Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Конклав на сенки (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Talon of the Silver Hawk, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 60 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2012)

Издание:

Реймънд Фийст. Нокът на сребърния ястреб

Американска, първо издание

ИК „Бард“, 2008

 

Превод: Валерий Русинов, 2008

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 2008

Компютърна обработка: Силвия Николова, ИК „Бард“

Формат 60/90/16

ISBN 978-954-585-888-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на слепени параграфи

Глава 7
Обучение

Калеб реагира моментално.

Щом Нокът извади меча си, изрева яростно и налетя към мъжа, който стоеше при тезгяха — наемник, ако се съдеше по облеклото и оръжията му, и очевидно опитен ветеран, понеже се стъписа само за миг, преди да посегне към меча си — Калеб изпъна левия си крак, закачи Нокът за глезена и го спъна.

Само след секунда вече беше извадил своя меч и стоеше между Нокът, който се мъчеше да се изправи, и човека при тезгяха. Сниши върха на меча към непознатия, а с лявата си ръка бутна Нокът да се смъкне отново на колене.

— Задръж! — извика. — Почакай малко!

— Чакам — отвърна наемникът. — Но няма да е задълго.

Нокът понечи отново да се изправи и Калеб го сграбчи за рамото и го придърпа към себе си. Вместо очакваната съпротива момъкът реши да се възползва от това движение и изведнъж се изправи на пръсти. Калеб го задържа да виси за миг, след което го пусна и той се срина по гръб на пода.

— Чакай, по дяволите! — извика Калеб. Нокът зачака.

— Какво искате бе? — ревна наемникът.

— Той е убиец! — извика Нокът, мъчеше се да се изправи.

Лицето му се беше разкривило от гняв. В яростта си беше превключил на родния си език.

Калеб го остави да се надигне, после го срита в лявата пета и отново го събори на пода и му каза на езика на оросините:

— Никой друг тук освен мен не разбра какво каза току-що. Кой според теб е този човек?

— Един от мъжете, които избиха моите хора!

Калеб — не откъсваше поглед от наемника — го попита на ролдемски:

— Кой си ти?

— Защо питаш?

— Защото се опитвам да спра кръвопролитие — отвърна Калеб.

— Джон Крийд, от Инаска.

Калеб погледна Нокът, за да се увери, че се държи прилично, и попита:

— Служил ли си при Гарвана?

Крийд само дето не се изплю.

— Не бих пикал на Гарвана дори задникът му да гори. Аз съм наемник, не съм убиец на деца.

Калеб се обърна към Нокът.

— Бавно. — И му помогна да стане.

Усетил, че кризата е отминала, наемникът попита вече по-спокойно:

— Кой е темпераментният ти приятел?

— Нокът. Аз съм Калеб.

Джон Крийд прибра меча си и каза:

— Ако този младок търси сганта на Гарвана и действа така, по-добре се погрижи да си носи достатъчно сребро за погребалната си клада. Ще го накълцат за месо на кучетата, без да излеят капка ейл, и ще се смеят, докато го правят.

Калеб се обърна към Нокът.

— Защо го нападна?

Нокът бавно прибра оръжието си, без да откъсва очи от Крийд.

— Прилича на…

— Прилича ти на някой друг, а ти просто се побъркваш и забравяш всичко, което си научил, така ли?

Нокът огледа непознатия, мъчеше се да го намести сред образите, които все още бяха живи в паметта му, и постепенно осъзна колко глупаво е постъпил. Крийд беше як мъж, с черна коса до раменете. Носът му явно беше чупен неведнъж и представляваше безформена буца по средата на лицето. Имаше дълги провиснали мустаци. Лицето му беше невзрачно, ако се изключат очите, леко присвити, докато гледаше доскорошния си нападател. Нокът познаваше този тип очи. Бяха като на Калеб, тъмни и напрегнати, не пропускаха нито една подробност от това, което виждаха. Този мъж приличаше на един от онези, които бяха унищожили селото му, един от онези, които Нокът бе изненадал, преди да го прострелят с арбалета… но не беше същият.

