Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Конклав на сенки (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Talon of the Silver Hawk, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 60 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2012)

Издание:

Реймънд Фийст. Нокът на сребърния ястреб

Американска, първо издание

ИК „Бард“, 2008

 

Превод: Валерий Русинов, 2008

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 2008

Компютърна обработка: Силвия Николова, ИК „Бард“

Формат 60/90/16

ISBN 978-954-585-888-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на слепени параграфи

Глава 9
Объркване

Нокът примигна.

Тъкмо четеше поредната книга на Кралския език, този път някаква хроника за живота и времето на един търговец от Крондор, Рупърт Ейвъри. Преди смъртта си търговецът разказал историята и поръчал да я издадат, пеан на собствената му суетност, според Нокът. Историята беше лошо написана и невероятна, меко казано, защото според разказа, ако можеше да се вярва на Ейвъри, той се оказал съдбоносно важен в историята на Кралството, като едва ли не сам съкрушил агентите на хаоса, опитали се да завладеят страната му.

Нокът я оценяваше като история, подходяща за някой разказвач около лагерния огън, но само ако се отдели повече внимание на воините и магьосниците в разказа и по-малко на момчето, което забогатяло. Килна към стената стола, на който седеше. Вече започваше да разбира понятието за богатство. Някои хора, изглежда, изпитваха наслада от трупането му. Той беше оросин и от негова гледна точка всичко, което човек не може да изяде и да носи по себе си, беше лукс. А трупането на лукс от определен момент нататък беше излишно губене на време и енергия.

Но наред с разбирането на понятието за богатство започваше да разбира и понятието за власт. По причини, които му бяха чужди, съществуваха хора, които жадуваха за власт точно толкова, колкото Ейвъри беше жадувал за богатство. Хора като херцога на Оласко, които искаха най-много от всичко да носят корона и да ги наричат крале, въпреки че според това, което му бяха казали Калеб и Магнус, херцогът спокойно можеше да се нарече крал и в земите на Оласко и Аранор още сега.

Нокът пусна стола да стъпи и на четирите си крака и остави книгата на масата. Беше сам вече от три дни, тъй като Магнус отново бе заминал на поредното си мистериозно пътуване. Магьосникът му беше възложил всевъзможни задачи, малко четене — нещо, което вече му доставяше удоволствие, след като четеше гладко от повече от година — и упражнение на странна поредица движения, почти като танц. Магнус твърдеше, че танцът е форма на бой с голи ръце, казвал се исалани, и че многогодишните тренировки в него щели да го направят по-ловък и в други области на бойното изкуство. Освен това трябваше да поддържа колибата чиста и да си приготвя храната сам.

Това запълваше по-голямата част от деня му, но в малкото време, което му оставаше, обикновено излизаше да проучва, макар Магнус да му беше наредил да стои по северния бряг на острова. На юг се издигаше верига хълмове, може би на един ден път. Магнус му бе наредил да не ходи в тези хълмове, нито да минава по брега на юг от тях. Не беше обяснил защо не бива да ходи на юг, нито какво ще се случи, ако пренебрегне указанията му, но Нокът не беше склонен да се опълчва на волята на магьосника.

Голяма част от живота му вече се бе съсредоточила върху очакването. Очакваше да открие за какво го обучават, защото вече бе сигурен, че Робърт и другите имат определена цел за него.

Образованието му напредваше бързо: езици — вече владееше почти свободно Кралската реч (както наричаха главния език на Островното кралство), говореше почти безпогрешно ролдемски и започваше да учи диалекти от империята Велики Кеш; учеше география и история, а вече и музика.

