дето баща му е най-богатият корабовладелец в района.

Нокът не знаеше много за богатите хора освен тези, които бяха гостували в хана на Кендрик, затова каза:

— Облечен е съвсем като другите.

— Това е по настояване на баща му. Старият иска синът му да се научи на труд от разтоварачите на фургони. Както казах, не е лош човек. — След което добави: — Не като нашия мистериозен пътешественик тука. — Потупа Калеб по рамото. — Ела му е хвърлила око, откакто беше на… колко? Петнайсет?

— Беше преди четири години, Джейкъб.

Джейкъб кимна.

— Непрекъснато й казвам да се откаже, но нали ги знаеш какви са сестрите.

— Не бих казал — отвърна Калеб. — Аз имам брат, забрави ли?

По лицето на Джейкъб пробяга странна сянка. Беше само за миг, но Нокът го забеляза. След това, с пресилено лековат тон, Джейкъб отвърна:

— Магнус трудно се забравя. — Избута стола си назад и се изправи. — Е, аз имам да свърша някои неща. Ако ви потрябва нещо, само кажете.

— Ще се оправим — каза Калеб.

Нокът изчака, докато Джейкъб се отдалечи, и се обърна към Калеб:

— Толкова много неща не разбирам за вас хората.

— За вас хората? — повтори Калеб.

— За теб и Джейкъб, и за другите в хана на Кендрик. — Помъчи се да намери точния израз. — Хората, които не са оросини.

Калеб хвърли бърз поглед из помещението.

— По-добре забрави, че си оросин, поне когато наоколо има непознати.

— Защо?

— Защото някой много усърдно се е погрижил оросините да измрат, Нокът. Сам ти може и да не представляваш заплаха за тези хора, но фактът, че си бил свидетел на добре пресметнато избиване на цял народ, те превръща в потенциално… затруднение. — След което повиши глас: — Та да се върнем на въпроса ти: какво не разбираш?

Нокът извърна очи. Когато заговори отново, тонът му беше спокоен.

— Ами… закачките например. Мисля, че това е думата. Шегуването, но без да се казват шеги.

— Дразненето.

— Да, точно това е думата. Лела го прави понякога с мен, а има моменти, когато не разбирам сериозно ли говори, или не.

Калеб сви рамене.

— Това едва ли те прави уникален сред младите мъже, Нокът.

— Може би. Но ти си по-голям от мен и си помислих, че…

Калеб го прекъсна с редкия си смях.

— С нищо не мога да ти помогна, млади ми приятелю. — Наведе се над масата и заби очи в халбата си. — Някой ден може би ще се запознаеш с останалите от семейството ми и ще видиш къде съм отраснал. Но дори това никога да не се случи, трябва да знаеш, че възпитанието ми като дете съвсем не беше обикновено. — Вдигна глава и се усмихна. — Отраснах, както би отраснал слепец сред зрящи.

— Какво имаш предвид?

— Някой ден ще ти го обясня, но засега е достатъчно да кажа, че не бях щастливо дете. Родителите ми… как да ти обясня. Изключителни хора, невъобразимо надарени, но нямаше как да изцерят онова, което аз виждах като свой вроден недостатък.

Нокът се отпусна в стола. На лицето му се изписа пълно изумление.

— Никакъв недостатък не виждам у теб, Калеб. За мен ти си най-добрият ловец, когото съм познавал, а моите съплеменници са прочути с ловните си умения. Достатъчно се учих на меча с Кендрик, за да мога да преценя, че с оръжието ти си толкова надарен, колкото и с лъка. Говориш простичко, но с мисъл. Притежаваш търпение и гледаш на нещата задълбочено. Какво ти липсва?

Калеб скръсти ръце.

— Виж ти, ставаш вещ познавач на човешката природа. Робърт го прави това на човек, ако разполага с достатъчно време. Една от дарбите му. Това, което ми липсва — продължи той тихо, — е магията. Брат ми не е единственият практикуващ магия в семейството ми; по-скоро аз съм единственият, който не притежава тази дарба. Отраснах на един остров, където бях буквално единственият такъв.

— Значи Робърт и брат ти са магьосници? — тихо възкликна Нокът.

— Ти не знаеше ли?

— Не съм ги виждал да правят магии, макар че… — Замълча. — Уроците, които ми преподава брат ти, са все за използването на ума, повече… — Помъчи се да намери точната дума. — По-… странни от уроците по логика, които ми дава Робърт. Магнус ми показва как да правя разни неща… — Почука се по челото. — Тук, вътре. Неща, които не съм си представял, че са възможни. Но аз нямам талант за магия.

— Знаеш ли го със сигурност? — подхвърли Калеб, наглед небрежно.

— Сред моя народ се срещат малцина от така наречените… шамани, жреци магьосници. Всяко бебе се подлага на изпитание и онези, които имат талант, напускат селата си като деца, за да се учат за шамани. Сред моя народ има само шепа такива и те… — Изведнъж се намръщи и добави тихо: — Все едно. Всички са мъртви. — Примига. — Отдавна не се бях чувствал така.