— Извинявам се — каза той на Калеб.

— Не на мен. На него се извини.

Нокът се обърна към Джон Крийд.

— Сбърках. Извинявам се. — Погледна наемника право в очите.

Крийд помълча малко, след това левият ъгъл на устата му се повдигна в крива усмивка.

— Няма нищо, момче. Горещият нрав е признак на младост. Ще го надраснеш… стига да имаш късмет да оцелееш достатъчно дълго.

Нокът кимна.

— Действах безразсъдно.

Крийд продължаваше да го гледа преценяващо. Накрая каза:

— Хората на Гарвана трябва да са те наранили много, за да хвърчиш така от дръжката като разхлабена брадва.

— Така е — отвърна Нокът.

— Е, ако търсиш Гарвана и бандата му, разправят, че през последните няколко години работел за херцога на Оласко. Младият Каспар ги е въвлякъл в някаква разпра в Спорните земи, чукат си главите с херцога на Маладон и хората на Симрик. Тъй че не си в най-точния край на света, ако искаш да намериш Гарвана.

— Да те черпим едно пиене и да се помирим — каза Калеб.

— Благодаря.

Калеб огледа препълнената гостилница. Обичайният ред се връщаше, след като се разбра, че сблъсъкът е предотвратен. Калеб поръча на ханджията да налее на Крийд, после хвана Нокът за лакътя и го поведе към една маса в ъгъла. Бутна го грубо да седне, седна и той и го загледа. След продължително мълчание каза:

— За човек, който обикновено мисли и преценява, преди да действа, наистина се държа ужасно безразсъдно.

Нокът кимна. Мъчеше се да надвие отчаянието и яда си. Още малко и щеше да се разплаче.

— Видях го и… нещо вътре в мен просто се надигна и ме надви. Сигурен бях, че е… един от онези, с които се бих, когато унищожиха селото ми.

Калеб даде знак на едно от сервиращите момичета да им донесе пиене и храна, после смъкна ръкавиците си и ги хвърли на масата.

— Млад си още. Както каза Крийд, ще надраснеш безразсъдството, стига да оцелееш достатъчно дълго.

Нокът мълчеше. Момичето им донесе пиенето и яденето и двамата започнаха да се хранят без повече приказки. Нокът се замисли над случилото се и след като свършиха с яденето, попита:

— Калеб, защо не ми каза?

— Какво да ти кажа?

— Че знаеш кой унищожи селото ми.

Очите на Калеб за миг трепнаха и Нокът разбра, че го е хванал натясно.

— Много пъти си ми разказвал за това как сте ме намерили. Но така и не ми каза, че главатаря им го наричат Гарвана. А си знаел кои са!

Калеб въздъхна тежко.

— Е, добре. Гарвана и бандата му са добре известни. Сигурно просто съм пропуснал.

— Нещо друго има тук. Какво?

— Нищо. — Гласът на Калеб беше тих, но погледът му предупреждаваше Нокът да не настоява.

— Има — каза кротко младежът. — Кажи ми.

Калеб го изгледа мълчаливо, след което отвърна:

— Не днес.

— Кога?

— Когато ще можеш да разбереш.

— Сред моя народ вече съм мъж от почти две години, Калеб. Ако… селото ми още съществуваше, щях почти със сигурност вече да съм баща. Какво е толкова трудно да се разбере тук?

Калеб отпи от ейла и въздъхна:

— Много повече неща са замесени в този избор, за да мога да ти ги разкрия. Смятам те за способен в много неща, Нокът. По-способен от повечето младежи на годините ти и дори от някои два пъти по-големи от теб, но решението не е само мое.

— На кого тогава? На Робърт ли?

Калеб кимна и каза:

— Да. Той отговаря за обучението ти.

Нокът го прикова с очи.

— Обучение за какво?

— За много неща, Нокът. За много неща.

— Например?