Музиката му допадаше най-много. С помощта на едно заклинание Магнус възпроизвеждаше представления на музиканти, на които се беше натъквал през годините. Някои от по-простите музикални изпълнения звучаха познато на Нокът; но по-сложната музика, изпълнявана за благородници от изтъкнати музиканти, бе също толкова увличаща. За да започнел да разбира музиката, беше му казал Магнус, трябвало да се научи да свири на инструменти, и Нокът започна с най-проста свирка, която лежеше сега на масата му — дълга дървена тръба с пробити в нея шест дупки. Беше почти като онази, на която навремето свиреше баща му, и Нокът бързо я усвои дотолкова, че да може да изсвири няколко прости мелодии.

Потърка челото си с ръка. Очите го смъдяха, гърбът му се беше схванал и го болеше. Слънцето клонеше към залез. Осъзна, че е чел цял следобед.

Погледна към огнището и котлето с яхния над него. Все още ставаше за ядене, но еднообразната храна му беше омръзнала. Прецени, че му остава около час, в който да половува или да притича до брега и да се опита да хване риба.

Залез-слънце беше добър момент и за двете дейности. Недалече от колибата имаше малко езерце и дивечът се събираше там на водопой призори и по залез-слънце, а рибата отвъд прибоя като че ли ставаше по-активна привечер.

Пребори се само за миг с двете възможности и реши, че повече го привлича риболовът. Дебненето на дивеч изискваше твърде много съсредоточаване, а точно сега беше по-скоро в настроение да постои на пясъка, вятърът да духа в лицето му, а очите му да се взират далече-далече, а не в разни букви.

Грабна въдицата и излезе.

 

 

Когато тръгна обратно нагоре по склона, слънцето вече бе залязло. Само за минути бе успял да улови две хубави риби, повече от достатъчно за вечеря. Щеше да ги запече на металната скара и да добави малко от подправките, които Магнус държеше в едно сандъче. Съжаляваше, че не разполага и с ориз: едва сега осъзна на какъв лукс се беше радвал в кухнята на Кендрик. Майка му често готвеше риба: поднасяше я с корени и диви плодове. Понякога имаше и питка е мед, плодове или орехи. Но Нокът вече ценеше храната много повече, отколкото майка му изобщо бе могла да си представи. Смешно му стана при мисълта, че той може би е най-добрият готвач в историята на своя народ.

Излезе на билото и спря. Небето все още светлееше, но тъмнината бързо се спускаше. Беше усетил нещо.

Вслуша се. Дърветата около колибата бяха притихнали. Трябваше да има шумове, шумоленето на дневните животни, затърсили убежищата си, докато нощните хищници излизат на лов.

Но вместо това цареше тишина, която можеше да означава само едно: наблизо имаше хора.

За миг Нокът се зачуди дали Магнус не се е върнал, но по някакъв начин разбра, че не е това. Нещо обаче не беше наред.

Нокът подозираше, че на острова вероятно има и други хора, на юг от хълмистата верига, и че Магнус не иска той да се среща с тях поне засега, но не мислеше, че е вероятно да дойдат тук така неочаквано. Остави въдицата и кошницата на земята и се сети, че е оставил оръжията си в колибата.

Извади от кошницата ножа за чистене на риба, жалко оръжие, но по-добре, отколкото нищо, и бавно тръгна към колибата, напрегнал всичките си сетива. Слушаше, гледаше, душеше.

Около колибата като че ли имаше някакво присъствие, нещо непознато, извън целия му опит. Отначало бе помислил, че до нея или вътре може да има някой, но сега реши, че трябва по-скоро да е нещо.

От вратата изскочи някакъв силует, толкова бързо, че окото му едва успя да засече движението, но дори в този кратък миг Нокът успя да различи човекоподобни очертания… само че без лице. И никакви други подробности: силует, който пробяга за миг в съзнанието му и се скри в здрача.

Той спря, задържа дъх и се помъчи с всичките си сетива да определи, накъде е тръгнало съществото. Леко раздвижване на въздуха зад него го предупреди, че някой идва към него отзад, бързо и безшумно, и той се смъкна на колене. Без колебание удари назад с ножа — посичане, което щеше да порази всеки човек някъде между коляното и слабините.