Калеб кимна и каза:

— Никога не си отива съвсем. Но ще откриеш в живота други неща. — Продължи по-ведро: — Имах предвид, че макар отдавна да съм се съвзел от въображаемите си недостатъци от раждането и възпитанието си, едно нещо, в което наистина никога не съм бил добър, е разбирането на жените. И също като теб бях „външен“, когато за първи път дойдох в тази част на света, без нужното възпитание, с което да продължа. — Отпи от халбата и добави: — Макар че ученето често е доста приятно.

Нокът се ухили.

— Да, прав си. Лела е наистина…

Калеб довърши вместо него:

— Чудесна, да.

— Но как да…

— Какво?

Нокът се опита да подреди мислите си. След дълго мълчание, в което само седяха и се гледаха, и чуваха шумните разговори и подвиквания на носачите и коларите, най-сетне се наведе над масата и промълви:

— Сред оросините родителите ни избират кой с кого да се събере. Аз нямам родители, а не знам за родителите на Лела…

Калеб го прекъсна.

— За женитба ли мислиш?

Нокът примигна, сякаш се изненада, че въпросът се поставя точно така, но накрая кимна и каза:

— Не знам какво да правя.

— Поговори с Робърт.

Нокът кимна.

— Но трябва да те предупредя — продължи Калеб. — Не мисля, че ще стане, дори Лела да го желае, а не смятам, че го иска.

— Но тя ме обича! — отвърна Нокът достатъчно високо, за да накара двама носачи да се обърнат и да го изгледат. След смях и едно грубо подмятане отново се върнаха към разговора си.

— Както казах, не съм специалист по жените, Нокът. Но трябва да знаеш следното. Не си първият момък, който е топлил леглото на Лела.

— Знам — отвърна Нокът.

Калеб свъси вежди, сякаш премисляше думите си. След малко заговори:

— Онова, което става между един мъж и една жена, си е тяхна работа. Но ще ти кажа следното. Познаваш мъже, които са били в прегръдките на Лела.

Нокът примига, все едно че не беше си го и помислял.

— Гибс ли?

Калеб кимна.

— Ларс?

Ново кимване.

— Но Ларс е с Меги — каза Нокът.

— Сега. Но се разделят често. Меги не се връзва много с представата за лятно празненство. Има си качества, но е доста трудна.

— Но това не е редно — каза Нокът.

— Нокът, не е въпросът дали е редно, или нередно. Просто е така. При вашето племе мъжът или жената са ти избрани и можеш да изкараш цял живот, без да познаеш друга жена, но тук… — Въздъхна. — Тук е друго.

Нокът изглеждаше отчаян.

— Трябва да знаеш, че и аз съм бил с Лела — каза Калеб. Младежът го погледна стъписано.

— Ти!?

— Миналото лято, в деня, в който Паско и Робърт те намериха, с нея пихме много ейл и накрая прекарахме нощта заедно. Същото беше направила и с няколко по-чаровни млади пътници.

Светът около Нокът се разпадаше.

— Тя да не е… как беше думата.

— Коя дума?

— Жена, която ляга с мъже за пари.

— Курва — уточни Калеб. — Не, млади ми приятелю, не е. Но е здраво момиче, което харесва мъжете, и е от страна, където хората не му мислят много дали да си легнат заедно и да се позабавляват.

Нокът усети празнина в стомаха си.

— Не е редно — промълви той.

— Иди да си измиеш ръцете — подкани го Калеб и махна с ръка към вратата за кухнята. — Храната всеки момент ще дойде. Просто запомни, че в повечето неща редното или нередното зависи от страната, откъм която си в момента. Хората на моя баща биха сметнали, че други да ти избират спътника в живота е… ами, варварство. — Лицето на Нокът взе да помръква и Калеб добави: — Не исках да те обидя, само изтъквах, че нещата изглеждат, както изглеждат, защото така са те учили от дете. А останалата част от света е безкрайно по-различна от всичко, което може да си представи едно дете. Хайде, иди се измий.

Нокът стана и отиде в кухнята. Там се натъкна на познати гледки. Анджелика и Ела работеха с други двама: мъж, който трябваше да е бащата на Джейкъб, предвид приликата, и друг един, явно тукашният готвач. Нокът намери ведро с вода и сапун и се изми. Когато вдигна глава, видя, че Ела му хвърля одобрителни погледи.

Усмихна й се колебливо и изтри ръцете си с кърпата, окачена до ведрото. Въпреки увлечението й към Калеб тя го гледаше доста смущаващо. Нокът излезе от кухнята и се върна при Калеб. Седна и го загледа. Беше го смятал за свой приятел. Но Калеб беше спал с жената, която Нокът обичаше! Как трябваше да се чувства сега?

Най-сетне отрони тежка въздишка и каза:

— Никога няма да ги разбера жените.