— Това определено е тема, която ще трябва да обсъдиш с Робърт. Но мога да ти кажа следното, Нокът на сребърния ястреб. Ако изучиш добре всичко, което ти се дава да усвоиш, ще се превърнеш в необикновен и много опасен човек. А ще трябва да си точно такъв, ако си решил да отмъстиш за своя народ.

— Всъщност нямам никакъв избор — отвърна хладно Нокът. — Щом се освободя от дълга си към Робърт, ще трябва да намеря хората, които избиха съплеменниците ми.

Калеб разбираше много добре какво смята да направи с тези хора.

— Тогава бъди усърден в работата си и се учи добре, Нокът, защото онези, които търсиш, имат могъщи и смъртно опасни приятели и господари.

Нокът се смълча, обмисляше думите на Калеб. В гостилницата влязоха няколко души и тръгнаха към тезгяха. Сред тях бяха и Дъстин Уебанкс и спътникът му от предния ден.

— Здрасти! — подвикна им Дъстин, щом ги забеляза в ъгъла. — Боях се, че няма да се появите, но се радвам, че ви виждам, защото наистина съм ви много задължен.

Калеб го покани да седне с приятеля си на масата им, но Уебанкс отказа.

— Имаме още много работа, тъй че скоро ще тръгваме. — Свали една кесия от колана си. — Животът няма цена, но приемете, моля ви, това злато като отплата за онова, което направихте за мен.

Приятелят му гледаше настрани, може би притеснен от това, че беше избягал и бе оставил Уебанкс на сигурна гибел. Кесията тупна тежко на масата. Калеб погледна Нокът и след като той не помръдна, му каза:

— Идеята да помогнем беше твоя: ти скочи от фургона и събори убиеца от коня му. Ти заслужаваш възнаграждението.

Нокът погледна кесията. Беше служил достатъчно дълго в хана, за да добие някаква представа колко монети има толкова голяма кесия, и прецени, че златото в нея ще е повече, отколкото можеше да очаква да спечели за десет години тежък труд. Въпреки това се поколеба. Накрая се пресегна и избута кесията обратно към Уебанкс.

— Отказваш я? — попита изумено търговецът.

— Както ти каза, животът няма цена — отвърна Нокът. — Но вместо злато бих поискал една услуга.

— Казвай.

— В случай, че някога дойда в Опардум, тогава ще те помоля.

Уебанкс изглеждаше объркан от молбата му, но каза:

— Е, добре, в дълг съм ти. — Вдигна златото и погледна съдружника си, който изглеждаше също толкова озадачен от отказа на младежа да приеме парите. Двамата се спогледаха объркано, после леко се поклониха и отидоха до тезгяха.

— Защо? — попита тихо Калеб.

— Със злато мога да си купя неща, които не ми трябват — отвърна Нокът. — Храна си имам, дрехи също, имам приятели в хана на Кендрик. Но ако това, което казваш, е вярно — че враговете ми имат опасни приятели и могъщи господари, ще ми трябват повече приятели. Търговецът Уебанкс може да се окаже такъв приятел в бъдеще.

Калеб скръсти ръце се усмихна.

— Бързо се учиш, млади ми приятелю.

Но вместо да благодари за похвалата, Нокът изведнъж пребледня и ръката му светкавично посегна към дръжката на меча. Само че този път вместо да скочи, младежът остана да седи, изопнат като тетива на лък. Калеб бавно се извърна да види накъде гледа.

— Какво има?

— Този наистина е един от мъжете, които унищожиха селото ми.

— Сигурен ли си?

— Да. — Гласът на Нокът излезе като съсък на увита за скок змия. — Носеше табарда на херцога на Оласко и беше на черен кон. Командваше убийците, които избиха близките ми.

След непознатия влязоха четирима мъже. Озъртаха се нащрек, сякаш очакваха неприятност. Първият мъж отиде право при Уебанкс.

— Какво предлагаш да правим? — попита Калеб.

— Наблюдаваме.

— Добре. Наистина се учиш бързо.