В нощта изригна гъгнив нечовешки звук — острието се бе забило в нещо. Нокът падна, съборен от съкрушителен удар в рамото.

Превъртя се и се изправи. Въздухът покрай него изсвистя и той разбра, че по някакъв начин е избегнал удара от друг невидим нападател. Единствено инстинктът му подсказа, че зад него има двама нападатели, и той скочи напред към колибата. Ако изобщо имаше някаква надежда да оцелее, трябваше да се добере до меча си.

Хвърли се през вратата на колибата като във вир и се хързулна по пода. Нещо невидимо изсвистя във въздуха там, където допреди миг беше гърбът му.

Нокът се плъзна по корем под масата и бързо се надигна, вече с меча в ръка. Хвърли ножницата настрани и изрита масата към вратата, за да забави онзи, който влизаше.

Масата се удари в нещо точно на прага, някаква тъмна сянка. На прага се очерта силует — Нокът успя да го види само благодарение на онова, което засенчваше: светлината на вечерното небе все още огряваше клоните и листата, но тъмният силует затулваше всичко зад себе си.

А после нещото влезе в колибата. Нокът видя само безлика черна фигура, сякаш светлината не се отразяваше от нея. Знаеше, че има още един, все още навън, така че отстъпи към огнището, без да мисли сграбчи едно горящо дърво и го вдигна високо с лявата си ръка.

Съществото замахна към него и Нокът се хвърли надясно. Болка прониза лявото му рамо. Ръката на съществото се отдръпна и за един кратък миг на Нокът му се стори, че вижда някакво смътно движение във въздуха. Разбра, че е поразен от някакво невидимо оръжие. Усети парене в рамото, после надолу шурна кръв.

В същия миг нещо се мярна в квадрата на вратата и Нокът разбра, че още един от невидимите убийци нахълтва в колибата. Ново изпърхване в крайчеца на полезрението му го предупреди и той се хвърли надясно. Нова болка прониза ръката му. Ако не се беше изместил мълниеносно, вместо да му порежат ръката, щяха да му прережат гърлото.

Удари се силно във веригата на огнището, падна на пода, превъртя се настрани от мястото, където предположи, че трябва да стои убиецът. Котелът се люшна и се преобърна, остатъците от яхнията се изляха върху жаравата и изригна фонтан от пара и сажди.

Изведнъж Нокът видя пред себе си крак, очертан във въздуха. Без колебание замахна с меча и същият гъгнив къркорещ вик, който бе чул преди секунди, се повтори, този път по-силен.

Колибата се изпълни с дим, но Нокът успя да види три ясно очертани силуета. Бяха мъже. Изглеждаха невъоръжени, но той вече знаеше, че това впечатление е лъжливо. Отдръпна се и опря гръб в стената.

Тримата сякаш се лутаха объркани, като че ли не можеха да го видят. Нокът стисна меча, без да обръща внимание на жестокото парене в лявото рамо. Беше отчасти прикрит от високия до тавана рафт, който Магнус го бе накарал да направи, за да държи в него книгите, които изучаваше.

Две от съществата пристъпиха напред. Онова до вратата видимо накуцваше и Нокът разбра, че е същото, което бе порязал с ножа за чистене.

Вече разполагаше с меча си, но колибата бе твърде тясна за бой. Трябваше да е навън или на прага, да блокира вратата така, че съществата да могат да го нападат само едно по едно. По-близкото същество вдигна ръце, сякаш се канеше да го удари, и той скочи и посече с меча, за да го изтласка назад. Прескочи падналата маса, приведе се и натресе рамо в корема на онова при вратата.

В гърба му изригна болка и се плъзна надолу по лявото му бедро. Съществото вляво бе успяло да нанесе удара си и Нокът усети как коленете му се подкосяват.

Докато падаше на пода, замахна с меча и бе възнаграден с удар в плът и кост и нечовешки врясък, който изведнъж секна.