Калеб се засмя и го потупа по рамото.

— Добре дошъл в братството, приятелю.

 

 

Рано на другия ден Калеб започна обиколките си из града. Пет-шест пъти в годината Кендрик поръчваше определени неща за хана, в това число брашно, ориз, захар и мед, както и сезонни стоки. Но два пъти в годината се приготвяше специален списък и някой трябваше да отиде в града, за да закупи тези по-особени стоки. Често това беше самият Кендрик, но този път бе Калеб.

След като минаха през третия дюкян, Нокът започна да разбира защо. Калеб, изглежда, притежаваше дарба в преговарянето. Можеше да усети кога един търговец е готов да приеме по-ниска цена или кога има граница. Докато крачеха по улицата към следващия дюкян, Нокът попита:

— Как го разбираш?

— Кое?

— Кога да спреш да спориш за цената?

Калеб отби встрани, защото срещу тях тичаше банда улични хлапета, преследвани от разгневен търговец.

— Има неща, за които трябва да си отваряш очите. Същото е, както при игра на хазарт или ако се опитваш да разбереш дали някой лъже.

— Какви неща?

— Много са — отвърна Калеб. — Но да започнем с по-явните. Изражението. Продавачът на подправки тази сутрин например беше доволен, че вижда клиент. Лицето му излъчваше искрена радост при пристигането ни.

— Как можеш да разбереш?

— В момента, в който влезеш в дюкян, наблюдавай лицето на човека. Повечето търговци ще направят за миг пауза, да видят кой ги посещава. В този момент ще видиш истината. Иска време, докато се научиш, но скоро сам ще откриеш разликата между истински доволния, че вижда клиент, и този, който се преструва на доволен. Първият държи да ти продаде нещо, докато вторият може да ти продаде, а може и да не ти продаде. Много истини се крият зад една фалшива усмивка, поднесено пожелание за добро здраве или твърдението, че цената е много ниска или пък много висока. Засега само наблюдавай хората, с които се пазаря, не мен, и виж каквото можеш да видиш.

Нокът наблюдаваше през целия ден и след като поредното пазарене приключеше, задаваше въпроси. Постепенно започна да разбира истината в думите на Калеб — това, че може да се доловят определени знаци, ако човек има търпение да гледа за тях.

 

 

Малко след пладне стигнаха до един малък пазар близо до източната стена на града и пътят им се заизвива между щандовете на търговци, предлагащи храна, дрехи, живи птици, накити, сечива, оръжия, дори посредник за наемна охрана. Продавачите изглеждаха различно от хората, обитаващи останалата част на града, и за миг Нокът го жегна усещането, че тук има нещо познато. За много кратък миг се почувства все едно е сред съплеменниците си! Мъжете имаха татуировки по лицата, но изображенията му бяха непознати. Облечени бяха в кожени елеци, почти като тези, които носеха оросините и пътуваха на групи, с децата и старците си.

Чу реч, която му се стори дразнещо позната, подправена тук-там с познати думи. Протегна ръка да спре Калеб и той се обърна да види какво има. Забеляза съсредоточеното изражение на младежа и зачака, докато Нокът се напрягаше да разбере това, което чува.

След като няколко мига слуша един мъж, който говореше на някаква жена, вероятно съпругата му, Нокът усети, че разбира речта, макар да беше пълна със странни думи и фрази. Наведе се към Калеб и го попита много тихо:

— Кои са тези хора?

Калеб му махна да го последва и след като се отдалечиха от непознатите, каза:

— Ородони. Живеят от другата страна на планинската верига на север. Далечни родственици са на оросините, макар, че са обитатели на равнините и рибари в океана, а не планинци. Имат села, но не и градове, тъй че всяка зима много от тях пътуват на юг и в ранна пролет идват тук на пазара. Има и търговци, които се отбиват редовно в крайбрежните: селища нагоре и надолу в земята на ородоните.

— Защо не съм чувал нищо за тях?

Калеб сви рамене.

— Трябвало е да питаш някой от тези, дето вече са мъртви — баща си или дядо си. Всички тези земи някога са принадлежали на твоите предци, Нокът. Мъже от юг, градски хора, са тръгнали на север и са изтласкали вашия народ в планините, а ородоните на север. Всички народи на юг са свързани с народа на Ролдем, поради което този език се говори във всички кралства.

— Бих искал да знам повече за тези хора.

— За Магнус ще е удоволствие — увери го Калеб. — Той изпитва особено увлечение към историята и ще те научи с радост. Мен обаче историята ме отегчава.

Стигнаха до един хан, на чиято табела се виждаше мъж с ливрея, затичан след тръгваща карета.

— „Бягащият лакей“ — каза Калеб. — Тук трябва да намерим нашия приятел Дъстин Уебанкс.

Влязоха в гостилницата на хана… и изведнъж Нокът изкрещя гневно, измъкна меча си и се втурна право към някакъв мъж, застанал до тезгяха.