Останаха да седят наглед спокойно, отпиваха бавно от полупразните халби, докато петимата не си тръгнаха. Нокът моментално стана, отиде при Уебанкс и го попита сдържано:

— Господин Уебанкс, един въпрос.

— Разбира се, млади приятелю.

— Преди малко говорихте с един мъж, стори ми се познат. Мисля, че може би е посещавал хана, в който работим с Калеб. — Калеб вече бе дошъл при тях. — Но не мога да си спомня името му.

Леко объркан, Уебанкс помисли и отвърна:

— Той е просто охрана, един от хората, които наех за връщането ни до Опардум. Чака ни с четиримата си мъже да приключим сделките си и след това тръгваме. — Засмя се изнервено и добави: — Казва се Старк.

— Благодаря ви — каза Нокът. — Сигурно съм се припознал.

След което излезе от хана толкова бързо, че Калеб почти трябваше да се затича, за да го догони. Отвън младежът се озърна наляво и надясно и видя за миг петимата мъже, които тъкмо завиваха на ъгъла.

— Какво правиш? — попита Калеб.

— Следя.

Калеб кимна и двамата тръгнаха след мъжете. Изключителното зрение на Нокът му помогна да не ги изтърве, колкото и бързо да се движеха през гъстата тълпа на оживения пазар и после по задръстените с фургони и пешеходци улици. Накрая петимата спряха, огледаха се да видят дали някой не ги следи, явно решиха, че нямат преследвачи, и влязоха в някаква невзрачна сграда.

— Сега какво? — попита Калеб.

— Чакаме.

— Какво?

— Да видим какво ще стане — отвърна Нокът, клекна и се опря на стената като ловец, облегнал се на някое дърво да отдъхне.

— Сигурен ли си, че го позна онзи?

— Да. Старк.

Калеб се облегна на стената и се взря във вратата. Времето течеше бавно. Отнякъде изникнаха двама мъже и влязоха през вратата, без да чукат.

— Край — каза Калеб.

— Какво?

— Прибираме се.

— Искам да видя какво ще стане.

Калеб го хвана за ръката и го дръпна да се изправи.

— Това, което ще стане, млади ми приятелю, е война.

— Какво?!

Без да отговори, Калеб се обърна и закрачи към „Слепият жонгльор“.

— Ще ти кажа, щом напуснем града.

Нокът бързо го последва.

 

 

Фургонът изтрополи от крепостната порта и Нокът погледна назад. Беше необичайно фургон, натоварен със стока, да напуска града толкова късно през деня, поради това пред тях нямаше друг фургон за оглед от градската стража и излязоха бързо. Нощта щяха да прекарат в хана „Щастливият селяк“.

Калеб приключи с покупките невероятно бързо и уреди много от стоките да се докарат в хана на Кендрик, вместо да чакат да им ги натоварят във фургона. Щеше да струва повече, но Калеб, изглежда, смяташе, че това няма значение.

Когато излязоха на пътя и нямаше кой да ги подслуша, Нокът го подкани:

— Хайде, кажи.

— Този Старк не е никакъв наемник.

— Това го разбрах и аз. Нали носеше табарда на Оласко, когато нападна селото ни.

— Казва се Куентин Хавревулен и е четвъртият син на дребен благородник от Ролдем. В момента служи на Каспар, херцога на Оласко. Капитан Куинт, така го наричат. Изключителен войник. Поема най-трудните задачи на херцог Каспар.

— Какво ще търси един от капитаните на херцога на Оласко в Латагор, предрешен като охранител на някакви търговци?

— Среща с двама офицери от войската на Латагор.

— Двамата, които видяхме да влизат в сградата ли?

— Същите. Единия го разпознах по външност, но другия го знам по име и съм разговарял с него. Капитан Джаноиш. А щом идва да говори с Куинт, това означава, че Латагор е предаден.

— Защо?

Калеб подкара по-бързо.

— Защото Джаноиш отговоря за отбраната на града. Да говори с офицер от войската на друга държава, това означава измяна.