Превъртя се настрани и понечи да се изправи, но нещо пробяга през вратата. Третият нападател! Нокът замахна с меча, но внезапна болка го прониза в лявата буза, рамото и гърдите.

Останал беше без дъх, туниката му беше прогизнала от кръв, коленете му трепереха. Губеше твърде много кръв, твърде бързо. Сърцето му забуха бясно и Нокът осъзна, че ако не успее по някакъв начин да убие останалите две същества, е обречен.

Нова сянка пробяга през входа и Нокът разбра, че двамата вече са отвън, при него. Примига и завъртя глава, мъчеше се да зърне нещо в нощта, но въпреки цялото му напрягане нападателите оставаха невидими.

Усети движение вдясно от себе си и се сниши наляво. Смяташе да се изправи и да замахне с меча, но левият крак му изневери и той рухна на земята и изтърва меча. Умът му напразно заповядваше на тялото му да се превърти, да остави колкото може повече разстояние между себе си и двете същества, но то не се подчиняваше.

Нова разкъсваща огнена болка го перна в дясното рамо в Нокът изкрещя. Щеше да умре.

Народът му щеше да остане неотмъстен, а той така и нямаше да разбере кои са убийците му и защо е избран да умре.

Последното, което изпита, бе мрачно отчаяние и дълбоко съжаление. Около него изригна ослепително бяла светлина и той потъна в пълна забрава.

 

 

Носеше се сред море от болка. Огън пареше кожата му, заливаше го непоносимо страдание. А не можеше да помръдне. Гласове и образи идваха и си отиваха, малко от тях познати, повечето — чужди.

— … много кръв. Не знаех…

Загърна го непроницаем мрак и още болка.

— … не разбирам как е оживял…

В ушите му прокънтя странен звук, продължи сякаш безкрайно, след това изведнъж преля в музика. Някой свиреше на флейта.

И отново непроницаем мрак.

 

 

Времето отминаваше на пристъпи, резки пробуждания, смътно запомнени образи, миризми и докосвания. Нечие женско лице изникваше непрестанно пред него. Чертите бяха хубави, но изражението беше строго, сурово дори. Говореше на други хора наблизо, но той не можеше да чуе, да не говорим да разбере думите.

Мъчеха го трескави сънища, в които се появяваха кошмарни създания. Синкаво същество със сребристи рога надвисваше понякога над него и му говореше на съскащ и свирещ език. Други лица идваха и си отиваха, някои съвсем човешки, други — с малки странни различия: издължено ухо, вежди от птичи пера или нос с малък бодил на върха.

Спохождаха го и други сънища, сънища за детството му в Кулаам. Видя лицето на Око на синекрил примкар, меденоцветните й очи го гледаха с тъга. Видя дядо си, Смях в очите му, верен на името си както винаги, усмихваше му се весело. Видя майка си и сестра си, и другите жени, улисани в шетнята си.

Видя себе си, как слиза от планината, изтощен, но затичан толкова бързо, колкото изобщо бе тичал някога.

Видя пушек и смърт, и огън. И видя мъж на черен кон.

— Гарвана! — извика и се надигна рязко. Някаква жена го хвана за раменете и каза:

— Спокойно. Отпусни се. Ще се оправиш.

Нокът бе целият в пот. И замаян. Овързаното му тяло затрепери от студ и той настръхна. Огледа се.

Стаята, в която се намираше, беше бяла, с изящни мебели. През големия прозорец се виждаше синьо небе, топъл светъл ден. Полъхваше уханен ветрец и донасяше далечни гласове.

— Къде съм?

— Сред приятели — каза жената. — Ще доведа Магнус.

Нокът се отпусна върху меките възглавници. Лежеше гол в чаршафи от тънък фин бял плат, различен от всичко, което бе виждал досега. Превръзки стягаха рамото му, гърба, ребрата отляво, бедрата и десния му прасец. Магнус дойде, жената бе на крачка зад него.

— Как си? — попита го белокосият чародей.