— Значи наближава война?

— Войната вече е дошла, млади ми приятелю. Бих заложил всяка монета от тези, дето ти предложи Уебанкс, че войската на Оласко е тръгнала в поход.

— Но защо херцогът на Оласко ще напада Латагор?

— Питай Робърт — отвърна Калеб.

Нокът го погледна, видя, че е стиснал зъби, и разбра, че няма смисъл да задава повече въпроси.

Пътят обратно им отне повече време, тъй като фургонът беше натоварен и конете трябваше да почиват по-начесто. Усещането за тревога се усилваше с всеки ден.

Най-сетне стигнаха до чифлика и щом минаха през портата, Калеб му каза да се погрижи за конете и да прати Гибс и Ларс да разтоварят стоката; той самият щял да иде да намери Кендрик. Нокът да дойдел веднага. Младежът изпълни заповедта и след като се оправи с конете, забърза към хана.

Мина през кухнята, всъщност почти профуча покрай Лео, Марта и Меги, и нахълта в гостилницата.

Робърт, Паско и Кендрик изглеждаха увлечени в някакъв разговор, но при появата му се смълчаха. Робърт даде знак на Нокът да седне. После се обърна към Калеб и каза:

— Ще пратя веднага вест до баща ти и ще го помоля да накара брат ти да се върне тук колкото може по-бързо.

— Което означава, че Магнус ще е тук минута след като съобщението ти пристигне на острова — отвърна с кисела усмивка Калеб.

Робърт се обърна към Нокът.

— От това, което ми каза Калеб, е ясно, че си разбрал за неща, които щеше да е по-добре да си останат неизвестни за теб.

Нокът сви рамене.

— Не мога да твърдя дали това е вярно, или не. Знам само, че сте крили някои неща от мен и че знаете повече за унищожаването на народа ми, отколкото сте ми казвали. Знам също, че някои от хората, виновни за този ужас, сега се намират в Латагор и кроят заговор за свалянето на доминара и неговия съвет.

Кендрик погледна Робърт, сякаш искаше разрешението му да заговори. Робърт поклати глава и отново се обърна към Нокът.

— Знаем всичко това, и повече. — Изгледа го твърдо и попита: — Ти какво мислиш за всичко това?

Нокът се разкъсваше между естественото си безсилие пред тези привидно безсмислени въпроси и подозрението, че те съвсем не са безсмислени. Замълча и помисли. Накрая отвърна:

— Има няколко начина, по които може да се погледне на положението, Робърт. Първо: политически. От това, което подслушах, когато гостуваше граф Дебарже, знам, че в Латагор съществува роялистко движение.

Калеб се усмихна.

— Тъй че е възможно херцогът на Оласко да е преценил, че ще е в негова изгода да помогне за свалянето на доминара и възстановяването на внука на стария крал. Но възниква въпросът защо херцог Каспар ще се интересува кой седи начело на Съвета на Латагор.

— Имаш ли предположения? — попита Робърт.

— Мога да предположа причините, но не знам със сигурност — отвърна Нокът. — Освен ако причината не е военна.

— И каква по-точно? — попита Кендрик.

— До тази седмица изобщо не можех да си представя защо хората на херцога на Оласко ще помагат на банда убийци да унищожат моя народ. Но сега разбирам, че съм бил обърнал нещата. Всъщност Гарвана и неговите хора работят за херцога. За тях единствената награда са парите… и може би роби. Херцогът обаче явно е искал оросините в планините да бъдат избити. — Помълча, премисляше следващите си думи. — Не можех да си представя причината за това. Досега.

— Военната причина ли? — попита Кендрик.

— Да. Ако в планините няма оросини и Латагор е в приятелски ръце, или поне в разгара на гражданска война, то мога да направя само едно заключение. Той иска Латагор да е неутрализиран на фланга му, за да може да нападне херцогство Фаринда.

— Къде си се учил на стратегия? — удиви се Кендрик. Нокът го погледна смутено.

— Не съм. В смисъл, никой не ме е учил. Но вие много често говорите за битки, а обезопасяването на фланговете, изглежда, е много важно.

— Умен е, а? — подхвърли Кендрик на Робърт. Робърт се усмихна. Обърна се към Нокът.

— Изводите ти са умни, но погрешни.

— Погрешни?!

— Да. В тази игра са замесени много повече неща, отколкото разбираш, но способността ти да правиш изводи от малкото, което знаеш, е необичайна. Херцогът на Оласко наистина желае да разчита на приятелско управление в Латагор и рано или късно ще нахлуе във Фаринда, но вероятно чак след няколко години. Все пак ти се справи добре с разузнаването и сглобяването на малкото късчета от мозайката.

Нокът малко смутено попита:

— Какво ще стане тогава?

Кендрик се изправи.

— Ще стане това, че много войници от Оласко скоро ще минат насам през горите, тъй че няма да е зле да се погрижа да се подготвим.

И излезе, а Нокът попита пак:

— Ще ни нападнат ли?

— Вероятно не — отвърна Калеб. — Не ни смятат за толкова голяма заплаха, че да не могат да ни оставят в тила си, а и не могат да си губят времето с нас.

— Знаят освен това, че разполагаме с ресурси извън скромните, които се виждат при повърхностно наблюдение — каза Робърт. — Подозирам, че Каспар ще ни остави на мира, докато коли следващите невинни.

— Какво ще правим тогава? — попита Нокът.

— Ами, ще си седим и ще чакаме — каза Робърт. — Латагор може да се защити сам. Не е толкова важно дали управляват приятелите на Каспар, или доминарът ще остане на власт. Важното е ние да се задвижим със своите… — Усети се навреме, спря и каза на Нокът: — Вече можеш да си вървиш. Иди да видиш дали на Лео не му трябва помощ.

Младежът се поколеба за миг, после стана и тръгна към кухнята.

Щом влезе, Меги го попита:

— За какво се бяхте събрали?

Стори му се нередно да й казва, затова отвърна:

— Не мога да ти кажа. — Очакваше Меги да се разсърди, но тя само сви рамене. — Нещо да помогна тука?

— Почти свършихме — отвърна тя. — Можеш обаче да изнесеш ей онова ведро и да го излееш.

Нокът вдигна ведрото и рече:

— Не видях Лела. Къде е?

Лицето на Меги стана угрижено.

— Точно това исках да ти кажа, когато профуча преди малко. Няма я.

— Как така я няма?

Меги наведе очи.

— Замина. Тръгна вчера с хората на граф Рамон Дебарже. Отбиха се тука преди два дни и когато тръгнаха на юг, Лела замина с тях.

Нокът не знаеше какво да каже. Изнесе ведрото и го изсипа в рова до стената. Спря за миг и се вслуша в смяната на звуците в околните гори в часа, когато денят отстъпваше на нощта. Наслади се на шумоленето на пробуждащите се нощни твари, звуци така познати му и толкова различни от всичко, което бе изпълвало слуха му в града. Остана така няколко мига, докато познатият горски свят не нахлу в душата му с безбройните си аромати, после се върна в кухнята и попита още от прага:

— А Ларс и Гибс?

— Те са по работа — каза Меги. И добави, със свенлива усмивка: — Сега сме само двамата с тебе, Нокът.

Нокът погледна слабичкото момиче и изведнъж го жегна смут. Флиртуваше с него също като с Ларс, когато не бяха скарани. Но Лела беше заминала! Мислеше си, че е влюбен в Лела, докато Калеб не му каза, че е лягал с нея, а също и Ларс и Гибс. Ето, че сега момичето, за което бе мислил като за жена на Ларс, насочваше вниманието си към него.

Изведнъж се почувства много уморен. Напрежението от пътуването, тлеещият гняв от това, че бе видял мъжете, виновни за избиването на селото му, знанието, че те се връщат на север, и объркването му от странните игри, в които бяха въвлечени Робърт и останалите — всичко това си взимаше своята дан.