Отпуснат на възглавниците, Нокът отвърна:

— Не бих могъл да преборя и малко коте.

Магнус приседна на леглото и сложи длан на челото му.

— Треската е отминала. — Вдигна с пръст левия клепач на Нокът и добави: — Нямаш сътресение.

— Какво стана? — попита младежът. Магнус въздъхна.

— Дълга история. Накратко, някой изпрати трима танцьори на смъртта да ме убият. Но вместо мен завариха теб.

— Танцьори на смъртта?

— Ще ти обясня по-подробно, но засега трябва да си починеш. Гладен ли си?

Нокът кимна.

— Ще донеса бульон — каза жената и излезе.

— От колко време съм така? — попита Нокът.

— Десет дни.

— Десет дни?!

Магнус кимна.

— За малко да умреш, Нокът. Ако беше някъде другаде, а не на този остров, почти със сигурност щеше да си свършил. Навярно някой могъщ храмов жрец можеше да успее да те спаси, но… но докосването на танцьорите на смъртта е отрова, тъй че дори убийственият удар да не е чист, жертвата рядко оцелява.

— Как се озовах тук?

— Когато танцьорите на смъртта стъпиха на острова, един от нас мигновено разбра, че нещо не е наред, и бързо се върнахме при колибата. Танцьорите на смъртта очакваха да заварят магьосник, сам в колибата, но вместо него се натъкнаха на боец с меч.

— Ако целта им беше ти, щеше да умреш, без да разбереш кой ти е нанесъл удара — продължи Магнус. — Но те бяха подготвени за магическа отбрана, а не за хладна стомана, и това ти спечели достатъчно време, за да можем да те спасим.

— Благодаря — промълви Нокът. — Но кои сте тези „ние“?

— Аз и други — отвърна Магнус. Изправи се, щом жената се върна с поднос с купа бульон и резен хляб.

Нокът се надигна на лакът, за да може да се храни, но главата му се замая. Жената седна до него и взе лъжицата и вместо да възрази, той се остави да го нахрани. Беше красива, някъде малко над трийсет, с тъмна коса, удивително сини очи и стегнати устни, които й придаваха строгост.

Нокът извърна очи от лицето й към Магнус и между две лъжици горещ бульон каза:

— Не си ми казвал, че имаш сестра.

Жената се усмихна, Магнус също, и приликата между двамата стана още по-голяма. Жената каза:

— Ласкаеш ме.

— Нокът, запознай се с Миранда, майка ми.

Нокът насмалко да се задави.

— Трудно ми е да го повярвам. — Та тя изглеждаше по-млада от сина си!

— Вярвай — каза Миранда. — Светът е пълен с безброй чудеса.

Нокът замълча и продължи да се храни. Когато свърши и Миранда остави купата настрана, той веднага почна:

— Какво…

— Не сега — прекъсна го тя. — Ще имаш време да задаваш въпроси по-късно. Сега трябва да си починеш.

Умората надви любопитството му и още преди Миранда да излезе, очите му се затвориха и той заспа.

 

 

След два дни му разрешиха да стане и да се поразходи. Магнус му даде една тояга да се подпира, защото и двата му крака бяха отслабнали и възпалени от раните. Нокът закуцука до магьосника, а той му каза:

— Добре дошъл във Вила Беата.

— Така ли се казва това място?

— Означава „Красив дом“ на един древен език.

Намираха се в голям двор, ограден с ниска стена. Всички постройки бяха варосани в бяло, с червени керемидени покриви.

— Никога не съм си представял такова място.

— Онези, които са го построили, са се грижели повече за удобството, отколкото за защитата му. Има много истории как се е появило.

— А ти знаеш ли истината?

Магнус се усмихна.

— Не. Баща ми твърди, че е чул истината по въпроса, но мъжът, който му разказал историята, бил известен с това, че много обичал да си измисля, така че навярно никога няма да узнаем как е възникнало това място.

— Това ли е твоят дом?