Точно в този момент отвън се чу някакво рязко изпукване, последвано от съскащ звук.

— Магнус си дойде! — възкликна Меги.

Преди Нокът да успее да попита как е разбрала, вратата на кухнята се отвори широко и белокосият мъж влезе. Огледа кухнята и без да каже дума, ги подмина и бързо влезе в гостилницата.

— Мислех, че е тръгнал на някакво пътуване, да навести семейството си — каза Нокът.

Меги го погледна.

— Ти още ли не си разбрал? Магнус и Робърт са магьосници! Могат да идват и да си отиват с едно мигване на окото, ако поискат.

Нокът си спомни разговора с Калеб. Стана му неловко. Още нещо, което Робърт бе премълчал, още нещо, което трябваше да открие сам.

Лео и Марта приготвиха скромна вечеря за четиримата; след това Лео занесе храна в гостилницата за другите. Ядоха общо взето в мълчание, само Лео и Марта го подпитваха от време на време какво е видял в града. По средата на яденето разговорът заглъхна в неловко мълчание.

След като почистиха кухнята и направиха приготовленията за закуската, всички се прибраха и Нокът остана сам. Осмели се да надникне в гостилницата. Робърт, Калеб, Паско и Магнус си говореха нещо. Робърт вдигна глава и като го видя до вратата, му каза:

— Лека нощ, Нокът.

Нокът затвори вратата и остана за миг отвън. Не знаеше какво да прави. Нямаше си своя стая, в която да се прибере, след като беше оставил плевника заради стаята на Лела. Помисли малко и реши, че след като Лела си е отишла, спокойно може да използва нейната стая.

Качи се по задното стълбище и отвори вратата. Стаята беше празна. Простичката ракла зееше отворена, леглото беше оправено, но не беше останало нищо от личните вещи на Лела. Нямаше я четката й за коса на малката маса, както и кутийките, в които държеше малкото си неща, с които се беше сдобила през годините.

Нокът се отпусна тежко върху сламеника, рамката от дърво и въжета изскърца. Остана да лежи замислен. Какво щеше да стане с него? Натъкнал се беше на някои прозрения, но разбираше, че има много по-сложни неща, отколкото си беше представял. Робърт очевидно беше обвързан с хора много по-важни от Кендрик. Калеб мимоходом бе споменал за баща си, но Нокът нямаше представа нито за името му, нито каква е неговата роля и дял в тези неща.

Разговорите долу като че ли бяха много по-напрегнати, отколкото щяха да са, ако просто си разправяха слухове около предстоящата война или обмисляха защитата на чифлика.

Не, тук се криеше нещо много повече. А той все още не го схващаше и неразбирането на пълната картина го объркваше.

Толкова беше потънал в мисли, че не чу вратата да се отваря. Меги влезе, усмихна му се и прошепна:

— Помислих си, че може да си тук.

И тъкмо да я попита какво иска, видя, че тя развързва връзките на роклята си. Дрехата се смъкна на пода, Меги се приближи и седна до него.

— Дръпни се — сопна му се, все едно че загрява много бавно, и щом той се отдръпна, се пъхна под одеялото.

Той стана и я загледа онемял от изумление, а тя каза:

— Студено е, не мислиш ли? — И след като той продължи да я гледа, без да каже и дума, добави: — Какво си зяпнал такъв? Пъхай се тук!

Той преодоля мигновеното си объркване и се вмъкна при нея. Тя обаче го бутна от леглото и Нокът тупна на пода.

— Какво има пък сега?

Меги се изкикоти.

— Кой си ляга с дрехите, глупчо!

Той бързо се съблече и се пъхна в леглото до нея. Тя го прегърна и му прошепна:

— Явно Лела не те е научила много добре. Ще трябва да направим нещо по въпроса.

После го целуна и всички грижи за онова, което ставаше в гостилницата, бързо бяха забравени.