— Тук отраснах, да — отвърна Магнус.

Нокът се огледа и се ококори, понеже видя същество със синя кожа и сребърни рога, понесло голям кош с пране иззад ъгъла на една от постройките.

— Какво е това? — попита той.

— Това е Регар, к’алозианец. Тук ще видиш много хора, които изобщо не приличат на теб или на мен, Нокът. Просто запомни, че все пак са хора. Ти ще си толкова не на място в неговата родина, колкото смяташ, че той изглежда нелепо тук.

— Преди да те срещна, Магнус, щях да си помисля, че е същество от приказките край огъня, а когато го видях по време на болестта ми, го взех за част от кошмарен сън. Започвам да мисля, че вече нищо не може да ме изненада.

— О, само почакай, млади ми приятелю. Тук те чакат изненади в изобилие. Но засега просто се наслади на топлия следобед и на малката разходка. Трябва да си възвърнеш силите.

Докато крачеха бавно из просторния двор, Нокът от време на време зърваше забързани по работа хора. Повечето изглеждаха съвсем нормално, но един-двама — определено не. Вървенето го караше да се задъхва, така че той си спести въпросите за по-късно, но по някое време успя да си поеме достатъчно дъх, за да попита:

— Магнус, а кой искаше да те убие?

— Това е много дълга история, млади ми приятелю — отвърна магьосникът.

Нокът се усмихна едва-едва: много щеше да го заболи ако се засмееше.

— Изглежда, дълго няма да ходя никъде.

Нечий глас зад тях каза:

— Чувство за хумор. Това е добре.

Нокът се обърна и видя дребничък, крехък на вид мъж. Беше плешив и носеше дреха, прихваната на лявото му рамо — дясното оставаше голо. Краката му бяха обути в сандали с кръстосващи се връзки, в лявата си ръка държеше тояга. През рамото му висеше торба. Лицето му изглеждаше старческо, но в същото време в него имаше нещо детинско. Две тъмни очи го изгледаха, странни и леко дръпнати.

— Нокът, това е Накор — каза Магнус. И с едва доловима промяна в тона, която Нокът не разбра съвсем, добави: — Той е един от моите… учители.

Накор кимна и рече:

— Понякога. В други моменти се чувствах по-скоро като тъмничар. Като млад Магнус беше голям пакостник.

Нокът погледна Магнус, а той се намръщи, но не оспори твърдението. Като че ли се канеше да каже нещо, но Накор го изпревари:

— Колкото до твоя въпрос, млади човече, историята си я бива и наистина ще трябва да я чуеш, но не точно сега.

Нокът забеляза безмълвната размяна на погледи между двамата и разбра, че Накор по някакъв начин казва на Магнус да не говори повече по темата за нападението. После Накор каза на глас:

— Магнус, мисля, че баща ти иска да говори с теб.

Магнус повдигна вежда и отвърна:

— Разбира се. — Обърна се към Нокът. — Оставям те под нежните грижи на Накор и те съветвам да не се преуморяваш. Все пак си още неукрепнал и трябва да си почиваш и да се храниш.

— Ще го заведа до стаята му — увери го Накор.

Нокът пожела на Магнус лек ден и тръгна да се прибира. Краката му трепереха. Когато стигнаха, Накор му помогна да си легне.

Имаше нещо необичайно в този крехък на вид дребен човек, нещо, което заинтригува Нокът. Сигурен беше, че у Накор всъщност се таи много сила. Но бившият учител на Магнус си мълчеше.

— Накор?

— Да?

— Кога ще разбера?

Накор го погледна и видя как младежът се мъчи да задържи очите си отворени. Когато умората най-сетне го надви и те се затвориха, Накор отвърна:

— Скоро, Нокът, скоро.

Измина още една седмица и силата на Нокът се върна. Когато най-сетне свалиха превръзките му, той откри по тялото си многобройни белези, с които всеки старши член на родния му клан щеше да се гордее. Нямаше още и двайсет години, а приличаше на ветеран от много битки, на мъж два пъти по-възрастен от годините му. За миг изпита дълбока тъга, защото си спомни, че на света вече няма нито един от съплеменниците му, на който да може да покаже тези белези на воин. А после ръката му вяло се вдигна към лицето и той осъзна, че дори да беше оцелял някой, той нямаше татуировки по лицето, за да докаже, че е оросин.

Миранда — тъкмо сваляше последната превръзка — забеляза жеста му и попита:

— Мислиш си за нещо, нали?

— За моя народ — отвърна тихо Нокът.

— Мнозина от нас са преживели трудности, Нокът. Историите, които може би ще чуеш само на този остров, ще те научат, че не си сам. — Седна на ръба на леглото и взе ръката му в своите. — Някои тук са бежанци, избягали от убийства и кръвопролития също като тебе, а други са оцелели като теб и също са изгубили всичко, което са имали.

— Що за място е това, Миранда? Магнус отбягва въпросите ми, а Накор винаги обръща разговора към нещо…

— Несериозно?

Нокът се усмихна.

— Той е забавен понякога.

— Не позволявай широката му усмивка да те заблуди, момче — каза Миранда и го потупа по ръката. — Той е най-опасният човек, когото съм срещала.

— Накор?

— Накор — повтори тя и се изправи. — Сега си почини. Скоро ще имаш посетител.

— Кой? — попита той, изведнъж се почувства много неспокоен. Прииска му се веднага да се махне оттук. — И защо?

— За да те отведе някъде.

— Къде?

— Ще видиш — каза тя и излезе.

Нокът се отпусна на леглото. Тялото му се беше схванало и го болеше от дългото лежане, изпитваше потребност да излезе навън и да се залови с нещо, та макар и съвсем за малко, да поразкърши мускули и въздухът да влезе дълбоко в дробовете му. Искаше му се да тича, да се катери, да преследва сърни в горите. Дори риболовът щеше да е добре дошъл, защото слизането до брега и връщането щеше да го запоти добре.

Затвори очи и се унесе в спомените си — за мъжете, които си разказваха истории пред яркия огън в дългата къща. Мислеше си за ритуалите на очищение, за които се вдигаха специални постройки, щом започнеха да се топят снеговете от планинските склонове: вдигащата се па̀ра от нажежените камъни поглъщаше събралите се групи от по десет и повече мъже и жени, момчета и момичета, те изпяваха химна в чест на идващата пролет и след това смъкваха събралата се по телата им през зимата нечистотия.

Мислеше за баща си и майка си и тъгата отново се надигна в душата му. Жестоката горчивина, която бе изпитвал през първата година след унищожаването на народа му, се бе сменила с кротко упование и примирение с факта, че е последният от оросините и че на него се пада бремето на възмездието, но извън това бъдещето му все още беше неизвестно.

Носеше се в полусън… и изведнъж усети, че някой влиза.

Очите му се отвориха рязко и сърцето му заби. Беше млада жена, която не беше виждал досега. Имаше изумителни сини очи, големи и с цвета на метличина. Лицето й беше нежно, с фина брадичка, пълни устни и почти съвършено прав нос. Косата й беше с цвета на бледожълт мед, с още по-светли кичури, избелели от слънцето. Носеше проста синя рокля с голи ръце и остро деколте, каквито носеха много от жените, които бе видял досега тук, но на нея й стоеше великолепно, защото имаше високо стройно тяло и се движеше като ловкиня.

— Ти ли си Нокът?

— Да — отвърна той; изкара думата през зъбите си с усилие, защото тази жена му беше отнела дъха.

— Ела с мен — каза тя.

Той стана и тръгна след нея. В коридора я настигна, закрачи до нея и я попита:

— Как се казваш?

Тя се извърна и го погледна сериозно, леко навела брадичка, сякаш за да го види по-добре. После се усмихна и изведнъж лицето й сякаш грейна. Заговори с тих, почти мелодичен глас:

— Аз съм Алисандра.

Той не можа да измисли какво да каже. Беше му отнела думите. Всякакъв спомен за Лела и Меги се бе заличил пред красотата на тази млада жена.

Минаха през големия двор и продължиха към част от главната сграда, която Нокът не бе посещавал досега.

Изведнъж, много бързо и съвсем неочаквано, тя се обърна и каза:

— Тук. — И му посочи една врата.

После си тръгна, без да изчака, остави го със зяпнала уста, загледан след нея. Той я погледа още миг, докато тя не влезе през някаква врата и не се скри от погледа му.

След миг се овладя и погледна вратата, до която го бе довела Алисандра. Най-обикновена врата с още по-обикновена брава. Нокът натисна дръжката и влезе.

Голяма стая. И трима мъже. Двама от тях познаваше: Накор и Робърт.

— Господарю! — изненадано възкликна Нокът. Робърт кимна и рече:

— Застани ето там, Нокът. — Посочи му центъра на стаята.

Третият мъж беше нисък, с брада и тъмна коса. Изгледа младежа с поглед, който го притесни. Никакво съмнение не можеше да има, че този мъж притежава сила. Самата му стойка го издаваше, но имаше и нещо повече. През времето, прекарано с Магнус и Робърт преди него, Нокът бе започнал да усеща нещо от магическите дарби у един човек, а този мъж бе преизпълнен с тях.

Непознатият заговори:

— Аз съм Пъг. Наричат ме също Черния чародей.

Нокът кимна, без да отвърне нищо.

Пъг продължи:

— Това е моят остров и всички, които живеят на него, са мои приятели и ученици.

— Пъг беше мой учител, както и Накор, Нокът — каза Робърт.

Нокът мълчеше. Накор каза:

— Нападението на танцьорите на смъртта промени нещата, момче. Ние следяхме напредъка ти и чакахме да те преценим.

Нокът отново запази мълчание, но очите му изричаха въпроси.

Робърт продължи:

— Преценявахме те, за да видим дали ще останеш на служба при мен, докато не те освободя от кръвния ти дълг, Нокът; или да видим дали може би си надарен достатъчно, за да бъдеш поканен в тази компания тук, на този остров.

Най-сетне Нокът запита:

— Каква компания, господарю?

Тримата мъже се спогледаха и Робърт каза:

— Наричаме се Конклавът на сенките, Нокът. Кои сме, ще научиш с времето, ако бъдеш приет в нашите редици. Какво правим също ще ти бъде разяснено.

— Но преди да може да ти се кажат тези и много други неща — заговори Пъг, — ти трябва да избереш дали да се присъединиш към нас. Дългът ти към Робърт ще бъде приет за изплатен и ти ще си свободен човек, свободен да правиш това, което те накара съвестта ти — макар че също така ще имаш задължения към Конклава.

— Но с тези задължения вървят и облаги — продължи той. — Ние разполагаме с богатство, достатъчно, за да ти осигури всичко, което ще ти е нужно до края на живота ти. Разполагаме с могъщи съюзници, тъй че да можеш лесно да се движиш сред благородници и властници, ако се наложи.

Накор продължи:

— Но също така имаме могъщи врагове. Танцьорите на смъртта представляваха само един опит от многото да бъде премахнат един от най-важните ни членове. Ако бяха успели с убийството на Магнус, нашата кауза щеше да пострада за години.

— Какво се иска от мен?

Робърт каза:

— От теб се иска да положиш клетва за вярност. Не към мен, а към Конклава, Нокът. Ще напуснеш тази стая като член на нашето общество и с тази клетва ще дойдат облагите и отговорностите, за които досега само намекнахме.

Нокът промълви:

— Звучи така, сякаш ми се дава избор.

— Дава ти се — отвърна Накор.

— Каква е другата възможност за мен?

Пъг погледна Робърт и Накор, след което отвърна:

— Смърт.